Помня една лекция в университета, в която преподавателката ни – невероятно интелигентна и духовна жена, която ни запознаваше с връзката между психиката, душата и литературата – сподели кога и как се е сблъскала с най-вдъхновения в работата си човек, когото е срещала през живота си. Предполагам, че цялата аудитория очаквахме да чуем историята на някой известен поет или писал, а в краен случай може би и професор по литература. Но не… Тя беше подготвила съвсем различен герой за нас.
Разказа ни как преди години, докато е шофирала в една есенна вечер автомобила си извън града, возилото издало жален вой, спряло и отказало да продължи напред. Звъннала тя на автотехник и зачакала. Дошъл по някое време господинът – съвсем обикновен на вид, работник, монтьор. Но магията се случила, когато отворил капака на колата. Докато слушал как моторът „мърка”, лицето му било озарено от особена вътрешна светлина. Излъчвал онази неподправена радост, която притежават само тези, които искрено обичат това, което вършат. Този автотехник се оказал виртуоз в своята сфера. Оправил колата за нула време и дамата била готова да продължи напред, но и да отнесе озарения спомен за вдъхновената му работа със себе си.
Сещам се за тази история и нейния неочакван герой в различни моменти през годините.
Например когато фризьорката ми кръжи около стола и се опитва да усмири къдриците ми.
Когато зъболекарят ми така се е концентрирал, че виждам ситните бръчици по челото му да лъкатушат.
Когато близка приятелка държи ръцете на първородния си син, докато той прави първите си крачки.
Когато навлизаща в бранша издателка говори за първите месеци от старта на издателството си.
Когато новоназначен асистент в университета коментира темата на дисертацията си.
Когато актьори загряват на сцената преди старта на представление.
Когато любим изпълнител пее с притворени очи.
Когато млада авторка чете стихове пред публика от дебютната си книга.
Когато моя близка прави най-красивите торти, които съм виждала на живо.
Когато друга моя близка започна да програмира и толкова живо се вълнуваше от това, че сякаш създаваше цели нови вселени около себе си…
Примерите са много. И различни. Но общото между тях е онази вътрешна светлина, която тръгва от дълбините на сърцето, озарява те целия и се превръща в сияние. В аура. В магнитно поле около теб.
Фина. Нежна. Като жива магия заразява и околните – вдъхновява ги да потърсят кое е онова, тяхното нещо, което ще ги накара да сияят със собствения си блясък? Кое е онова, в което искат да вложат всичките си сили? Кое е онова, което би им донесло такава искрена радост, че да оставят отпечатък от удовлетворение в света около себе си?
В едно свое есе Опра Уинфри разказва за момента, в който е открила призванието си. И лекотата, която е почувствала тогава, въпреки работата, изискваща все пак време и енергия. Но след като е открила това, за което е родена, умората е изчезнала, не е изпитвала познатото до момента изтощение. Останало е само удовлетворението, което я зарежда с нови и нови сили…
Струва ми се, че няма по-вдъхновяващ път от този – да потърсиш кое е онова проявление на личността ти в този живот, онова единство между дух, съзнание и воля, в което се чувстваш най-уютно, в което си в свои води и можеш да бъдеш полезен в най-голяма степен – както на самия себе си, така и на света.
Прекрасно е, ако открием кое е това, което ни зарежда по този начин, и съумеем да го превърнем в своя професия. Но дори и най-вдъхновяващото занимание в живота ни да е нашето хоби, или това да бъдем родители, няма значение. Важна е светлината, която осветява пътя. Нашата светлина. И нашия път.
Вярвам, че няма универсална рецепта за щастие. Но вярвам, че когато човек се опитва да бъде верен на себе си и когато има смелостта да последва това, което му носи радост и смисъл, дава шанс на нещо наистина добро да влезе в живота му.
Яница ХРИСТОВА
Все още няма коментари