All Posts By

Yanni

Поезия

Памет

  • От
  • юни 24, 2019

Помни трепетите, усилието, вълненията.
Помни какво му е коствало
да изкачва върхове,
да диша на пресекулки,
да не спи от болка,
да се буди трудно…
Но помни и какво е да се носи лекокрило
в плен на радостта.
Помни усмивките, разменените погледи,
пеперудите в стомаха.

Тялото помни. Има своя собствена памет.
А паметта често е по-силна от волята –
не можеш просто така да забравиш онова,
което ти се иска да не се е случвало –
белезите, раните, травмите…

Питай старите спортисти.
Те знаят най-добре.
Дори и дълго да не са били на терен,
дори и да се слезли от ринга,
дори и да са изгубили форма,
мускулите помнят…
Помнят натоварването,
помнят тренировките.
И – дори след години –
при подходящи условия
могат пак да влязат в познатия ритъм…

Така че… защо си мислиш,
че никога отново няма да се влюбиш?
Сърцето е също мускул.
Макар и разбивано безброй път,
то помни как пак да обича…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

Таралеж

  • От
  • юни 4, 2019

Беше хладна майска вечер. Тъкмо беше валяло и асфалтът по булеварда бе мокър, така че светлината от фаровете на автомобила се отразяваше по хлъзгавия път и се заиграваше с нощния мрак.

Младият мъж шофираше, потропвайки с пръсти по волана в такт с песента, която кънтеше от радиото. По това време, около полунощ, трафикът беше утихнал и самият град притихваше по особен начин.

По принцип Никола беше добър шофьор. Беше внимателен и наблюдателен. Затова и се изненада, когато видя мъничкия силует да пресича шосето, когато се беше изпречил вече почти пред колата му. Наби спирачки, гумите изсвистяха, колата поднесе, но все пак спря.

Мъжът изскочи бързо навън и застана пред автомобила.  На няколко сантиметра от бронята му стоеше объркан таралеж, който плахо се отдръпна от човека.

Никола се засмя. Гумите не го бяха докоснали, дори не се бяха приближили до бодливеца. Той съблече сакото си и го хвърли върху животинчето, за да го вземе в скута си без да опита остротата на бодлите му.

– Хайде, приятелче – каза, – ела да пресечем този път безопасно…

Никола направи няколко крачки по асфалта и улисан в бързане, така и не се огледа. Иначе сигурно щеше да забележи фаровете на идващата насреща кола…

 

Смърт се спотайваше в храстите до шосето. В списъка му за тази вечер и за това място се мъдреше една таралежена душа за прибиране. Той погледна часовника на кокалестата си ръка – модерна иновация, която отмерваше последните секунди живот на душите, които трябваше да придружи – и приготви косата си.

Три, две… едно…

Ето, че и колата се задаваше, а таралежът тъкмо беше излязъл на пътя…

Смърт пристъпи напред и замахна с острието си, което трябваше да прекъсне невидимата нишка, свързваща всекиго със света на живите…

Процедурата траеше само миг. Рутинен – като всички останали случаи преди това. Но този път нещо се беше объркало…

Смърт – ако имаше клепачи – щеше да мига невярващо.

Защото някакъв човек… да, човек се беше изпречил отпреде му! В неподходящото време, на неподходящото място, и то точно когато бе дошъл часът на другиго за сбогуване с този свят… а законът за баланса не понасяше празни пространства и роли, останали неизиграни…

Смърт рядко се ужасяваше. Все пак такава му беше работата – трябваше да бъде хладнокръвен и емоционално стабилен. Обаче сега – ако имаше как – хладни капки пот щяха да избият на челото му.

Беше прекъснал почти до край нишката на една човешка душа, която имаше много път за извървяване още…

– Мамка му! – изпсува почти на глас…

 

Никола беше в безсъзнание. Свалиха носилката от линейката и тичешком го вкараха в Спешното отделение. Около него кръжаха лекари, а медицински сестри се щураха насам-натам притеснено.

 

Ако наоколо имаше човек със специална дарба да вижда невидимото, щеше да забележи една скелетоподобна фигура, наметната с дълъг черен плащ и нарамила коса с извита дървена дръжка, да се суети около носилката. За пръв път в цялата му дългогодишна кариера се случваше нещо подобно и Смърт не знаеше как да постъпи…

Носилката с ранения се скри зад вратата на операционната зала. Един лекар – младок още – се спря и като че ли се взря в празните очни кухини на Смърт. Или поне Смърт така го усети…

– Моля ви се – прошепна. Не знаеше дали ще го чуе, но поне си струваше да опита. – Спасете го! Стана грешка, не му е дошло времето още…

Младокът сякаш кимна. Или поне на Смърт така му се стори. Напрежението толкова силно го почукваше от вътрешната страна на черепната му кутия, че накрая той не издържа и просто се свлече до стената пред залата, а косата му безшумно тупна върху плочките на пода…

 

Слънцето набираше височина по небосклона и разхождаше лъчи из уличките на града, луташе се между сградите и току се промушваше през щорите и пердетата на прозорците. Един лъч самоотвержено си проби път и в болничната стая. Мина през невидимото тяло на Смърт и целуна Никола по челото.

Системите бавно се вливаха в тялото на младия мъж, машината, отчитаща сърдечния му ритъм, жужеше спокойно, а цветът на живота се връщаше постепенно на лицето му.

Сестрата влезе и погледна пациента. Всичко очевидно беше под контрол. Оправи само завивката му и излезе. Малко след нея дойде и лекарят. Онзи – младокът. Загледа се в Никола и се усмихна доволно. След това издърпа един от столовете, които бяха в стаята, и седна до леглото. Кръстоса ръце пред гърдите си и отправи поглед към едно по-специално парче празнота в стаята.

– Какво се случи? – попита докторът.

Смърт се поизправи и опъна гънките на робата си. Обикновено хората нито го виждаха, нито пък го заговаряха. Но от снощи само нарушаваше правилата, ковани с векове. Добре, че нямаше шеф, пред когото да отговаря…

– Злополука – каза просто. – Изпречи се на пътя ми, когато не трябваше. И спаси душа, за която бях дошъл. Вселената обаче беше задействала механизма… Нали знаете? Законът за баланса не е шега работа.

– Хм… Няма ненаказано добро, а? – иронично се усмихна лекарят.

– Щом по човешки ви е по-ясно, ако така го превеждате, добре – отвърна Смърт. – Аз… трябва да ви благодаря. За това, че го спасихте. Младо момче е, не трябва да се срещаме поне още петдесетина години.

– Това ми е работата, не очаквам благодарност. – Лекарят се изправи и върна стола на мястото му. – Е, ами… Довиждане. Надявам се скоро да не ни се засичат пътищата – засмя се неловко той.

– Бъди спокоен. Ще се срещнем, когато вече си достатъчно стар и нямаш коса и зъби, но пък имаш богата библиотека, двама правнуци и хубава къща на брега на морето  – отвърна Смърт. Лекарят първо се опули невярващо, но после сякаш засия. – Само не се възгордявай, за да не объркаш съдбата си… А ти… Извинявай, но трябва да попитам. Защо ме виждаш?

– Какво да ти кажа? Може би просто съм бил дете с развинтено въображение. А може и слуховете, че в рода ни преди няколко поколения е имало вещица, да са били истина, кой знае? Но заради теб всъщност реших да стана лекар. Бях малък, когато видях да идваш за баба. А после и когато любимото ми куче предпочете да си играе с теб завинаги и никога повече с мен. Но до вчера ти не ме беше забелязал.

– Работа, знаеш как е… – смутолеви Смърт.

 

А на няколко километра от там, на една поляна между жилищните блокове, един щастлив таралеж беше намерил огризка от ябълка, благородно захвърлена от някой столичанин. Хрупаше доволно и присвиваше очи срещу слънцето. Малкото му сърчице тупкаше под бронята му от бодли и с всяко ново вдишване му припомняше как животът просто е хубав…

Яница ХРИСТОВА

 

Няма коментари
Поезия

Топография на щастието

  • От
  • май 26, 2019

По всяка улица от този град
се разхождат спомените ми.
Пресичат на светофарите,
спират се до малките кафенета,
заглеждат се в непознатите
и тръгват след стъпките
на бездомните кучета.

Спомените ми извайват осанка
под есенните кестени
и танцуват в дъжда –
там, където някога някъде
забързано с тичане
отмина младостта…

А щастието се е приютило на завет
под стряхата на забравени къщи
от старци и наследници.
Шмугва се в тишината,
тръгва по тротоарите
и ме търси – да се върне при мен,
да се върна при него…

Яница ХРИСТОВА

 

 

Няма коментари
Поезия

Образи

  • От
  • май 10, 2019

Тъжно е да се отразиш
в смирената усмивка на младеж,
който някога преди
е бил лудо влюбен в теб.
(Помниш го, нали?)
Но е продължил напред,
уморен от твоето колебание.
Уж се радваш…
(…но щастието му ти тежи.)

*

Страшно е да се видиш
в очите на жена,
която те е обичала.
(Въпреки самия теб.)
Но се е отказала от тази любов,
преживяла те е…
(Заради самия теб.)

*

Тежко е да чуеш
как те описва дете,
което е вярвало в теб
(Всемогъщият възрастен!)
Но думите ти накрая
са се оказали само празни обещания,
нелепи лъжи…
(Останалото са разочарования –
не си признаваш,
но понякога точно в тази роля
най-много ти приляга да бъдеш
такъв, какъвто всъщност си…)

Яница Христова

Няма коментари
Поезия

Свободен

  • От
  • април 29, 2019

Без да си усетил,
на безброй парчета си се разпилял.
Оставил си по нещо от себе си и тук, и там.
Душата ти е била отворен храм.
Нападнат от грабители…
Съборени са светините,
осквернени в пръстта,
потъпкани са иконите,
а вярата е събрана в шепа,
юмрук, гневно насочен към небето.
Мълчат божествата,
забравени в тишина,
натрупана с годините.
Но ще зазвънти някога камбана,
звукът ще накъса мълчанието
(като счупено стъкло,
разпилени песъчинки сред звездите)…
Ще се събереш в една точка –
с енергия и заряд
( от преди Големия взрив).
И през всички лабиринти,
ще излъжеш Минотавъра,
ще попаднеш в центъра,
скрит дълбоко в теб,
без карта и компас.
А там стои истината –
премълчавана, преглъщана,
изричана с писък,
загърбена, забравена,
обречена, очаквана…
Истината,
която ще те направи свободен…

Яница Христова

Няма коментари
Разкази

Колекционерът

  • От
  • април 23, 2019

Колекционираше лица. Понякога ги запечатваше с фотоапарата си сред случайните минувачи в града. Понякога най-добрите екземпляри сами идваха в студиото му и позираха пред обектива. Друг път го сварваха неподготвен… в моментите, в които нямаше каквато и да е техника в себе си, и беше принуден да насили паметта си да запомни всяка линия по лицето, всеки белег от радост и страдание, да ги изрисува в ума си, да ги увековечи през призмата на собствения си поглед. Стараеше се, но тихият гняв, че все пак човешката памет не е съвършена, го гризеше с дни – всеки ден по малко, защото с всеки ден споменът някак избледняваше и ставаше различен…

Питаше се кога ли е започнало всичко, но не можеше да си отговори и сам, сигурно е бил още малко дете. В съзнателните му спомени вече присъстваха и обективът, и вечно търсещия някоя нова находка поглед.

В очите на другите беше чудак. Странен, отнесен тип, който се взира в непознатите, обръща се дори след като са отминали, снима ги – понякога ги пита дали имат нещо против, друг път – просто щраква копчето, без да го забележат…

Когато откри фотографското си ателие, сякаш се кротна. По цял ден чакаше някой да отвори вратата и да го помоли за портретна снимка. Каква беше магията му, никой не знаеше, но факт беше, че правеше най-добрите снимки в града. Скоро славата му започна да го предшества и в студиото все по-често идваха хора. Идваха младежи, които искат снимка за автобиографиите си, влюбени, които подготвят сватба или очакват дете, млади майки с мъниците си, възрастни хора, които искат да оставят някакъв белег, че все пак ги е имало, преди времето да ги принуди да си отидат завинаги…

Никой никога не го беше питал, но ако някой ден се случеше някой да му зададе въпроса дали е щастлив човек, щеше да отговори положително. В безкрайната си самота, беше безкрайно щастлив. Не търсеше взаимност, приемаше своята роля в живота по съвсем друг начин.

Вярваше, че ако запомни повече хора, повече хора ще оставят следа в света и съществуването им няма да е напразно. Вярваше, че лицата им разказват историите на пътя, който са извървели. Беше особено доволен, когато след години снимаше повторно някого. Виждаше как за това време човекът се е променил – израснал е, открил е щастието и е станал някак по-самоуверен, по-ясно блещукат очите му от снимката. Или пък… ежедневието му е поднесло горчиви шеги, които са смачкали духа му и това неизменно си личи.

Един ден, подобен на много други дни преди това, когато сребърните нишки в косата и брадата му отразяваха слънчевите лъчи на един от централните булеварди в града, младо момиче, ученичка още, се приближи до него. На врата ѝ висеше скъп цифров фотоапарат. Тя плахо го потупа по рамото и мило му се усмихна.

– Извинявайте, господине – каза. – Бихте ли позволили да ви снимам?

Той се усмихна – усмивка, която прелиташе от щастие до неловкост. Застана пред обектива ѝ. Почуди се къде да дене ръцете си, какво ли ще е изражението му, вятърът няма ли да килне перчема му в грешната посока… Докато се чудеше кое е най-правилното изражение, момичето натисна копчето и фотоапарата изщрака.

– Може ли да се видя? Никога не са ме снимали досега… – попита той, а гласът му сякаш не беше съвсем неговия. Момичето му показа снимката на малкия екран на апарата си, а той развълнувано се загледа в себе си. Каква странна и причудлива история изглежда беше.

Момичето си тръгна. Той също пое по пътя към дома. Мислеше само за снимката си. За първата и последната си снимка, която беше в чужд апарат. Сърцето му тупкаше лудо в гърдите и сякаш щеше да се пръсне от емоции всеки момент…

Привечер го откриха. Почти беше стигнал до ателието. Тялото му се бе строполило една пряка преди това и очите му се взираха невиждащо към първите звезди, които изгряваха на хоризонта.

Никой май не знаеше името му. Само със съжаление отбелязваха през идните месеци, че ателието му не отваря врати. Мина година, след това втора. След това се изнизаха още няколко години, докато накрая градът не беше заличил споменът за един фотограф, който обичаше работата си повече от всичко…

Но момичето, което го снима на площада, го помнеше. Снимката ѝ спечели един конкурс за млади надежди и чрез Интернет обиколи целия свят. Често я питаха кой е мъжът на този въздействащ кадър.

– Уви, не зная името му – отвръщаше смутено тя, – но както виждате, историята, изписана на лицето му, изглежда повече от впечатляваща…

Няма коментари
Поезия

Морско

  • От
  • април 22, 2019

Скали в небето,
обрулени от вятъра,
си говорят с бурята.
Извисяват осанка
над дребните проблеми на света
и хвърлят деликатно сянка,
под която играят немирни деца.
А вълните се разбиват в брега
и понякога отмъкват прашинки,
подобно на изпусната неволно сълза…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Уют

  • От
  • април 10, 2019

Блясъкът заслепява.
Там, където вече е чисто и подредено, 
лесно се живее.
Магията е да видиш потенциал в руините,
да си представиш как между тези четири стени
ще кипи живот, ще се роди дом,
как ще грее огнище и ще се топли цялата къща,
къде ще окачиш снимките от лятната почивка,
къде ще са книгите, картините, малката кухня,
да чуеш как ще ехти смехът ви в светлата стая…

Можеш да си строител, ако запретнеш ръкави.
Мечтател си, ако дадеш шанс и на обреченото…
Много упреци ще се натрупат по пътя –
такова е началото на всяко ново начинание.
Но победата се отразява само в очите на онези,
които не са се отказали,
продължили са напред, въпреки стръмнините…

С лека ръка се отхвърля всичко,
което не подмамва окото с обещание за наслада.
Плаши натрупаният прах,
съборените греди,
счупените прозорци
и разнебитените прагове.
Плаши трудът, която трябва да положиш,
за да кажеш накрая – „Това тук е мое”.

Страшни са порутените къщи.
(Същото важи и за хората).
Само упоритите мечтатели им дават шанс.
И въоръжени с упоритост
(за да не откажат),
изненадват накрая с уюта,
който оставят след себе си…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Сянка от човек

  • От
  • април 1, 2019

Демоните на страховете
оглозгват духа ти –
всеки ден по малко.
Накрая остава само скелетът –
сянка от човек,
спомен, че те е имало.
С белезите по костите,
пукнатини от стари счупвания,
фрактури от небрежност,
заздравявания накриво,
с ъгълчета, които драскат и болят…
*
Всеки ден тревогата руши мостове
и от отломките гради крепости.
Стар град си,
зазидан в себе си.
А няма вече кръстоносци,
които да прескочат високите стени.
Ако някой трябва да те спаси,
ще бъдеш самият ти…
*
Призраците от миналото
и неродените деца на бъдещето
могат безкрайно, неуморно да шептят,
да припяват своите песни,
да обсебват ума ти,
да заключват вратата към новия ден…
Но остават безсилни пред едно:
доза кураж, малко смелост, когато е нужно…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Обещания пред утрото

  • От
  • февруари 24, 2019

Преди да се превърнем в шепа пръст,
преди звездите да угаснат
и да падне мрак – като за последно –
преди да изречем думи,
след които няма връщане…
Преди да пропаднем в тишина.
Преди да подвием колене,
победени от умората,
преди пясъкът в часовникът да изтече –
до последната песъчинка,
която зад стъклото кънти…
Да се изправим,
да изтупаме праха от времето,
да се вгледаме в изгрева,
да поемем дълбоко дъх…
И там, където можем, да простим.
На себе си. И на света.
За пукнатите. За несъвършенствата.
За белезите, натрупани дотук.
За картата, в която се превръщат,
и притеглят деня ни в своята орбита…
И събрали нови сили,
да поживеем.
Да се вслушаме в гласа на волята си.
На съвестта. На желанията.
Да се опълчим на страховете.
Преди да е станало късно.
Късно за втори шанс
и обещания пред утрото.
Толкова късно,
че да няма връщане назад…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари