All Posts By

Yanni

Есета

Реалността под игото на Матрицата

  • От
  • януари 14, 2019

Есето ми на тема “Реалността под игото на Матрицата”, писано за конкурса на Благо.творителна Библиотека “Четяща планета” (в категория 21-31 г., през 2018 година). То е сред трите отличени есета и  първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.

Съвременното общество парадира с достиженията си в областта на технологиите, медицината и цивилизацията като цяло. Изумително е тогава как все още се разпалват войни, оставят се хиляди хора, лишени от храна и медикаменти, как животоспасяващи операции се измерват в пари и в твърде много случаи лишават болния от реалното право на избор… В такива моменти истината прозира. Фасадата ни за пред света е излъскана, няма на нея нито едно петънце. Зад нея обаче сме скрили демоните си и липсата си на хуманност, която често предопределя отношението ни към същия този свят.

Мрачната страна на съвременния човек не е тайна, особено за тези, които изучават именно влиянието ѝ върху поведението и вземането на решения. Не е случайно, че рекламите, зад които стои дълбоко послание и кауза, са малко на фона на масовото производство. Повечето маркетолози и рекламисти залагат на сигурно – общуват директно с неандерталеца, който дори човекът на ХХI век носи в себе си. А той, първобитният, разчита на инстинкти, на агресия, на сексуалност, на ураган от неконтролирани емоции. Другото е трудно. Трудно е да култивираш в себе си критично мислене, самоконтрол, интелект. Трудно е да сложиш бент на вихъра от чувства. Трудно е да намериш спирачки на нагона, който за някои индивиди се превръща в центъра на житейските им преживявания. Уважавам безкрайно хората, които го правят – които имат самоконтрол. Но те по подразбиране са малко и не са добри купувачи, защото разсъждават, преди да си пропилеят парите. Затова и остават в периферията на рекламните стратегии. А днес рекламата има своя специална роля в облика на света.

Виждаме я къде ли не. По билбордове, по автобуси, по телевизията, в Интернет, по корици на списания. Внушава ни се как да живеем, какво да имаме около себе си, за да бъдем щастливи, как да изглеждаме, за какво да мислим. Създава се Матрицата, по която е приемливо да се мултиплицира животът и „индивидуалността” на всекиго. А някой, който по някаква причина попада извън нея, скоро получава етикет и бива заклеймен като – минимум – особняк; някой, който не се вписва… И за този клет представител на съвременната цивилизация идват тежки моменти – на ежедневна борба. Да, много битки ще трябва да се водят в този живот, но една от най-уморителните ще бъде тази с предразсъдъците… Особено ако разсъдък зад тях просто липсва. Защото не е лесно да спориш с човек, попил като гъба съвети от женско списание за модна визия, човек, който рамкира света спрямо „собствените” си внушени отвън разбирания и отказва да признае ограничеността си. Трудно е да обясниш на такъв човек, че дори и да нямаш в гардероба си дрехи с най-актуалния за сезона цвят, това не би трябвало да оказва влияние на социалния ти живот. Или пък ако нямаш идеалната фигура, това не означава, че нямаш право на щастие…

Преди десетилетие беше по-лесно. Когато с някого не си пасвате, просто всеки продължава по пътя си и рядко имате допирна точка. Днес социалните мрежи имат силата както да бъдат много полезни, така и да се превърнат в същински кошмар. Дори и в списъка си с приятели да си заложил на сигурно с хора, които познаваш, то няма как да избягаш от коментарите на всякакви представители на съвремието по разни групи и форуми, стичащи се като порой под снимки и постове. Визирам онзи тип коментари, в които се открояват жлъч и злоба, ниска култура, липса на елементарно възпитание и уважение към човека отсреща, парадиране с лично мнение, поднесено като факт и подправено с обилна доза тесногръдие. Виртуалният свят създава чудовища. Чудовища, които се крият зад никнеймове и се прокрадват под воала на това, че виртуалното все пак не е реално. Да, но във времето, в което живеем, виртуалното заема толкова голяма част от ежедневието ни, че всяка дума, изписана там, има съвсем ярка следа в живия живот навън.

Затова и социалните мрежи се използват като оръжие. С цел да завладеят онази част от човешката душа, която мотивира вземането не решения. Умели анализатори на данни се целят в онази фина струна, която диктува ритъма на щастието, удовлетворението и задоволеното его. Големи компании ще ви пускат реклами, създадени точно за вас, благодарение на сериозно проучване на информацията в профила и личните ви съобщения. Политически лидери ще заемат позиции, благодарение на изследване на интересите на своите гласоподаватели, споделени в Интернет. Медиите ще се позовават на различни постове. Фалшивите новини ще стават все повече… Докато накрая обикновеният човек не се почувства напълно изгубен. Изгубен в гигабайти от думи и публикации, в безброй мнения и все по-малко реални факти.

Ако преди десетилетие Интернет беше място, в което да избягаш от реалността, да потърсиш безобидно забавление или да извлечеш информация за нещо, което ти е любопитно, днес не е така. Днес Интернет не е бягство от реалността. Днес виртуалната реалност е толкова мощна, че държи действителността на каишка. Пречупва я през собствената си призма и я подава рафинираната и на порции на клетия потребител, който – по ирония на съдбата – сам си е избрал тази роля. Защото се е отказал да се бори. Да се бори за живота, който иска наистина. Предал се е рано. Потърсил е убежище. И е попаднал в лапите на много по-голям организъм, който му е дал сладка упойка – внушил му е, че не е необходимо да прави нищо друго, само да инвестира времето и енергията си, а в замяна някой друг ще му казва какво да мисли и чувства, по какъв калъп да живее. И докато се придържа към матрицата, човекът извайва образа на идеалния потребител.

Какъв е пътят към свободата ли? Този път трябва да бъде пожелан, а малцина са онези смелчаци, които ще изберат да излязат на светло, да запретнат ръкави и да положат основите на стойностен живот, който си струва живеенето. Защото за това е необходимо самосъзнание. Само-съзнание: да разсъждаваш самостоятелно, да излезеш от общия упоителен сън, за да не си проводник на идеите на масата. Същите онези идеи, които подхранват корпорации и обслужват все нечии цели, но не и тези на потребителя, дори и така да изглежда привидно.

Има и добри примери. Примери на хора, които са успели да излязат от матрицата, да я счупят на парченца и да покажат на всички останали, че това е възможно. Те живеят спрямо собствените си правила, ярки са и оставят следи. Това са онези хора, които следват вътрешния си глас, творят, строят, мислят и действат. Няма да чуете от тях познатите клишета, няма да ги видите да следват конфекцията. Те са иноватори. Пътешественици, преподаватели, спортисти, писатели, ексцентрични модели с характерни пропорции, старци, които не се поддават на времето – има ги в различни сфери, стига някой да пожелае да ги види и да се вдъхнови от личния им пример. Те са доказателството за това, че реалността може да бъде такава, каквото си я направиш. Необходимо е само да имаш кураж да действаш и хъс да вложиш цялата си енергия в това.
Времето, в което живеем е такова, че революции се провеждат трудно. Дори протестите с кауза биват яхнати накрая от политически партии и индивидуални интереси. Днешната епоха не е епоха на герои. Не и от познатия тип, който повежда след себе си армия от съмишленици. Днешното време е по-скоро време на бунтари. На индивидуалисти, които проправят пътеки сред мрака със собствената си светлина. И заразяват с нея. Защото могат да вдъхновяват околните, които сами да изберат да ги последват, защото тази нова енергия кореспондира с тяхната. Днес е време на тихи битки, които всеки води сам в ежедневието си. Печелят онези, които успеят да се съхранят и да оставят следа…

В „Матрицата” Морфей предлага на Нео избор, който ще предопредели съдбата му. Пред Нео стоят две хапчета – червено и синьо. Синьото ще го остави във фалшивата илюзия на Матрицата, в нейния удобен и упоителен формат, в комфорта на познатото, в капана за съзнанието. Докато червеното хапче ще го запознае с истинския и суров живот, с грозната действителност, след което няма връщане назад. И Нео избира трудния път, който отвежда до реалността, откъдето успява да разбие кода на матрицата такава, каквато е…

В своя роман „Последната територия” Момчил Николов споделя една идея – че последната битка, която ще се води от човечеството, ще бъде за последната останала непокорена територия – а именно човешката душа и човешкият ум, които са съвсем персонални. Вярвам, че все още можем да бъдем господари сами на себе си. Все още можем да контролираме мислите и емоциите си. Просто трябва малко повече самоосъзнаване, малко повече наблюдение на света такъв, какъвто е. Не е необходимо да следваме течението, да се впускаме в нещо, което не чувстваме, че е за нас, само защото „всички така правят”. Не е необходимо да се оставяме матрицата да предопредели живота ни. Не е необходимо да отдаваме последната ни останала територия на чужди внушения, манипулации и мнения. Не е необходимо да оставяме реалността под игото на виртуалното. Не е необходимо да бъдем роби, да се скапваме от работа, за да имаме още и още вещи, които от хиляди реклами ни казват, че се нуждаем. Необходимо е да мислим. Самостоятелно. И да вървим по своя път. Можем да изпием горчивия хап на истината. И трябва да го направим. Само тогава ще живеем пълноценно. Пък ако това ни прави чудаци в очите на другите, нека бъдем. Ако осветяваме с енергията си света около нас, ще ни последват онези, които пожелаят да свалят оковите… и тогава няма да сме сами…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

Решението

  • От
  • януари 13, 2019

Разказът  Решението, писан за инициативата “Спирка за разкази”, публикуван за пръв път в сайта spirkazarazkazi.bg. Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.

Тя прокара ръка по челото му –  то беше топло, почти горещо. Оправи разрошената му коса и го целуна с майчинска нежност. Той не отвори очи. Жената се отпусна уморено върху стола си и въздъхна. Когато беше малък, винаги я умоляваше само за още 5 минути сън, като че ли така можеше да отложи началото на утрото и на учебния ден, на уроците и на всички предизвикателства. Сякаш вярваше, че може да преобърне света с тези няколко минути и някак да се случи чудо.

Помнеше го като усмихнато и ведро дете. Което с годините се превърна в силен и уверен млад мъж. Усмихваше се при спомена за ожулените му колене, първото паднало зъбче, първото влюбване, последвалото разбито сърце, първото интервю за работа, първия спечелен проект… Да, тя беше една горда майка.

Но сега, гледайки го така, не можеше да си намери място, свита върху неудобния болничен стол, прилепен точно до леглото му.

Катастрофата с лекота зачеркна всички мечти за бъдещето и превърна от красивите спомени болезнен стон.

– Не искаме да ви притискаме – каза лекарят и сложи ръка на рамото й, – но вие сте човекът, който трябва да реши кога да спрем системите, поддържащи жизнените функции. Съжалявам. Бих искал да има и друг изход, но…

– Разбирам ви – изтри насълзените си очи майката. – Но, моля ви, още 5 минути само…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Нещата от живота Статии

Препоръчителен списък за Нова година

  • От
  • януари 12, 2019

Статията ми “2018-а: Препоръчителен списък”, публикувана за пръв път в сайта “Момичетата от града” на 18 януари 2018 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Новата година дойде. Може би все още сме подвластни на емоцията от купона на 31 декември и се връщаме с усмивка към хубавия спомен, но времето не се съобразява с вътрешното ни настроение и ето че неусетно се изнизаха първите седмици от 2018-а. Неусетно наистина. Защото все още не сме започнали да работим по списъка с амбициозни цели, които сме си поставили за годината. Нали?
През отминалите две седмици обаче животът в града ми даде достатъчно поводи да се замисля. Да си направя равносметка и да си изготвя нов, алтернативен, списък – без гръмки обещания и свръхамбициозни задачи, а… с прости препоръки, в които откривам доста повече смисъл, спокойствие и може би радост. Подходящи мотиви, струва ми се, за да го споделя с „Момичетата от града”. И ако поне в една от 10-те точки откриете нещо за себе си, то трудът ми не е бил напразен.

1. Всеки има право да срещне и да изживее мечтите си. Каквито и да са те.
2. Сбъдва се онова, за което не само мечтаеш, но и за което работиш. Иначе желанията си остават просто желания.
3. Ако нещата тръгнат да се провалят, дишай. Дишай дълбоко. Докато не почувстваш, че отново имаш земя под краката си и светът продължава да се движи напред.
4. Прави това, което обичаш. След време само то ще има значение.
5. Давай на хората около себе си онова, което заслужават. За някои това ще е любов, уважение, втори шанс… За други – да научат къде им е мястото (понякога – далеч извън живота ти).
6. Срещай се с хора, които те карат да се чувстваш щастлив със себе си около тях. С времето ще научиш колко много се различават от всички останали, с които ще те сблъсква животът.
7. Бори се със страховете си – онези, които те спират да мечтаеш, да обичаш, да живееш, да бъдеш щастлив.
8. Много тежи да осъзнаеш какви възможности си пропуснал просто защото не си бил достатъчно пораснал, за да видиш, че са пред теб. Когато го осъзнаеш, поне се опитай да не повтаряш подобни грешки в бъдеще.
9. Каквото и да се случва, е хубаво да знаеш, че има кой да ти налее чаша вино, да ти направи палачинки, да се посмее с теб в 1 часа посред нощ и да накара много от проблемите ти да изглеждат комични. Ако имаш поне един такъв човек в живота си, се чувствай страшен късметлия.
10. От много места ще чуваш как ТРЯБВА да изживееш живота си, какви ТРЯБВА да бъдат приоритетите ти… Ще сравняват живота ти с този на другите. Но ТИ не сравнявай живота си с чуждите избори, съдби и пътища. Само ако слушаш вътрешния си компас, ще знаеш, че не си закъснял за никъде и че не си объркал посоката.

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Нещата от живота

Кутията

  • От
  • декември 23, 2018

Малчуганите в днешно време нищо не знаят. Мога да го кажа не само от позицията на възрастта си, а и като горд собственик на една ценна, почти вълшебна кутия. Още повече, че е трудно да си направиш такава кутия сега, в това виртуално време, в което живеем, защото трудно се събират всички артефакти,  балансиращи точната амалгама от хартия, мастило и магия. За да може, когато я отвориш, дори след много години, да изпиташ топлина, да усетиш любов и рафинирана нежност, да бликнат в очите ти сълзи, докато глупаво и по детски се усмихваш…

В Кутията са старите ми лексикони (Ха! Днес  това си е същинска антика, за която децата може би дори не са чували), попълнени от съучениците ми от малките класове, които към днешна дата трудно си спомням как са изглеждали и не зная кой накъде е поел…

Но там са и картичките, и рисунките от приятели. И писмата – с истински плик и марка. С детски почерци и наивни истории, които си разказваме през времето и пространството, докато очакваме следващата си среща… Мили пожелания за празници и рождени дни. Обещания да си останем приятели завинаги (а сега вече знам, че финалът на някои истории е друг – понякога е по взаимно съгласие, понякога просто времето и разстоянието са си казали последната дума. И всеки е поел по пътя си…)

Там са и онези листи, изписани с познат и любим почерк от човек, който никога повече няма да се върне… Взимам ги в ръце и пръстите ми се разтреперват. Помня кога съм получила тези писма, но думите вече са ехо от вечността… Превръщат се в машина на времето и ме връщат там, където съм безгрижна и щастлива. Разхождам се из спомените си и искам да не свършват…

Тук са и писмата от стар добър приятел, чиито следи бях изгубила… За цели 17 години! Но една случайна среща (в която със сигурност пръст има съдбата!) промени всичко… и ме накара да отворя Кутията, която от години не съм…

А е и Коледа. Коледа в планината. Небето е зимно и ясно, Луната прави крачка назад от пълнолунието, а вятърът е играл до преди малко на гоненица сред върховете на боровете. Във въздуха витае вълшебство. Понякога ние го създаваме. Понякога сме просто част от него. Понякога го създават хората около нас, които ни обичат. Ако имаме късмет, ще отмъкнем малък сувенир от чудото. Той ще изпълва спомените ни или ще ни побутва да си спомняме, потънал в обикновена кутия от обувки, докато ние забравяме важните неща, залутани в ежедневието си на възрастни…

Да получиш титлата „сантиментален човек” може би не е най-доброто нещо, което може да ти се случи в този живот. Но понякога именно  сантиментът е струната, която трябва да трепне и да издаде стон, за да отвориш очи и да видиш нишката, която те свързва със света, когато се чувстваш напълно изгубен…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Пъзел

  • От
  • декември 19, 2018

След дългия ден
се прибираш във вкъщи
и си позволяваш само лека въздишка;
за да нахлуе онова, което си избягвал,
за да си признаеш колко си уморен…
Познавам те.
Знам как искаш
 (все по-често)
да се откажеш.
От всичко.
Да залостиш вратата.
Да сложиш точка
в края на дългото изречение,
което накъсва сюжета…

Но утре пак ще те изтегли гравитацията.
Ще отвориш очи,
ще изключиш будилника,
ще погледнеш с насмешка
рошавата си физиономия в огледалото
и ще си кажеш:
„Хайде, да го избутаме и този ден…”
И така се трупат годините.
Заскрежени, посипани със сняг,
със следите от коловозите
(на познатото),
които очертават траекторията
на живота ти…

Понякога походката ти те издава.
Натежал е товарът върху раменете.
Магнетизмът около теб задържа
отломките от личността ти,
които продължават да кръжат,
превръщаш се в център на света им…
И така ще бъде  – пътят към вечността…

Но всяка сутрин по следите от счупеното,
по напукания лед,
по драскотините в огледалото,
по линиите на ръката си,
по лъкатушещите завои на съдбата,
ще се събираш отново. Къс по къс.
Досущ дете, което си играе.
И един ден мечтае
да окачи на стената –
във величава рамка –
целия пъзел,
сглобен от хилядите си  разпилени части…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Време

  • От
  • декември 14, 2018

Не знам дали си струва
да се страхуваме от времето.
От неговата непредвидима природа.
От женската непостоянност на мойрите.
Събрани трите в тъмата,
едната преде кълбото на съдбата,
другата го заплита,
а най-разсеяната, най-старата,
прекъсва все някога нишката…
Надяваме се да не избърза
прекалено много…
Да ни е останало време
да прочетем всичките си книги,
да разкажем най-вълнуващите си истории,
да изживеем една любов…
Да кажем на любимите си хора
колко много ги обичаме…
Да попътуваме и да съберем
гледки от различни страни…
Да се помирим със себе си.
Да спрем да бързаме.
Да създадем топлина за зимата,
да ни е светло в дългите нощи,
да гледаме как напролет
светът се събужда
и да се изпълваме с надежда…
Да проследим как порастват мечтите ни
и да се сгушим в скута им,
където е най-уютно
и умората отстъпва дори.
И тогава да притворим очи,
да се обърнем към богините
и без страх да кажем: „Режи!”…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Феникс

  • От
  • ноември 17, 2018

Законите на живота
рядко се пишат със сила.
Желанието е онова,
което може да се превърне в стихия,
да преобърне света,
да накара дъждът да спре,
реки да потекат нагоре,
огънят да угасне
и да остави след себе си
опожарени села
и черно пепелище…
от което да разпери крила
пълен с живот феникс,
отправил взор към безкрая…

Идеите са заразителни.
Прескачат от ум към ум.
Една мисъл може да създаде път,
да превърне мрака във воал,
през който прозира истината.
Защо мислиш,
че са горели хора на клада?
Защото духът е безсмъртен.
Защото със сила не се пречупва,
не можеш да унищожиш нечия воля,
да спреш нечия обич,
да сложиш окови
на онова озарение,
което изпълва деня със светлина
и копнеж…
със смисъл.

След нас остават следите ни.
История, която някой някъде
разказва, притихнал до огъня,
сгушен в тишината на нощта…
Слушат децата – с блеснали очи –
и в тях се отразяват нови светове,
пълни с блясък и безброй звезди.
Безсмъртието е свобода,
лъжите все някога умират.
Дави се злобата в безсилие,
а накрая остава само доброто –
разстила се меко върху пепелта
и очаква фениксът да разпери крила…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Очакване

  • От
  • октомври 20, 2018

Чакам последния автобус.
Хората около мен
идват и си отиват –
всеки следва своя път
и изглежда различен светът,
отразен в очите му…
Замръзнали са минутите
от разписанието.
Питам се колко ли време
още ще чакам?
Обикновено е точно толкова,
колкото е необходимо…
Смрачава се и небето посивява.
Изглежда също и че ще вали…

…една старица в есенния вятър чака
куп мигове, които са отминали,
и едва няколко, побиращи се в шепа,
които още не са дошли…

Яница ХРИСТОВА

 

Няма коментари
Поезия

Храм на забравен бог…

  • От
  • септември 25, 2018

Хора, шум и клаксони по булеварда,

вечер – като всяка друга,

с една тълпа, готова да те погълне

и да  обгърне раменете ти

с пелерината на анонимността.

 

Квартално заведение и шумни наздравици.

Някой празнува поредното остаряване.

Прибираш се вкъщи, залостваш вратата

и оставаш сам в своето изгнание,

далеч от света,

в една квартира в централната част на града…

 

В лабиринт от хиляди мнения,

истината стои и блещука сама –

перла в сърцевината на неразказана история.

Наблюдаваш от балкона

как светват и гаснат светлини,

тази София никога не спи,

заедно будувате

и тази нощ часът неусетно става три…

 

Самотата е убежище.

Уютен храм на забравен бог.

Идваш тук, когато няма на кого да разкажеш

за фойерверките, които  горят в ума ти,

подпалени от някоя нова идея…

Оставяш ги на свобода

и гледаш отраженията им по стените:

танцуват.

 

После се връщаш. И уж си си същият.

Мълчалив чудак със сив пуловер,

пълна раница с цветни моливи

и един почти изписан тефтер.

Ще те побутват пак непознатите

на пешеходната пътека,

ще гониш отново зеленото на светофара,

ще будуваш до три сутринта…

но вътре в теб танцуват онези нови светове,

искрят, проблясват и огряват

територията на живота ти:

отвъд града, отвъд навалицата –

някъде, съвсем близо

до безкрайните поля на тишината…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Властелин на времето

  • От
  • септември 24, 2018

Очакват есента

на онази пейка в парка,

на която посрещнаха и лятото.

Младостта и старостта,

дядо и дете.

Детето тича, лудува,

на стареца му се приказва –

душа, изпълнена с истории.

– Спри – казва –

животът не е постоянна надпревара,

така или иначе накрая

побеждава само времето…

– Ще счупя всички часовници –

отвръща детето –

и ще подаря цялото време

на теб и на моите приятели…

– Приятели?! – дядото тъжно се усмихва-

един ден ще разбереш

как някои хора търсят врагове там,

където ти търсиш приятелство…

– Грешиш! – тропа с крак мъникът. –

Не искам да ти вярвам!

– Чудесно! Запомни хубаво тези думи:

„не искам”.

Един ден ще ти потрябват.

Когато научиш,

че да не искаш това,

което не можеш да имаш, е…

мъдро. Не, не мъдрост. Милост е.

Милост от теб, за теб самия…

– Дядо, стига. Въобще не те разбирам…

– Малък си, не разбираш.

Но запомни грохналия си прегърбен старец,

който нарежда думи в броеница,

превит, в очакване на есента,

студа и края…

Същински властелин на времето.

Но детето вече не слуша.

Тича след вятъра,

окрилено от мечти, надежди,

любопитство и копнеж.

А дядото мълчи.

От кулата на своите години

вижда картината така ясно,

но има ли смисъл да я рисува

пред очите на младостта,

която сега разполага

с пълна палитра неизживяно време

и плетеница от сезони?

Потъва в тишина старикът,

загръща се в плетения си пуловер,

че вятърът по това време щипе безмилостно.

Мислено тича с него,

лудува с внука си,

своя последен наследник,

който тепърва ще живее и греши,

ще трупа спомени, разоравания,

смях и сълзи…

Пожелава му тайничко щастие

и се надява накрая да не съжалява за нищо,

за нито един изживян миг,

за нито един избран цвят…

И някога, след много лета,

когато очаква сам есента,

да си го спомня с усмивка

и да досажда с историите си на децата.

Защото в това хладно време,

само в преживените истории

можеш да откриеш топлина…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари