ТЕСТОВ РЕЖИМ
В навечерието на Нова година с мои приятели бяхме във Велико Търново. В града в тестов режим бяха пуснали електронните табла на обществения транспорт. Седнахме ние на една спирка и зачакахме да дойде нашият автобус, който да ни отведе до набелязаните туристически дестинации. Според таблото имахме 15 минути на разположение. Докато си говорихме, видяхме как циферблатът се променя. Другите линии се зануляваха, идваше бусче, пътниците се качваха и всеки поемаше в определена посока. Преди да светне нулата и на нашия, един любезен дигитален глас обяви: „Автобус еди-кой си ще дойде всеки момент”… И така минаха още 15 минути, без от него да има и следа. Накрая се качихме на съвсем друг бус и слязохме на различно място.
След това, в рамките на целия ни престой в старопрестолния град, когато трябваше да ползваме услугите на обществените линии, следяхме как се държи таблото. Ако чуехме, че „автобусът ще дойде всеки момент”, това не беше добър знак. Защото „всеки момент” можеше да означава наистина ВСЕКИ ЕДИН МОМЕНТ – сега, след два часа или след век…
Месец по-късно си мисля за утехата, скрита зад това транспортно послание. Да не губиш надежда, защото ВСЕКИ МОМЕНТ положението може и да се оправи. В кой момент?! Е, що за въпрос, толкова ли е важно! Ти просто имай търпение, то все в един момент ще се подобри…
Като минус го отчитам само тогава, когато трябва да предприемеш действие, а упоиш мисълта си с тази реплика и отложиш всичко за някога, неясно кога в бъдещето. Защото понякога вторият шанс е… пясък, който се изплъзва между пръстите. Единственото сигурно е, че имаме само нашето СЕГА. И ако не последваш гласа на сърцето си сега, когато то е бие лудо в гърдите ти, може и утре да е твърде късно…
ВЕРОЯТНО Е НА ПЪРВИ КОЛОВОЗ
На ЖП гарата сме. Ще пътуваме, а е пълна лудница, защото точно днес има наистина много хора – много повече, отколкото влакът би могъл да побере всъщност. Според разписанието трябва да тръгнем от първи коловоз. Така твърди и един от служителите на гарата, облечен в оранжева жилетка, който обикаля между пероните. По думите му дори трябва да се качим в този влак, който току-що спря пред нас. Ние, цялата компания, това и направихме. Тъкмо се настанихме и… мина кондуктор, за да ни каже, че този влак не е в нашата посока.
Слязохме. Отидохме до касата. А там – пълно с народ, няма как да се доберем, тече ожесточена борба за билети. Една дама на средна възраст, която е с нашия маршрут, успя да стигне да служителката зад гишето. Размениха няколко думи. След това тя мина покрай нас и ни каза: „Нашият влак ВЕРОЯТНО (подчерта думата) ще тръгне от първи коловоз!” „Какво означава „вероятно”?!”, питаме ние. „Означава просто „вероятно”, така казаха. Тълкувайте го както искате…”, отвърна тя.
Как да вярваш, че ще има нещо сигурно в този свят, щом дори и коловозът, фиксиран по принцип в разписанието на влака, ти е гарантиран само до степен „вероятно”? Как да вярваш, че някой друг знае по-добре от теб за къде си, щом дори служителят на гарата те ориентира към грешната мотриса?
Всичко се движи и се променя. Светът е гъвкав. Ние също трябва да сме, поне по линия на убежденията и срещата си с новото, непознатото, различното от нас. А когато световните житейски маршрути се пресичат, а ние сме на кръстопът, вместо да търсим съвети и препоръки от хора, които, освен да черпят от личния си житейски опит, не биха могли да ни предложат друга гледна точка, освен своята… То не е ли по-добре да затворим очи, да притихнем и да събудим гласа на интуицията си? Колкото по-дълго не сме се вслушвали в него, толкова по-дълбоко е заспал. Но ще го почувстваме, когато отново е онлайн. Дори и да ни води през трънливи и стръмни пътеки, ще усещаме радост, смисъл… Това е знакът. Друг няма. Тоест, искам да кажа, ВЕРОЯТНО друг няма 😀 според мен…
Яница ХРИСТОВА
Все още няма коментари