All Posts By

Yanni

Поезия

Обещания пред утрото

  • От
  • февруари 24, 2019

Преди да се превърнем в шепа пръст,
преди звездите да угаснат
и да падне мрак – като за последно –
преди да изречем думи,
след които няма връщане…
Преди да пропаднем в тишина.
Преди да подвием колене,
победени от умората,
преди пясъкът в часовникът да изтече –
до последната песъчинка,
която зад стъклото кънти…
Да се изправим,
да изтупаме праха от времето,
да се вгледаме в изгрева,
да поемем дълбоко дъх…
И там, където можем, да простим.
На себе си. И на света.
За пукнатите. За несъвършенствата.
За белезите, натрупани дотук.
За картата, в която се превръщат,
и притеглят деня ни в своята орбита…
И събрали нови сили,
да поживеем.
Да се вслушаме в гласа на волята си.
На съвестта. На желанията.
Да се опълчим на страховете.
Преди да е станало късно.
Късно за втори шанс
и обещания пред утрото.
Толкова късно,
че да няма връщане назад…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Победителят в играта

  • От
  • февруари 6, 2019

Готова съм.
Да заложа на една карта,
да рискувам,
да сложа всичко на масата,
но да получа глътка щастие.
Щастие пред свободата.

Ще бъда покер играч.
От най-добрите.
От онези, с които животът
така сурово си е поиграл,
че са си татуирали правилата му
на ревера си,
близо до сърцето. За спомен.

С един ход ще предопределя
цялата игра.
Начало и край,
събрани в една точка.
И това може да се окаже
най-голямата ми грешка
или пък най-хубавото нещо,
което съм правила за себе си…
Кой може да ми каже?
Непредвидима е природата
на все още неслучилото се…

Раздават картите,
чипове летят във въздуха,
трупа се залогът,
колодата намалява.
Притихнали в очакване,
затаяваме дъх –
всеки на тази маса
на нещо се надява…

Смесват се цветовете,
червено и черно –
вечната класика.
Съдбата е коварен играч,
докато премигнеш
и е сменила ръката,
и е решила изхода на играта…

Пада завесата.
Представлението е към края си.
През смях и сълзи
можеш да ръкопляскаш сам на себе си,
когато публиката си тръгне.
Заради куража, заради мъжеството,
необходими, за да се изправиш сам срещу нея –
срещу Съдбата,
която владее играта по-добре от всеки друг,
и каквото и да правиш, накрая все тя побеждава…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

При Пешо Морския

  • От
  • януари 27, 2019

Разказът ми “При Пешо Морския”, публикуван за пръв път в сайта gramofona.com на 4 януари 2018 г. за конкурса им за рибарска история.  Първата му публикация  можете да прочетете ето ТУК

И тази вечер на бара се бяха събрали старите рибари. Морето вън бушуваше, обгърнато от есенния вятър и от близката буря, която предупредително блъскаше и по вратата на старата кръчма. Табелата на „При Пешо Морския” от десетилетия се опълчваше на лошото време, сгушена на няколко преки зад пристанището в Бургас, и всяка вечер се ослушваше за историите на рибарите от този край, за епичните им улови, за летните авантюри, за живота им, напоен с дъх на сол и приключения.

И тази вечер не правеше изключение.

Пешо Морския беше застанал зад бара, запретнал ръкави и оголил стари татуировки – морска котва и кръшна русалка, която опасваше бицепса му с опашката си. Заведението днес беше почти празно. Бурята явно беше изплашила част от клиентелата, но най-редовните посетители нищо не можеше да ги спре. Старите морски лисици, които с години бяха скитали по вълните, не се страхуваха от бурите на брега. За това и сега Пешо слушаше в захлас за приключенията на трима от най-верните си клиенти – Иван Бакенбарда, чичо Ставри и Кольо Скицата.

– В нашето село пък – говореше чичо Ставри, – от малък ми разказваха, че в язовира ни живее сом. Толкова голям, че сигурно тежи поне едни 300 кила… Представяте ли си? Що за риба трябва да е това чудовище? Понякога сънувам, че съм застанал на брега, хвърлил съм една въдица в язовира и чакам, чакам… По едно време нещо започва да опъва кордата, звънчето до плувката ми ще се пръсне от ектене… Дърпам, дърпам…. И по едно време пред очите ми се оголва най-грамадната риба, която някога съм виждал! Зинала една паст, направо… да ти настръхнат бакенбардите от страх, Иване! А аз – стоя, моля ви се! А сомът се засилва към мен, налапва ме целия, все едно съм корнишонче, и потъвам в мрак след това… Сутринта се будя, облян в пот целия.

– За бакенбардите не знам – казва Иван, прокарвайки замислено пръсти през гъстите си черни бакенбарди, – обаче може и да има истина в тази легенда, за която говориш… Чувал съм за един случай, в който наш колега, рибар, си изпуснал такъмите в язовира, докато се борил с някакво шаранче, закачено на кукичката… Нейсе, рибата избягала, но завлякла въдицата му във водата. А знаете – добрата въдица е като добрата жена – обичаш я до болка и си готов на всичко за нея. За това и нашичкият решил – свалил ризата, сгънал панталона си, скочил във водата и започнал да плува. Обаче… по някое време една великанска сянка закрила слънцето, което прозирало под водата. Погледнал нагоре и видял – петметрова риба, сом ли била – не знам, но преминавала над него, напълно необезпокоявано… Излязъл нашичкият с побеляла от страх коса и неспособен да си каже името.

– Като ви слушам така, знаете ли за какво си мисля? – попита Кольо Скицата. Другите трима го гледаха с почуда. Доволен от ефекта, той продължи: – За чудовището от Лох Нес. Нищо чудно в това шотландско езеро да си живее някой дългичък сом, който да стряска наивните туристи. Всъщност може и да не е сом… То така и не знаем какво точно живее в най-дълбокото: там, където никога не е прониквал слънчев лъч, където човешки очи не са се докосвали до тайните светове на рибите…

– Ех, Кольо, вярно си голяма скица – засмя се Пешо Морския. – Трябва да спреш да ги четеш вече тези книги, дето ти запълват етажерките във вас. Не се чуваш понякога какво говориш.

– Че какво пък съм казал сега? – възпротиви се Кольо, но замълча, прекъснат от трясъка на отворената и прихваната от вятъра врата. Старите рибари се обърнаха и видяха на прага, подпрян на патериците си, да стои един от най-популярните в близкото минало на града рибари – Жоро. Той им се усмихна благо и закуцука с единствения си останал крак към тях. Настани се на висок стол до бара и прокара ръка през прошарената си коса, за да прогони застиналите там дъждовни капки.

– Какво правите, момчета?

– Нищо, Старши – отговори Пешо Морския и по инерция наля пълна халба от любимата бира на новопристигналия. – Майсторите говорят тази вечер за големи риби. А както знаем, никой не разбира повече от теб от големи риби тук.

– Вярно е! – съгласи се Ставри. – Разкажи ни пак, Жоро, за ловуването на китове в Антарктика!

– Е, тази история вече хиляда пъти съм ви я разказвал, сигурно я знаете по-добре и от мен – засмя се мъжът.

– Да видим… – засмя се и Иван Бакенбарда. – Ние ще започнем, пък ако нещо объркаме, ти ще ни поправяш. Така… Бил си младо момче още, Жорко. Не ти е липсвал приключенски дух, както и нюх към емоции, които остават завинаги. А и си правил онова, което правят добрите моряци – следвал си посоката, в която е духал вятърът на времето…

– Същият този вятър те е качил на няколко кораба, които тръгват от същото това пристанище, което стои зад гърба ни. И след няколко сменени длъжности, както и при няколко различни капитана, ти, младото българче, си се озовал на японски китоловен кораб, който пори вълните в Южния океан и Антарктика… – чичо Ставри замечтано въздъхна.

– Там си участвал в ловуването. С всичките му харпуни, мрежи и специални въжета с примки, достатъчно силни, за да издържат няколкотонно животно! – довърши Кольо Скицата и отпи от бирата си. – Братче, ти си сбъднал мечтата на цял куп мъже в страната! Хващал си риба, толкова голяма, че не можеш да я опишеш и с разперване на ръцете даже!

– Само че… с времето разбираш и някои други неща, Кольо – отпи и Жоро от чашата си. – Разбираш, че някои риби не са за улов. Защото са прекалено големи, прекалено величествени. Те са създадени, за да властват над океана, да се извисяват над вълните, да притихва синевата покрай тях, а планините, които криволичат по хоризонта, да се конкурират с размерите им… А ти, малкият човек, който е дръзнал да вдигне оръжие към тях, си обречен да потънеш в порой от кръв, от тяхната кръв… и да платиш собствената си цена за това… – той замълча и замислено плъзна поглед към липсващия си крак. Останалите уловиха този мълчалив жест и се поразмърдаха на столовете си от неудобство.

– Кхъ-кхъ… – Пешо Морския се прокашля. Сигурен знак, че се кани да смени темата. Правеше го винаги, когато усетеше, че в атмосферата под мътната светлина на бара му се утаява напрежение. – Обаче малките риби… малките риби са съвсем друго нещо.

– О! Какво говориш! – поде чичо Ставри. – Малките риби са за развлечение! Нищо не може да се сравни с това да е неделя, да напълниш багажника с въдици, да качиш жената и децата в колата, да постелите едно одеяло на брега, да ги оставиш да се занимават с каквото си решат, а ти да отидеш някъде, по-далечко, да метнеш кукичката с примамка и да чакаш да дойде точно твоята риба… Ей-така и двамата си синове съм отгледал! Понякога си мисля, че и една локва да намеря, ще пробвам с въдицата дали има риба… Жена ми веднъж ми каза, че си обичам въдиците повече от нея… Замислих се. Ами не е далеч от истината! – Всички избухнаха в дружен разбиращ смях. – Страст, какво да направя… Поне може да е сигурна, че не бих й изневерил…

– А аз най-обичам от целия риболов, когато след това се съберете с приятели. Решите да изпържите рибата, да отворите бирата, да захванете разговор… Няма такова споделяне, няма такова каляване на една истинска дружба! – намеси се и Иван Бакенбарда.

– Пък аз знаете ли кое обичам най-много? След излизането с мрежите и дървената лодка в морето, разбира се. Най-много обичам да е лято, да съм в Поморие и да събирам раци около вълноломите – каза Кольо и всички избухнаха отново в смях.

– Ех, Скица, голям риболовец се извъди и ти! – Пешо Морския го потупа по рамото. – А ти, Жоро, имаш ли любим риболовен момент?

– Тишината. Не знам дали това е дошло с времето, но в момента най-много обичам тишина. Онзи момент, когато седна на сгъваемото столче и отправя поглед напред в далечината, докато чакам плувката да затрепти. Тогава светът сякаш спира. Мислите ми се успокояват. Имам време за почувствам, че съм жив и всичко в този живот може да си дойде на мястото. След това няма значение дали ще уловя нещо. Или ако уловя – дали ще го пусна да си плува обратно във водата или не. Аз вече съм получил своята награда.

– За това те уважавам толкова, Жорка – Пешо Морския чукна чашата му бира със своята. – Звучиш като човек, който е успял да научи много неща от морето, от рибите и от целия риболов въобще.

– Така научих най-важните си житейски уроци наистина – тъжно се усмихна Жоро и болезнена гримаса се разходи по лицето му, докато ръката му се плъзна под бара и разтри онова място, след което десният му крак липсваше. Мъжете приковаха в него очи със съчувствие, но не посмяха да попитат как е. – От влагата е – смили се над тях Жоро. – Ставите и костите започват да се обаждат вече, когато времето се влоши. А есента тази година, както виждате, е с характер…

Мъжът се смъкна от високия стол и се подпря на патериците си. Закуцука към вратата и се спря на прага, за да им кимне за лека нощ.

– Старши, утре ще дойдеш ли пак? – попита Пешо Морския.

– Разбира се. Това място винаги е пълно с истории, които ме карат да се чувствам много по-млад, много по-жив. Сред приятели винаги е така. – отвърна Жоро и излезе навън. Зад него дървената табелка с надпис „При Пешо Морския”, обградена от синьо-бял воден пояс, се полюшваше като махало на часовник, подета от нощния вятър.

Шумът от тромавите стъпки на стария рибар събудиха котката, която спеше до контейнерите пред заведението, от които натрапчиво се носеше миризма на риба. Животното сънено протегна лапи напред, а Жоро трепна от гледката. Една от предните лапички на животинчето липсваше. Той се приближи, а котката не се отмести – стоеше и любопитно се взираше в човека пред себе си. Рибарят протегна ръка и я погали зад ушите. Тя измърка доволно и се изправи, балансирайки на три лапи. В очите й се отразяваха звездите и приближаващите се облаци на есенната буря.

– Май доста си приличаме с теб, приятелче… – прошепна Жоро. – Дали да не те отведа у дома? А? Какво ще кажеш? Защото, освен всичко друго, морето учи да не оставяш нищо ценно в ръцете на бурята… Но ти това го знаеш толкова добре, колкото и аз, нали… Мъжът притегли котката в скута си и я обгърна с велуреното си палто.

Табелата на кръчмата още се тупкаше с трясък във вратата на заведението, а вятърът надвиваше историите на рибарите, които се раждаха около бара на Пешо Морския. А нощта приютяваше самотните стъпки на Жоро, който утре отново щеше да се върне… и щеше да води още един приятел със себе си…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

Новият свят

  • От
  • януари 27, 2019

Разказът ми “Новият свят”, публикуван за пръв път в сайта trubadurs.com на 5 януари 2018 г. за конкурса “Краят на света и след това”.  Първата му публикация  можете да прочетете ето ТУК

Криогенната капсула пропука и металният ѝ капак се отвори сред облаци от ледена мъгла. Мина известно време, докато Крис се съвземе и отвори очи. Но когато го направи, дузина зелени човечета стояха пред него и се взираха с нетърпение в премръзналото му тяло.

– Къде съм? – попита младият мъж.

– На Земята – отговори един от зелените. Приличаше много на човек. Имаше същите черти като човешките, същото изправено тяло, същите движения. Само тенът му беше… зелен. Масленозелен. Като на борово дърво посред зима.

– Коя година е? – продължи с въпросите Крис.

– 2125 – отговори Зеления. – Бил си в криогенен сън близо век. Случайно попаднахме на капсулата ти при разчистванията днес…

Крис се понадигна до седнало положение в кушетката, върху която го бяха поставили. Огледа се трескаво. Зелените хора се поразмърдаха смутено и се отдръпнаха от леглото му.

– Какво се е случило със света?! – възкликна той.

* * *

Кристиян беше все още момче, когато в началото на 21 век нашумялата новина за края на света, породена от древния календар на маите, бе обзела медийния поток на настръхналата в очакване планета. Той гледаше с насмешка към подобно развитие на събитията – все пак младостта има навика да вярва в собственото си безсмъртие. Но когато няколко години по-късно опитите с ядрени оръжия зачестиха, вълни с бежанци започнаха да прииждат към родината му, а една съвсем реална световна война взе да надвисва като възможно бъдеще над хоризонта, той се изплаши. Не на шега. В банковата му сметка вече имаше солидна сума, събрана като на магия с няколко разумни операции с нова криптовалута… И идеята не закъсня. Много новобогаташи се изкушаваха от мисълта да тръгнат с еднопосочен билет на космическа екскурзия или да замразят телата си в очакване на един по-добър живот в бъдещето. Втората опция му се стори доста по-съблазнителна.

* * *

Зеления каза, че ако Крис желае, може да му казва просто Ти. Имената престават да имат значение, когато личността е обвързана изцяло с общността, тогава и индивидуализмът става излишен – съвременен постулат, сподели Зеления.

Вървяха из широките пътеки, които се простираха сред дърветата, храстите и цялата растителност пред тях. Тук-таме се мяркаха малки дървени къщички, на места се очертаваха руини от по-мащабни сгради – такива, каквито изпълваха спомените му, от един свят, който Крис сам обитаваше преди.

– Но… какво се е случило? Къде са автомобилите, бетонът, стъклените бизнес сгради, металните скелета на строежите? Къде са комините на заводите? Къде е… всичко? – Крис сломено седна до едно ябълково дърво. Красиво беше. Въздухът беше чист, но му се струваше нереално животът днес да е така… първобитен.

– Нямаме нужда от тези неща – спокойно отвърна Зеления и седна до него. – Хората осъзнаха, че имат прекалено малко реални потребности и прекалено много алчност, от която трябва да се освободят. Отне десетилетия, няколко поколения, много труд и ето ни днес – живеем най-екологичния възможен живот в цялата Вселена.

– Моля? – не разбираше Крис.

– Скоро сам ще се увериш – усмихна му се Зеления.

Младежът въздъхна тежко. Вдигна поглед към небето – ясно, синьо, почти без облаци. В далечината се очертаваше билото на Витоша, слънцето трептеше ярко по небосклона и окъпваше цялата тучна зеленина в светлината си. Погледът на Крис се плъзна към клоните на дървото, под което стояха – отрупано цялото с плодове, тежки и червени. Протегна ръка към една от близките ябълки.

– НЕ! – скокна на крака Зеления и го спря с бързо движение. – Какво си мислиш, че правиш?!

– Ами… щях да я изям. Не може ли? Да не е отровна?

– Не ядем вече такава храна! Не можеш да си вземаш всичко, което пожелаеш, от природата! Така се превръщаш просто в биологичен паразит.

– Не разбирам – Крис притеснено се отдръпна от дървото.

– Ох… седни. Ще ти обясня.

Двамата отново седнаха в тревата.

– Всичко започнало в първите десетилетия на 21 век. Говори се, че началото поставили веганите със своите протести в центъра на София, на „Витошка“. Те били първите Пробудени, основоположници на Новия свят. Скоро се появили и други, хиляди други техни съмишленици. Първо се отхвърлило месото от световната хранителна листа, след това отпаднали всички животински продукти, рибата, а скоро и зеленчуците, както и плодовете един по един. Човечеството започнало да разбира, че като консуматор вреди не само на собствения си организъм, а и на цялата планета. Генетиците вече знаели достатъчно за нашия геном. От години били наясно, че различните видове се различаваме прекалено малко един от друг, няколко модификации и… човечеството е готово за нов скок в еволюцията. Ето ни и нас. Хлорофилът в кожата ни помага да абсорбираме слънчева светлина, която задвижва метаболизма ни. Прави ни зелени, но пък и… красиви, нали? Вечер спим в пясъчни легла, приемаме и една хранителна добавка с химични вещества, които подпомагат процеса на синтез на енергия от околната среда. Вярно, когато слънцето залезе, сме нефункционални, но какво пък? Вече светът е различен. Има мир. Всички живеят еднакво, равни пред Слънцето. Няма битка за власт, защото няма ресурси за разпределяне. Разбираш ли? Какво повече можем да искаме?

– Ами щастието? Стремежите? Мечтите? Любовта? – Крис се опитваше да проумее чутото, но цялото му съзнание се бунтуваше. – Не можеш просто да ми кажеш, че сме се превърнали в… зеленчуци!? Не съм си съхранил живота в ледена капсула за век, за да разбера, че това е краят на човечеството!

– Не е краят! Това е едва началото на една нова форма на живот, на цял един нов свят!

– Искам да се махна! Има ли още туроператори по космодрумите? Ще емигрирам на друга планета!

– Боя се, че не можеш, Кристияне. Вече не се произвежда подобна технология. Ние, зелените, не можем да обитаваме Космоса, затова и технологията спря развитието си. Спори от познатата ти стара цивилизация вероятно съществуват някъде в безкрая на Вселената, но нито поддържаме връзка с тях, нито ни интересуват…

Кристиян не каза нищо повече. Беше сломен. Бъдещето, за което беше мечтал, бе пречупило духа му. Той стана и се запъти към криогенната си камера сред руините на предишния научен център. Тази епоха не му допадаше. Може би след още някой век светът щеше да бъде достатъчно добър, за да се завърне в него…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Донкихотовски

  • От
  • януари 23, 2019

Там съм. Някъде –
по средата на пътя,
свила гнездо сред бурята,
приютила гръм и мълнии,
заглушила всеки стон,
който напомня,
че от раните – незаздравелите –
все още изтича светът ми.
И вали. Вали навън –
порой от пропилени възможности.
Една съсухрена ръка потропва
по стъклото на прозореца,
обсипано с капки дъжд.
Не искам да отварям.
Прекалено рано е…
И за тази умора,
дошла тук без време…
Там съм. Някъде.
Боря се с призраци.
От миналото, настоящето и бъдещето.
Рисувам стихове.
И не се страхувам.
Сили не ми останаха за страх.
Вкопчила до бяло
пръстите си в сабята,
ще се боря. Донкихотовски.
С поредната вятърна мелница,
пред която ме изправя светът.
И ще пиша своята история –
само с думите,
които ме изпълват
със смисъл…

Яница ХРИСТОВА 

Няма коментари
Есета

Реалността под игото на Матрицата

  • От
  • януари 14, 2019

Есето ми на тема “Реалността под игото на Матрицата”, писано за конкурса на Благо.творителна Библиотека “Четяща планета” (в категория 21-31 г., през 2018 година). То е сред трите отличени есета и  първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.

Съвременното общество парадира с достиженията си в областта на технологиите, медицината и цивилизацията като цяло. Изумително е тогава как все още се разпалват войни, оставят се хиляди хора, лишени от храна и медикаменти, как животоспасяващи операции се измерват в пари и в твърде много случаи лишават болния от реалното право на избор… В такива моменти истината прозира. Фасадата ни за пред света е излъскана, няма на нея нито едно петънце. Зад нея обаче сме скрили демоните си и липсата си на хуманност, която често предопределя отношението ни към същия този свят.

Мрачната страна на съвременния човек не е тайна, особено за тези, които изучават именно влиянието ѝ върху поведението и вземането на решения. Не е случайно, че рекламите, зад които стои дълбоко послание и кауза, са малко на фона на масовото производство. Повечето маркетолози и рекламисти залагат на сигурно – общуват директно с неандерталеца, който дори човекът на ХХI век носи в себе си. А той, първобитният, разчита на инстинкти, на агресия, на сексуалност, на ураган от неконтролирани емоции. Другото е трудно. Трудно е да култивираш в себе си критично мислене, самоконтрол, интелект. Трудно е да сложиш бент на вихъра от чувства. Трудно е да намериш спирачки на нагона, който за някои индивиди се превръща в центъра на житейските им преживявания. Уважавам безкрайно хората, които го правят – които имат самоконтрол. Но те по подразбиране са малко и не са добри купувачи, защото разсъждават, преди да си пропилеят парите. Затова и остават в периферията на рекламните стратегии. А днес рекламата има своя специална роля в облика на света.

Виждаме я къде ли не. По билбордове, по автобуси, по телевизията, в Интернет, по корици на списания. Внушава ни се как да живеем, какво да имаме около себе си, за да бъдем щастливи, как да изглеждаме, за какво да мислим. Създава се Матрицата, по която е приемливо да се мултиплицира животът и „индивидуалността” на всекиго. А някой, който по някаква причина попада извън нея, скоро получава етикет и бива заклеймен като – минимум – особняк; някой, който не се вписва… И за този клет представител на съвременната цивилизация идват тежки моменти – на ежедневна борба. Да, много битки ще трябва да се водят в този живот, но една от най-уморителните ще бъде тази с предразсъдъците… Особено ако разсъдък зад тях просто липсва. Защото не е лесно да спориш с човек, попил като гъба съвети от женско списание за модна визия, човек, който рамкира света спрямо „собствените” си внушени отвън разбирания и отказва да признае ограничеността си. Трудно е да обясниш на такъв човек, че дори и да нямаш в гардероба си дрехи с най-актуалния за сезона цвят, това не би трябвало да оказва влияние на социалния ти живот. Или пък ако нямаш идеалната фигура, това не означава, че нямаш право на щастие…

Преди десетилетие беше по-лесно. Когато с някого не си пасвате, просто всеки продължава по пътя си и рядко имате допирна точка. Днес социалните мрежи имат силата както да бъдат много полезни, така и да се превърнат в същински кошмар. Дори и в списъка си с приятели да си заложил на сигурно с хора, които познаваш, то няма как да избягаш от коментарите на всякакви представители на съвремието по разни групи и форуми, стичащи се като порой под снимки и постове. Визирам онзи тип коментари, в които се открояват жлъч и злоба, ниска култура, липса на елементарно възпитание и уважение към човека отсреща, парадиране с лично мнение, поднесено като факт и подправено с обилна доза тесногръдие. Виртуалният свят създава чудовища. Чудовища, които се крият зад никнеймове и се прокрадват под воала на това, че виртуалното все пак не е реално. Да, но във времето, в което живеем, виртуалното заема толкова голяма част от ежедневието ни, че всяка дума, изписана там, има съвсем ярка следа в живия живот навън.

Затова и социалните мрежи се използват като оръжие. С цел да завладеят онази част от човешката душа, която мотивира вземането не решения. Умели анализатори на данни се целят в онази фина струна, която диктува ритъма на щастието, удовлетворението и задоволеното его. Големи компании ще ви пускат реклами, създадени точно за вас, благодарение на сериозно проучване на информацията в профила и личните ви съобщения. Политически лидери ще заемат позиции, благодарение на изследване на интересите на своите гласоподаватели, споделени в Интернет. Медиите ще се позовават на различни постове. Фалшивите новини ще стават все повече… Докато накрая обикновеният човек не се почувства напълно изгубен. Изгубен в гигабайти от думи и публикации, в безброй мнения и все по-малко реални факти.

Ако преди десетилетие Интернет беше място, в което да избягаш от реалността, да потърсиш безобидно забавление или да извлечеш информация за нещо, което ти е любопитно, днес не е така. Днес Интернет не е бягство от реалността. Днес виртуалната реалност е толкова мощна, че държи действителността на каишка. Пречупва я през собствената си призма и я подава рафинираната и на порции на клетия потребител, който – по ирония на съдбата – сам си е избрал тази роля. Защото се е отказал да се бори. Да се бори за живота, който иска наистина. Предал се е рано. Потърсил е убежище. И е попаднал в лапите на много по-голям организъм, който му е дал сладка упойка – внушил му е, че не е необходимо да прави нищо друго, само да инвестира времето и енергията си, а в замяна някой друг ще му казва какво да мисли и чувства, по какъв калъп да живее. И докато се придържа към матрицата, човекът извайва образа на идеалния потребител.

Какъв е пътят към свободата ли? Този път трябва да бъде пожелан, а малцина са онези смелчаци, които ще изберат да излязат на светло, да запретнат ръкави и да положат основите на стойностен живот, който си струва живеенето. Защото за това е необходимо самосъзнание. Само-съзнание: да разсъждаваш самостоятелно, да излезеш от общия упоителен сън, за да не си проводник на идеите на масата. Същите онези идеи, които подхранват корпорации и обслужват все нечии цели, но не и тези на потребителя, дори и така да изглежда привидно.

Има и добри примери. Примери на хора, които са успели да излязат от матрицата, да я счупят на парченца и да покажат на всички останали, че това е възможно. Те живеят спрямо собствените си правила, ярки са и оставят следи. Това са онези хора, които следват вътрешния си глас, творят, строят, мислят и действат. Няма да чуете от тях познатите клишета, няма да ги видите да следват конфекцията. Те са иноватори. Пътешественици, преподаватели, спортисти, писатели, ексцентрични модели с характерни пропорции, старци, които не се поддават на времето – има ги в различни сфери, стига някой да пожелае да ги види и да се вдъхнови от личния им пример. Те са доказателството за това, че реалността може да бъде такава, каквото си я направиш. Необходимо е само да имаш кураж да действаш и хъс да вложиш цялата си енергия в това.
Времето, в което живеем е такова, че революции се провеждат трудно. Дори протестите с кауза биват яхнати накрая от политически партии и индивидуални интереси. Днешната епоха не е епоха на герои. Не и от познатия тип, който повежда след себе си армия от съмишленици. Днешното време е по-скоро време на бунтари. На индивидуалисти, които проправят пътеки сред мрака със собствената си светлина. И заразяват с нея. Защото могат да вдъхновяват околните, които сами да изберат да ги последват, защото тази нова енергия кореспондира с тяхната. Днес е време на тихи битки, които всеки води сам в ежедневието си. Печелят онези, които успеят да се съхранят и да оставят следа…

В „Матрицата” Морфей предлага на Нео избор, който ще предопредели съдбата му. Пред Нео стоят две хапчета – червено и синьо. Синьото ще го остави във фалшивата илюзия на Матрицата, в нейния удобен и упоителен формат, в комфорта на познатото, в капана за съзнанието. Докато червеното хапче ще го запознае с истинския и суров живот, с грозната действителност, след което няма връщане назад. И Нео избира трудния път, който отвежда до реалността, откъдето успява да разбие кода на матрицата такава, каквато е…

В своя роман „Последната територия” Момчил Николов споделя една идея – че последната битка, която ще се води от човечеството, ще бъде за последната останала непокорена територия – а именно човешката душа и човешкият ум, които са съвсем персонални. Вярвам, че все още можем да бъдем господари сами на себе си. Все още можем да контролираме мислите и емоциите си. Просто трябва малко повече самоосъзнаване, малко повече наблюдение на света такъв, какъвто е. Не е необходимо да следваме течението, да се впускаме в нещо, което не чувстваме, че е за нас, само защото „всички така правят”. Не е необходимо да се оставяме матрицата да предопредели живота ни. Не е необходимо да отдаваме последната ни останала територия на чужди внушения, манипулации и мнения. Не е необходимо да оставяме реалността под игото на виртуалното. Не е необходимо да бъдем роби, да се скапваме от работа, за да имаме още и още вещи, които от хиляди реклами ни казват, че се нуждаем. Необходимо е да мислим. Самостоятелно. И да вървим по своя път. Можем да изпием горчивия хап на истината. И трябва да го направим. Само тогава ще живеем пълноценно. Пък ако това ни прави чудаци в очите на другите, нека бъдем. Ако осветяваме с енергията си света около нас, ще ни последват онези, които пожелаят да свалят оковите… и тогава няма да сме сами…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

Решението

  • От
  • януари 13, 2019

Разказът  Решението, писан за инициативата “Спирка за разкази”, публикуван за пръв път в сайта spirkazarazkazi.bg. Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.

Тя прокара ръка по челото му –  то беше топло, почти горещо. Оправи разрошената му коса и го целуна с майчинска нежност. Той не отвори очи. Жената се отпусна уморено върху стола си и въздъхна. Когато беше малък, винаги я умоляваше само за още 5 минути сън, като че ли така можеше да отложи началото на утрото и на учебния ден, на уроците и на всички предизвикателства. Сякаш вярваше, че може да преобърне света с тези няколко минути и някак да се случи чудо.

Помнеше го като усмихнато и ведро дете. Което с годините се превърна в силен и уверен млад мъж. Усмихваше се при спомена за ожулените му колене, първото паднало зъбче, първото влюбване, последвалото разбито сърце, първото интервю за работа, първия спечелен проект… Да, тя беше една горда майка.

Но сега, гледайки го така, не можеше да си намери място, свита върху неудобния болничен стол, прилепен точно до леглото му.

Катастрофата с лекота зачеркна всички мечти за бъдещето и превърна от красивите спомени болезнен стон.

– Не искаме да ви притискаме – каза лекарят и сложи ръка на рамото й, – но вие сте човекът, който трябва да реши кога да спрем системите, поддържащи жизнените функции. Съжалявам. Бих искал да има и друг изход, но…

– Разбирам ви – изтри насълзените си очи майката. – Но, моля ви, още 5 минути само…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Нещата от живота Статии

Препоръчителен списък за Нова година

  • От
  • януари 12, 2019

Статията ми “2018-а: Препоръчителен списък”, публикувана за пръв път в сайта “Момичетата от града” на 18 януари 2018 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Новата година дойде. Може би все още сме подвластни на емоцията от купона на 31 декември и се връщаме с усмивка към хубавия спомен, но времето не се съобразява с вътрешното ни настроение и ето че неусетно се изнизаха първите седмици от 2018-а. Неусетно наистина. Защото все още не сме започнали да работим по списъка с амбициозни цели, които сме си поставили за годината. Нали?
През отминалите две седмици обаче животът в града ми даде достатъчно поводи да се замисля. Да си направя равносметка и да си изготвя нов, алтернативен, списък – без гръмки обещания и свръхамбициозни задачи, а… с прости препоръки, в които откривам доста повече смисъл, спокойствие и може би радост. Подходящи мотиви, струва ми се, за да го споделя с „Момичетата от града”. И ако поне в една от 10-те точки откриете нещо за себе си, то трудът ми не е бил напразен.

1. Всеки има право да срещне и да изживее мечтите си. Каквито и да са те.
2. Сбъдва се онова, за което не само мечтаеш, но и за което работиш. Иначе желанията си остават просто желания.
3. Ако нещата тръгнат да се провалят, дишай. Дишай дълбоко. Докато не почувстваш, че отново имаш земя под краката си и светът продължава да се движи напред.
4. Прави това, което обичаш. След време само то ще има значение.
5. Давай на хората около себе си онова, което заслужават. За някои това ще е любов, уважение, втори шанс… За други – да научат къде им е мястото (понякога – далеч извън живота ти).
6. Срещай се с хора, които те карат да се чувстваш щастлив със себе си около тях. С времето ще научиш колко много се различават от всички останали, с които ще те сблъсква животът.
7. Бори се със страховете си – онези, които те спират да мечтаеш, да обичаш, да живееш, да бъдеш щастлив.
8. Много тежи да осъзнаеш какви възможности си пропуснал просто защото не си бил достатъчно пораснал, за да видиш, че са пред теб. Когато го осъзнаеш, поне се опитай да не повтаряш подобни грешки в бъдеще.
9. Каквото и да се случва, е хубаво да знаеш, че има кой да ти налее чаша вино, да ти направи палачинки, да се посмее с теб в 1 часа посред нощ и да накара много от проблемите ти да изглеждат комични. Ако имаш поне един такъв човек в живота си, се чувствай страшен късметлия.
10. От много места ще чуваш как ТРЯБВА да изживееш живота си, какви ТРЯБВА да бъдат приоритетите ти… Ще сравняват живота ти с този на другите. Но ТИ не сравнявай живота си с чуждите избори, съдби и пътища. Само ако слушаш вътрешния си компас, ще знаеш, че не си закъснял за никъде и че не си объркал посоката.

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Нещата от живота

Кутията

  • От
  • декември 23, 2018

Малчуганите в днешно време нищо не знаят. Мога да го кажа не само от позицията на възрастта си, а и като горд собственик на една ценна, почти вълшебна кутия. Още повече, че е трудно да си направиш такава кутия сега, в това виртуално време, в което живеем, защото трудно се събират всички артефакти,  балансиращи точната амалгама от хартия, мастило и магия. За да може, когато я отвориш, дори след много години, да изпиташ топлина, да усетиш любов и рафинирана нежност, да бликнат в очите ти сълзи, докато глупаво и по детски се усмихваш…

В Кутията са старите ми лексикони (Ха! Днес  това си е същинска антика, за която децата може би дори не са чували), попълнени от съучениците ми от малките класове, които към днешна дата трудно си спомням как са изглеждали и не зная кой накъде е поел…

Но там са и картичките, и рисунките от приятели. И писмата – с истински плик и марка. С детски почерци и наивни истории, които си разказваме през времето и пространството, докато очакваме следващата си среща… Мили пожелания за празници и рождени дни. Обещания да си останем приятели завинаги (а сега вече знам, че финалът на някои истории е друг – понякога е по взаимно съгласие, понякога просто времето и разстоянието са си казали последната дума. И всеки е поел по пътя си…)

Там са и онези листи, изписани с познат и любим почерк от човек, който никога повече няма да се върне… Взимам ги в ръце и пръстите ми се разтреперват. Помня кога съм получила тези писма, но думите вече са ехо от вечността… Превръщат се в машина на времето и ме връщат там, където съм безгрижна и щастлива. Разхождам се из спомените си и искам да не свършват…

Тук са и писмата от стар добър приятел, чиито следи бях изгубила… За цели 17 години! Но една случайна среща (в която със сигурност пръст има съдбата!) промени всичко… и ме накара да отворя Кутията, която от години не съм…

А е и Коледа. Коледа в планината. Небето е зимно и ясно, Луната прави крачка назад от пълнолунието, а вятърът е играл до преди малко на гоненица сред върховете на боровете. Във въздуха витае вълшебство. Понякога ние го създаваме. Понякога сме просто част от него. Понякога го създават хората около нас, които ни обичат. Ако имаме късмет, ще отмъкнем малък сувенир от чудото. Той ще изпълва спомените ни или ще ни побутва да си спомняме, потънал в обикновена кутия от обувки, докато ние забравяме важните неща, залутани в ежедневието си на възрастни…

Да получиш титлата „сантиментален човек” може би не е най-доброто нещо, което може да ти се случи в този живот. Но понякога именно  сантиментът е струната, която трябва да трепне и да издаде стон, за да отвориш очи и да видиш нишката, която те свързва със света, когато се чувстваш напълно изгубен…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Пъзел

  • От
  • декември 19, 2018

След дългия ден
се прибираш във вкъщи
и си позволяваш само лека въздишка;
за да нахлуе онова, което си избягвал,
за да си признаеш колко си уморен…
Познавам те.
Знам как искаш
 (все по-често)
да се откажеш.
От всичко.
Да залостиш вратата.
Да сложиш точка
в края на дългото изречение,
което накъсва сюжета…

Но утре пак ще те изтегли гравитацията.
Ще отвориш очи,
ще изключиш будилника,
ще погледнеш с насмешка
рошавата си физиономия в огледалото
и ще си кажеш:
„Хайде, да го избутаме и този ден…”
И така се трупат годините.
Заскрежени, посипани със сняг,
със следите от коловозите
(на познатото),
които очертават траекторията
на живота ти…

Понякога походката ти те издава.
Натежал е товарът върху раменете.
Магнетизмът около теб задържа
отломките от личността ти,
които продължават да кръжат,
превръщаш се в център на света им…
И така ще бъде  – пътят към вечността…

Но всяка сутрин по следите от счупеното,
по напукания лед,
по драскотините в огледалото,
по линиите на ръката си,
по лъкатушещите завои на съдбата,
ще се събираш отново. Къс по къс.
Досущ дете, което си играе.
И един ден мечтае
да окачи на стената –
във величава рамка –
целия пъзел,
сглобен от хилядите си  разпилени части…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари