Yanni

Не си усетил как си ги мушнал в багажа си – между плажната кърпа и слънцезащитния крем. Тежали са ти, но някак не си обърнал внимание, може би защото си ги носил и в джобовете на душата си всеки ден. Свикнал си и това е най-тъжното. Раменете ти са се превили под бремето им, а багрите им са оцветили изгревите и залезите ти. Може би съвсем неусетно са изронили брега на нагласата ти – с постоянството, с което вълната дълбае и дори в скалите си прави пролука…

И до днес не знаеш кога са дошли и са се настанили без да плащат наем в пространството на ума ти. Преди месец? Или преди година? Кой ги е поканил? Кой им е отворил вратата? Сами ли са били – малки, треперещи и беззащитни? Или са разбили със силните си пестници всяка преграда по пътя си?…

Не знаеш… Отговорите се губят някъде в лабиринтите на времето.

Но сега си тук. Морският бриз шепти тайните си, а вятърът си играе с косата ти. Оставяш мокри следи по боцкащия пясък, а вълните минават след теб и ги заличават след миг и половина. Напомнят ти, че си тук, но за кратко. Едно дихание сред синевата. Напомнят ти, че всички битки са безсмислени – ето, виж, дори от стъпките ти, които бяха тук, сега няма и следа…

Припомняш си колко си малък. На фона на морския безкрай се губиш като прашинка на брега. А то, морето, е било тук много преди теб и ще остане завинаги – като самия живот. Вслушай в безмълвната му солена мъдрост. С тишината си може да ти донесе всички отговори, които търсиш в шумното си ежедневие, а те все се изплъзват между трафика и графика със задачи.

Виж, знам… на всички ни се случва да се подхлъзнем и да се оставим в ръцете на лошите си мисли. Да вземем четката, да я потопим в тъмното мастило и да обагрим цялото платно със сенки и светлосенки. А после да се чудим защо няма цвят, защо от картината не струи светлина и радост…

Понася се по-лесно, когато е просто епизод. Усмихваш се на финалните му надписи и продължаваш напред с наперена походка. Тъжно е, когато се превърне в навик – когато тревогата отъпче коловозите и мислите ти пропадат в тях като топка за боулинг.

Какво си събрал? Гняв? Обида? Разочарование? Разбито сърце? Съжаление? Огорчение? Какво си колекционирал с такава ревностна страст, че сега ти е трудно да отпуснеш хватката и да го оставиш да премине през теб, без да се вкопчваш в него? Не знаеш ли, че ако не го пуснеш да премине, чувството ще се превърне в котва – ще те тегли все надолу и никога няма да достигнеш своя копнян бряг?

Виж го морето. Вълнува се, но утихва. Вълните идват и си отиват. Животът продължава. Продължи и ти.

Остави ги тези тежки мисли на морето. Разкажи му за върховете и паденията си. Сподели му колко беше трудно, но… отмина. Как преживяното те промени. И кой си днес. И кой мечтаеш да си утре.

Погледай как историята ти се превръща в морска пяна. Сега е тук, а след миг – я няма. Свободен си отново – да живееш, да сбъдваш, да грешиш…

Яница ХРИСТОВА 

Понякога въпросът е
какво ще правиш с отломките от себе си?
Когато морето е надигнало страховити вълни,
изненадало те е в гръб
и е разбило лодката ти на хиляди парчета,
далеч от всеки бряг…
С отломките какво ще правиш?
Ще потънеш ли с тях?
Сал ли ще тъкмиш?
Ще жалиш ли
времето, силите, миналото си?
Или ще откриеш божествената част от себе си,
онова забравено ехо от хиляди епохи,
закодирано в ДНК-то ти...
Ще се събереш ли – достатъчно силен, смел и дързък,
за да се изправиш и да тръгнеш по водата?
Стъпка след стъпка, воден от Бога в тебе,
вярващ в чудото – както вярва малко дете?...

ТЕСТОВ РЕЖИМ

В навечерието на Нова година с мои приятели бяхме във Велико Търново. В града в тестов режим бяха пуснали електронните табла на обществения транспорт. Седнахме ние на една спирка и зачакахме да дойде нашият автобус, който да ни отведе до набелязаните туристически дестинации. Според таблото имахме 15 минути на разположение. Докато си говорихме, видяхме как циферблатът се променя. Другите линии се зануляваха, идваше бусче, пътниците се качваха и всеки поемаше в определена посока. Преди да светне нулата и на нашия, един любезен дигитален глас обяви: „Автобус еди-кой си ще дойде всеки момент”… И така минаха още 15 минути, без от него да има и следа. Накрая се качихме на съвсем друг бус и слязохме на различно място.

След това, в рамките на целия ни престой в старопрестолния град, когато трябваше да ползваме услугите на обществените линии, следяхме как се държи таблото. Ако чуехме, че „автобусът ще дойде всеки момент”, това не беше добър знак. Защото „всеки момент” можеше да означава наистина ВСЕКИ ЕДИН МОМЕНТ – сега, след два часа или след век…

Месец по-късно си мисля за утехата, скрита зад това транспортно послание. Да не губиш надежда, защото ВСЕКИ МОМЕНТ положението може и да се оправи. В кой момент?! Е, що за въпрос, толкова ли е важно! Ти просто имай търпение, то все в един момент ще се подобри…

Като минус го отчитам само тогава, когато трябва да предприемеш действие, а упоиш мисълта си с тази реплика и отложиш всичко за някога, неясно кога в бъдещето. Защото понякога вторият шанс е… пясък, който се изплъзва между пръстите. Единственото сигурно е, че имаме само нашето СЕГА. И ако не последваш гласа на сърцето си сега, когато то е бие лудо в гърдите ти, може и утре да е твърде късно…

ВЕРОЯТНО Е НА ПЪРВИ КОЛОВОЗ

На ЖП гарата сме. Ще пътуваме, а е пълна лудница, защото точно днес има наистина много хора – много повече, отколкото влакът би могъл да побере всъщност. Според разписанието трябва да тръгнем от първи коловоз. Така твърди и един от служителите на гарата, облечен в оранжева жилетка, който обикаля между пероните. По думите му дори трябва да се качим в този влак, който току-що спря пред нас. Ние, цялата компания, това и направихме. Тъкмо се настанихме и… мина кондуктор, за да ни каже, че този влак не е в нашата посока.

Слязохме. Отидохме до касата. А там – пълно с народ, няма как да се доберем, тече ожесточена борба за билети. Една дама на средна възраст, която е с нашия маршрут, успя да стигне да служителката зад гишето. Размениха няколко думи. След това тя мина покрай нас и ни каза: „Нашият влак ВЕРОЯТНО (подчерта думата) ще тръгне от първи коловоз!” „Какво означава „вероятно”?!”, питаме ние. „Означава просто „вероятно”, така казаха. Тълкувайте го както искате…”, отвърна тя.

Как да вярваш, че ще има нещо сигурно в този свят, щом дори и коловозът, фиксиран по принцип в разписанието на влака, ти е гарантиран само до степен „вероятно”? Как да вярваш, че някой друг знае по-добре от теб за къде си, щом дори служителят на гарата те ориентира към грешната мотриса?

Всичко се движи и се променя. Светът е гъвкав. Ние също трябва да сме, поне по линия на убежденията и срещата си с новото, непознатото, различното от нас. А когато световните житейски маршрути се пресичат, а ние сме на кръстопът, вместо да търсим съвети и препоръки от хора, които, освен да черпят от личния си житейски опит, не биха могли да ни предложат друга гледна точка, освен своята… То не е ли по-добре да затворим очи, да притихнем и да събудим гласа на интуицията си? Колкото по-дълго не сме се вслушвали в него, толкова по-дълбоко е заспал. Но ще го почувстваме, когато отново е онлайн. Дори и да ни води през трънливи и стръмни пътеки, ще усещаме радост, смисъл… Това е знакът. Друг няма. Тоест, искам да кажа, ВЕРОЯТНО друг няма 😀  според мен…

Яница ХРИСТОВА

Не, това не е текст-равносметка за отминалата година, макар и да го пиша в края на декември. На такъв етап съм от живота си, че предпочитам равносметките да ги правя тихо. Или с чаша вино в ръка и в компанията на добри приятели, които са били до мен и по пътя нагоре, и при някои от най-епичните ми пропадания.

А такива се случват на всички. Дори и на най-добрите. Дори и на онези, които не говорят никога за тях.

Понякога са дори съвсем буквални.

Като при мен.

В рамките на няколко седмици попаднах в почти еднотипни ситуации. Явно първият път не си бях извлякла никакви поуки. Какви ли са били те? Не зная. Може би да се оглеждам по-внимателно. Да не избутвам нещата никога до ръба. А ако зад мен има пропаст, да не й обръщам гръб… Или просто да се доверя на хората около мен. Да отворя сърцето си и да знам, че каквото и да се случва, в крайна сметка ще има кой да ми подаде ръка…

Първият път беше през един горещ, горещ летен следобед. Моето място беше на стол на сцена, издигната на 50-ина сантиметра от земята. И аз, по навик, преди да седна на него, го издърпах още малко назад. А той вече е бил до самия ръб… Досещате се какво се случи, нали?

Гравитация. И усещане за безтегловност. В момента, в който губиш почва под краката си, и умът, и тялото ти реагират, или по-скоро не реагират както очакваш. Губиш контрол… Най-неприятното чувство за мен напоследък 😀

Стори ми се, че този миг продължи цяла вечност… Но много по-бърза беше реакцията на човека до мен, с когото по принцип най-редовно не сме на едно и също мнение… Но той дори не се е замислил в този момент, просто се втурна напред и избута и мен, и стола обратно. Произшествието се размина – на косъм.

Вторият път беше в началото на есента. Беше на градинско парти с двоен повод извън града. Вечерта вече настъпваше, когато пристигнахме. И когато трябваше да си избирам място на верандата, издигната на един човешки бой над градината, аз избрах едно меко кресло, което, както може би се досещате, беше съвсем на ръба…

Седнах. И получих дежа вю – гравитация, безтегловност, липса на контрол, предчувствие за болка… Но преди нея усетих две силни ръце, които ме изтеглиха обратно. После и още две… Това бяха домакините ни, които до тази вечер не познавах, но които се оказаха страхотни събеседници след това.

Понякога всички сме на ръба. Само една крачка още, едно малко побутване от Съдбата, и се оказваме над пропастта, откъдето поемаме стремглаво надолу. И имаме нужда от това – някой да ни подаде ръка или да успее да ни издърпа обратно.

Често си мислим, че това ще са най-близките ни хора. Но понякога са съвсем непознати. Понякога са просто хора, на които сърцето им е по-голямо от егото…

През годините, когато социалният ни кръг естествено започне да се стеснява, вярваме, че тези, които ще ни пазят гърба, са тези, към които сме се привързали и които сме обикнали най-силно във времето.

Но в моменти на трудности, когато се огледаме около себе си, понякога се оказваме изненадани от гледката. Независимо каква е тя обаче, ни носи урок.

– Понякога сме съвсем сами. Плашещо е, знам. Но е и ценен дар. Да успееш да намериш път през мрака и да се върнеш обратно при себе си е дълг, личен дълг. И трябва да го направим сами, никой не може да го направи вместо нас. А и така се опознаваме много по-добре – научаваме на какво сме способни, разбираме от какво сме направени, растем – по дух и смелост. И накрая, когато пресечем бездната, разбираме, че всъщност отвъд нея са любимите ни хора. Чакали са – да се върнем, да дойдем на себе си…

– Понякога се надяваме или пък имаме нужда да усетим, че през трудното до нас са най-близките ни… И точно в този момент разбираме, че… те не са там. Някои от тях в момента водят личните си битки и трябва да уважим избора им. Други са тръгнали в съвсем различна посока, просто сме поели по различни пътища. И, ако помислим малко, ще си дадем сметка, че това е едно от най-нормалните неща на света. Тогава ще го приемем без тъга и ще им пожелаем лек път, пък – кой знае – може би бъдещето отново ще ни събере.

– Понякога в най-трудните ни моменти до нас се оказват хора, които или не познаваме, или пък познаваме от съвсем скоро. Но времето не е фактор. Случила се е магията. Усетили сте се. Станали сте си близки без излишни обяснение, без предистория. Те вече предусещат точните думи, които да ти кажат. Или са просто там, където трябва – до теб. За да си върнеш чувството за баланс, за смисъл, за принадлежност, за топлота…

– Понякога любимите ни хора са тук, където и очакваме да са. Понякога липсваме самите ние. И тогава те правят най-голямото чудо – събират ни парченце по парченце, нареждат пъзела с цялата си обич и извикват в паметта си най-милата и любима представа за нас, в която ни карат да вярваме и сами. Имат лек за всяка наша болка и решение на всеки проблем. Вдъхват ни сили, за да се изправим отново на крака и да имаме куража да гледаме живота право в очите. Когато сме ужасно уморени и хоризонтът започне да се стеснява пред взора ни, ни напомнят да мислим за „Голямата картина”. И когато на нас не ни стигне силата да я видим сами, започваме да я гледаме през техните очи… и си връщаме вярата – в нас, в смисъла отвъд нас…

Пропаданията са част от живота. Една от най-естествените части всъщност. Те могат да бъдат болезнени и неочаквани. Но могат да бъдат и шанс. Трамплин към новото. Урок по вглеждане в детайлите и в хората около нас.

Пропаданията са и възможност – да загубим почва под краката си, както правят всички птици, когато се учат да летят, и да разперим криле…

 

Яница Христова

История 1

   Той е на 95, тя – на 90 години. Животът ги е събрал преди много десетилетия, когато са били съвсем млади. Ако обединим годините им, през които са се обичали, се получава почти век и половина любов.

Спокойни са. Усмихнати. Държат се мило един с друг, понякога се хващат за ръка, когато вървят, загрижени са за това как се чувства човекът до тях, и го търсят с поглед, когато не е наблизо.

– Каква е тайната – питам, – зад този силен дух?

– Тя – казва той и сочи към нея.

А дамата на сърцето му деликатно се усмихва под капелата си.

– Не съм аз, градинарството е – отвръща на шега госпожата.

По време на разговора ни става ясно, че през дългия им семеен живот са имали само една причина за спорове – това, че той обича да стои на слънце, а на нея жегата не й понася и търси сянка във всеки удобен момент…

В компанията им се усеща, че са успели да запазят добри и хармонични отношения през годините. Че отдавна са си най-добри приятели. Че не могат да си представят света без другия.

И е приятно човек да ги гледа, да вижда примера им и да знае, че в живота се случва и това – любовта да оцелее под атаките на ежедневието и да е все така очарователна и на 90+…

История 2

   През една от летните вечери пътувам в метрото. До мен се возят мъж и жена. Не зная на колко са години, но изглежда са минали 60-те, особено той. Виждам ги в отражението на отсрещния прозорец и се опитвам да не бъда воайор, но уви – дочувам и разговора им и като цяло не мога да се абстрахирам от присъствието им.

Не са двойка – всеки от тях има семейство, при което се прибира. По-скоро са приятели. От дълги години, очевидно. Наскоро той й е оказал правна помощ в казус, който е бил сериозно изпитание за нея. Тя му благодари искрено и сърдечно. След което разговорът им започна да прелита от тема в тема, имаха много общо помежду си и им беше приятно да си говорят.

Неговата спирка се оказа преди нейната.

– Дай да те целуна – каза тя, когато в мотрисата обявиха коя станция предстои. Доближи се до него и му дари дълга целувка по бузата. Той затвори очи. Постояха така няколко мига повече, отколкото беше прилично.

– Да не съм си изпуснал спирката – разтревожи се той, когато отвори очи. Не беше. Но слезе тичешком.

Тогава си позволих да погледна дамата през рамо. Гледаше дълго след него със замечтана усмивка и отнесен поглед…

Влюбено момиче на 60 години…

История 3

   Късно една делнична вечер, в последните минути от работното време, закъснели клиенти стоим на касата в супермаркета.

Оказвам се зад възрастна двойка, която нарежда покупките си на лентата. Госпожата не е доволна – постоянно критикува съпруга си за всичко, даже и за това как вади консервите от кошницата. Излъчва неприязън, а от очите й почти се вижда как излизат гневни искри. Господинът мълчи. Приключва с подреждането на продуктите и се отдръпва настрани. Евакуира се, мисля си.

Питам се дали е така у тях всеки ден? Вероятно. И двамата изглеждаха изтормозени и изтощени. Тя прилича на човек, който от години не е щастлив, той – сякаш се е зазидал зад тишината си, може би воден от мисълта, че ако не отвръща на нападките й, ще си спести допълнителни главоболия…

Дали са се обичали в началото? Кога това, което ги е свързало, си е отишло? И защо са позволили да стигнат до тук по този начин? Дали, ако си бяха върнали свободата навреме, са имали шанс поотделно да срещнат щастието…

* * *

   И трите истории в този текст се случиха това лято. Докато все още мислех за едната, ставах неволен свидетел на другата… И в съзнанието ми в момента са взаимно свързани. Разказвам ги заради героите – необичайни герои, когато се говори за любов… Обикновено темата предполага младежи с пеперуди в стомаха, които пърхат толкова пъргаво и ентусиазирано, че замъгляват ума… Може би тази представа е вдъхновена от романтичните филми напоследък. Но е хубаво е да си припомняме обаче, че младостта не е иззела цялата квота за това чувство, присъщо на всяка възраст.

А съвсем наскоро попаднах на мисълта, че любовта не е нещо, което получаваш даром. Тя е избор – духовен избор всеки ден, с който избираш човека до себе си отново и отново…

Август е солена въздишка.

Грапав като песъчинка,

засяда в гърлото на лятото

и горчи от предчувствие

за близка есен.

Време за краища и начала…

 

…Да осъмнеш на плажа,

да се претърколи денят неусетно,

да гледаш дълго как ленивият залез

гали вълните

и вплита златни нишки в гривите им от пяна.

 

…Да си мислиш как всичко е миг –

отминава.

Оставаш накрая само ти.

С всяка година различен,

натежал от мисли, спомени или тъги.

Остави ги на брега, моряко…

Ще ти ги вземе морето,

ще ги обгърне в солена прегръдка,

ще ги отведе към дълбините…

И ще ти върне лекотата.

Ето, сега отново можеш да бъдеш

просто едно любопитно дете,

което греши за първи път…

 

Август е топъл като милувка.

Горещ като бурна любов.

Крие тайните си в лятната омая,

а вечер светулки чертаят звездни карти –

разчети съдбата си, ако умееш…

Сутрин чайките огласят всичко скришно,

но на чужд и неразбираем език.

Само морето ги разбира,

но стои настрани от чужди истории…

 

Август е обещание –

че догодина пак ще бъдем на този бряг,

че ще си тръгнем,

оставяйки пясъчни следи,

с миди в джобовете

и с песните на сирените,

които ни приканват към вечно приключение.

И пак ще хващаме вечер светулки в буркани

и ще ни е мъчно,

когато спрат да блестят в плен…

 

Август е последен шанс…

да си обещаеш ново начало…

„Христовата възраст”. Наскоро дори се пошегувах, че явно на тези години вече просто е дошъл моментът да тръгна и да спасявам света… Но, уви, не съм истински Козирог, за да го направя с такава божествена лекота. Знам, че легендата доказва как името ти остава в историята, но едва след като са те разпнали на кръст…

Когато бях дете, ми се струваше, че на тридесет си вече толкова възрастен…  и знаеш отговорите на всички житейски въпроси. Спокоен си, защото животът ти е подреден, не зависиш от никого другиго и като цяло – нямаш драма… Моето тридесет и три годишно аз се усмихва в момента иронично на тази наивна представа.

Но това, което сега знам, а тогава дори не подозирах, е, че животът след тридесет е много по-добър от този на двадесет! Е, да, вече понякога се будиш сутрин с болки в кръста, някой и друг бял косъм се мержелее в косата ти, а, както казва един приятел, „махмурлукът след трийсетте е преживяване, близко до смъртта…”. Но вече се познаваш по-добре, извървял си десетилетието на лутане, на въпроси, на търсене на себе си. Знаеш какво искаш и какво не е за теб. Достатъчно млад си още, за да грешиш… осъзнато. Можеш както да пуснеш котва в бурното житейско море, така и да опънеш платната и да последваш утрешния попътен вятър. Знаеш кое е ценно – за теб. И започваш да разбираш каква ти е цената също.

На тридесет и три, ако имаш късмет, си достатъчно зрял и отговорен, достатъчно добре се познаваш, за да поемеш кръста си на рамо и да потеглиш към собствената си Голгота. Не се плашиш от трудностите. Не се страхуваш от венеца с тръни. Не потръпваш от мисълта за навлажнената с оцет кърпа, която ще докосне напуканите ти до болка устни. Знаеш, че както има хора, които ще забият гвоздеите в дланите ти, така и ще има други, които ще преживеят твоята болка като своя. За някои думите ти ще будят смях, други ще ги носят в сърцето си като светиня.

Достатъчно вече си преживял, за да знаеш, че светът не е нито само черен, нито само бял. Ако имаш късмет, докато преминаваш през цветовете и нюансите му, ще откриеш правилните хора. Онези, които са на твоята вълна. И до които животът е красив – в най-пълноценния смисъл на тази дума. Онези, които ще придават смисъл и на най-сивия ден. Ще ги познаеш по смеха и сходното чувство за хумор, по това, че понякога си довършвате мислите с едни и същи думи на глас, а когато трябва – винаги са готови да подложат рамо, на което да поплачеш… На тях искаш да се обадиш, когато ти гръмне бушонът (буквално!), когато ти се разтече пералнята в събота сутрин, или пък когато спечелиш желана награда, а влюбени пеперуди пърхат в стомаха ти… Защото знаеш – когато се умориш, когато все пак кръстът ти дотежи, те ще бъдат до теб и ще те подкрепят, ще разкажат историята ти оттам, откъдето ти си спрял… и ще го направят с любов.

Тридесет и три – чудесна възраст наистина, твърдя го от почти едноседмичния си опит на това поле. Изглежда така, сякаш с колкото повече любов подхождаш към живота, с толкова повече любов ти отвръща и той… ♥

Яница ХРИСТОВА 

„Истината ще те направи свободен”, пише в най-четената книга на всички времена.

И е така – осъзнаваме го в момента, в който имаме силата да погледнем реалността в очите и да преглътнем горчивия хап, че понякога нещата са просто такива, каквито са, а не такива, каквито на нас ни се иска. Когато сме достатъчно мъдри, за да излезем от пашкула на самозаблудата и да се примирим с факта, че има обстоятелства, които можем да променим, но има и такива, които не можем, така че най-доброто за нас е да ги приемам и да се научим как да живеем с тях. Когато осъзнаем, че гневът не е пътят, а душевният мир е безценен…

Това е миг на просветление. И шанс да си върнем усмивката, след като дълго сме я губили в мъглите на злободневието.

В младостта си обикновено сме най-склонни да се увличаме от неправилни и често твърде разрушителни мисли. Забравяме, че когато се градят взаимоотношения, половината разстояние към човека срещу нас трябва да го извървим сами, другата половина обаче трябва да я измине той, за да се срещнем по средата. Защото само тогава би имало баланс, само тогава би имало смисъл. Когато това не се случи, а вътрешният ни компас се разфокусира, следва лавина от грешки…

Вместо да се самосъжаляваме обаче, по-разумно е да приемем, че това е част от израстването. Грешките са необходимият бекграунд – за да се опознаем, да знаем какво искаме и кое не е за нас.

Понякога близките ни и хората, които със сигурност силно ни обичат, се опитват да ни защитят и да ни спестят болката от разочарованията. Но животът не работи така. В определени случаи пътят ни минава директно през бурята и, независимо от добронамерените съвети на околните, ние трябва да го последваме. Ако сме достатъчно искрени със себе си, в един момент ще чуем ясно шепота на интуицията си, ще почувстваме онази, своята Истина – набор от личните ни убеждения, вярвания и ценности, материята, от която е направен духът ни. Само когато я приемем, когато заживеем в хармония с нея, можем да бъдем наистина свободни. Само тогава можем да свалим оковите на чуждите очаквания и представи. Само тогава преминаването ни през този живот ще бъде автентично.

Ако бях от хората, които умеят успешно да медитират и да усмирят вихъра на мисълта си, сигурно щях да го препоръчвам горещо. Но вярвам, че има и други методи да притихнеш, да се чуеш, да усетиш как се чувстваш в деня си, да си направиш равносметка дали си този, които искаш да си. Вярвам, че ако си зададеш правилните въпроси, ще получиш и отговорите, които могат да променят нагласата ти. А ако все още нямаш куража да признаеш някоя и друга истина пред себе си, вярвам, че животът ще съумее да намери начин да ти я покаже. Необходимо е само да наблюдаваш внимателно…

Яница ХРИСТОВА

Колко е голям човек? Как се измерва величието? Каква е скалата, по която се отбелязват показателите за един достойно изживян живот?

Вярвам, че няма как да има общ отговор, понеже всяка личност и съдба са различни. Но за кратко време ми се случи да попадна на два сравнително сходни примера и то от тук – от нашите географски ширини. Те ме карат да мисля, че все пак има нещо общо, което отличава наистина големия дух, наистина големия Човек…

В края на месец март обичаният български поет Иван Теофилов отбеляза своя 92-ри рожден ден с премиера на книгата „За радостта и езика”, писана в съавторство с Георги Господинов. Пред пълната с хора зала Господинов заяви, че за няколко поколения автори от българската поезия Иван Теофилов е „окуражител”. Каква чудна дума, помислих си аз тогава!

„Помня, че след първите ми стихотворения и стихосбирки Иван ми се обади или се видяхме в „Литературен вестник”. Каза ми няколко хубави думи и за мен това беше много. Така е направил с много поети от предишното поколение, поколението на 80-те. Това е щедрост. Щедрост, която по нашите земи я няма много”, сподели Георги Господинов. Допълни, че винаги е възприемал Теофилов като „много висок човек – и буквално, и метафорично”. „И този аристократизъм, също чужд до известна степен на нашите земи, беше много важен за нас…”, каза още писателят.

Скоро след това приятелка ми даде книгата „Стефан Данаилов. Игра на живот” на Георги Тошев. Уверяваше ме, че е написана толкова увлекателно, че ще я прочета за часове… Точно така се и случи.

Има един елемент от образа на Данаилов – на този невероятно талантлив и безкрайно очарователен, достолепен артист – който се среща в разказите на редица негови близки, приятели, колеги и студенти. Мастъра е бил човек, твърдят те, готов винаги и на всеки да помогне – без да се замисли и без да му мигне окото. И след това с лекота да забрави за добрините си, без да търси отплата или каквото и да е в замяна на жестовете си…

Какво по-голямо доказателство, мисля си, за голям дух и човещина? А колко е лесно, когато си толкова талантлив, да се възвеличаеш, да се самозабравиш и високомерно да започнеш да гледаш на света… Толкова е лесно, че го правят само посредствените. Наистина големите никога не забравят, че всички винаги си оставаме равни, независимо от дарбите, професията си, социалното си положение – просто защото преди всичко сме хора и така трябва да гледаме един на друг.

Когато се изкачиш по стълбицата на успеха, но си достоен човек, който е в мир със себе си и не се страхува, че блясъкът на някой друг ще засенчи собствената му светлина, си склонен да подаваш ръка и на тези, които вървят след теб. Готов си да ги окуражиш да продължат напред и да открият личния си глас и път. И – най-хубавото – радваш се на успеха им така, както би се зарадвал и на своя.

„Стой далеч от хората, който омаловажават твоите амбиции. Малките хора винаги постъпват така, но наистина великите хора те карат да почувстваш, че и ти можеш да станеш велик”, казва Марк Твен.

Защото, наистина, какво би било, ако си помислим дори само за миг, че сме тук не само за да развием собствената си личност, не само за да изградим положителни качества, да натрупаме опит и да гоним нещо, което илюзорно понякога наричаме успех… Какво би било, ако всъщност допуснем мисълта, че сме тук, за да помагаме и на другите да покажат най-добрата част от себе си на света?

На всички щеше да ни е по-леко, сигурна съм.

Защото, когато вдъхваш кураж на другите, понякога самият ти ставаш по-смел. Изричайки думите, които често сам си имал нужда да чуеш по пътя си, лекуваш и собствената си душа…

Оглеждайте се и слушайте внимателно… Кой днес ви кара да сте по-смели и да последвате онази посока, която тъничкото гласче на копнежа от години ви нашепва, а вие все не смеете и отлагате до безкрай? Кой се усмихва, когато ви се случва нещо хубаво? Кой ви дава добър пример, понякога дори само с присъствието си? Стойте близо до тези хора и не ги губете! И не забравяйте, когато срещнете някого, изправен пред сериозно изпитание или пък оплетен в капана на обърканите си мисли, да му дадете от смелостта си и вярата, че си струва да се изправи на крака и да опита…

Яница ХРИСТОВА 

Помня една лекция в университета, в която преподавателката ни – невероятно интелигентна и духовна жена, която ни запознаваше с връзката между психиката, душата и литературата – сподели кога и как се е сблъскала с най-вдъхновения в работата си човек, когото е срещала през живота си. Предполагам, че цялата аудитория очаквахме да чуем историята на някой известен поет или писал, а в краен случай може би и професор по литература. Но не… Тя беше подготвила съвсем различен герой за нас.

Разказа ни как преди години, докато е шофирала в една есенна вечер автомобила си извън града, возилото издало жален вой, спряло и отказало да продължи напред. Звъннала тя на автотехник и зачакала. Дошъл по някое време господинът – съвсем обикновен на вид, работник, монтьор. Но магията се случила, когато отворил капака на колата. Докато слушал как моторът „мърка”, лицето му било озарено от особена вътрешна светлина. Излъчвал онази неподправена радост, която притежават само тези, които искрено обичат това, което вършат. Този автотехник се оказал виртуоз в своята сфера. Оправил колата за нула време и дамата била готова да продължи напред, но и да отнесе озарения спомен за вдъхновената му работа със себе си.

Сещам се за тази история и нейния неочакван герой в различни моменти през годините.

Например когато фризьорката ми кръжи около стола и се опитва да усмири къдриците ми.

Когато зъболекарят ми така се е концентрирал, че виждам ситните бръчици по челото му да лъкатушат.

Когато близка приятелка държи ръцете на първородния си син, докато той прави първите си крачки.

Когато навлизаща в бранша издателка говори за първите месеци от старта на издателството си.

Когато новоназначен асистент в университета коментира темата на дисертацията си.

Когато актьори загряват на сцената преди старта на представление.

Когато любим изпълнител пее с притворени очи.

Когато млада авторка чете стихове пред публика от дебютната си книга.

Когато моя близка прави най-красивите торти, които съм виждала на живо.

Когато друга моя близка започна да програмира и толкова живо се вълнуваше от това, че сякаш създаваше цели нови вселени около себе си…

Примерите са много. И различни. Но общото между тях е онази вътрешна светлина, която тръгва от дълбините на сърцето, озарява те целия и се превръща в сияние. В аура. В магнитно поле около теб.

Фина. Нежна. Като жива магия заразява и околните – вдъхновява ги да потърсят кое е онова, тяхното нещо, което ще ги накара да сияят със собствения си блясък? Кое е онова, в което искат да вложат всичките си сили? Кое е онова, което би им донесло такава искрена радост, че да оставят отпечатък от удовлетворение в света около себе си?

В едно свое есе Опра Уинфри разказва за момента, в който е открила призванието си. И лекотата, която е почувствала тогава, въпреки работата, изискваща все пак време и енергия. Но след като е открила това, за което е родена, умората е изчезнала, не е изпитвала познатото до момента изтощение. Останало е само удовлетворението, което я зарежда с нови и нови сили…

Струва ми се, че няма по-вдъхновяващ път от този – да потърсиш кое е онова проявление на личността ти в този живот, онова единство между дух, съзнание и воля, в което се чувстваш най-уютно, в което си в свои води и можеш да бъдеш полезен в най-голяма степен – както на самия себе си, така и на света.

Прекрасно е, ако открием кое е това, което ни зарежда по този начин, и съумеем да го превърнем в своя професия. Но дори и най-вдъхновяващото занимание в живота ни да е нашето хоби, или това да бъдем родители, няма значение. Важна е светлината, която осветява пътя. Нашата светлина. И нашия път.

Вярвам, че няма универсална рецепта за щастие. Но вярвам, че когато човек се опитва да бъде верен на себе си и когато има смелостта да последва това, което му носи радост и смисъл, дава шанс на нещо наистина добро да влезе в живота му.

Яница ХРИСТОВА