All Posts By

Yanni

Поезия

Феникс

  • От
  • ноември 17, 2018

Законите на живота
рядко се пишат със сила.
Желанието е онова,
което може да се превърне в стихия,
да преобърне света,
да накара дъждът да спре,
реки да потекат нагоре,
огънят да угасне
и да остави след себе си
опожарени села
и черно пепелище…
от което да разпери крила
пълен с живот феникс,
отправил взор към безкрая…

Идеите са заразителни.
Прескачат от ум към ум.
Една мисъл може да създаде път,
да превърне мрака във воал,
през който прозира истината.
Защо мислиш,
че са горели хора на клада?
Защото духът е безсмъртен.
Защото със сила не се пречупва,
не можеш да унищожиш нечия воля,
да спреш нечия обич,
да сложиш окови
на онова озарение,
което изпълва деня със светлина
и копнеж…
със смисъл.

След нас остават следите ни.
История, която някой някъде
разказва, притихнал до огъня,
сгушен в тишината на нощта…
Слушат децата – с блеснали очи –
и в тях се отразяват нови светове,
пълни с блясък и безброй звезди.
Безсмъртието е свобода,
лъжите все някога умират.
Дави се злобата в безсилие,
а накрая остава само доброто –
разстила се меко върху пепелта
и очаква фениксът да разпери крила…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Очакване

  • От
  • октомври 20, 2018

Чакам последния автобус.
Хората около мен
идват и си отиват –
всеки следва своя път
и изглежда различен светът,
отразен в очите му…
Замръзнали са минутите
от разписанието.
Питам се колко ли време
още ще чакам?
Обикновено е точно толкова,
колкото е необходимо…
Смрачава се и небето посивява.
Изглежда също и че ще вали…

…една старица в есенния вятър чака
куп мигове, които са отминали,
и едва няколко, побиращи се в шепа,
които още не са дошли…

Яница ХРИСТОВА

 

Няма коментари
Поезия

Храм на забравен бог…

  • От
  • септември 25, 2018

Хора, шум и клаксони по булеварда,

вечер – като всяка друга,

с една тълпа, готова да те погълне

и да  обгърне раменете ти

с пелерината на анонимността.

 

Квартално заведение и шумни наздравици.

Някой празнува поредното остаряване.

Прибираш се вкъщи, залостваш вратата

и оставаш сам в своето изгнание,

далеч от света,

в една квартира в централната част на града…

 

В лабиринт от хиляди мнения,

истината стои и блещука сама –

перла в сърцевината на неразказана история.

Наблюдаваш от балкона

как светват и гаснат светлини,

тази София никога не спи,

заедно будувате

и тази нощ часът неусетно става три…

 

Самотата е убежище.

Уютен храм на забравен бог.

Идваш тук, когато няма на кого да разкажеш

за фойерверките, които  горят в ума ти,

подпалени от някоя нова идея…

Оставяш ги на свобода

и гледаш отраженията им по стените:

танцуват.

 

После се връщаш. И уж си си същият.

Мълчалив чудак със сив пуловер,

пълна раница с цветни моливи

и един почти изписан тефтер.

Ще те побутват пак непознатите

на пешеходната пътека,

ще гониш отново зеленото на светофара,

ще будуваш до три сутринта…

но вътре в теб танцуват онези нови светове,

искрят, проблясват и огряват

територията на живота ти:

отвъд града, отвъд навалицата –

някъде, съвсем близо

до безкрайните поля на тишината…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Властелин на времето

  • От
  • септември 24, 2018

Очакват есента

на онази пейка в парка,

на която посрещнаха и лятото.

Младостта и старостта,

дядо и дете.

Детето тича, лудува,

на стареца му се приказва –

душа, изпълнена с истории.

– Спри – казва –

животът не е постоянна надпревара,

така или иначе накрая

побеждава само времето…

– Ще счупя всички часовници –

отвръща детето –

и ще подаря цялото време

на теб и на моите приятели…

– Приятели?! – дядото тъжно се усмихва-

един ден ще разбереш

как някои хора търсят врагове там,

където ти търсиш приятелство…

– Грешиш! – тропа с крак мъникът. –

Не искам да ти вярвам!

– Чудесно! Запомни хубаво тези думи:

„не искам”.

Един ден ще ти потрябват.

Когато научиш,

че да не искаш това,

което не можеш да имаш, е…

мъдро. Не, не мъдрост. Милост е.

Милост от теб, за теб самия…

– Дядо, стига. Въобще не те разбирам…

– Малък си, не разбираш.

Но запомни грохналия си прегърбен старец,

който нарежда думи в броеница,

превит, в очакване на есента,

студа и края…

Същински властелин на времето.

Но детето вече не слуша.

Тича след вятъра,

окрилено от мечти, надежди,

любопитство и копнеж.

А дядото мълчи.

От кулата на своите години

вижда картината така ясно,

но има ли смисъл да я рисува

пред очите на младостта,

която сега разполага

с пълна палитра неизживяно време

и плетеница от сезони?

Потъва в тишина старикът,

загръща се в плетения си пуловер,

че вятърът по това време щипе безмилостно.

Мислено тича с него,

лудува с внука си,

своя последен наследник,

който тепърва ще живее и греши,

ще трупа спомени, разоравания,

смях и сълзи…

Пожелава му тайничко щастие

и се надява накрая да не съжалява за нищо,

за нито един изживян миг,

за нито един избран цвят…

И някога, след много лета,

когато очаква сам есента,

да си го спомня с усмивка

и да досажда с историите си на децата.

Защото в това хладно време,

само в преживените истории

можеш да откриеш топлина…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

В края на хоризонта

  • От
  • септември 4, 2018

Да следваш линията на хоризонта,
която се отдалечава с всяка стъпка.
Да вярваш, че можеш да я стигнеш,
а по пътя да събираш преживявания,
да ги пазиш с кехлибарена нежност,
да ги подреждаш на лавици
и в дни на самота да се връщаш при тях,
да потъваш в мекотата им
като в топла прегръдка на приятел…
Да ти се скъсат обувките от ходене,
да нямаш място в ума си от спомени,
да се разбие сърцето ти на куп парчета –
все от обичане…
Да знаеш, че за нищо не съжаляваш –
живял си със своята истина,
с лекотата на чистата съвест…
Въпреки бурите, въпреки шума на вятъра,
въпреки водовъртежите на неизбежното,
плувал си към спокойни брегове.
И си оставил следи.  В пясъка.
Може би след миг ще ги отмият вълните,
може би ще се изгубят в детски смях,
може би ще се връщат с усмивката
на любим човек…
Може би никога няма да разбереш,
но поне едно ще знаеш –
че си живял…
С все сили си живял!
И те е имало – ефирно дихание,
шепа спомени,
звезда в края на хоризонта…

Яница ХРИСТОВА

 

 

 

Няма коментари
Поезия

Лятото си тръгва

  • От
  • август 24, 2018

Лятото си тръгва в края на август.
С хладния вятър
и падащите листа на кестените,
оцветени в златно.
Стяга си куфара,
пълен със спомени,
с морски пясък и миди,
с билки, падащи звезди,
сладки откраднати мигове
и дъх на конфитюр от ягоди.

Лятото си тръгва.
Крачи бавно по павираните улици,
няма сили да се обърне дори
и да се сбогува.
Тръгва си уморено
и с чувство на вина,
че ще се върне отново
едва след година…

А за година се променя всичко.
Не е същото дори морето.
Вълните са изяли пясъчната ивица,
а онази любов, която си обещавахте
да е „завинаги” ,
отдавна е останала в историята,
някои птици са се върнали,
други – не…
Лятото знае най-добре –
щастието е кратък миг.
И никога обещание.
То се случва сега
и – ако имаш късмет –
продължава много лета…

 

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Спомен от бъдещето

  • От
  • юли 24, 2018

Понякога зная  неща,

които още не са се случили…

Тих шепот от бъдещето.

Спомен от червенокосите жени,

прародителки,

които са ми оставили даровете си,

нежеланите…

 

Виждам те.

И чувам стъпките ти

сред чупливите листа на есенния ден.

В сивотата на следобеден час,

сряда е,

след дъжд.

 

Върволица от чадъри.

Тълпа от непознати.

И десетки ръце от чужди съдби

се протягат към мен,

опитвайки се да ме отклонят от пътя…

Но аз вярвам.

Че се открояват следите ни,

че чертаят хоризонт сред сивотата.

 

И градът не е вече страшен.

И светът не е прекалено голям.

Просто защото знам,

че те има.

Че те имало.

Че ще те има.

Защото  имаш в сърцето ми дом

и то винаги ще те чака да се върнеш…

 

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

Антикварни издания

  • От
  • юли 4, 2018

Малкият антикварен магазин беше разположен на един от централните булеварди в градчето, сгушено в котловината между няколко планински възвишения. През зимата гледката отвъд прашните му прозорци бе особено красива, тъй като планината нахлупваше снежната си шапка, а снегът оставаше по върховете й до късна пролет.

Все още беше есен, но вятърът навън пощипваше и оставяше алени следи по бузите, затова и Марко – старият антиквар – обвил пръсти около димящата си чаша с чай, си представяше каква ли ще бъде предстоящата зима. Той обичаше студеното време – в антиквариата влизаха повече хора, уж за да огледат, а всъщност – да стоплят премръзналите си гърбини, но твърде често си тръгваха – изненади от самите себе си – с по един пакет в ръка…

Антикварният магазин се намираше тук от години. Кажи-речи цяла вечност. Така се беше слял с фона на града, че минувачите почти не забелязваха, че е там. Но винаги, когато някой се сетеше за някоя вехтория, краката му сякаш сами го отвеждаха до точното място. Това не убягваше от обиграния поглед на Марко, само го караше загадъчно да се усмихва, а усмивката пък караше всички бръчици, набраздили лицето му, да танцуват.

Антикварят беше стар човек. Слаб, някога строен, сега леко прегърбен от годините. Гласът му беше тих, но приветлив. Наблюдаваше света през дебелите рамки на очилата си, които с годините бяха придобили някак странен, опушен вид. Стоеше зад масивното бюро сред рафтове с порцеланови фигурки, медни чайници, тракащи часовници и какво ли още не. Понякога четеше книга, понякога само темето му се подаваше зад широкия формат на разгънатия местен вестник.

Така беше и днес. Звънчето за посетители го измъкна от новинарския поток, Марко сгъна вестника и го остави на бюрото, изправи се и се усмихна на новодошлата.

Беше млада жена. За пръв път я виждаше, ако я бе срещал и преди, със сигурност щеше да я запомни.

Тя изтръска шарения си чадър, по който се вплитаха всички цветове на дъгата, и го остави в металния цилиндър до прага. Усмихна се. Имаше красива усмивка, а в очите й проблясваше едно едва доловимо лилаво пламъче.

– Ама че време е навън! – каза тя и прекрачи смело към сърцевината на магазина.

Марко погледна през прозореца. Навън небето беше мрачно, вятърът танцуваше танго с есенните листа, обагрени в злато и охра, а дъждът тежко трополеше по паветата.

– Старият меланхолик в мен би казал, че денят е идеален – отвърна Марко и се приближи към нея. – С какво да ви съдействам?

– Баба ми има рожден ден. Търся й подарък.

– Подарък… – замислено повтори старецът. – Може би някое бижу?

– По-скоро си мислех за часовник. Стар. Джобен. С верижка. Сещате ли се?

– Разбира се – с търговска усмивка каза Марко и отвори пред нея цяло чекмедже с джобни часовници: сребърни, гравирани, семпли, различни по вид, цвят и големина. – Но може би баба ви ще се зарадва повече на нещо ново?

– О, не. Баба ми не обича конфекция. Тя смята новите неща за пълни боклуци, предпочита във вещите да има история. Този е прекрасен! – Жената взе в дланта си елегантен часовник със сребърна верижка и пеперуди, инкрустирани на капачето. – Пък и не мога да я виня, събрала е толкова мъдрост с годините, че със сигурност прозира фалша на съвремието ни.

– Подозирам, че баба ви е една много интересна жена – Марко взе часовника от ръцете й и се мушна зад бюрото, за да го опакова.

– Такава е. Казват ми, че приличам на нея. Нескромно се съгласявам – засмя се жената, остави няколко банкноти на бюрото и прибра пакетчето в чантата си. Погледът й неволно се плъзна по оставения вестник. – Колко жалко, нали? Това коя жертва е подред? Изгубих им бройката с годините. Не мога да повярвам, че в нашето спокойно и тихо градче могат да се случват подобни престъпления…

Марко проследи първо тревогата, която се изписа по лицето й, после отмести очи към статията във вестника, която съобщаваше за изчезнал безследно миналата седмица мъж. От години в града ставаха подобни мистериозни изчезвания на хора. Не намираха никакви следи от тях. Сигурно до момента бяха изчезнали поне 70-80 души. Всички бяха различни, коренно различни един от друг като типаж – мъже, жени, млади, стари, пълни, слаби, с различен цвят очи и коса… и теорията за сериен убиец беше оставена на заден план. Не го коментираха гласно, но хората все повече започваха да се съмнявам в съществуването на духове, извънземни или други тайнствени сили, които дебнат в града. Това най-често се виждаше в очите на майките, които бързаха да приберат децата си от площадките преди здрач и дълго мъмреха тези, които отказваха да ги слушат или се забавеха прекалено, увлечени в игра.

– Невероятно е наистина… – промълви старецът и скри вестника със снимката на изчезналия под бюрото си.

Младата жена вече бе до прага, изваждайки шарения си чадър от цилиндъра.

– Благодаря за съдействието – звънко каза, преди да се протегне към дръжката на вратата и да се изгуби в есенния град. Нещо в сърцето на антикваря изскрибуца и той осъзна, че не може да я пусне да си тръгне току-така.

– Обичате ли да четете? – вметна в нищото той. Тя обаче се спря и го погледна с любопитство. – На втория етаж имам библиотека. Със специални, антикварни издания. Истински колекционерски възторг са. Не ги показвам на всеки, само на избрани клиенти, защото съм сигурен, че малцина биха могли да оценят стойността им. Ако проявявате интерес, бих ви завел да ги огледате…

Тя се поколеба за миг. След това просто повдигна рамене и се съгласи да го последва.

Към втория етаж на антикварния магазин водеше тясно дървено стълбище. Стъпалата поскърцваха и при всяка стъпка от тях се ронеше фина струйка почти невидим прах. Марко се усмихваше сам на себе си в сумрака. Изпитваше особено чувство винаги, когато водеше някой невинен клиент към тайната си библиотека.

– Знаете ли – заговори той, – понякога си мисля, че книгите са като хората. Рядко можеш да прецениш някого само по корицата. Но има особени екземпляри, които просто те пленяват – с излъчването си, с погледа, с онова пламъче, което блести в очите им. Сякаш без думи ти казват, че са пълни с магия, истински проводник към други светове, пълни догоре с истории и емоции, които взривяват скуката и апатията наоколо. Ах, ако знаете колко рядко се срещат такива хора днес… Истинско съкровище са, не мислите ли?

– Много поетично говорите – отвърна жената и се спря зад него пред голяма дървена етажерка с резбована вратичка, през чието стъкло се виждаха лавиците с книги.

Не бяха много. Около 70-80 тома, най-много да бяха 100. Различни по формат, вид на подвързията, цветове по корицата и букви, с които бяха изваяни заглавията. Изглеждаха красиви една до друга. Сякаш от тях струеше тиха магия, която приканва да протегнеш ръка и да потънеш в тях.

– Виждам, че сте останала без думи – засмя са антикварят.

– Да… не ми се случва обикновено… – смотолеви жената.

– Да, личи си, че не сте по обикновените неща – той се извъртя към нея и тя плахо отстъпи назад. Беше изплашена. В Марко имаше нещо различно, нещо зловещо и ужасяващо се просмукваше в цялата му осанка, в усмивката, дори надничаше зад рамките на очила му.

– Какво искате от мен?! – изхлипа жената и се опита да постави чадъра, който събираше всички цветове на дъгата, като щит пред себе си.

– Не е ли грехота, кажи ми, да попаднеш на рядко, колекционерско издание, и да го пуснеш да си тръгне? Да се стопи в небитието и да се разпилее в ежедневието? Аз смятам, че е. И мой дълг е най-ценните екземпляри, които срещам, да ги съхраня във времето. Да запечатам енергията им в страниците, които биха послужили за портал на по-обикновените хора към други светове, за които иначе нямат очи да ги видят в обикновения си живот.

– Не разбирам… но стойте далече от мен! – тя заотстъпва назад, но Марко просто замахна с ръка и тя усети как въздухът се нажежава. Антикварят запечата този неин образ в ума си – учуден, объркан, леко изплашен, но все пак красив.

След това се протегна и взе малкото книжно томче, което стоеше на мястото, на което до преди миг бе младата жена. Книжката беше лека, с цветна корица, по която се преплитаха всички цветове на дъгата. Разгърна страниците. Шрифтът беше елегантен, от мастилото леко ухаеше на люляк. Историята беше романтична и приказна, на границата на приключенското и фантазното. Марко се усмихна. Знаеше, че в това момиче има нещо специално, дългогодишният му антикварен нюх надушваше тези неща и му помагаше да обогати библиотеката си с ценни издания. Мъжът прибра книгата сред другите на лавицата и спокойно се върна на първия етаж.

Магазинът беше празен. До края на деня може би нямаше да влезе друг посетител, времето навън все повече се влошаваше. Но за антикваря това вече нямаше значение, той чувстваше удовлетворение. Извади вестника изпод бюрото си и се зачете в новините. Напомни си да запази утрешния брой, когато на страниците му вероятно ще се появи снимка на красива изчезнала млада жена…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Неделя

  • От
  • април 20, 2018

Неделя.
След дъжд.
Завалял изневиделица.
И под умиращата светлина
на дългия, проточен залез,
обагрил синевата в златно, охра
и напудрени розови облаци.
Ще последвам следите ти,
които отекват в безкрая.
Но все пак водят към мен.
Винаги водят към мен…

Няма коментари
Поезия

Вкусът на живота

  • От
  • март 24, 2018

Горчив.

Вкусът, който остава,
когато се събудиш след лош сън.

Или когато не можеш да заспиш
след лош ден.

И след онези моменти,
в които се оглеждаш
и търсиш подкрепа,
а виждаш само сянката си,
която лениво се точи след теб,
сякаш би напуснала също,
ако можеше.

Трупа се. Горчивината.

Заплашва да прелее
и да те удави.

Научи се да плуваш, младежо,
не разчитай на спасителни пояси,
пълни са само с въздух и несигурност.

Върху това или искаш да се крепи
крехкото ти бъдеще?

И да се криеш зад крепости, не помага.

Връгът живее в теб.

Трупа се като оловна отрова
и заменя съставните части
от костите ти.

Накрая дори няма да можеш
да вървиш с високо вдигната глава.

Ще загубиш първо звездите.

След това гордостта.

И накрая като мекотело
ще съществуваш сред отломките от себе си.

Горчив.

Понякога това е вкусът на живота.

Сладостта се изнизва между пръстите
като скъсана перлена огърлица.

Но оставя следи по небцето.

И когато много загорчи,
затвори очи…

И си спомни.

Няма коментари