All Posts By

Yanni

Разкази

Следите към дома

  • От
  • октомври 16, 2021

Беше студена зимна утрин. Снегът бе изваял чудновати фигурки по напуканото стъкло на прозореца, а леденият вятър навън огъваше оголените клони на дърветата. Рая се сгуши по-плътно в старото вълнено одеяло и обгърна с ръце Георги. Той отдавна не спеше, наблюдаваше виелицата.

– Студено ми е – прошепна жената. – Ужасно ми е студено…

– Знам, Рая. И на мен ми е студено. И съм гладен… – отвърна мъжът и плъзна поглед към двете празни кутии от оризовата хранителна помощ, доставена снощи.

– Дали да не се опитаме да се промъкнем до квартала на Работещите? – с плаха надежда попита Рая. – Може би ако видят в какво състояние съм, ще проявят милост…

– Въобще няма да успеем да стигнем до там. Откакто застудя, са засилили охраната и са пуснали ток по металните ограждения, които ни делят от тях. Мислят, че ние сме пасмина лентяи, които, озверели от глад, можем да се надигнем на бунт и да извършим някое безумство. Не са далеч от истината, честно казано… Вчера говорих с Никола, представителят на Безработните пред властите в нашия район. До него са достигнали новини. Казва, че светът вече е пред критичния праг от 89% безработица. От приходите на онези, които работят, се е увеличил драстично данъкът, който удържат за всички нас. Но все пак това не било достатъчно. Затова и хранителните доставки ще станат веднъж дневно, ще се състоят основно от ориз, а електричеството… ще намалее от час и половина само на час на ден за домакинство…

– Но, Жорж, как ще гледаме това дете в тези нечовешки условия! – Очите на Рая плувнаха в сълзи. Тя се отдръпна от Георги, легна по гръб, зареяла поглед в петната от влага по тавана, и отпусна ръце върху наедрелия си корем. – Не си представях света така преди десет години, когато се запознахме…

– Аз също, Рая, аз също…

Преди десет години и двамата завършваха Техническия университет. Преди да завършат обаче няколко големи земетресения разтърсиха Азия и Европа, разрушенията бяха неописуеми, а жертвите – милиони. След това добивът на нефт замря – земните недра сякаш бяха пресушени. Светът обаче не беше подготвен за това.

– Трябва да направим нещо, Жорж… – тя наруши тишината. Леко се изправи и седна в края на леглото. – Ако не за себе си, то поне за това дете… То няма вина.

– Знам… – Георги се изправи до нея. Отчаяно зарови лице в ръцете си и въздъхна. – Но какво да направя? Как да постъпя? Няма работа. Няма пари. Няма бъдеще за такива като нас… Маргинали сме. Световният ред го предупредели преди десетилетие. Йерархия продължи да съществува, благата да се разпределят, но в още по-ограничен кръг от хора, а всички ние, изплюти от системата, сме оставени на произвола на съдбата… Как да се боря срещу съдбата си?

– Не знам как, но трябва да намериш начин. Моля те, Жоро, трябва да ми обещаеш, че ще намериш начин!

– Виж, Рая… – мъжът взе дланите й в своите. – Обещавам ти. Ще намеря начин. Напролет ще засеем повече картофи. Ще ги опазим от другите гладници, които дебнат като лешояди градините ни. Ще намеря медна сплав. Ще изградя тайно вятърна турбина и ще се науча да произвеждам нелегално ток. Ще се навъртам по-често около пристанището. Ще се надявам някой да види, че съм здрав мъж и мога да върша някаква работа… Ще… ще… ще се преборим с всичко!

Вятърът разтресе прозорците и профуча покрай къщата със свистене. Навън бурята набираше скорост. Електрическата крушка премижа, премижа, и изгасна. Режимът на тока ги лиши от повече светлина, както и от топлината на радиаторите, които се криеха зад старото им легло. Рая се отпусна до Георги и се сгуши в скута му.

– Споменах ли ти… – започна тя с мистериозна усмивка, а Жорж прокара ръка през косата й. Гледаше я с очакване. – Докторът каза, че ще е момиченце…

Едва забележима усмивка се плъзна по устните му. Не можеше да си позволи повече радост. Бащиното му сърце жално се сви и прескочи един удар, а навън денят настъпваше – тежък и ледовит… Оставаха 14 часа до оризовите провизии. А той трябваше скоро да намери решение…

 

Георги стоеше на хълма и пушеше неумело свита цигара от контрабанден тютюн. Вечерта настъпваше, по синьото небе плъзваше здрач, а зимният студ щипеше бузите на мъжа и оставяше червени следи след себе си. Дъхът му се процеждаше на кълбенца, но той сякаш не усещаше. Мислите му витаеха в съвсем различна посока. Там, под хълма, беше базата с вятърните турбини, които произвеждаха ток за южната част от страната. Цялото поле бе изпълнено с големи бели перки, неуморно въртящи се в синхрон. В далечината проблясваше границата, която делеше квартала на Работещите от зоната на отчаяните безработни. По металните ограждения течеше електричество и те сияеха в сребристо и медно, а отвъд тях блещукаха светлинките от безброй улични лампи и прозорци на домове. Георги се обърна. Зад него, в тяхната част от града, цареше мрак. Сякаш не живееха хора, а призраци…

Въздъхна. Пусна фаса, който изсвистя в мокрия сняг, и го настъпи с обувката си. Заслуша се. Долови шума от приближаващи се стъпки по заледената пътека.

– Никола! Радвам се, че дойде – подаде му студена ръка.

– Звучеше толкова отчаян, как да не дойда?! – мъжът пое ръката му. – Какво се е случило? Нещо с Рая и бебето ли?

– Не. Всичко е наред, поне засега. Храната е оскъдна, знаеш, надявам се бременността да мине леко…

– И аз се надявам, приятел. Бих искал да ти помогна с нещо, обаче знаеш, че положението и при нас е критично… – Никола извади от джоба си половин смачкана цигара. – Огънче имаш ли? – Георги му подаде клечка кибрит. Никола вдиша жадно никотиновия дим и чертите на слабото му лице сякаш се изостриха още повече. – Изразходвахме всички кредити за лекарска помощ, с които разполагаше семейството ни, а майка ми не се подобрява, не знам как ще изкара зимата… А е била патриот, ти знаеш, затова ме е яд най-много! Борила се е за тази страна на младини, дала е живота и младостта си да гради де-що е могла в града – то не бяха библиотеки, паметници, паркове… Сега нищо от това не е останало. Тя самата е развалина.

– Знам. Затова те извиках. – Георги се обърна към вятърните турбини. – Имам план, Ник. Опасен е, но не мога да го изпълня сам… А знам, че и ти си толкова отчаян, колкото съм и аз…

– Плашиш ме, човече! – мъжът пусна фаса в снега и го остави да догаря в здрача.

– И с право те е страх… – Георги се извърна към него и прикова очи в неговите. Не трепна. Само му прошепна: – Трябва да започнем да крадем ток…

– Ха! Ти си луд, братче! – Никола нервно се засмя. – И как смяташ, че може да се случи това?

– Имам план! Пригодил съм две устройства, побират се в раници. Приличат на батерии и по своята същност са точно това. Не питай как съм се сдобил с всички необходими платки и пластини, защото ще ме е срам да ти отговоря… Но отдавна така или иначе съм се превърнал в крадец. Батериите трябва да заредим от някой генератор в базата. Токът, който побират, може да захрани домовете ни за четири – пет денонощия.

