All Posts By

Yanni

Поезия

Кълбото на времето

  • От
  • октомври 10, 2019

Един ден небето ще притъмнее
и всичко ще свърши така,
както е започнало.
Но отвъд Големия взрив
няма да има нищо,
за което да си струва да останем.
Животът, който обичаме,
животът, който мразим,
все през пръстите ни изтича –
котка, която тича
след кълбото на времето,
докато то се разплита…

Яница Христова

Няма коментари
Разкази

Най-големият ви фен

  • От
  • септември 23, 2019

Лени вървеше едва-едва по слабо осветения паркинг зад бара. Усилвателят в ръцете му тежеше адски, а калъфът на китарата току го удряше по брадичката. Но въпреки това той се усмихваше. Изпитваше удоволствие от отминалия концерт, още чуваше аплодисментите на публиката в ума си, а в джоба му се мъдреха няколко салфетки с написани телефонни номера на красавици, които държаха да го поухажват, докато си пиеше бирата след участието. А беше толкова притеснен…

За пръв път промотираха последния си албум на живо участие. Имаше нови нишки, които бяха втъкали в дванадесетте песни. Обръщаха гръб на класическия рок, насочваха поглед към новото, към електро вълната, към съвременното звучене на хитовете. „Трябва да се изтупаме от нафталина” – беше казал, когато обяви на бандата, че иска да променят стила си преди година. Пешо, новият барабанист, младок още, го гледаше съвсем неразбиращо.

Лени се боеше от първия концерт с албума пред феновете. Повече от десетилетие се занимаваше с музика и бандата му си беше изградила име. Въпреки трудностите, въпреки разправиите, които имаха зад кулисите, въпреки смяната на някои музиканти от екипа. Имаха почитатели, хората като цяло ги харесваха, канеха ги на участия и си поръчваха песните им по радиото. Лени се чувстваше щастлив от това. Една малка, всъщност голяма, сбъдната детска мечта…

 

Почти беше стигнал до сивия си форд. Остави усилвателя и затърси из джобовете си ключа. Намери го. Алармата изпиука подканящо. Той отвори багажника и постави китарата внимателно, почти с любов. Наведе се да вдигне отново усилвателя, когато единствената улична лампа наблизо примигна. Зловещо му се стори някак, като начало на филм на ужасите. Тръсна глава, за да прогони мисълта, която със сигурност идваше от натрупаната умора. Но въпреки това хладна тръпка вече беше пробягала по гръбнака му.

И тогава ги чу. Стъпките зад гърба си. Обърна се бавно. Зад него стоеше мъж. Сравнително млад, по-млад от него със сигурност, добре облечен, чист и спретнат. С черно яке и ръце в джобовете. Не изглеждаше никак страшен.

– Да ви помогна ли? – попита непознатият.

– Не, благодаря ви – отвърна Лени. Повдигна усилвателя, намести го в багажника, вратата тупна зад гърба му и той се насочи към шофьорското място.

– Добро участие направихте тази вечер – каза новодошлият. Почти се беше доближил до Лени. – Не очаквах.

– Да. И аз бях изненадан. Приятно изненадан. – Лени отвори вратата на автомобила си, но от учтивост се обърна и се усмихна на този странен чудак, който го дебнеше в тъмното. Не, че му се случваше за пръв път, но обикновено го причакваха разни фенки, които не искаха точно да си говорят…

– Сигурно сте имали притеснения покрай последния албум? Честно да ви кажа, и аз се притесних, когато чух първия сингъл през януари по радиото…

– Да, така е. Но хората го харесаха. Което май в нашата работа е най-важното… Е, беше ми приятно, че си поговорихме, но трябва да… – Лени се опита бързешком да се сбогува, но непознатият вече стоеше редом до него и не схвана намека.

– Нима? Разочарован съм, че така мислите! Не е ли самата музика най-важната?

– Разбира се, че е важна. Ние държим и на качеството, както и на свободата да казваме важните за нас неща с песните си. Но трябва да се вслушваме и в духа на времето. А той ни нашепваше, че е време за промяна – Лени вече започваше да се дразни.

– Струва ми се обаче, че загубихте автентичността си. Стилът, който ви правеше уникални и който изковахте с годините. Бяхте велики. А сега… сега сте посредствени. Прощавайте, че го казвам. Звучите като всички съвременни банди, а те не струват…

– Кой сте вие, че да си позволявате подобни квалификации? Някой питал ли ви е за мнението ви, а? – Лени повиши тон и беше готов да се мушне в колата си, да запраши с мръсна газ и да се стопи в нощта. Но непознатият бутна вратата на форда, тя се затвори рязко и той се облегна на нея.

– Аз съм вашият най-голям фен! – каза. – Павел се казвам. Сигурно това име ще ви проговори нещо, ако си спомните стотиците имейли, който ви изпратих тази година. Умолявах ви да се вразумите, да се върнете към себе си, да подновите старата си работа и да зарежете тази елоктро тъпотия. Но колко отговора получих, а?! Колко?! Нито един! Нито един! Това ли съм заслужил? Кажете ми, това ли съм заслужил?!

– Вижте, аз… – Лени се изплаши. Искаше му се да не му проличи, но сигурно вече беше късно за това. Отстъпи крачка назад, но Павел пак скъси дистанцията. – Ние сме просто музиканти… Не можем да поемем отговорността за емоциите или живота на почитателите си… Ние… ние просто правим музика!

– Да, правехте музиката, с която израснах! Бяхте добри, бяхте адски добри, най-добрите! Ако не бяха вашите песни, може би нямаше да бъда човека, който съм сега! И за какво накрая?! Да се излагате така! И да ми отнемате нещо, което обичам толкова много, което е било жизненоважно за мен…

– Моля ви се, това е прекалено… – Лени отстъпи с още няколко крачки. Непознатият изтри сълзите, които бяха се стекли от очите му и измъкна нещо от джоба на якето си. На Лени му трябваха няколко секунди, за да разбере, че се взира в дулото на пистолет, насочен към него. – Но… какво…

– Мълчи! – изсъска Павел. – Не мога да го позволя, разбираш ли… Не мога да го позволя! Ще се превърнете в петно в музикалния свят, ще залезете бързо и скоро, някой ден в хрониките ще пишат, че сте били гениални, но когато сте променили звученето си, сте поставили началото на края си като уважавана група… Не мога да го позволя… Ако вие нямате куража да спрете, докато сте на върха, някой друг трябва да го направи… Някой, който ви обича… Най-големият ви фен…

– Виж, Павеле… Това не е любов, това е мания! – гласът на Лени трепереше и то не от есенния студ. – Остави оръжието, прибери се у дома и ще забравим за тази вечер и аз, и ти. И никой друг няма да узнае, обещавам ти. Може би ще ти прозвучи като заяждане, но, повярвай ми, не е. Трябва ти помощ. Специализирана. Медицинска…

– Ха! Да не мислиш, че първият, който ми го казва, а?! Помощ ми трябвала… – Павел иронично се засмя, а дулото в ръката му се заклатушка. – Никаква помощ не ми трябва. Имам нужда само от добра музика! Повярвай ми, един ден светът ще ми е благодарен за това, което съм направил. Няма да го осъзнаеш сега, но и ти ще си ми благодарен… Ако бяхте останали верни на себе си, а не се бяхте превърнали в продажници… Какво? Мислиш си, че не знам ли? За пари е била промяната. Само за пари. Да се продавате като тези еднодневки, които днес се превръщат в звезди и след това залязват скорострелно… Разочаровахте ме… И това разочарование не мога да преглътна. И не мога да живея с него…

– Но аз мога! – Лени крещеше яростно. – Аз мога да живея със своите избори! И не мога, не искам и не трябва да поемам отговорност за нечии чужди очаквания, разочарования, вкусове, разбирания и лудост…

– Замълчи по-добре! – Павел вече изглеждаше напълно хладнокръвен, следи от всякакви емоции бяха изчезнали от лицето му.

Изстрелът беше кратък. Точен. Лени замълча действително. Завинаги. За последно в очите му бяха запечатани крайна почуда и неверие, че това му се случва наистина. Тялото му се свлече безжизнено до сивия му форд, близо до единствената улична лампа, която току пак примигваше зловещо.

Павел прибра пистолета в джоба си. Отново имаше вид на най-обикновен, невзрачен човек. Загледа се още миг в идола си. Бившият си идол. Позачуди се и накрая се наведе над него, претърси дрехите му и измъкна от джоба на дънките му пачката с пари от участието на групата тази вечер. Не, че му трябваха пари. Павел живееше над тези неща, стигаше му само музиката, добрата музика. Но така инцидентът щеше да мине като обикновен грабеж, нямаше да повлече след себе си кой знае какво разследване и никой нямаше да се сети да разпита онзи вманиачен фен, който спамеше имейла на групата вече цяла година…

Стъпките на Павел заглъхнаха по пустия паркинг. Есенната нощ се спусна още по-тъмна, самотна и плашеща. Някъде в далечината се чуваше песен – от новия албум на група „Но”, в която гласът на вокала, харизматичния Лени, обещаваше светъл утрешен ден, ако имаш силен дух, куража да се пребориш със страховете си и имаш сърце за обичане…

Яница Христова

Няма коментари
Поезия

Памет

  • От
  • юни 24, 2019

Помни трепетите, усилието, вълненията.
Помни какво му е коствало
да изкачва върхове,
да диша на пресекулки,
да не спи от болка,
да се буди трудно…
Но помни и какво е да се носи лекокрило
в плен на радостта.
Помни усмивките, разменените погледи,
пеперудите в стомаха.

Тялото помни. Има своя собствена памет.
А паметта често е по-силна от волята –
не можеш просто така да забравиш онова,
което ти се иска да не се е случвало –
белезите, раните, травмите…

Питай старите спортисти.
Те знаят най-добре.
Дори и дълго да не са били на терен,
дори и да се слезли от ринга,
дори и да са изгубили форма,
мускулите помнят…
Помнят натоварването,
помнят тренировките.
И – дори след години –
при подходящи условия
могат пак да влязат в познатия ритъм…

Така че… защо си мислиш,
че никога отново няма да се влюбиш?
Сърцето е също мускул.
Макар и разбивано безброй път,
то помни как пак да обича…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

Таралеж

  • От
  • юни 4, 2019

Беше хладна майска вечер. Тъкмо беше валяло и асфалтът по булеварда бе мокър, така че светлината от фаровете на автомобила се отразяваше по хлъзгавия път и се заиграваше с нощния мрак.

Младият мъж шофираше, потропвайки с пръсти по волана в такт с песента, която кънтеше от радиото. По това време, около полунощ, трафикът беше утихнал и самият град притихваше по особен начин.

По принцип Никола беше добър шофьор. Беше внимателен и наблюдателен. Затова и се изненада, когато видя мъничкия силует да пресича шосето, когато се беше изпречил вече почти пред колата му. Наби спирачки, гумите изсвистяха, колата поднесе, но все пак спря.

Мъжът изскочи бързо навън и застана пред автомобила.  На няколко сантиметра от бронята му стоеше объркан таралеж, който плахо се отдръпна от човека.

Никола се засмя. Гумите не го бяха докоснали, дори не се бяха приближили до бодливеца. Той съблече сакото си и го хвърли върху животинчето, за да го вземе в скута си без да опита остротата на бодлите му.

– Хайде, приятелче – каза, – ела да пресечем този път безопасно…

Никола направи няколко крачки по асфалта и улисан в бързане, така и не се огледа. Иначе сигурно щеше да забележи фаровете на идващата насреща кола…

 

Смърт се спотайваше в храстите до шосето. В списъка му за тази вечер и за това място се мъдреше една таралежена душа за прибиране. Той погледна часовника на кокалестата си ръка – модерна иновация, която отмерваше последните секунди живот на душите, които трябваше да придружи – и приготви косата си.

Три, две… едно…

Ето, че и колата се задаваше, а таралежът тъкмо беше излязъл на пътя…

Смърт пристъпи напред и замахна с острието си, което трябваше да прекъсне невидимата нишка, свързваща всекиго със света на живите…

Процедурата траеше само миг. Рутинен – като всички останали случаи преди това. Но този път нещо се беше объркало…

Смърт – ако имаше клепачи – щеше да мига невярващо.

Защото някакъв човек… да, човек се беше изпречил отпреде му! В неподходящото време, на неподходящото място, и то точно когато бе дошъл часът на другиго за сбогуване с този свят… а законът за баланса не понасяше празни пространства и роли, останали неизиграни…

Смърт рядко се ужасяваше. Все пак такава му беше работата – трябваше да бъде хладнокръвен и емоционално стабилен. Обаче сега – ако имаше как – хладни капки пот щяха да избият на челото му.

Беше прекъснал почти до край нишката на една човешка душа, която имаше много път за извървяване още…

– Мамка му! – изпсува почти на глас…

 

Никола беше в безсъзнание. Свалиха носилката от линейката и тичешком го вкараха в Спешното отделение. Около него кръжаха лекари, а медицински сестри се щураха насам-натам притеснено.

 

Ако наоколо имаше човек със специална дарба да вижда невидимото, щеше да забележи една скелетоподобна фигура, наметната с дълъг черен плащ и нарамила коса с извита дървена дръжка, да се суети около носилката. За пръв път в цялата му дългогодишна кариера се случваше нещо подобно и Смърт не знаеше как да постъпи…

Носилката с ранения се скри зад вратата на операционната зала. Един лекар – младок още – се спря и като че ли се взря в празните очни кухини на Смърт. Или поне Смърт така го усети…

– Моля ви се – прошепна. Не знаеше дали ще го чуе, но поне си струваше да опита. – Спасете го! Стана грешка, не му е дошло времето още…

Младокът сякаш кимна. Или поне на Смърт така му се стори. Напрежението толкова силно го почукваше от вътрешната страна на черепната му кутия, че накрая той не издържа и просто се свлече до стената пред залата, а косата му безшумно тупна върху плочките на пода…

 

Слънцето набираше височина по небосклона и разхождаше лъчи из уличките на града, луташе се между сградите и току се промушваше през щорите и пердетата на прозорците. Един лъч самоотвержено си проби път и в болничната стая. Мина през невидимото тяло на Смърт и целуна Никола по челото.

Системите бавно се вливаха в тялото на младия мъж, машината, отчитаща сърдечния му ритъм, жужеше спокойно, а цветът на живота се връщаше постепенно на лицето му.

Сестрата влезе и погледна пациента. Всичко очевидно беше под контрол. Оправи само завивката му и излезе. Малко след нея дойде и лекарят. Онзи – младокът. Загледа се в Никола и се усмихна доволно. След това издърпа един от столовете, които бяха в стаята, и седна до леглото. Кръстоса ръце пред гърдите си и отправи поглед към едно по-специално парче празнота в стаята.

– Какво се случи? – попита докторът.

Смърт се поизправи и опъна гънките на робата си. Обикновено хората нито го виждаха, нито пък го заговаряха. Но от снощи само нарушаваше правилата, ковани с векове. Добре, че нямаше шеф, пред когото да отговаря…

– Злополука – каза просто. – Изпречи се на пътя ми, когато не трябваше. И спаси душа, за която бях дошъл. Вселената обаче беше задействала механизма… Нали знаете? Законът за баланса не е шега работа.

– Хм… Няма ненаказано добро, а? – иронично се усмихна лекарят.

– Щом по човешки ви е по-ясно, ако така го превеждате, добре – отвърна Смърт. – Аз… трябва да ви благодаря. За това, че го спасихте. Младо момче е, не трябва да се срещаме поне още петдесетина години.

– Това ми е работата, не очаквам благодарност. – Лекарят се изправи и върна стола на мястото му. – Е, ами… Довиждане. Надявам се скоро да не ни се засичат пътищата – засмя се неловко той.

– Бъди спокоен. Ще се срещнем, когато вече си достатъчно стар и нямаш коса и зъби, но пък имаш богата библиотека, двама правнуци и хубава къща на брега на морето  – отвърна Смърт. Лекарят първо се опули невярващо, но после сякаш засия. – Само не се възгордявай, за да не объркаш съдбата си… А ти… Извинявай, но трябва да попитам. Защо ме виждаш?

– Какво да ти кажа? Може би просто съм бил дете с развинтено въображение. А може и слуховете, че в рода ни преди няколко поколения е имало вещица, да са били истина, кой знае? Но заради теб всъщност реших да стана лекар. Бях малък, когато видях да идваш за баба. А после и когато любимото ми куче предпочете да си играе с теб завинаги и никога повече с мен. Но до вчера ти не ме беше забелязал.

– Работа, знаеш как е… – смутолеви Смърт.

 

А на няколко километра от там, на една поляна между жилищните блокове, един щастлив таралеж беше намерил огризка от ябълка, благородно захвърлена от някой столичанин. Хрупаше доволно и присвиваше очи срещу слънцето. Малкото му сърчице тупкаше под бронята му от бодли и с всяко ново вдишване му припомняше как животът просто е хубав…

Яница ХРИСТОВА

 

Няма коментари
Поезия

Топография на щастието

  • От
  • май 26, 2019

По всяка улица от този град
се разхождат спомените ми.
Пресичат на светофарите,
спират се до малките кафенета,
заглеждат се в непознатите
и тръгват след стъпките
на бездомните кучета.

Спомените ми извайват осанка
под есенните кестени
и танцуват в дъжда –
там, където някога някъде
забързано с тичане
отмина младостта…

А щастието се е приютило на завет
под стряхата на забравени къщи
от старци и наследници.
Шмугва се в тишината,
тръгва по тротоарите
и ме търси – да се върне при мен,
да се върна при него…

Яница ХРИСТОВА

 

 

Няма коментари
Поезия

Образи

  • От
  • май 10, 2019

Тъжно е да се отразиш
в смирената усмивка на младеж,
който някога преди
е бил лудо влюбен в теб.
(Помниш го, нали?)
Но е продължил напред,
уморен от твоето колебание.
Уж се радваш…
(…но щастието му ти тежи.)

*

Страшно е да се видиш
в очите на жена,
която те е обичала.
(Въпреки самия теб.)
Но се е отказала от тази любов,
преживяла те е…
(Заради самия теб.)

*

Тежко е да чуеш
как те описва дете,
което е вярвало в теб
(Всемогъщият възрастен!)
Но думите ти накрая
са се оказали само празни обещания,
нелепи лъжи…
(Останалото са разочарования –
не си признаваш,
но понякога точно в тази роля
най-много ти приляга да бъдеш
такъв, какъвто всъщност си…)

Яница Христова

Няма коментари
Поезия

Свободен

  • От
  • април 29, 2019

Без да си усетил,
на безброй парчета си се разпилял.
Оставил си по нещо от себе си и тук, и там.
Душата ти е била отворен храм.
Нападнат от грабители…
Съборени са светините,
осквернени в пръстта,
потъпкани са иконите,
а вярата е събрана в шепа,
юмрук, гневно насочен към небето.
Мълчат божествата,
забравени в тишина,
натрупана с годините.
Но ще зазвънти някога камбана,
звукът ще накъса мълчанието
(като счупено стъкло,
разпилени песъчинки сред звездите)…
Ще се събереш в една точка –
с енергия и заряд
( от преди Големия взрив).
И през всички лабиринти,
ще излъжеш Минотавъра,
ще попаднеш в центъра,
скрит дълбоко в теб,
без карта и компас.
А там стои истината –
премълчавана, преглъщана,
изричана с писък,
загърбена, забравена,
обречена, очаквана…
Истината,
която ще те направи свободен…

Яница Христова

Няма коментари
Разкази

Колекционерът

  • От
  • април 23, 2019

Колекционираше лица. Понякога ги запечатваше с фотоапарата си сред случайните минувачи в града. Понякога най-добрите екземпляри сами идваха в студиото му и позираха пред обектива. Друг път го сварваха неподготвен… в моментите, в които нямаше каквато и да е техника в себе си, и беше принуден да насили паметта си да запомни всяка линия по лицето, всеки белег от радост и страдание, да ги изрисува в ума си, да ги увековечи през призмата на собствения си поглед. Стараеше се, но тихият гняв, че все пак човешката памет не е съвършена, го гризеше с дни – всеки ден по малко, защото с всеки ден споменът някак избледняваше и ставаше различен…

Питаше се кога ли е започнало всичко, но не можеше да си отговори и сам, сигурно е бил още малко дете. В съзнателните му спомени вече присъстваха и обективът, и вечно търсещия някоя нова находка поглед.

В очите на другите беше чудак. Странен, отнесен тип, който се взира в непознатите, обръща се дори след като са отминали, снима ги – понякога ги пита дали имат нещо против, друг път – просто щраква копчето, без да го забележат…

Когато откри фотографското си ателие, сякаш се кротна. По цял ден чакаше някой да отвори вратата и да го помоли за портретна снимка. Каква беше магията му, никой не знаеше, но факт беше, че правеше най-добрите снимки в града. Скоро славата му започна да го предшества и в студиото все по-често идваха хора. Идваха младежи, които искат снимка за автобиографиите си, влюбени, които подготвят сватба или очакват дете, млади майки с мъниците си, възрастни хора, които искат да оставят някакъв белег, че все пак ги е имало, преди времето да ги принуди да си отидат завинаги…

Никой никога не го беше питал, но ако някой ден се случеше някой да му зададе въпроса дали е щастлив човек, щеше да отговори положително. В безкрайната си самота, беше безкрайно щастлив. Не търсеше взаимност, приемаше своята роля в живота по съвсем друг начин.

Вярваше, че ако запомни повече хора, повече хора ще оставят следа в света и съществуването им няма да е напразно. Вярваше, че лицата им разказват историите на пътя, който са извървели. Беше особено доволен, когато след години снимаше повторно някого. Виждаше как за това време човекът се е променил – израснал е, открил е щастието и е станал някак по-самоуверен, по-ясно блещукат очите му от снимката. Или пък… ежедневието му е поднесло горчиви шеги, които са смачкали духа му и това неизменно си личи.

Един ден, подобен на много други дни преди това, когато сребърните нишки в косата и брадата му отразяваха слънчевите лъчи на един от централните булеварди в града, младо момиче, ученичка още, се приближи до него. На врата ѝ висеше скъп цифров фотоапарат. Тя плахо го потупа по рамото и мило му се усмихна.

– Извинявайте, господине – каза. – Бихте ли позволили да ви снимам?

Той се усмихна – усмивка, която прелиташе от щастие до неловкост. Застана пред обектива ѝ. Почуди се къде да дене ръцете си, какво ли ще е изражението му, вятърът няма ли да килне перчема му в грешната посока… Докато се чудеше кое е най-правилното изражение, момичето натисна копчето и фотоапарата изщрака.

– Може ли да се видя? Никога не са ме снимали досега… – попита той, а гласът му сякаш не беше съвсем неговия. Момичето му показа снимката на малкия екран на апарата си, а той развълнувано се загледа в себе си. Каква странна и причудлива история изглежда беше.

Момичето си тръгна. Той също пое по пътя към дома. Мислеше само за снимката си. За първата и последната си снимка, която беше в чужд апарат. Сърцето му тупкаше лудо в гърдите и сякаш щеше да се пръсне от емоции всеки момент…

Привечер го откриха. Почти беше стигнал до ателието. Тялото му се бе строполило една пряка преди това и очите му се взираха невиждащо към първите звезди, които изгряваха на хоризонта.

Никой май не знаеше името му. Само със съжаление отбелязваха през идните месеци, че ателието му не отваря врати. Мина година, след това втора. След това се изнизаха още няколко години, докато накрая градът не беше заличил споменът за един фотограф, който обичаше работата си повече от всичко…

Но момичето, което го снима на площада, го помнеше. Снимката ѝ спечели един конкурс за млади надежди и чрез Интернет обиколи целия свят. Често я питаха кой е мъжът на този въздействащ кадър.

– Уви, не зная името му – отвръщаше смутено тя, – но както виждате, историята, изписана на лицето му, изглежда повече от впечатляваща…

Няма коментари
Поезия

Морско

  • От
  • април 22, 2019

Скали в небето,
обрулени от вятъра,
си говорят с бурята.
Извисяват осанка
над дребните проблеми на света
и хвърлят деликатно сянка,
под която играят немирни деца.
А вълните се разбиват в брега
и понякога отмъкват прашинки,
подобно на изпусната неволно сълза…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Уют

  • От
  • април 10, 2019

Блясъкът заслепява.
Там, където вече е чисто и подредено, 
лесно се живее.
Магията е да видиш потенциал в руините,
да си представиш как между тези четири стени
ще кипи живот, ще се роди дом,
как ще грее огнище и ще се топли цялата къща,
къде ще окачиш снимките от лятната почивка,
къде ще са книгите, картините, малката кухня,
да чуеш как ще ехти смехът ви в светлата стая…

Можеш да си строител, ако запретнеш ръкави.
Мечтател си, ако дадеш шанс и на обреченото…
Много упреци ще се натрупат по пътя –
такова е началото на всяко ново начинание.
Но победата се отразява само в очите на онези,
които не са се отказали,
продължили са напред, въпреки стръмнините…

С лека ръка се отхвърля всичко,
което не подмамва окото с обещание за наслада.
Плаши натрупаният прах,
съборените греди,
счупените прозорци
и разнебитените прагове.
Плаши трудът, която трябва да положиш,
за да кажеш накрая – „Това тук е мое”.

Страшни са порутените къщи.
(Същото важи и за хората).
Само упоритите мечтатели им дават шанс.
И въоръжени с упоритост
(за да не откажат),
изненадват накрая с уюта,
който оставят след себе си…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари