Не си усетил как си ги мушнал в багажа си – между плажната кърпа и слънцезащитния крем. Тежали са ти, но някак не си обърнал внимание, може би защото си ги носил и в джобовете на душата си всеки ден. Свикнал си и това е най-тъжното. Раменете ти са се превили под бремето им, а багрите им са оцветили изгревите и залезите ти. Може би съвсем неусетно са изронили брега на нагласата ти – с постоянството, с което вълната дълбае и дори в скалите си прави пролука…
И до днес не знаеш кога са дошли и са се настанили без да плащат наем в пространството на ума ти. Преди месец? Или преди година? Кой ги е поканил? Кой им е отворил вратата? Сами ли са били – малки, треперещи и беззащитни? Или са разбили със силните си пестници всяка преграда по пътя си?…
Не знаеш… Отговорите се губят някъде в лабиринтите на времето.
Но сега си тук. Морският бриз шепти тайните си, а вятърът си играе с косата ти. Оставяш мокри следи по боцкащия пясък, а вълните минават след теб и ги заличават след миг и половина. Напомнят ти, че си тук, но за кратко. Едно дихание сред синевата. Напомнят ти, че всички битки са безсмислени – ето, виж, дори от стъпките ти, които бяха тук, сега няма и следа…
Припомняш си колко си малък. На фона на морския безкрай се губиш като прашинка на брега. А то, морето, е било тук много преди теб и ще остане завинаги – като самия живот. Вслушай в безмълвната му солена мъдрост. С тишината си може да ти донесе всички отговори, които търсиш в шумното си ежедневие, а те все се изплъзват между трафика и графика със задачи.
Виж, знам… на всички ни се случва да се подхлъзнем и да се оставим в ръцете на лошите си мисли. Да вземем четката, да я потопим в тъмното мастило и да обагрим цялото платно със сенки и светлосенки. А после да се чудим защо няма цвят, защо от картината не струи светлина и радост…
Понася се по-лесно, когато е просто епизод. Усмихваш се на финалните му надписи и продължаваш напред с наперена походка. Тъжно е, когато се превърне в навик – когато тревогата отъпче коловозите и мислите ти пропадат в тях като топка за боулинг.
Какво си събрал? Гняв? Обида? Разочарование? Разбито сърце? Съжаление? Огорчение? Какво си колекционирал с такава ревностна страст, че сега ти е трудно да отпуснеш хватката и да го оставиш да премине през теб, без да се вкопчваш в него? Не знаеш ли, че ако не го пуснеш да премине, чувството ще се превърне в котва – ще те тегли все надолу и никога няма да достигнеш своя копнян бряг?
Виж го морето. Вълнува се, но утихва. Вълните идват и си отиват. Животът продължава. Продължи и ти.
Остави ги тези тежки мисли на морето. Разкажи му за върховете и паденията си. Сподели му колко беше трудно, но… отмина. Как преживяното те промени. И кой си днес. И кой мечтаеш да си утре.
Погледай как историята ти се превръща в морска пяна. Сега е тук, а след миг – я няма. Свободен си отново – да живееш, да сбъдваш, да грешиш…
Яница ХРИСТОВА
Все още няма коментари