– Дори и да се съглася, а не казвам, че ще се съглася – гласът на Никола беше пропит с безпокойство, – има няколко неща, за които очевидно не си помислил. Долу, при турбините, е бъкано с охрана. Въоръжена. Някои са хора, други са си роботи, но всички стрелят по нарушителите така, сякаш са животни. Ще ни гръмнат като едното нищо. И, второ, ако случайно се измъкнем живи, как ще обясним пред другите окаяници, че в нашите къщи има ток и светлина, а в техните – не?! – мъжът скръсти ръце в очакване на отговор. Знаеше, че е прав и цялото му тяло излъчваше своеобразен триумф.

– Ник, така е, но имаме реален шанс да се измъкнем живи – ще слезем утре вечер, по тъмно. А когато имаме ток, няма да го ползваме за осветление. Свикнали сме с тъмнината, но ни трябва топлина. На Рая й трябва топлина…

Никола издиша шумно и кълбенца топъл въздуха закръжиха помежду им. Мъжът се загледа в очертанията на перките в здрача. Личеше му, че пресмята всички варианти.

– Добре – каза след малко. – Кога започваме?…

 

– Плашиш ме, когато не ми казваш къде отиваш! – Рая стоеше на прага, докато Георги си завързваше обувките.

– За теб е по-добре да не знаеш подробности, но ти гарантирам, че когато се върна, ще имам изненада за теб и за малката ни принцеса! – той се приближи до жена си и нежно целуна челото й. – Трябва да докажа, че каквото и да се случва, винаги ще намирам решение.

– Само не прави глупости, моля те! – Рая се притисна в него малко по-дълго от обичайното. – Знаеш какво се случва, когато човек остане сам… Няма да се справя, Жорж!

– Ще направя всичко възможно да не ти се налага, Рая! – мъжът се отдръпна. Усмихна й се за последно на прага и се изгуби в здрача на звездната зимна нощ…

 

Снегът пукаше под краката на двамата мъже. Раниците с обемните батерии извиваха раменете им под тежестта си, но те не проронваха и дума. Силуетите на вятърните турбини се очертаваха по линията на хоризонта – все по-близки и по-близки…

След още няколко минути вървене в снега, Георги се спря. Извади от джоба си здрави клещи и преряза телената ограда, която се простираше около турбините.

– Когато стигнем до генераторите, вадиш двете пластини от раницата и ги свързваш – едната с батерията, другата – с изхода на генератора. Чакаш около 15 минути. След това батерията трябва да е напълно заредена. Внимателно я слагаш в раницата и изчезваш оттук колкото се може по-бързо!

– А ако нещо се случи с някого от нас? – гласът на Ник трепереше, дали от страх, или от студ Георги не можеше да прецени.

– Другият просто се омита още по-бързо. И двамата знаем колко е опасно, и двамата сме наясно, че сме безсилни пред оръжията им… Затова запомни – ако се случи нещо, бягаш. Толкова.

Мъжете се промушиха през дупката в телената ограда и запълзяха към най-близкия генератор, който пазеше енергията от турбините в недрата си. Жоро се спря в единия край на металната конструкция и извади батерията от раницата си. Сглоби свръзката с пластините. Зачака. Струваше му се, че минутите се точат безкрайно бавно.

Топлеше с дъх премръзналите си пръсти и скришом хвърляше по един поглед към Никола, който се справяше изненадващо добре със задачата.

Минутите изтичаха. Георги махна към Ник и му направи знак да тръгват. Двамата натовариха батериите в раниците и се запромушваха между турбините през снега и нощната тъма. Почти бяха заобиколили генератора, когато сирените се включиха и ярки червени прожектори започнаха да пръскат лъчите си в различни посоки около тях.

– Отчетено е движение на нарушител в сектор Г81! – отекна хладен металически глас. – Отчетено е движение на нарушител в сектор Г81!

Георги и Никола се затичаха с все сила. Снегът хрущеше под резките им крачки, около тях закръжаха силуети и очертанията на оръжията им сякаш изпъкваха в мрака.

Никола изостана. Георги забави стъпки и направи това, която сам си беше обещал да не прави – обърна се. Видя младия мъж строполен в снега. Над него беше надвесена фигурата на охранител – човек, насочил заредения си автомат. Мигът сякаш се проточи безкрайно дълго. Ник и войникът се взираха безмълвно един в друг. Георги долови лекото движение на насоченото дуло в страни, сякаш войникът подканваше Ник да стане и да изчезне оттам, все едно никога не са се засичали. Никола скокна бързо на крака и изчезна някъде между турбините.

Георги едва се усмихна в здрача и се обърна напред, когато осъзна, че е закъснял. Срещу него беше насочено дулото на автомат. Държеше го робот-охранител. В очните му кухини проблясваха кристални червени светлинки. Жорж се вцепени. Знаеше, че в това червено сияние няма да открие човещина. Затвори очи и обърна гръб на машината. Закрачи по ледената пътека, въпреки че знаеше присъдата си – беше обречен…

Случи се бързо. Изстрелът беше точен и прецизен. Сърцето му се разпиля на десетки части и алените следи от кръвта му обагриха снега.

 

Нямаше време дори животът да премине като на лента пред очите му. Накрая остана само образът на Рая…

 

Рая, която лежеше в студеното им легло и пееше в тишината на нощта. Някаква детска песничка – с приятна мелодия и наивен текст. Бледите й ръце галеха наедрелия й корем. А тя се усмихваше – очакваше утрото, очакваше Жорж да се върне у дома…

Няма коментари
Разкази

Визионерът

  • От
  • май 16, 2021

– Е, какво ще кажеш? – с ентусиазъм попита клиентът.

– Не знам… – колебливо отвърна тя, с тревога наблюдавайки сред приглушената светлина на нощното заведение вълнението, което все по-ясно се разгаряше в очите му. – Посещенията по домовете се заплащат на двойна тарифа…

– Не се тревожи за парите, ще си платя. Обаче страшно много искам да ти покажа дома си! До сега не съм го показвал на никого… – сянка на разочарование се разходи по лицето му. – Знаеш какви са времената – всеки бърза на някъде, затънал в задължения и проблеми. На кого му остава време за развлечения и приятелства? Преди имах… приятели. Събирахме се всяка вечер вкъщи. Гледахме филми, пиехме един особен вид алкохол с балончета въздух в него, който днес вече не съществува… Или просто си лафехме до никое време. Сега дори не знам къде са всички тези хора, какво се е случило с тях, какъв е животът им… А и те не знаят нищо за мен…

– О… доста често клиентите се оплакват от това, но каква до се прави? Такова е времето, сам го каза – компаньонката деликатно обхвана ръката му в своята. – Но нали за това ни има нас? Да намират повече клиенти онова спокойствие и човешка топлина, които им липсват в ежедневието… разбира се тук и при това срещу заплащане. Но така дори е по-лесно. Не губиш време, не трупаш разочарования. Трябва ти само добра банкова сметка и си имаш всичко… – усмихна се и отпи от чашата си с електриково на цвят питие. – По-добре е, замисли се, много по-добре е така. Наистина…

– Е… – по тона му си пролича, че отново ще се върне на въпроса. – Идваш ли?

– Трябва да се уговориш с управителя, скъпи, той взема решенията тук, аз съм просто служител…

***

Оказа се, че клиентът живееше в отдалечен квартал, в стара кооперация, която все още пази следи от времето на социализма, стопил се в историята от отминалия век. Олющената сива мазилка контрастираше с излъсканите сгради и неонови светлини, които извайваха центъра на града. Компаньонката не се възмути от окаяния вид на зданието – все още помнеше откъде е тръгнал собственият й път, преди да я наемат в нощния бар…

Престарелият асансьор издаде жален стон, когато двамата се качиха и се отправиха към седмия етаж. Металната врата зловещо изскърца, след като слязоха на етажа, после се затръшна със сила и асансьорът шумно заплува към някой от по-долните етажи.

Клиентът отключи най-обикновена врата на апартамент. Това се стори подозрително на компаньонката – заради разговора, който бяха провели тази нощ… Но на нея не й плащаха, за да мисли, нито пък да се озадачава. Затова просто въздъхна и прекрачи прага, твърдо решена да изпълни служебния си дълг…

***

Апартаментът  беше… прекалено малък. Състоеше се основно от гол коридор, който водеше до една не по-малко гола стая, в която самотно се мъдреше застаряващо пружинено легло и кухненски стол със счупена облегалка.

– Ти шегуваш ли се?! – не се сдържа компаньонката. – Та това тук е… мизерия, човече! Не, не, не – отегчено махна с ръка пред неразбиращия му поглед. – Знам, че клиентите често лъжат или понякога несъзнателно преувеличават различни детайли от живота си… Но не разбирам защо ти беше необходимо да ми обясняваш, че живееш в палат, в който едвам си намираш място от лукс и какви ли не неописуеми скъпи джундурии… Или, да речем, добре, имал си нужда малко да се изфукаш? Добре! Но за какъв дявол ти беше да ме водиш тук, в тази дупка, която няма нищо общо с историята ти?! Не те разбирам, наистина!

– Клара, виж, станало е недоразумение… – смънка клиентът, опитвайки да се защити.

– Какво недоразумение!? Глупости! Или очакваше да не повдигна въпроса! Ама – не! Клара не е толкова глупава, трябва да знаеш! – тя преметна чантичката си на рамо и ядосано скръсти ръце. – Ако пък си се опитвал просто да ме впечатлиш, глупакът тук си ти. И без това ми се плаща, за да бъда тук или в бара и да си върша работата – все с хора като теб…

– Може би по-рано трябваше да направя едно уточнение… – той седна на леглото, а старата пружина жално изскрибуца. – Не това е домът ми. Всъщност – да, това е. Но не за него ти говорех. – Клиентът затърси нещо под леглото. Извади нов и модерен лаптоп, включи го и бързо защрака по клавиатурата някакъв сложен и объркан код. – Преди няколко месеца ме обраха. Бил съм в командировка, когато крадците са разбили апартамента и са взели всичко, дори и килимите…

– О… – гласът на компаньонката се промени, възвръщайки си успокояващия, благ и разбиращ тон. – Съжалявам. –Тя седна до него и постави ръка на рамото му. – Сигурно е било ужасно изживяване. Искаш ли да си поговорим за него?

– Не, не – отвърна припряно той. – Беше неприятно, да, но след тази случка осъзнах нещо много важно! Ние, днес, не се нуждаем от нищо кой знае какво, за да живеем добре! Не е необходимо да трупаме излишни вещи, да се скапваме в името на нова техника, мебели и какво ли не! Защото, знаеш ли, накрая всичко се оказва мимолетно! И преходно! И… животът е нещо повече от това! Трябва да е повече от това!

– Скъпи, не разбирам накъде клониш, но, честно казано, не мисля, че някой трябва да живее доброволно като теб – тя посочи с поглед счупения стол. – Обрали са те – голяма работа! Започни отново, знаеш ли на колко хора се е случвало. Но после се стягат и правят всичко така, както им харесва, за да им е удобно.

– Хрумна ми нещо по-добро от това – клиентът дяволито се усмихна и ù подаде комплект виртуални очила, измъкнат също някъде изпод дълбините на леглото. – Защо да се пренатоварваме излишно и да затормозяваме ежедневието си, да се излагаме на опасност от грабежи или да се тревожим, че домът ни не е достатъчно хубав като на комшиите? В Япония отдавна са преминали към друг начин на съществуване – малко мебели, повече простор, по-малко грижи и по-малко стрес. Е, казах си – защо пък не? А и нали съм програмист? Плащат ми, за да мисля различно… И аз измислих. Облегни се хубаво, Клара.

Клиентът намести възглавницата до стената, Клара озадачено го наблюдаваше, но все пак се облегна, сложи си очилата и зачака. Младият мъж нагласи лаптопа пред тях, сложи своите виртуални очила и се настани до компаньонката.

В следващия момент на нея ù се стори, че се е пренесла в друг свят. Вървеше по просторен мраморен коридор, който водеше към внушителен хол, обзаведен с изтънчен вкус и вносни маркови мебели. От прозорците се спускаха тежки завеси от червен плюш, а на лавиците от махагон по стените бяха наредени стотици книжни томове с гладки кожени гръбчета, украсени със златисти букви. В камината гореше огън, на стъклената масичка между фотьойлите бяха оставени две чаши с вино, които улавяха сиянието на пламъците. От прозореца се виждаше изумителен планински пейзаж, който те приканваше да прескочиш навън и да се затичаш към върха с детски ентусиазъм.

– Изумително! – възкликна Клара.

– Почакай на видиш какво е на втория етаж! – засмя се клиентът.

Компаньонката обаче свали очилата и с един замах напусна разкошната къща.

– Красива илюзия, признавам. Но когато махна очилата, пак съм тук, Боби… Светът пак е сив и пак съм на продъненото легло в тясната ти стая. Нищо не се е променило.

– Не е точно така – възрази мъжът. – Това е нов софтуер. Разработвам го все още, но подозирам, че скоро ще стане тотален хит! Хората ще се влюбят в идеята да имат виртуален дом, който да отразява мечтите им! А най-хубавото е, че не заема място, няма наем, няма ипотека, мебелите не очакват от теб да им забърсваш праха или да влагаш пари в ремонт, когато нещо се повреди. Защото нищо не се поврежда. И е 100% сигурно – кражбите са сведени до минимум.

– И мислиш, че ще има търсене към нещо подобно?

– Разбира се! Можеш да прекарваш колкото време пожелаеш във виртуалния си дом. Какво значение има, че всъщност си седнал в… – той посочи с ръка стаята. – Домът ти винаги е там, където се чувстваш добре. Аз знам къде е моят…

– О, Боби… – компаньонката тъжно го погали по лицето. – Това е толкова тъжно…

– Защо да е тъжно, Клара? Това е бъдещето! Обмислям дори да направя опция за създаване на виртуални приятели. По твой вкус и подобие. Те ще идват в твоя дом, ти ще ходиш в техните… Като едно време! Само че…

– … не съвсем. – довърши мисълта му тя.

– Да, не съвсем… – тъжно кимна Боби. – Е, какво ще кажеш?

– Ами… – Компаньонката имаше какво да му каже, но подозираше, че думите ù няма да му харесат. А клиентът не бива да се огорчава. За да дойде пак в бара и да те потърси. Тя погледна часовника си. – Времето ни изтече, Боби. Сеансът ни е приключил преди 20 минути. Извикай ми такси…

***

В таксито беше тихо. Откакто приеха със закон забрана за таксиметровите шофьори да тероризират с музикалните си пристрастия пътниците, всяко такси позволяваше да останеш сам с мислите си. Клара се сгуши в седалката, плътно загръщайки се в палтото и шала си. Беше хладно, а сладкият цитрусовият мирис, долитащ от ароматизатора, който хипнотично се поклащаше на огледалото за обратно виждане, създаваше усещане за наближаващи зимни празници.

Компаньонката беше объркана. Понякога клиентите оставяха в нея по нещо от себе си – някои бяха прекалено арогантни и самоуверени, след срещата си с тях тя се чувстваше ядосана и евтина; имаше и други –  тъжни и вечно оплакващи се, след сеанс с тях Клара искаше да изпие няколко силни питиета и да заспи непробудно за много дълго време. А имаше и такива като Боби… след срещата си с тях се питаше кой от двама им е платил и кой е спечелил повече от разговора им?…

Клара притвори очи. Таксито прелиташе през нощната мъгла по слабо осветените улици, отдалечавайки се от крайния квартал и нахлувайки в оживлението на нощния живот в центъра на града. Компаньонката нямаше сили дори да заспи. Мислено преподреждаше живота си до сега – реалност срещу мечти… И покрай колкото повече лъскави и сияещи сгради таксито профучаваше, толкова по-силно тя усещаше, че закопнява за един различен, възможен, мечтан свят…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Нагоре

  • От
  • март 11, 2021

Пътеката се вие – самотна и стръмна –
към висините; към планината,
от която се вижда градът като длан,
разперена във времето.
Стъпките ти са смели, но уморени.
С въодушевление си тръгнал по този път.
Мнозина са крачили с тебе в началото.
После всеки е поел в своята си посока,
някои са се уморили, други са бързали,
трети са искали да продължат, но без теб.
Хиляди пъти си се питал –
има ли смисъл да продължаваш въобще?
Но щом си тук, смисъл значи има.
Виж го небето. Нежно и синьо.
Обещава ти тихо безкрая,
чертае нови хоризонти.
Усети я тази земя под краката си.
Опора винаги, дори когато падаш,
дори когато пълни с песъчинки раните ти
и повече от тях боли.
Защото след това се вглеждаш в белезите си.
Като карта са. Спомен от стари преживелици,
от стара болка. Нишан.
Нещо ти се случило, нещо те е превърнало в този,
който си. Някой с история. Някой с бъдеще.
Дъждът ромоли по листата на дърветата над теб.
Понякога сварва всички неподготвени.
Дори и ти си.
Но я му се усмихни. Идва нещо да промени.
След това облаците ще ти изглеждат още по-пухкави,
може би дори ще има дъга.
Ако все бягаш от дъжда, как ще я видиш?
Ето, приближаваш върха.
До последно ще се питаш дали си е струвало.
Но когато застанеш там, на най-високото,
заедно с копнежа, който те е водил с дни,
въздухът ще премине през гърдите ти с друга сила,
с непознат възторг.
Очите ти ще се опитат да запомнят гледката.
Душата ти ще прелива от радост, че си тук.
И после  пътят надолу ще ти се стори по-лек.
С по-малко въпроси, с повече отговори.

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

Последният влак

  • От
  • януари 22, 2021

Лекарят прибра слушалките в калъфа и го пусна до апарата за кръвно в чантата си. По лицето му се четеше тиха тревога. Той извади едни стъклени ампули от куфара си и ги остави на масата до леглото.

– За всеки случай – каза. – Ако болката стане по-силна.

Леля Злата го погледна угрижено. Придърпа ампулите и ги пусна в джоба на мантото си. Така поне чувстваше, че са на сигурно.

– Ще ви изпратя, докторе – той кимна, а тя го поведе към вратата.

Баба Станка остана неподвижна в старото си пружинено легло. Само очите й блуждаеха някъде из лъкатушещите пукнатини на тавана. От открехнатия прозорец нахлуваше приятен есенен хлад. Ветрецът довяваше и шумните разговори на майсторите, които разбиваха железопътните релси в края на селото. Влакът повече нямаше да навестява Орлов брод и сякаш цяла страница от историята на селото оставаше така – недовършена, недописана и забравена.

 

Леля Злата хвана ръката на лекаря пред металната порта, която тежко бе увиснала на пантите си, но все още бранеше къщата на баба Станка.

– Какво е положението, докторе?

– Не знам, лельо Злате… Кръвното е добре, пулсът е добре, сърцето е в ритъм, а температура няма, дробовете са чисти… Може би ако отскочи до града и си направи едни изследвания…

– Как да стане това, моето момче? Знаеш, че е сама… Само аз идвам да я наглеждам по комшийски. А сега да тръгна да търся хора из село да ни карат до болницата, знаеш как става – всеки нещо е зает, всеки имал работа тези дни… В теб ми беше надеждата.

– Разбирам те. Обаче кажи какво да направя? – той пристъпваше от крак на крак. – Я пак ми обясни какво точно е станало?

– Знам ли и аз… В понеделник дойде у нас и каза, че нещо сърцето я стяга. Плачеше. Помолих я да се успокои, прибрах я у тях и от тогава всеки ден идвам да я видя. Нося й храна. Тя не иска да яде. Не говори. Думичка отказва да каже. Не знам какво да я правя…

– Дай й обезболяващото, ако пак каже, че има болежка. Иначе може и на нервна почва да е този път. Може от емоции да се е поболяла.

– На тези години какви емоции бе, момче? За младите са тези работи. Ние вече сме в категорията на мъдростта…

– Де да беше така! – неловко се засмя той. – За всички са емоциите. Чувствата ни мъчат цял живот. Разболяват ни, лекуват ни. Правят разни чудеса със здравето и духа. Даже медицината не знае винаги точно така се получава…

 

Леля Злата заключи след доктора. Върна се в къщата на баба Станка. Седна на олющения дървен стол пред леглото й и, за да не пропилява така следобеда, се зае да кърпи старите терлици на бай Кольо, мъжа си, който винаги им протъркваше петите…

 

Баба Станка беше една дребна старица. Вървеше бързо и със ситни стъпки, стигане нямаше, когато тръгнеше из селото. Сама си гледаше цялата градина, която напролет сееше основно с картофи. По лицето й бяха плъзнали рояк бръчици, от години усмивката й беше беззъба, а сините й очи помътняха с времето, но пък в тях все още можеше да се долови дяволито пламъче, съвсем като на дете.

Животът на баба Станка бе преминал в Орлов брод. Тук беше родена, тук и остаря. Имаше няколко по-големи пътувания в живота си, едно от които беше до морето. Беше сама. Беше останала „стара мома”, както казваха в селото. Някой я окайваха, други я съжаляваха, трети цъкаха с език, че такава била ориста й. Тя подминаваше приказките, клюките и сплетните – особено когато се отнасяха за нея. Защото знаеше истината. И защото на никого не беше казала за него. За Петко.

Срещна го, когато беше на 19 години. Във влака. Беше ходила до Варна. Носеше един куп миди в багажа си, които да покаже у дома. Тъкмо беше минало събеседването в Математическия институт. Бяха я харесали, искаха да запише при тях, защото много я биваше с числата и сметките. А след това… само й предричаха колко големи възможности я очакват.

Но така и не разбра тя за тези възможности. Качи се на влака и тръгна за Орлов брод. Орлов брод се намираше между морето и столицата. Влакове имаше постоянно. Малката гара в края на селото, сгушена сред планинските склонове, се бе превърнала в емблема на местността. Дори от кметството я отпечатаха на картички и ги продаваха на гарата – за спомен на пътуващите, да покажат на близките си къде си били и откъде са минали.

В нейното купе се качи той. Петко. Студент. Висок и с кестеняви къдрици около бялото си лице. Съдбовна, оказа се, беше тази среща.

Влакът шумеше. Металните му колела скрибуцаха върху релсите, а атмосферата се изпълваше с искри. Млади бяха тия двамата, много общи неща ги вълнуваха и говориха без умора по целия път. В Орлов брод нямаше друг, с който толкова много да беше говорила Станка. Или пък с когото да искаше да продължи да говори – от тук до края на вечността. Той се усмихваше, а тя усещаше всички първи симптоми на влюбването, за които пишеше в женските журнали.

На слизане му подаде листче с името и адреса си в Орлов брод. Пътищата им се разделяха. Той продължаваше към столицата, а тя се прибираше, с джобове, пълни с миди, у дома.

– Ще се върна един ден с влака и ще те намеря! – провикна се той от прозореца на купето, точно преди влакът да тръгне от гарата. – Ти само ме чакай и не ме забравяй…

 

Така и направи баба Станка. Чака го и не го забрави. Цял един човешки живот. Преди години влаковете минаваха от тук по няколко пъти на ден. В началото тя трепваше при всеки пристигащ влак и тичаше към гарата с най-хубавата си рокля. Толкова се боеше да не изпусне точния влак, че загърби всички други желания и мечти. Отказа се от института, реши да остане тук. Пък след това някак щеше да гради бъдещето си, общото им бъдеще…

С течение на времето все по-малко влакове започваха да минават оттук. Тя започна да остарява. Първите бръчици полазиха по лицето й. Гърбът вече я болеше. Не тичаше. Само понякога слизаше до гарата, сядаше на някоя пейка и гледаше кой слиза от влака, кой се качва. Последните години съвсем нямаше пътници.

Не можеше да спре да се пита – какво ли се е случило? Излъгал ли я е? Или е загубил адреса й? Или нещо лошо му се е случило? Друга ли е срещнал? Семейство ли има вече?… Понякога имаше чувството, че въпросите се превръщат в лавина. В морска вълна. Заливат я и не може да диша.

Но докато имаше влакове, имаше и надежда…

 

В началото на година промениха железопътното трасе – отклониха го няколко километра надолу, където се ширеше равно поле. Гара Орлов брод стана излишна. През септември от общината наредиха да премахнат железопътните релси – щяха да ги продадат и да използват парите за друго.

Когато баба Станка видя майсторите, които къртят релсите, сърцето й започна да бумти в гърдите й като обезумял звяр, заключен в клетка…

 

Лежеше баба Станка в старото си легло в бащината си къща. Нямаше сили да продума. Тук бяха всичките й спомени. Всички страхове. Всички надежди. Питаше се правилно ли е постъпила? Прекалено много възможности ли е пропиляла? Или е живяла по възможно най-добрия начин? Можело ли е да бъде различно?…

Клепачите й натежаваха. От тези въпроси усещаше горчивина и трудно дишаше. Някаква странна и непозната умора я превземаше – бавно, милиметър по милиметър.

И тогова го чу. Клаксон? Или свирка от локомотив? С последно усилие баба Станка отвори очи. Стори й се, че Петко – самият той, такъв, какъвто го помнеше – стоеше на прага. Викаше я. Най-накрая на душата й стана леко. Тя се усмихна. И го последва…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Зимна къща

  • От
  • декември 6, 2020

И този декември през вратата влиза хлад.
Прагът пустее, залостила съм уж плътно.
Останахме вътре. Аз. И страховете ми.
А навън, казват, било пълно с чудеса.
Но когато погледна през замръзналите прозорци,
виждам само скреж.
В далечината пуши нечий комин.
Някъде е топло.
Някъде е дом.
Тук е само зимна къща.
Няма я на картата.
Няма и адрес.
В познатия до болка град е,
на улицата, по която минаваше преди.
Дали още поглеждаш към прага?
Дали се премрежват очите ти от спомени?
Отседнала съм за кратко.
Колкото да събера парчетата от разбитото,
да измета, да постеля нов килим,
да забърша праха…
Да презимувам.
Пък след това ще мисля за топлите страни.

Яница Христова

Няма коментари
Разкази

Туристически пътеводител на житейски истории

  • От
  • септември 29, 2020

Пътеводителят стоеше на масата, покрита с мушама на големи хризантеми, отдавна изгубили някои от цветовете си. Слънцето жарко блестеше и Марта нахлупи туристическата шапка по-ниско на челото си. Лили излезе от магазина и остави пред нея лимонада в стъклена бутилка – такива в града не беше виждала от години

–  Е, накъде сме? – попита Лили и седна срещу приятелката си.

– Скалите би трябвало да са зад онзи хълм – посочи Марта и отгърна пътеводителя на следващата страница. – Не повече от 40 минути път.

– Идеално! – Лили отпи от лимонадата си. – О! Същият вкус като едно време, направо ме върна в детството.

Марта не каза нищо, само се засмя. Замисли се колко много години назад са това. И как напуснеш ли веднъж детството, след това няма връщане назад. Повличат те отговорностите и понякога дори не помниш кой си всъщност. Добре, че беше Лили – да й напомня. Да я завръща към корените. Вярно, че през последните години се виждаха рядко, но спазваха традицията – една седмица, пълна с пътешествия, само за тях двете – далеч от семействата, децата, внуците и служебните им ангажименти.

Някакъв странен и неприятен звук прекъсна потока от мисли и върна Марта в реалността. Звукът идваше от схлупената къщурка, която се намираше срещу магазина в центъра на това родопско село. Възрастен мъж, превит на две, със занемарена коса и брада и опърпани дрехи, издаваше нечленоразделни звуци, гърлено ръмжене и сподавен кикот. Той насочи погледа си към тях, двете непознати. Посочи ги с пръст и се разхили силно. Лили изправи гръб, всеки път правеше така, когато се опитваше да скрие, че е изплашена.

–  Спокойно – каза й Марта. След което отвърна на погледа на окаяния мъж. Той застина на място, а ръцете се отпуснаха вяло около тялото му. Мъжът постоя още няколко секунди така, обърна се и влезе в къщата, затръшвайки след себе си вратата, която едва се държеше на пантите си.

– Боже, какво ли му се е случило? – Лили се обърна и се загледа в къщата. Личеше си, че никой не се грижи за нея.

– Не знам. Нали казват, че във всяко село има по един луд… Е, днес очевидно видяхме кой е тукашният…

– Това е Кирчо Смахнатия. Не се притеснявайте, не е опасен – намеси се магазинерката, жена на средна възраст, също като тях. Тя застана на прага на магазина си и запали цигара. – Помня го, когато бях малко дете, а той беше най-желаният ерген в селото. Няма да повярвате, но така си беше – висок, синеок, трудолюбив, с най-хубавата къща в селото, от заможно семейство… От три села идваха сватовници. Но уви, сърцето му не беше готово за любов. И това го доведе до тоя хал, мен ако питате.

– Защо, какво е случило? – попита Марта и се завъртя на стола си, за да не й блести толкова слънцето в очите.

– О, това е много дълга история. Пушите ли? Искате ли по една цигара…

 

Всичко се е случило по жътва. В селото имало един куп моми, която от коя по-красиви, с по-добър чеиз и тъкмо им било време да се задомяват. Имало и едно момиче. Името й било Мая. Живеело в края на селото само с баба си, семейството му се споминало от болест, когато била съвсем малка. Въпреки немотията, бабата отгледала Мая и тя се превърнала в прекрасна девойка.

Какви точно ги е вършил Кирчо, какво е говорил, какво е обещавал, какво е правил, само той си знае. Обаче Мая била много влюбена в него. Толкова влюбена, че била готова да прекрачи всяко приличие и да постави доброто си име на карта… А това, с тогавашните разбирания за морал, не вещаело нищо добро за нея.

След това се заговори, че Кирчо ѝ бил обещал да се оженят, да си купят място, да си построят къща… Може би наистина е възнамерявал да го направи, не зная. Обаче от съседното село дошъл един мъж, обещал му три кесии с жълтици, ако се ожени за дъщеря му… И Кирчо се съгласил.

На другия ден намерили Мая удавена в реката. Дружките й шушукаха, че очаквала дете…

Никой не обвини Кирчо гласно за случилото се. Нямаше никакви доказателства. Само някой и друг разказ как са се споглеждали, как са се усмихнали един на друг и са си казвали по някоя друга дума. Всичко друго, каквото и да е било другото, си е останало тайна между тях двамата.

И Кирчо се стягаше за сватба. Изглеждаше добре, дори може би щастлив, не му личеше да тъжи, да страда или да изпитва вина. Напротив – сякаш вече нямаше пречки пред пътя му напред и животът му вещаеше само щастие…

Обаче един ден, точно тука, на мегдана, го видяла почернената баба на Мая. Той бързал, не я видял и минал покрай нея. Обаче тя го познала, протегнала се и го хванала за ръката. Той спрял и се обърнал. Тя не казала нищо. Само го погледнала. Точно в очите. Не отместила поглед много дълго време. Той стоял и я гледал като хипнотизиран. Тези, които са били там, разказваха, че имали чувството как двамата си говорят без думи в този миг. И тогава нещо в Кирчо се пречупило… Вината го заляла като приливна вълна, гузната му съвест се събудила и изтрила здравия разум след себе си.

И така Кирчо полудял. Заради Мая. Нито сватба имало, нито пък щастлив ден от тогава е видял. Година след година, става все по-зле. Понякога, когато не е във фаза, а стои тих и мълчалив, можеш да съзреш в тишината му разкаяние. Но няма за кога, нали знаете, някои неща няма как да се поправят. Счупено сърце, прекършен живот, изречени лъжи… Все си мислим, че на другиго ги причиняваме, а накрая все към нас се връщат със страшна сила…

 

Лили и Марта благодариха на жената за разхлаждащата лимонада и за разказаната история. Тя им посочи по коя пътека да минат за скалите и ги покани, ако са уморени, да пренощуват в къщата й за гости, която се намираше на хълма. Двете туристки отклониха предложението – щяха да се върнат в града и утре да пътуват към следващата си набелязана от пътеводителя цел.

Марта вървеше напред и разбутваше с туристическа щека тревите от пътеката. Лили крачеше зад нея и току спираше да си поеме дъх.

– Вече не сме млади, Марта, не бързай толкова много… – Лили отново спря. Огледа се сред поляните наоколо, хълмът се извисяваше пред тях, а селото се гушеше в низината. Жената седна в тревата и извади бутилка вода от раницата си. Марта се върна назад и се настани до нея. Мълчаха.

– За какво мислиш? – попита Лили.

– За историята.

– Ти, с твоето филологическо образование – засмя се Лили. – Много ясно, че мислиш за историята.

– Защото е важно, Лили. Важно е кой разказва историята на собствения ни живот. Кой знае – може би ако имахме възможност да чуем историята, разказана от Кирчо, от Мая или дори от баба ѝ, всичко щеше да звучи различно…

– Да, но нямаме тази възможност, така че трябва да се задоволим с това, което чухме сега.

– Ето, математикът в теб се обажда – засмя се Марта. – Но понякога… Не знам… С напредването на годините просто ме обзема страх. Вероятно не е рационален. Но се страхувам, че някои друг ще се опитва да разказва собствените ни истории и… те няма да отговарят на истината. На нашата истина. И ако от нас един ден остане само история, не се ли плашиш, че тя ще е пълна с грешки? С липси? С изопачени факти?

– Марта… – Лили я прегърна през рамо. – Много мислиш. По-важното е не кой и как разказва твоята история, а как си я изживяла ти с времето, с което разполагаш. Така че ставай. Да вървим, остават ни още два километра и сме до скалите.

– В пътеводителя пишеше – каза Марта, докато си помагаше с щеката да се изправи, – че скалите са особен феномен. Когато застанеш под някоя от арките и изречеш нещо, ехото се заиграва с думата и я връща към теб от посока, от която съвсем не очакваш…

– На мен ми хареса повече описанието на кладенеца, в който, ако пуснеш монета и чуеш как тупва в дъното му, можеш да си пожелаеш един от греховете, които имаш, да се заличи. След тази история бих искала да го посетим. Даже мисля да си подготвя цяла шепа монети…

– Лили, ти сериозно ли?

– Е, какво? Ти не си ли го мислиш? Всички имаме грехове, не е ли така?

– Да, но едва ли минават с пусната монета където и да е… Иначе сигурно на младини и на Кирчо щеше да му хрумне тази идея. Ей ги къде са скалите – на час път пеша от селото му. Да е дошъл още тогава и да е изсипал и трите кесии с жълтици, да та намери покой душата му.

– Забравяш нещо, Марта – Лили се спря. – Тогава този туристически пътеводител не е бил написан. А, както знаеш, някои легенди се свързани с древни истини… И някои са си жива измишльотина, така че…

Марта се засмя. Вятърът се заигра със смеха ѝ и го понесе над хълма. Двете жени се приближаваха към скалите и си говореха – лек, дори весел беше разговорът им. Но в съзнанията им се беше загнездила историята на Мая, която можеше да бъде изживяна и разказана по съвсем друг начин, и това не им даваше покой…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

Клиника „Мемориес”

  • От
  • юни 21, 2020

Доктор Лунд се облегна на прозореца в кабинета си и плъзна поглед към градината. Беше ранен септемврийски следобед, пациентите бяха изведени на свеж въздух и медицински сестри с бели униформи щъкаха около тях. Днес имаше трима мъже и две жени,  представители на средната класа. Жените, както и един от господата, бяха в начален етап на терапията си и скалповете им бяха бинтовани, което обясняваше неособено координираните им движения. Другите двама обаче бяха тук от седмица и изглеждаха завидно добре, излъчваха самоуважение и жажда за живот. Доктор Лунд не се притесняваше за пациентите си, лечението на всеки един вървеше по план. Малко бяха случаите в практиката му, когато нещо се объркваше. За сметка на това пък с гордост държеше на бюрото си досиета на своите най-добри пациенти – с техните успехи и постижения след престоя им в „Мемориес”.

– Никола – чу глас зад гърба си. Не беше необходимо да се обръща дори, само един човек си позволяваше своеволието да не почука на вратата на кабинета му.

– Кажи, Хана – отвърна, все още загледан навън.

– Би ли слязъл до рецепцията? Мисля, че се задава любопитен случай и бих искала да се консултирам с теб как да постъпим…

 

Искрящите неонови букви пред входа на клиника „Мемориес” се виждаха отдалеч. През нощта мекото им сияние привличаше любопитните погледи на минувачите, но малко бяха онези, които се осмеляваха да прекрачат прага й. Въпреки че беше в престижен квартал – доктор Лунд много настояваше да е в добър район и да има изглед към планината – тук не идваха заможни пациенти, те сякаш нямаха нужда от това. Обикновено в клиниката попадаха хора, за които терапията беше последен шанс и именно затова бяха склонни да рискуват всичко…

Доктор Лунд и съпругата му Хана се стараеха да посрещнат всеки нов пациент сърдечно, да му предоставят най-добрите грижи и когато той е готов, да го пуснат в лабиринтите на новата му съдба…

 

На стената срещу рецепцията се виеше надпис с красив шрифт: „Други спомени, друг живот!”. В момента точно под него стоеше възрастен мъж с протрит шлифер и малка пътна чанта в ръце. Когато видя, че докторът и Хана се задават по коридора, се изправи от канапето и свали каскета си, под който лъсна голо теме.

– Здравейте! Доктор Лунд, приятно ми е – подаде ръка Никола. Старецът я пое със здравата си хватка на военен ветеран.

– Здравейте, докторе! Можете да ми казвате просто Оскар.

– Радвам се да се запознаем, Оскар! Заповядайте в кабинета ми да обсъдим вашия случай. Трябва да призная, че съм изненадан да ви видя тук. Обикновено в клиниката не идват пациенти, прекрачили 50-те… – доктор Лунд се засмя.

– С моите 84 години ще бъда истинска антика за вас, но все пак се надявам мозъкът ми да е достатъчно свеж и да не ви създава трудности – Оскар се усмихна неловко.

– Сигурен ли сте, че го искате наистина? – в гласа на Хана се долавяха нишки на тревога.

– Разбира се. Нямам какво повече да губя… Всъщност – точно затова съм тук…

 

Паметта е най-любопитната способност на човешкия мозък. Доктор Лунд беше убеден в това още от студентските си години и именно поради тази причина посвети целия си професионален път на нейното изследване, проучване и манипулиране.

Животът и светът оставят отпечатък в ума, благодарение на който индивидът се приспособява към околната среда, съхранява информацията и я възпроизвежда в ключови моменти от своето съществуване. Но с течение на времето в съзнанието се загнездват и данни, от които личността не се нуждае, за да функционира правилно. Доктор Лунд беше убеден, че ако успее да намери начин, по който да изолира излишното, онова, което се превръща в товар за съществуването, ще помогне на много хора…

След две десетилетия упорит труд и експерименти, „Мемориес” отвори врати…

 

Оскар се бе настанил на стол пред бюрото на лекаря, а Хана напрегнато кръжеше из кабинета, докато Никола барабанеше с пръсти по дървения плот и замислено слушаше стареца.

– Знам, че терапията продължава около две седмици. Четох, че ако е необходимо повече време за извънболничната социализация, престоят тук се удължава, но при мен това няма да е необходимо, все пак съм пенсионер. Що се отнася до парите, не се тревожете. След края на Третата световна война ме наградиха с медал. От чисто злато е. Цял живот го пазя, няма вече закъде…

– Запознат ли сте с рисковете? – попита Хана.

– Разбира се. 1 към хиляда. Тоест – може да се случи грешка с един на хиляда пациента. Биоприспособимия чип, който сте патентовали, рядко се отхвърля от мозъка на приемника, но все пак се случват и изключения. Досега в практиката ви се е случвало само веднъж пациент да получи разстройство на личността и да продължи живота си в психиатрична клиника. Доколкото проучих случая, историята на пациентката е била много тежка и без базисните спомени, от които се е лишила, се е почувствала изгубена. Уверен съм, че при мен няма да е така.

 

В „Мемориес” идваха хора, които се движеха по ръба между отчаянието и надеждата. Те бяха склонни да инвестират много, жертваха всичките си пари или се включваха към непосилните условия за кредитиране на банките, само защото вярваха, че след това ще се почувстват достатъчно добре, за да печелят повече и да успеят да ги погасят. Това бяха нещастни личности, уморени от нещастния си живот.  И бяха готови на кардинални решения, за да го променят.

Идваха със спомените и житейската си история. Някои от тях усещаха къде се е пропукал светът им, къде е зейнала пробойна в личния им космос и е засмукала с центробежна сила енергията, младостта и радостта им. Други не бяха съвсем наясно. Тогава разговаряха с Хана – най-добрият психиатър в града. И травмиращите преживявания започваха да излизат на повърхността…

Точно от тях не се нуждаеха повече. Трябваше да ги забравят окончателно, за да започнат живота си начисто. Обикновената среща с психотерапевт не даваше желаните резултати при пациентите на „Мемориес”. Дори и временно да чувстваха облекчение, демоните им продължаваха да живеят вътре в тях и да дебнат удобен момент, в който да се възродят и да им попречат да изградят пълноценен живот…

Доктор Лунд беше патентовал системата, по която пациентите заличаваха спомени и се сдобиваха с нови на тяхно място. Защото – мотото на „Мемориес” не лъжеше – който имаше други спомени, имаше и друг живот. Пациентите, които успешно преминаваха през терапията, придобиваха нови основи на самоличността си, а това помагаше и цялата действителност за тях да се пренареди. Повишаваше се самооценката им, чувстваха се значими, бяха готови да дадат най-доброто от себе си на света, а светът – като огледало – връщаше и най-доброто към тях. Когато напускаха клиниката, бяха напълно способни да извоюват живота, който винаги са искали – не усещаха спънки, нямаха излишен товар със себе си…

Екипът в „Мемориес” предлагаше и специален, допълнителен пакет за социализация, който пациентите избираха при нужда от напълно нов старт за себе си – да се преместят в нов град, да се сдобият с жилище под наем, да започнат нова работа и да не се срещат повече с бивши приятели, партньори или колеги, които биха попречили на пълноценното им възстановяване и изграждане на новия им живот.

През последните 10 години, откакто функционираше клиниката, през ръцете на доктор Лунд бяха преминали няколко хиляди души, един малък град почти. Около Коледа не можеше да намери място за всички поздравителни картички и благодарствени писма, които получаваше от успешните си пациенти. Сред тях вече имаше международни бизнес лидери, награждавани учени, талантливи творци, щастливи майки и бащи…

„Да помниш – вече знаеше Лунд, – е безценен дар от природата. Но да забравиш онова, което ти носи болка, е подарък, който можеш сам да си подариш…”

 

– В началото на новото хилядолетие бях двадесетгодишен. Тогава обявиха и Третата световна война, в която бях задължен да се включа. Видях доста ужасии. Когато човечеството разполага с достатъчно мощни оръжия, е способно на изключителна безчовечност. Ако ме питате, войната трябва да се забрани с международен закон… Добре, че спря преди да сме се самоунищожили, преди Великите сили да извадят атомните бомби и биологичните оръжия… И без това достатъчно болка понесохме. Пред очите ми загина брат ми, както и едни от най-близките ми приятели… Опожарявахме села, майки ни молеха за децата си, а ние трябваше да вървим безчувствени и да се правим, че не ги чуваме… Най-ужасните 5 години от живота ми, мисълта за тях още не ми дава покой и ме буди нощем… Само едно ме спаси. Само едно нещо ме остави жив. Знаете ли кое? Надеждата, че тук, в града, ме чака моята сладка Надя… Не знам как, просто чувствах, че тя е добре и ще ме изчака да се върна… – Оскар изтри насълзените си очи и замълча.

– Разбирам – прекъсна тишината доктор Лунд. – Вие сте първият ветеран, който идва при нас. Това е сериозен товар, който носите със себе си. Ще се постараем да освободим психиката ви от напрежението… Но обикновено при нас идват пациенти, които искат ново начало, молят се да забравят старото, за да изградят живота си отново… Каква е вашата мотивация?

– Не, вие не ме разбрахте… Аз не искам да се откажа от спомените за войната. С тях съм свикнал да живея. Да, носят ми мъка, но… има нещо по-лошо от мъката. И то е радостта, която си е отишла завинаги… – Оскар сведе глава и Хана видя сълзите, които се търкулнаха върху каскета, който лежеше в скута му.

– Коя радост си е отишла от вас, Оскар? – жената постави ръка на рамото му. – Моля ви, не се разстройвайте!

– Надя… Тя… Просто не е била внимателна. Не се е огледала, когато е пресичала улицата до нас… Микробусът въобще не е имал време да спре…

– О! – възкликна доктор Лунд. – Толкова съжалявам!

– Благодаря, докторе – промълви стареца. – Вече три месеца се опитвам да приема случилото се, а не мога. Бяхме си само ние, двамата. Почти шейсет години. Разбирате ли колко много е това! Вие дори още не сте живели толкова! Не ни беше писано да имаме деца, затова и си останахме сами. Но бях щастлив, толкова щастлив… Сутрин се будех с благодарност, че я имам, че прави деня ми смислен, че се смее на шегите ми и на всички истории, които е чувала безброй пъти… Обичах топлотата, с която обгръщаше живота ми. Беше по-благотворна и от слънцето за мен… Тайничко се молех един ден да си тръгна преди нея, защото знаех, че иначе няма да успея да го понеса… И не мога. Наистина…

Никола се умисли. Опитваше се да нареди пъзела на господин Оскар в ума си и да разбере точно какво го моли този възрастен чудак.

– Понякога на всички ни се иска да имаме сила, с която да контролираме реалността, но не можем. Боя се, че във вашия случай ние няма как да ви помогнем… Имате ли сте красив живот, изпълнен с обич. Повечето наши пациенти могат само да мечтаят за нещо подобно. Естественият край е… неизбежен. Не можем с нашите човешки сили да му се опълчим…

– Никола – прекъсна го Хана, – ако разбирам правилно господина, той не иска да променим края… той иска да изтрием цялата история от ума му?

– Какво?! – изненада се Никола. – Това са шейсет години! Това е целият му живот!

– Съпругата ви е права, докторе. Точно затова съм тук. За да забравя любовта на живота си. Иначе няма да мога да изживея остатъка от своето съществуване. То няма да е много, не съм първа младост все пак. Но искам в последните години от старостта си да живея с мисълта, че съм един самотен старец. Че винаги съм бил самотен старец. А не да се събуждам с болката в гърдите, че съм имал прекрасна жена и прекрасен живот, които са си отишли завинаги…

– Не, не мога! Това ми се струва нехуманно! – Никола се изправи и столът тупна зад гърба му от рязкото движение. – Тук идват хора, които са имали тежко детство, изпълнено с агресия. Идват подтиснати от шефовете си служители. Идват емоционално обременени хора след тежка раздяла… Идват различни личности с различни драматични истории, които наистина им пречат да продължат напред. Но вие… Вие…

– Аз също просто искам онова, което обещавате: спокойствие, щастие, умиротворение между мен и света… Защо това ви тревожи?

– Защото… Защото ми се струва неетично! Ще залича спомена за най-важния човек в живота ви, който ви е носил радост, а не болка!

– Болката я изживявам сега, доктор Лунд. Ако можете да я спрете, не е ли етично като медик да го направите? – ръцете на Оскар се бяха впили до побеляване в каскета му…

 

Лека инвазивна операция, с която се поставя био чип в мозъчната кора, който пречупва импулсите на невроните така, че ги заблуждава и крие нежеланите спомени. Коктейл от белтъчини и ензими, който се приема дълго време и помага на ума да се нагоди към новата ситуация. Време, за да се климатизира личността към променената си житейска реалност…

 

Беше красив есенен ден през октомври. Планината се извисяваше над клиника „Мемориес” с преливащи цветове от охра и медено, до светлокафяво и огненочервено. Вятърът се заиграваше с листата на дърветата в двора, които падаха с вихрена танцова стъпка. Небето синееше. С онзи наситен и син цвят, който има само през октомври. Днес не се виждаше нито едно облаче по хоризонта, но въздухът беше хладен.

Млада медицинска сестра подаде чаша чай на възрастния господин, който я погледна и благо й се усмихна.

В ръцете на Оскар чашата още пареше. Той отпи. Липа, мента и канела се плъзнаха по небцето му. Старецът прокара пръст по бинтовата превръзка, която опасваше главата и голото му иначе теме. Не усещаше болка, само лека пулсация.

– Добре ли сте, господине? – попита сестрата. Беше млада, почти момиче. Имаше коса с цвят на лешник и очи като теменужки.

– Да, благодаря, чудесно се чувствам – отговори той и тайничко съжали, че винаги е бил самотник, че на младини, след войната, не е срещнал някое красиво момиче и не е споделил живота си с него.

„Съдба”, каза после сам на себе си, но – необяснимо за него защо – сърцето му запрепуска лудо в гърдите, сякаш имаше свои собствени спомени, различни от неговите…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Призраци и талисмани

  • От
  • юни 13, 2020

Вярвам в (не)съществуващи неща:
призраци и талисмани;
в невидимите нишки,
които ни свързват;
в миналото, което не избледнява;
в любимите ни мъртъвци,
оставили следи в нас завинаги;
в сънищата, които се сбъдват;
в любовта, която е отговор
на всички незададени въпроси.
Вярвам, че сме по-големи от страховете си
и по-малки от благодарността.
Вярвам в мъдростта на утрото
и в силата на нежността да излекува раните
и да отключи отдавна заключени врати.
В тишината вярвам също.
Когато думите капитулират
и те оставят като оголен нерв,
да трептиш в емоцията си.
И после се връщат – дума по дума,
да те превърнат в човек,
да те свържат отново със света.
Вярвам в приказките,
които четяха ни като деца.
Превръщахме се с тях в герои,
оставаме такива и сега –
на кръстопътя между воля и съдба,
имаме лукса да вярваме в чудеса…

Яница Христова

Няма коментари
Поезия

Късно

  • От
  • април 4, 2020

Северняците са смели хора,
свикнали с капризите
на дивата природа.
Опитомяват ветровете,
извличат най-доброто
дори от зимата.
Будят цветята на пролет
и обличат с топъл кожух есента.

В ледници са затворили страхове си
и не се вслушват в шепота им.
Израстват до огъня
и разказват приказки захласнато,
сънуват легендарни герои
и в сага се превръща денят им…

Но има и такива бури,
пред които дори смелите треперят.
Капки скреж тръгват по вените им
и тревога вледенява сърцето.

А бурята нехае.
Носи лед в търбуха си
от облаци –
тежки и индигови.
Бурята,
която слиза от хълма,
стъпва с тежки стъпки
и отеква с гръм.
Плаши хората от селото.

Защото те знаят.
След някои бури
трудно се събират руините.
Светът се променя.
Разгражда се на съставните си части
и се събира отново. Като пъзел.
Дърветата остават да лежат прекършени,
обещанията за пролет не помагат.
И утре слънцето
отново ще изгрее.
Но ще е вече късно…
късно…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Единични хора

  • От
  • януари 6, 2020

  На А.

Лутат се.
Живот – лабиринт.
И търсят следи,
и събират мечти…
А градът тихо мълчи,
сгушен в себе си.
Рисуват дъги.
В сивотата.
И слънце –
в дъждовните дни.
Обикновено са въоръжени
– с усмивка
(дори когато нещо адски им тежи).
Често в края на деня
уморено сядат на бара.
Поръчват си вино –
във висока гарафа
(любимо питие на самотата).
Мислят за времето.
Времето, което събира.
Времето, което разделя.
Време да живееш…
И време да дойдеш на себе си –
съвсем по библейски.
И дори когато си сам,
да си събрал целия свят в душата си…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари