All Posts By

Yanni

Поезия

Образи

  • От
  • май 10, 2019

Тъжно е да се отразиш
в смирената усмивка на младеж,
който някога преди
е бил лудо влюбен в теб.
(Помниш го, нали?)
Но е продължил напред,
уморен от твоето колебание.
Уж се радваш…
(…но щастието му ти тежи.)

*

Страшно е да се видиш
в очите на жена,
която те е обичала.
(Въпреки самия теб.)
Но се е отказала от тази любов,
преживяла те е…
(Заради самия теб.)

*

Тежко е да чуеш
как те описва дете,
което е вярвало в теб
(Всемогъщият възрастен!)
Но думите ти накрая
са се оказали само празни обещания,
нелепи лъжи…
(Останалото са разочарования –
не си признаваш,
но понякога точно в тази роля
най-много ти приляга да бъдеш
такъв, какъвто всъщност си…)

Яница Христова

Няма коментари
Поезия

Свободен

  • От
  • април 29, 2019

Без да си усетил,
на безброй парчета си се разпилял.
Оставил си по нещо от себе си и тук, и там.
Душата ти е била отворен храм.
Нападнат от грабители…
Съборени са светините,
осквернени в пръстта,
потъпкани са иконите,
а вярата е събрана в шепа,
юмрук, гневно насочен към небето.
Мълчат божествата,
забравени в тишина,
натрупана с годините.
Но ще зазвънти някога камбана,
звукът ще накъса мълчанието
(като счупено стъкло,
разпилени песъчинки сред звездите)…
Ще се събереш в една точка –
с енергия и заряд
( от преди Големия взрив).
И през всички лабиринти,
ще излъжеш Минотавъра,
ще попаднеш в центъра,
скрит дълбоко в теб,
без карта и компас.
А там стои истината –
премълчавана, преглъщана,
изричана с писък,
загърбена, забравена,
обречена, очаквана…
Истината,
която ще те направи свободен…

Яница Христова

Няма коментари
Разкази

Колекционерът

  • От
  • април 23, 2019

Колекционираше лица. Понякога ги запечатваше с фотоапарата си сред случайните минувачи в града. Понякога най-добрите екземпляри сами идваха в студиото му и позираха пред обектива. Друг път го сварваха неподготвен… в моментите, в които нямаше каквато и да е техника в себе си, и беше принуден да насили паметта си да запомни всяка линия по лицето, всеки белег от радост и страдание, да ги изрисува в ума си, да ги увековечи през призмата на собствения си поглед. Стараеше се, но тихият гняв, че все пак човешката памет не е съвършена, го гризеше с дни – всеки ден по малко, защото с всеки ден споменът някак избледняваше и ставаше различен…

Питаше се кога ли е започнало всичко, но не можеше да си отговори и сам, сигурно е бил още малко дете. В съзнателните му спомени вече присъстваха и обективът, и вечно търсещия някоя нова находка поглед.

В очите на другите беше чудак. Странен, отнесен тип, който се взира в непознатите, обръща се дори след като са отминали, снима ги – понякога ги пита дали имат нещо против, друг път – просто щраква копчето, без да го забележат…

Когато откри фотографското си ателие, сякаш се кротна. По цял ден чакаше някой да отвори вратата и да го помоли за портретна снимка. Каква беше магията му, никой не знаеше, но факт беше, че правеше най-добрите снимки в града. Скоро славата му започна да го предшества и в студиото все по-често идваха хора. Идваха младежи, които искат снимка за автобиографиите си, влюбени, които подготвят сватба или очакват дете, млади майки с мъниците си, възрастни хора, които искат да оставят някакъв белег, че все пак ги е имало, преди времето да ги принуди да си отидат завинаги…

Никой никога не го беше питал, но ако някой ден се случеше някой да му зададе въпроса дали е щастлив човек, щеше да отговори положително. В безкрайната си самота, беше безкрайно щастлив. Не търсеше взаимност, приемаше своята роля в живота по съвсем друг начин.

Вярваше, че ако запомни повече хора, повече хора ще оставят следа в света и съществуването им няма да е напразно. Вярваше, че лицата им разказват историите на пътя, който са извървели. Беше особено доволен, когато след години снимаше повторно някого. Виждаше как за това време човекът се е променил – израснал е, открил е щастието и е станал някак по-самоуверен, по-ясно блещукат очите му от снимката. Или пък… ежедневието му е поднесло горчиви шеги, които са смачкали духа му и това неизменно си личи.

Един ден, подобен на много други дни преди това, когато сребърните нишки в косата и брадата му отразяваха слънчевите лъчи на един от централните булеварди в града, младо момиче, ученичка още, се приближи до него. На врата ѝ висеше скъп цифров фотоапарат. Тя плахо го потупа по рамото и мило му се усмихна.

– Извинявайте, господине – каза. – Бихте ли позволили да ви снимам?

Той се усмихна – усмивка, която прелиташе от щастие до неловкост. Застана пред обектива ѝ. Почуди се къде да дене ръцете си, какво ли ще е изражението му, вятърът няма ли да килне перчема му в грешната посока… Докато се чудеше кое е най-правилното изражение, момичето натисна копчето и фотоапарата изщрака.

– Може ли да се видя? Никога не са ме снимали досега… – попита той, а гласът му сякаш не беше съвсем неговия. Момичето му показа снимката на малкия екран на апарата си, а той развълнувано се загледа в себе си. Каква странна и причудлива история изглежда беше.

Момичето си тръгна. Той също пое по пътя към дома. Мислеше само за снимката си. За първата и последната си снимка, която беше в чужд апарат. Сърцето му тупкаше лудо в гърдите и сякаш щеше да се пръсне от емоции всеки момент…

Привечер го откриха. Почти беше стигнал до ателието. Тялото му се бе строполило една пряка преди това и очите му се взираха невиждащо към първите звезди, които изгряваха на хоризонта.

Никой май не знаеше името му. Само със съжаление отбелязваха през идните месеци, че ателието му не отваря врати. Мина година, след това втора. След това се изнизаха още няколко години, докато накрая градът не беше заличил споменът за един фотограф, който обичаше работата си повече от всичко…

Но момичето, което го снима на площада, го помнеше. Снимката ѝ спечели един конкурс за млади надежди и чрез Интернет обиколи целия свят. Често я питаха кой е мъжът на този въздействащ кадър.

– Уви, не зная името му – отвръщаше смутено тя, – но както виждате, историята, изписана на лицето му, изглежда повече от впечатляваща…

Няма коментари
Поезия

Морско

  • От
  • април 22, 2019

Скали в небето,
обрулени от вятъра,
си говорят с бурята.
Извисяват осанка
над дребните проблеми на света
и хвърлят деликатно сянка,
под която играят немирни деца.
А вълните се разбиват в брега
и понякога отмъкват прашинки,
подобно на изпусната неволно сълза…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Уют

  • От
  • април 10, 2019

Блясъкът заслепява.
Там, където вече е чисто и подредено, 
лесно се живее.
Магията е да видиш потенциал в руините,
да си представиш как между тези четири стени
ще кипи живот, ще се роди дом,
как ще грее огнище и ще се топли цялата къща,
къде ще окачиш снимките от лятната почивка,
къде ще са книгите, картините, малката кухня,
да чуеш как ще ехти смехът ви в светлата стая…

Можеш да си строител, ако запретнеш ръкави.
Мечтател си, ако дадеш шанс и на обреченото…
Много упреци ще се натрупат по пътя –
такова е началото на всяко ново начинание.
Но победата се отразява само в очите на онези,
които не са се отказали,
продължили са напред, въпреки стръмнините…

С лека ръка се отхвърля всичко,
което не подмамва окото с обещание за наслада.
Плаши натрупаният прах,
съборените греди,
счупените прозорци
и разнебитените прагове.
Плаши трудът, която трябва да положиш,
за да кажеш накрая – „Това тук е мое”.

Страшни са порутените къщи.
(Същото важи и за хората).
Само упоритите мечтатели им дават шанс.
И въоръжени с упоритост
(за да не откажат),
изненадват накрая с уюта,
който оставят след себе си…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Сянка от човек

  • От
  • април 1, 2019

Демоните на страховете
оглозгват духа ти –
всеки ден по малко.
Накрая остава само скелетът –
сянка от човек,
спомен, че те е имало.
С белезите по костите,
пукнатини от стари счупвания,
фрактури от небрежност,
заздравявания накриво,
с ъгълчета, които драскат и болят…
*
Всеки ден тревогата руши мостове
и от отломките гради крепости.
Стар град си,
зазидан в себе си.
А няма вече кръстоносци,
които да прескочат високите стени.
Ако някой трябва да те спаси,
ще бъдеш самият ти…
*
Призраците от миналото
и неродените деца на бъдещето
могат безкрайно, неуморно да шептят,
да припяват своите песни,
да обсебват ума ти,
да заключват вратата към новия ден…
Но остават безсилни пред едно:
доза кураж, малко смелост, когато е нужно…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Обещания пред утрото

  • От
  • февруари 24, 2019

Преди да се превърнем в шепа пръст,
преди звездите да угаснат
и да падне мрак – като за последно –
преди да изречем думи,
след които няма връщане…
Преди да пропаднем в тишина.
Преди да подвием колене,
победени от умората,
преди пясъкът в часовникът да изтече –
до последната песъчинка,
която зад стъклото кънти…
Да се изправим,
да изтупаме праха от времето,
да се вгледаме в изгрева,
да поемем дълбоко дъх…
И там, където можем, да простим.
На себе си. И на света.
За пукнатите. За несъвършенствата.
За белезите, натрупани дотук.
За картата, в която се превръщат,
и притеглят деня ни в своята орбита…
И събрали нови сили,
да поживеем.
Да се вслушаме в гласа на волята си.
На съвестта. На желанията.
Да се опълчим на страховете.
Преди да е станало късно.
Късно за втори шанс
и обещания пред утрото.
Толкова късно,
че да няма връщане назад…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Победителят в играта

  • От
  • февруари 6, 2019

Готова съм.
Да заложа на една карта,
да рискувам,
да сложа всичко на масата,
но да получа глътка щастие.
Щастие пред свободата.

Ще бъда покер играч.
От най-добрите.
От онези, с които животът
така сурово си е поиграл,
че са си татуирали правилата му
на ревера си,
близо до сърцето. За спомен.

С един ход ще предопределя
цялата игра.
Начало и край,
събрани в една точка.
И това може да се окаже
най-голямата ми грешка
или пък най-хубавото нещо,
което съм правила за себе си…
Кой може да ми каже?
Непредвидима е природата
на все още неслучилото се…

Раздават картите,
чипове летят във въздуха,
трупа се залогът,
колодата намалява.
Притихнали в очакване,
затаяваме дъх –
всеки на тази маса
на нещо се надява…

Смесват се цветовете,
червено и черно –
вечната класика.
Съдбата е коварен играч,
докато премигнеш
и е сменила ръката,
и е решила изхода на играта…

Пада завесата.
Представлението е към края си.
През смях и сълзи
можеш да ръкопляскаш сам на себе си,
когато публиката си тръгне.
Заради куража, заради мъжеството,
необходими, за да се изправиш сам срещу нея –
срещу Съдбата,
която владее играта по-добре от всеки друг,
и каквото и да правиш, накрая все тя побеждава…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

При Пешо Морския

  • От
  • януари 27, 2019

Разказът ми “При Пешо Морския”, публикуван за пръв път в сайта gramofona.com на 4 януари 2018 г. за конкурса им за рибарска история.  Първата му публикация  можете да прочетете ето ТУК

И тази вечер на бара се бяха събрали старите рибари. Морето вън бушуваше, обгърнато от есенния вятър и от близката буря, която предупредително блъскаше и по вратата на старата кръчма. Табелата на „При Пешо Морския” от десетилетия се опълчваше на лошото време, сгушена на няколко преки зад пристанището в Бургас, и всяка вечер се ослушваше за историите на рибарите от този край, за епичните им улови, за летните авантюри, за живота им, напоен с дъх на сол и приключения.

И тази вечер не правеше изключение.

Пешо Морския беше застанал зад бара, запретнал ръкави и оголил стари татуировки – морска котва и кръшна русалка, която опасваше бицепса му с опашката си. Заведението днес беше почти празно. Бурята явно беше изплашила част от клиентелата, но най-редовните посетители нищо не можеше да ги спре. Старите морски лисици, които с години бяха скитали по вълните, не се страхуваха от бурите на брега. За това и сега Пешо слушаше в захлас за приключенията на трима от най-верните си клиенти – Иван Бакенбарда, чичо Ставри и Кольо Скицата.

– В нашето село пък – говореше чичо Ставри, – от малък ми разказваха, че в язовира ни живее сом. Толкова голям, че сигурно тежи поне едни 300 кила… Представяте ли си? Що за риба трябва да е това чудовище? Понякога сънувам, че съм застанал на брега, хвърлил съм една въдица в язовира и чакам, чакам… По едно време нещо започва да опъва кордата, звънчето до плувката ми ще се пръсне от ектене… Дърпам, дърпам…. И по едно време пред очите ми се оголва най-грамадната риба, която някога съм виждал! Зинала една паст, направо… да ти настръхнат бакенбардите от страх, Иване! А аз – стоя, моля ви се! А сомът се засилва към мен, налапва ме целия, все едно съм корнишонче, и потъвам в мрак след това… Сутринта се будя, облян в пот целия.

– За бакенбардите не знам – казва Иван, прокарвайки замислено пръсти през гъстите си черни бакенбарди, – обаче може и да има истина в тази легенда, за която говориш… Чувал съм за един случай, в който наш колега, рибар, си изпуснал такъмите в язовира, докато се борил с някакво шаранче, закачено на кукичката… Нейсе, рибата избягала, но завлякла въдицата му във водата. А знаете – добрата въдица е като добрата жена – обичаш я до болка и си готов на всичко за нея. За това и нашичкият решил – свалил ризата, сгънал панталона си, скочил във водата и започнал да плува. Обаче… по някое време една великанска сянка закрила слънцето, което прозирало под водата. Погледнал нагоре и видял – петметрова риба, сом ли била – не знам, но преминавала над него, напълно необезпокоявано… Излязъл нашичкият с побеляла от страх коса и неспособен да си каже името.

– Като ви слушам така, знаете ли за какво си мисля? – попита Кольо Скицата. Другите трима го гледаха с почуда. Доволен от ефекта, той продължи: – За чудовището от Лох Нес. Нищо чудно в това шотландско езеро да си живее някой дългичък сом, който да стряска наивните туристи. Всъщност може и да не е сом… То така и не знаем какво точно живее в най-дълбокото: там, където никога не е прониквал слънчев лъч, където човешки очи не са се докосвали до тайните светове на рибите…

– Ех, Кольо, вярно си голяма скица – засмя се Пешо Морския. – Трябва да спреш да ги четеш вече тези книги, дето ти запълват етажерките във вас. Не се чуваш понякога какво говориш.

– Че какво пък съм казал сега? – възпротиви се Кольо, но замълча, прекъснат от трясъка на отворената и прихваната от вятъра врата. Старите рибари се обърнаха и видяха на прага, подпрян на патериците си, да стои един от най-популярните в близкото минало на града рибари – Жоро. Той им се усмихна благо и закуцука с единствения си останал крак към тях. Настани се на висок стол до бара и прокара ръка през прошарената си коса, за да прогони застиналите там дъждовни капки.

– Какво правите, момчета?

– Нищо, Старши – отговори Пешо Морския и по инерция наля пълна халба от любимата бира на новопристигналия. – Майсторите говорят тази вечер за големи риби. А както знаем, никой не разбира повече от теб от големи риби тук.

– Вярно е! – съгласи се Ставри. – Разкажи ни пак, Жоро, за ловуването на китове в Антарктика!

– Е, тази история вече хиляда пъти съм ви я разказвал, сигурно я знаете по-добре и от мен – засмя се мъжът.

– Да видим… – засмя се и Иван Бакенбарда. – Ние ще започнем, пък ако нещо объркаме, ти ще ни поправяш. Така… Бил си младо момче още, Жорко. Не ти е липсвал приключенски дух, както и нюх към емоции, които остават завинаги. А и си правил онова, което правят добрите моряци – следвал си посоката, в която е духал вятърът на времето…

– Същият този вятър те е качил на няколко кораба, които тръгват от същото това пристанище, което стои зад гърба ни. И след няколко сменени длъжности, както и при няколко различни капитана, ти, младото българче, си се озовал на японски китоловен кораб, който пори вълните в Южния океан и Антарктика… – чичо Ставри замечтано въздъхна.

– Там си участвал в ловуването. С всичките му харпуни, мрежи и специални въжета с примки, достатъчно силни, за да издържат няколкотонно животно! – довърши Кольо Скицата и отпи от бирата си. – Братче, ти си сбъднал мечтата на цял куп мъже в страната! Хващал си риба, толкова голяма, че не можеш да я опишеш и с разперване на ръцете даже!

– Само че… с времето разбираш и някои други неща, Кольо – отпи и Жоро от чашата си. – Разбираш, че някои риби не са за улов. Защото са прекалено големи, прекалено величествени. Те са създадени, за да властват над океана, да се извисяват над вълните, да притихва синевата покрай тях, а планините, които криволичат по хоризонта, да се конкурират с размерите им… А ти, малкият човек, който е дръзнал да вдигне оръжие към тях, си обречен да потънеш в порой от кръв, от тяхната кръв… и да платиш собствената си цена за това… – той замълча и замислено плъзна поглед към липсващия си крак. Останалите уловиха този мълчалив жест и се поразмърдаха на столовете си от неудобство.

– Кхъ-кхъ… – Пешо Морския се прокашля. Сигурен знак, че се кани да смени темата. Правеше го винаги, когато усетеше, че в атмосферата под мътната светлина на бара му се утаява напрежение. – Обаче малките риби… малките риби са съвсем друго нещо.

– О! Какво говориш! – поде чичо Ставри. – Малките риби са за развлечение! Нищо не може да се сравни с това да е неделя, да напълниш багажника с въдици, да качиш жената и децата в колата, да постелите едно одеяло на брега, да ги оставиш да се занимават с каквото си решат, а ти да отидеш някъде, по-далечко, да метнеш кукичката с примамка и да чакаш да дойде точно твоята риба… Ей-така и двамата си синове съм отгледал! Понякога си мисля, че и една локва да намеря, ще пробвам с въдицата дали има риба… Жена ми веднъж ми каза, че си обичам въдиците повече от нея… Замислих се. Ами не е далеч от истината! – Всички избухнаха в дружен разбиращ смях. – Страст, какво да направя… Поне може да е сигурна, че не бих й изневерил…

– А аз най-обичам от целия риболов, когато след това се съберете с приятели. Решите да изпържите рибата, да отворите бирата, да захванете разговор… Няма такова споделяне, няма такова каляване на една истинска дружба! – намеси се и Иван Бакенбарда.

– Пък аз знаете ли кое обичам най-много? След излизането с мрежите и дървената лодка в морето, разбира се. Най-много обичам да е лято, да съм в Поморие и да събирам раци около вълноломите – каза Кольо и всички избухнаха отново в смях.

– Ех, Скица, голям риболовец се извъди и ти! – Пешо Морския го потупа по рамото. – А ти, Жоро, имаш ли любим риболовен момент?

– Тишината. Не знам дали това е дошло с времето, но в момента най-много обичам тишина. Онзи момент, когато седна на сгъваемото столче и отправя поглед напред в далечината, докато чакам плувката да затрепти. Тогава светът сякаш спира. Мислите ми се успокояват. Имам време за почувствам, че съм жив и всичко в този живот може да си дойде на мястото. След това няма значение дали ще уловя нещо. Или ако уловя – дали ще го пусна да си плува обратно във водата или не. Аз вече съм получил своята награда.

– За това те уважавам толкова, Жорка – Пешо Морския чукна чашата му бира със своята. – Звучиш като човек, който е успял да научи много неща от морето, от рибите и от целия риболов въобще.

– Така научих най-важните си житейски уроци наистина – тъжно се усмихна Жоро и болезнена гримаса се разходи по лицето му, докато ръката му се плъзна под бара и разтри онова място, след което десният му крак липсваше. Мъжете приковаха в него очи със съчувствие, но не посмяха да попитат как е. – От влагата е – смили се над тях Жоро. – Ставите и костите започват да се обаждат вече, когато времето се влоши. А есента тази година, както виждате, е с характер…

Мъжът се смъкна от високия стол и се подпря на патериците си. Закуцука към вратата и се спря на прага, за да им кимне за лека нощ.

– Старши, утре ще дойдеш ли пак? – попита Пешо Морския.

– Разбира се. Това място винаги е пълно с истории, които ме карат да се чувствам много по-млад, много по-жив. Сред приятели винаги е така. – отвърна Жоро и излезе навън. Зад него дървената табелка с надпис „При Пешо Морския”, обградена от синьо-бял воден пояс, се полюшваше като махало на часовник, подета от нощния вятър.

Шумът от тромавите стъпки на стария рибар събудиха котката, която спеше до контейнерите пред заведението, от които натрапчиво се носеше миризма на риба. Животното сънено протегна лапи напред, а Жоро трепна от гледката. Една от предните лапички на животинчето липсваше. Той се приближи, а котката не се отмести – стоеше и любопитно се взираше в човека пред себе си. Рибарят протегна ръка и я погали зад ушите. Тя измърка доволно и се изправи, балансирайки на три лапи. В очите й се отразяваха звездите и приближаващите се облаци на есенната буря.

– Май доста си приличаме с теб, приятелче… – прошепна Жоро. – Дали да не те отведа у дома? А? Какво ще кажеш? Защото, освен всичко друго, морето учи да не оставяш нищо ценно в ръцете на бурята… Но ти това го знаеш толкова добре, колкото и аз, нали… Мъжът притегли котката в скута си и я обгърна с велуреното си палто.

Табелата на кръчмата още се тупкаше с трясък във вратата на заведението, а вятърът надвиваше историите на рибарите, които се раждаха около бара на Пешо Морския. А нощта приютяваше самотните стъпки на Жоро, който утре отново щеше да се върне… и щеше да води още един приятел със себе си…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

Новият свят

  • От
  • януари 27, 2019

Разказът ми “Новият свят”, публикуван за пръв път в сайта trubadurs.com на 5 януари 2018 г. за конкурса “Краят на света и след това”.  Първата му публикация  можете да прочетете ето ТУК

Криогенната капсула пропука и металният ѝ капак се отвори сред облаци от ледена мъгла. Мина известно време, докато Крис се съвземе и отвори очи. Но когато го направи, дузина зелени човечета стояха пред него и се взираха с нетърпение в премръзналото му тяло.

– Къде съм? – попита младият мъж.

– На Земята – отговори един от зелените. Приличаше много на човек. Имаше същите черти като човешките, същото изправено тяло, същите движения. Само тенът му беше… зелен. Масленозелен. Като на борово дърво посред зима.

– Коя година е? – продължи с въпросите Крис.

– 2125 – отговори Зеления. – Бил си в криогенен сън близо век. Случайно попаднахме на капсулата ти при разчистванията днес…

Крис се понадигна до седнало положение в кушетката, върху която го бяха поставили. Огледа се трескаво. Зелените хора се поразмърдаха смутено и се отдръпнаха от леглото му.

– Какво се е случило със света?! – възкликна той.

* * *

Кристиян беше все още момче, когато в началото на 21 век нашумялата новина за края на света, породена от древния календар на маите, бе обзела медийния поток на настръхналата в очакване планета. Той гледаше с насмешка към подобно развитие на събитията – все пак младостта има навика да вярва в собственото си безсмъртие. Но когато няколко години по-късно опитите с ядрени оръжия зачестиха, вълни с бежанци започнаха да прииждат към родината му, а една съвсем реална световна война взе да надвисва като възможно бъдеще над хоризонта, той се изплаши. Не на шега. В банковата му сметка вече имаше солидна сума, събрана като на магия с няколко разумни операции с нова криптовалута… И идеята не закъсня. Много новобогаташи се изкушаваха от мисълта да тръгнат с еднопосочен билет на космическа екскурзия или да замразят телата си в очакване на един по-добър живот в бъдещето. Втората опция му се стори доста по-съблазнителна.

* * *

Зеления каза, че ако Крис желае, може да му казва просто Ти. Имената престават да имат значение, когато личността е обвързана изцяло с общността, тогава и индивидуализмът става излишен – съвременен постулат, сподели Зеления.

Вървяха из широките пътеки, които се простираха сред дърветата, храстите и цялата растителност пред тях. Тук-таме се мяркаха малки дървени къщички, на места се очертаваха руини от по-мащабни сгради – такива, каквито изпълваха спомените му, от един свят, който Крис сам обитаваше преди.

– Но… какво се е случило? Къде са автомобилите, бетонът, стъклените бизнес сгради, металните скелета на строежите? Къде са комините на заводите? Къде е… всичко? – Крис сломено седна до едно ябълково дърво. Красиво беше. Въздухът беше чист, но му се струваше нереално животът днес да е така… първобитен.

– Нямаме нужда от тези неща – спокойно отвърна Зеления и седна до него. – Хората осъзнаха, че имат прекалено малко реални потребности и прекалено много алчност, от която трябва да се освободят. Отне десетилетия, няколко поколения, много труд и ето ни днес – живеем най-екологичния възможен живот в цялата Вселена.

– Моля? – не разбираше Крис.

– Скоро сам ще се увериш – усмихна му се Зеления.

Младежът въздъхна тежко. Вдигна поглед към небето – ясно, синьо, почти без облаци. В далечината се очертаваше билото на Витоша, слънцето трептеше ярко по небосклона и окъпваше цялата тучна зеленина в светлината си. Погледът на Крис се плъзна към клоните на дървото, под което стояха – отрупано цялото с плодове, тежки и червени. Протегна ръка към една от близките ябълки.

– НЕ! – скокна на крака Зеления и го спря с бързо движение. – Какво си мислиш, че правиш?!

– Ами… щях да я изям. Не може ли? Да не е отровна?

– Не ядем вече такава храна! Не можеш да си вземаш всичко, което пожелаеш, от природата! Така се превръщаш просто в биологичен паразит.

– Не разбирам – Крис притеснено се отдръпна от дървото.

– Ох… седни. Ще ти обясня.

Двамата отново седнаха в тревата.

– Всичко започнало в първите десетилетия на 21 век. Говори се, че началото поставили веганите със своите протести в центъра на София, на „Витошка“. Те били първите Пробудени, основоположници на Новия свят. Скоро се появили и други, хиляди други техни съмишленици. Първо се отхвърлило месото от световната хранителна листа, след това отпаднали всички животински продукти, рибата, а скоро и зеленчуците, както и плодовете един по един. Човечеството започнало да разбира, че като консуматор вреди не само на собствения си организъм, а и на цялата планета. Генетиците вече знаели достатъчно за нашия геном. От години били наясно, че различните видове се различаваме прекалено малко един от друг, няколко модификации и… човечеството е готово за нов скок в еволюцията. Ето ни и нас. Хлорофилът в кожата ни помага да абсорбираме слънчева светлина, която задвижва метаболизма ни. Прави ни зелени, но пък и… красиви, нали? Вечер спим в пясъчни легла, приемаме и една хранителна добавка с химични вещества, които подпомагат процеса на синтез на енергия от околната среда. Вярно, когато слънцето залезе, сме нефункционални, но какво пък? Вече светът е различен. Има мир. Всички живеят еднакво, равни пред Слънцето. Няма битка за власт, защото няма ресурси за разпределяне. Разбираш ли? Какво повече можем да искаме?

– Ами щастието? Стремежите? Мечтите? Любовта? – Крис се опитваше да проумее чутото, но цялото му съзнание се бунтуваше. – Не можеш просто да ми кажеш, че сме се превърнали в… зеленчуци!? Не съм си съхранил живота в ледена капсула за век, за да разбера, че това е краят на човечеството!

– Не е краят! Това е едва началото на една нова форма на живот, на цял един нов свят!

– Искам да се махна! Има ли още туроператори по космодрумите? Ще емигрирам на друга планета!

– Боя се, че не можеш, Кристияне. Вече не се произвежда подобна технология. Ние, зелените, не можем да обитаваме Космоса, затова и технологията спря развитието си. Спори от познатата ти стара цивилизация вероятно съществуват някъде в безкрая на Вселената, но нито поддържаме връзка с тях, нито ни интересуват…

Кристиян не каза нищо повече. Беше сломен. Бъдещето, за което беше мечтал, бе пречупило духа му. Той стана и се запъти към криогенната си камера сред руините на предишния научен център. Тази епоха не му допадаше. Може би след още някой век светът щеше да бъде достатъчно добър, за да се завърне в него…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари