Category

Статии

Нещата от живота Статии

Препоръчителен списък за Нова година

  • От
  • януари 12, 2019

Статията ми “2018-а: Препоръчителен списък”, публикувана за пръв път в сайта “Момичетата от града” на 18 януари 2018 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Новата година дойде. Може би все още сме подвластни на емоцията от купона на 31 декември и се връщаме с усмивка към хубавия спомен, но времето не се съобразява с вътрешното ни настроение и ето че неусетно се изнизаха първите седмици от 2018-а. Неусетно наистина. Защото все още не сме започнали да работим по списъка с амбициозни цели, които сме си поставили за годината. Нали?
През отминалите две седмици обаче животът в града ми даде достатъчно поводи да се замисля. Да си направя равносметка и да си изготвя нов, алтернативен, списък – без гръмки обещания и свръхамбициозни задачи, а… с прости препоръки, в които откривам доста повече смисъл, спокойствие и може би радост. Подходящи мотиви, струва ми се, за да го споделя с „Момичетата от града”. И ако поне в една от 10-те точки откриете нещо за себе си, то трудът ми не е бил напразен.

1. Всеки има право да срещне и да изживее мечтите си. Каквито и да са те.
2. Сбъдва се онова, за което не само мечтаеш, но и за което работиш. Иначе желанията си остават просто желания.
3. Ако нещата тръгнат да се провалят, дишай. Дишай дълбоко. Докато не почувстваш, че отново имаш земя под краката си и светът продължава да се движи напред.
4. Прави това, което обичаш. След време само то ще има значение.
5. Давай на хората около себе си онова, което заслужават. За някои това ще е любов, уважение, втори шанс… За други – да научат къде им е мястото (понякога – далеч извън живота ти).
6. Срещай се с хора, които те карат да се чувстваш щастлив със себе си около тях. С времето ще научиш колко много се различават от всички останали, с които ще те сблъсква животът.
7. Бори се със страховете си – онези, които те спират да мечтаеш, да обичаш, да живееш, да бъдеш щастлив.
8. Много тежи да осъзнаеш какви възможности си пропуснал просто защото не си бил достатъчно пораснал, за да видиш, че са пред теб. Когато го осъзнаеш, поне се опитай да не повтаряш подобни грешки в бъдеще.
9. Каквото и да се случва, е хубаво да знаеш, че има кой да ти налее чаша вино, да ти направи палачинки, да се посмее с теб в 1 часа посред нощ и да накара много от проблемите ти да изглеждат комични. Ако имаш поне един такъв човек в живота си, се чувствай страшен късметлия.
10. От много места ще чуваш как ТРЯБВА да изживееш живота си, какви ТРЯБВА да бъдат приоритетите ти… Ще сравняват живота ти с този на другите. Но ТИ не сравнявай живота си с чуждите избори, съдби и пътища. Само ако слушаш вътрешния си компас, ще знаеш, че не си закъснял за никъде и че не си объркал посоката.

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Статии

Корените, към които се връщаме

  • От
  • август 29, 2017

Статията ми “Корените, към които се връщаме “, публикувана за пръв път в сайта momichetataotgrada.com на 3 август 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Лято е. Август вече е тук, температурите са очаквано жежки. Приятелите ни са по планини и морета, всеки се е втурнал към очакваната цяла година почивка. Ние, които сме в града, гледаме с нетърпение календара и като каторжници отбелязваме дните до заветния отпускарски период.

Една нощ миналата седмица се прибирах към квартирата, която през последните две години приютява живота и мечтите ми тук, и се загледах през прозореца на трамвая. София сияеше както винаги – безкрай от светлини, които се сливат с индиговата тъма на лятното небе, трафикът жужи по булеварда, пълно е с толкова народ, че няма как, питам се, къде са се крили тия хора цяла зима?!

Дори и тук, в големия град, сърцето ми пак се връща там – десетилетия назад, в друго време, като че ли в съвсем друга епоха. Мястото е високо в планината. У дома.

След това се замислих за друго… Лято е. Сезонът, в който, дали заради маркетинговия трик на рекламодателите, които ти внушават отпускарски ентусиазъм, се чувстваш най-безгрижен, лек и ефирен, почти като морски залез сред синевата. А може и да е остатъчен спомен от детските години, когато ваканциите бяха пълни с игри и току някоя книга от задължителния списък за училище, но всичко друго е било чисто У-Д-О-В-О-Л-С-Т-В-И-Е! Каквато и да е причината, това е сезонът, в който съзнанието упорито се бори с идеята, че има проблеми за решаване, а вместо това се отдава на фантазии за коктейли, разпънати одеяла в парка, пясък между пръстите, среднощни разговори, охладена диня и шоколадов сладолед…

Дори и тук, в големия град, сърцето ми пак се връща там – десетилетия назад, в друго време, като че ли в съвсем друга епоха. Мястото е високо в планината. У дома. Там, откъдето е тръгнал пътят ми. Денят е отминал, свечерява се, слънцето дълго залязва зад Балкана. Слънчевите лъчи галят пухестите облаци и ги обагрят в пурпурно и розово. След това идват звездите. Изгряват една по една и докато се усетиш, целият Млечен път се е разстлал над теб в дълбокия мрак на небето. Тихо е. Чуват се само щурци и жаби от близката река. Ветрец прогонва жегата и се заиграва с върховете на боровете. Въздухът ухае на билки, окосена трева и зеленина. Дете съм. И съм спокойна. Не знам какво предстои, стига ми само този миг, в който мога да мечтая и да се надявам, че е нещо хубаво.

А сега съм тук. Сега градът заспива в краката ми и от мен се очаква да извървя стъпките към всичко, за което тогава, с детска наивност, съм си мечтала. Само споменът е останал. И образът от онези вечери, изсечени като с остро длето в дълбините на паметта ми. Към тях се връщам всяко лято, независимо в каква посока ме е отпратил светът. Те са убежище и храм. Късче от дома, което нося в себе си. Сигурна съм, че всеки си има поне по едно такова – то прави тежестта на ежедневието поносима, дори когато накуп се съберат цяла дузина неприятности…

То е онази връзка с корените, от която имаме нужда. То е свръзката с миналото ни – с онова, което ни е помогнало да се превърнем в хората, които сме днес. То е пряк път към местата, на които сме били щастливи. То е заключено в блясъка в очите на приятели и любими хора – от онзи изумителен вид личности, до които ти е комфортно да бъдеш себе си. То е всичко, което ни вдъхновява да вярваме в красотата на бъдещето, защото знаем – в миналото ни има поне една опорна точка, която ни кара да гледаме напред с гордо вдигната глава, независимо от всичко.

В това място, което винаги носим заключено в най-светлите си спомени и към което се връщаме в тихите моменти на самота, страх и тревога, е скрита сила. Същата сила, която помага на дърветата да растат високо нагоре, да търсят слънчевите лъчи и да черпят енергия от земята. Защото корените им потъват дълбоко. И им дават сигурност, че най-лекият ветрец няма да ги отклони от важната цел…

Няма коментари
Статии

Поколението, което се предаде

  • От
  • август 29, 2017

Статията ми “Поколението, което се предаде”, публикувана за пръв път в сайта truestory.bg на 19 юни 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Ние сме тези – родени около 90-те. В момента сме на двадесет и няколко, почти на тридесет или току-що преминали ги. Ние сме израснали в десетилетията между два века и преходът ни е принудил да се сбогуваме с неща, които завинаги ще останат в миналото (като домашните телефони с кабел например) и да се нагодим в движение към всички новости, които се стоварват в настоящето ни. Налага ни се да бъдем гъвкави, за да оцелеем. Да не се боим от неизвестното, а неизвестно има – и още как!

Ние съвсем скоро сме завършили образованието си. Започнали сме работа. Е, може би това не е точно кариерата, за която сме мечтали, но поне е начало на нещо. Ние сме тези, които тепърва ще създават семейства. Имаме сериозна връзка. Нямаме сериозна връзка. Очакваме дете. Боим се да имаме дете… Ние сме тези, които пораснаха. Или се страхуват да пораснат и отлагат вземането на най-важните житейски избори далеч сред очертанията на хоризонта, колко далеч – и сами не знаем.

Защото не смеем да правим планове. Защото около нас няма нищо сигурно: нито икономиката, нито международната политическа обстановка, нито работата и финансовото ни състояние. Ние се страхуваме да вярваме в бъдещето. Твърде често живеем като котка, танцуваща върху нагорещен ламаринен покрив – хаотично, болезнено и с малко лудост, за да виждаме поне смешното в най-нелепите ситуации. Опитваме се понякога да погледнем няколко крачки напред и се надяваме там да ни очаква нещо светло и хубаво. Ако повдигнем булото, ще видим обаче само мъгла – очертания на неясни силуети, които не гарантират спокойствие и успех.

Ние сме тези, които не работят в IT сферата. Ние сме тези, които не са постигнали всички поставени си цели и пред които животът не се е стекъл по някакъв приятен, лесен начин. Затова и имаме повече въпроси, отколкото отговори. Ние сме тези, които в ранната си младост са избрали специалност, която днес не се търси и не е високоплатена. Ние сме тези, които винаги трябва да бъдем готови да започнем от начало – да сменим посоката на пътя, кариерата и живота си като цяло. Ние живеем на ръба – между отчаяние и надежда. Ние сме тези, които се чудят все още дали да емигрират. Ние сме тези, които вече сме емигрирали, но все пак не сме щастливи.

Ние сме тези, пред които светът трябваше да е разтворил широко обятия. Ние сме тези, които не трябва да познават ограничения и забрани. Ние сме тези, които би трябвало да имат шанса да постигнат и невъзможното.

Ние сме тези…

Но какво тогава се обърка? И защо всичките ми връстници, с които се срещам напоследък, са потънали в тягостна екзистенциална криза и се опитват да изплуват от ежедневни проблеми, които сякаш стават все повече? Какво се случи с онова: „Вие сте млади, сега са ви най-хубавите години!”?. Ако сега са ни най-хубавите години, защо не го усещаме? И ако сега пропуснем шанса да имаме хубави моменти, защото се чудим как да платим наема и опцията за море и тази година ще остане приятен мираж, то дали след няколко десетилетия, когато мъдростта прошари косите ни, ще имаме шанса, вторият шанс, да имаме най-хубави години?

Понякога си мисля, че ние сме онези, които просто се умориха. Уморихме се преди да е започнала битката. В нас бяха вперени погледите предишното поколение, на родителите, бабите и дядовците ни. Все хора, живели под строй в една или друга степен. Нас новото време ни освободи от оковите, но не ни даде криле. Даде ни съмнения, тревоги и несигурност. Даде ни страх в големи дози. И разочарование също. А разочарованието свива гнездо в слънчевия ти сплит. Тежи. И боли. Като разтопено олово преминава през теб и прогаря всичко по пътя си. Оставя след себе си само разруха. И пустота.

С този товар трудно се влиза в сферата на „неограничените възможности”. Трудно се става сутрин от леглото и трудно се изпълваш с ентусиазъм да изживееш едни от най-хубавите си години, които така се изплъзват между пръстите ти…

Но спокойно – не си сам. Това искам да кажа на приятелите си, когато се срещаме и виждам как тъжните им погледи потъват в чашата с недопита бира. Не си сам! Всички сме в това положение. Но ще се справим. С високо вдигната глава. Само трябва да се огледаме и да видим, че не сме обградени от врагове, които конкуренцията ни кара да виждаме един в друг. Приятели сме, заедно можем да минем през всичко…

Няма коментари
Статии

Агресията, която расте в домовете ни

  • От
  • юни 13, 2017

Статията ми “Агресията, която расте в домовете ни “, публикувана за пръв път в сайта truestory.bg на 5 юни 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Юни. Става все по-топло. Зачестяват клаксоните по пътищата, щастливият младежки смях и лудешкото броене до дванадесет, следвано от еуфория и подвиквания. Сезонът на баловете! Още едни абитуриенти са извървели своя среднообразователен път, преборили са се криво-ляво с образователната система, сдобили се с диплома в ръцете (и съмнителни знания) и са готови да се влеят в потока на „истинския живот”, който винаги ги е очаквал зад стените на училището с целия си арсенал от задължения и отговорност.

Може би щяхме доста по-лесно да се зарадваме на красивите им тоалети, на щастливите им усмивки и на авантюристичния им дух, ако не знаехме какво се случва в стаите на родните училища. Ако не бяхме изгледали един куп клипчета (често качени от същите тези ученици), в които деца зверски се млатят или посягат на учители – онези все по-обезверени носители на знанието, които някога се ползваха с авторитет. Ако не бяхме изпратили Габи – момиченцето, отишло си без време заради ритник в корема от свой съученик. Ако не бяхме видели как млади момчета ритат по спирките възрастни хора – в Бургас, в метрото в Германия… Ако агресията между младите през последните години и особено през последните месеци не се беше превърнала (с право) в една от най-тиражираните теми в медиите.
През април Министерството на образованието и науката (МОН) представи междуинституционален план за превенция на агресията и засилване на сигурността в училищата. Главни действащи роли тук ще имат отново преподавателите, различни министерства, сред които на здравеопазването, органи на реда и по-големите ученици, които да вразумяват с думи по-малките. На теория планът от 22 точки не звучи толкова зле. Възниква обаче въпросът: не изместваме ли вниманието си в грешна посока?

Преди време в интернет се завъртя коментар на преподавателка, която с искреност и болка обясняваше как професията й вече изисква тя да бъде толкова гъвкава, че да успее да вмъкне учебния материал в съкратените учебни часове по предмета, но освен това ѝ се налага да влиза в ролята на звероукротител, който усмирява навлезлите в пубертета ученици, отказващи да слушат в час. Трудна, почти непосилна задача. Предизвикателство, пред което са изправени десетки учители всеки ден. И в момента обществото ни е вперило зорък поглед към работата им. Сякаш задачата им е не да образоват, а да възпитават младото поколение.

Задача, която до скоро принадлежеше на родителите, на семейството.

Герой от любим мой филм – психолог – разсъждава за поведението на едно малко дете към другите в социума. „В ранна детска възраст – казва той, – децата са социопати. Те не правят разлика между добро и зло, не знаят, че действията им могат да причиняват болка…” Вероятно е така, не съм специалист, за да оборвам това твърдение и съм склонна да се съглася с него. Защото когато един все още крехък индивид се формира като личност, той трябва да бъде възпитан, да му бъде показано кое е редно и кое – не, да му бъде обяснено как е нормално да се държи сред другите, да му бъдат показани достатъчно добри примери в близкото обкръжение, така че само да си извлече необходимите изводи и да реши какъв човек иска да бъде. Това се случва първо у дома, доста преди детето да прекрачи прага на детската градина, много преди да бъде готово да влезе в училище, и затова поведението му в училище е резултат на възпитанието (или липсата на такова), получено в семейството.

Напоследък картината е различна. Децата сякаш израстват в среда без ценности. Среда, в която отговорността се прехвърля върху учителите и образователната система, за да има все пак някой виновен, да го сочим с пръст, да се освободим от чувството на вина, без да осъзнаваме, че назидателно вдигнатият пръст сочи нас самите. Защото издигнахме егоизма в култ, той е новият ни ориентир в 21. Век: „Ти да си добре“, „Гледай да се уредиш“, „Не мисли за другите, твоето щастие е по-важно, „Бъди пасивен пред страданието на човека до теб, защото то не те засяга“, „Щом преследваш личното си благоденствие, всичко ти е позволено“. Този начин на мислене е началото на края на изграждане на чувство за равенство и емпатия към хората до нас, към съученика на съседния чин, към колегата на съседното бюро, към бъдещия партньор, с когото се очаква да създадете здрава семейна връзка. След като егоизмът, подхранван от идеята, че конкуренцията е основна двигателна сила за развитието на всичко в живота ни, а другият човек по подразбиране е враг, властва навсякъде, защо се изненадваме, че не можем да припознаем в хората до нас човешката топлота и достатъчно достойни за уважение качества?

Когато спрем да забелязваме тези черти в другите, ние сме склонни да се оправдаваме пред себе си, че едва ли не те заслужават ритник в гърба, оскубване или як пердах, че заглеждат мом(и)чето, което харесваме. На преден план излиза животинското: започва

Няма коментари
Статии

С любов

  • От
  • юни 13, 2017

Статията ми “С любов”, публикувана за пръв път в сайта “Момичетата от града” на 2 май 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Имам една любима двойка от фантастичната литература. Тя е от поредицата „Светът на диска” на Тери Пратчет. Там образът на Лейди Сибил Рамкин е на жена, преминала първата младост, която обаче не се вмества в етикета за съкрушената от живота „стара мома”. Жена с авторитет, лични интереси, обществена позиция и собствен жар в темперамента си, тя успява с появата си да измъкне сър Самюъл Ваймс от един самотен, пропадащ и нещастен живот; да го дари със семейство и дом и да го накара да обича съществуването си. Прави го с финес. С любов. С привързаност. С посланието, че понякога трябва да се откажем от образите, които битуват само в съзнанието ни – стереотипи, негативизъм и отчаяние, за да открием собственото си щастие.

Може би се чудите защо ви разказвам всичко това? Защото напоследък една мисъл се върти в ума ми. Мисълта, че „любовта на добра жена може да спаси всеки мъж”. Не помня вече чия е. Може би е на Пратчет, защото точно с образите на Ваймс и Рамкин я свързвам.

Така е. Безспорно вярвам в това. Любовта на добър човек може да спаси всекиго. Да го измъкне от бездната, да му даде криле, да направи душата му лека и в същото време да му вдъхне сила – да понесе цялата тежест на ежедневието.

XXI век страда от излишък на агресия, депресии, емоционално осакатени хора. Ако имаме шанса да направим света около нас с една степен по-добър, е редно да не се колебаем.
Но и обратното също е валидно, защо да не е? Защото любовта е капан. Има потенциала да бъде такава, когато не е съчетана с искреност. Случва се, доста често при това, в съвремието ни. Пропадаш в мрежите на някого, който не е наясно сам със себе си и с чувствата си. И докато заедно се опитвате да излезете от тази бъркотия, наричайки това „връзка”, нагазвате все по-дълбоко в блатото на невъзможността да се радвате на онова, което е пред вас.

Затъваш. Претопяваш се в енергията на някой друг и сам не си даваш сметка, че се превръщаш в различен човек, в непознат, в сянка на самия себе си. Дали си струва? Не знаеш. Не го усещаш сам и не си задаваш въпроси. Виждат го хората около теб. Онези, които те обичат. Ти се сърдиш, когато се опитат да ти покажат, че си тръгнал по грешен път… Вярваш, че не те разбират. Не слушаш. Дълбаеш. И когато накрая толкова се умориш – да се състезаваш с образа, който ти е наложен или който си решил, че трябва да бъдеш, за да отговориш на нечии очаквания, истината се стоварва върху теб с цялата си тежест: изгубил си седмици, месеци, години…

А старата ни и мъдра душа, пропътувала цялото време с нас, събрала в себе си всичките ни страхове и мечти, сънища и колебания, има отговорите и на въпросите, които ни е страх да зададем на глас.

Но да се дават съвети в любовта е… глупаво. И грешно. Да се обобщава – също. Пък и твърде често се вкопчваме в идеята, че рационално можем да обясним всичко, дори чувствата. Че разумът е привилегирован пред емоциите и може да му се има повече доверие. Забравяме, че умът, житейското ни познание, се простира до рамките на собствения ни опит и се ограничава с него, особено ако не се учим от грешките на другите. А старата ни и мъдра душа, пропътувала цялото време с нас, събрала в себе си всичките ни страхове и мечти, сънища и колебания, има отговорите и на въпросите, които ни е страх да зададем на глас. Само трябва да слушаме… Притихнали. И внимателно.

И при все че любовта е ирационална, опитвайте се да обичате повече добри хора. Не заради тях. Заради себе си.

Дайте си шанса да откриете уют, спокойствие и топлина.

Да откриете някого, който ви кара да излезете извън рамката и да погледнете към света с любопитство, ентусиазъм и интерес.

Някой, който вярва във вас.

За когото не сте компромис. Не сте духовна патерица, която обира негатива и неудовлетворението на собственото му съществуване.

Някой, заради когото няма да ви се налага да пренаписвате списъка си с приоритети и да се лишавате от всичко, което обичате, което ви прави автентични. Заради когото няма да се прибирате изтощени и вечер, когато загасите нощната лампа и останете сами в тъмното, да се питате какво се е случило с вас и така ли е нормално да се чувствате?

И по-важното. Показвайте най-доброто от себе си. И помагайте на другите да разкрият най-доброто у тях. XXI век страда от излишък на агресия, депресии, емоционално осакатени хора. Ако имаме шанса да направим света около нас с една степен по-добър, е редно да не се колебаем и да го направим. Първата стъпка е с любов. Винаги е с любов…

Няма коментари
Книги и автори Статии

Животът и литературата се срещат в „И додето се раждат лъчите” от Георги Караманев

  • От
  • юни 13, 2017

Статията ми “Животът и литературата се срещат в „И додето се раждат лъчите” от Георги Караманев”, публикувана за пръв път в сайта truestory.bg на 29 април 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

„…Защото историите са всеки ден край нас, във всеки предмет, във всяка среща, във всеки дъх”

пише младият автор Георги Караманев в своя дебютен биографичен роман „И додето се раждат лъчите”. Няма как да не се съгласим с думите му. Книгата е достатъчно красноречиво доказателство, че това е точно така.

Мастилените редове по страниците очертават житейския път на фотографа Йордан Йорданов – Юри (1940-2009). Колоритната му личност изплува от праха на времето, затрупало го със забрава. А и личният, и професионалният му живот оставят ярка следа след себе си и си струва да бъдат съхранени за идните поколения. Дори и в съвременните фотографски среди да не се шуми много около него, името на Юри се свързва с качество и професионализъм, със собствен почерк и хъс в работата. Той твори активно през последните три десетилетия на миналия век, работи в най-известното модно списание в България за времето си, а негови снимки участват в чуждестранни изложби, печелят му престижни награди и се съхраняват в колекциите на световни галерии.

Юри е чудак. Стихия. Живее според собствените си принципи, остава верен на себе си и обича живота, въпреки всичките му трудности и предизвикателства. Живее в интересни времена. Динамиката около него го сблъсква с няколко големи любови, белязвайки сърцето му с четири жени, от които има три дъщери. Пише стихове. Снимките му са изкуство – черно-бели, изрисувани със светлина пейзажи и портрети на красиви жени от света на модата, обикновени хора, запилени в забравени села, затворници, работници. Детайлът при него е важен. Въобще – Юри е бил един човек, който много внимателно е наблюдавал света около себе си и е имал око за важните неща…

И е имал голям късмет да попадне на такъв човек също. 6 години, 9 месеца и 1 ден след смъртта на Юри следите на бурния му живот преминават през интересните лабиринти на Съдбата, за да се озоват при Георги Караманев. Авторът е заместник главен редактор на Списание 8 и с професионалния си нюх усеща добрата история, която трябва да се увековечи. Прави го по най-добрия начин – фино, със стил и език на високо ниво. С топлота и доброта, с приятелска искреност и уважение към личността на този забележителен майстор на фотографията. Не е изненада, че „И додето се раждат лъчите” е една от наградените книги в тазгодишното издание на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет” – в раздел проза. Едно напълно заслужено отличие!

Книгата е идеално допълнение за библиотеките на онези, запалени по фотографията, не само като хоби, а и като художествено изкуство, което запечатва един миг във вечността; онези, които обичат добрата литература и красивите истории; онези, които обичат в романите им да има живец и ярки образи, живот със собствена философия и бурни емоции… Романът за Юри е точно такъв. Защото..

„… Всеки има своята история, всеки има това, заради което пътят му си струва да се разказва и би могъл да бъде интересен на другите. Ако сме избрали да не се вглеждаме един в другиго в търсене на истории, а да се вторачваме в телевизори и монитори, от това не печелим…”.

 

Няма коментари
Статии

За твоя сметка

  • От
  • юни 13, 2017

Статията ми “За твоя сметка”, публикувана за пръв път в сайта “Момичетата от града” на 20 март 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК

Отдавна старата мисъл, която пълзи из обществото, че „няма безплатен обяд”, се е превърнала в кредо на поколението от ХХI век. За съжаление – често дори не по негова собствена вина. Но днес всичко си има цена. Всичко. Дори най-съкровените ценности, които стоят далеч от материалното – любов, приятелство, чест, принципи, възпитание. И цената си я плащаме всеки ден. Понякога – с разочарования. Понякога – с гузната съвест, която ни пречи да заспим.

Най-трудно се тръгва от място, където си обичал.

Сигурно ви се е случвало – близки и приятели или любими хора да стоят срещу вас и да ви гледат неразбиращо, да се чудят защо така драматизирате, защо не проявите снизхождение и безкрайна толерантност към поведението им, което очевидно ви е наранило, а вместо това се впрягате излишно и хабите куп нерви, сълзи и какво ли още не? Тогава ще знаете колко е трудно да се обясни на някого, че сте му дали най-доброто и красивото от себе си, а не сте получили същото в замяна. И не, че сте го направили, за да развъртите търговия на взаимност, а защото сте го чувствали с цялата си душа. А сега същата тази душа тежи, все едно е пълна с камъни, или остава празна и пуста, защото отсрещната страна не разбира. Тя просто е приела любовта, доверието и привързаността като нещо, което се получава по подразбиране. Грабила е с пълни шепи, докато кладенецът не е пресъхнал. После си е казала: „Е, какво пък толкова… Има и други.” Докато ти си стоял до края – объркан, смутен, изчерпан и – оказва се – ограбен, някак опустошен.

Как се води такъв разговор? Трябва ли да се разговоря за това въобще? Ако си този, който е получавал цялото необходимо ти внимание, няма и да си разбрал, че то изисква енергия и емоция от човека срещу теб. Че е уморително. Ако си този, който се е раздавал… ще изглеждаш дребнав и крил користни цели през цялото време.

Когато от привързаността започне да боли и любовта се превърне в агония, дължим на себе си шанса да бъдем щастливи.

Решението клони само към едно – взаимността. Която се получава като по магия и уравновесява бит и чувства, компромис и щедрост, колебания и решимост. Която прави връзката здрава и гъвкава. Но истината е, че никой не може да те научи на взаимност – или я носиш със себе си, или трябва сам да пожелаеш да я развиеш като качество.

Когато няма взаимност, единият е облагодетелстван, а другият се превръща в жертва… Но да останеш жертва, вече е личен избор, не съдба.

Най-трудно се тръгва от място, където си обичал. Най-трудно се сбогуваш с някого, който е присъствал в едни от най-хубавите ти спомени. Това го знаем всички. Но когато от привързаността започне да боли и любовта се превърне в агония, дължим на себе си шанса да бъдем щастливи. Понякога този шанс се крие в първата стъпка към ново начало… Защото всичко си има цена. Всичко. Щастието. Нещастието. Споделянето. Премълчаването. Еуфорията. Тишината. А най-болезнено е осъзнаването, че целият пищен обяд е бил за твоя сметка. Платил си всичко до последната стотинка, оставайки без пукната пара…

А най-ценният ресурс, с който разполагаме, това е времето. Времето, което сме отделили за хората в живота ни, ги прави значими. Времето, което сме разпилели в лутане, чудене, грешни цели, грешни избори… То никога няма да се върне обратно. И е важно, когато погледнете назад, да знаете, че си е струвало. Че вечер, когато денят е отминал, се сгушвате с чиста съвест в меките си завивки. Че когато се погледнете в огледалото, харесвате или поне уважавате човека, който ви гледа оттам… Само тогава всяка платена цена ще си струва.

 

Няма коментари
Нещата от живота Статии

Приятелят е този, който запява песента на душата ти, дори когато ти си я забравил

  • От
  • март 13, 2017

Статията ми “Приятелят е този, който запява песента на душата ти, дори когато ти си я забравил”, публикувана за пръв път в сайта “Момичетата от града” на 11 февруари 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Тези, които са натрупали доста повече мъдрост и житейски опит от мен, често казват: “И за добро, и за лошо – винаги хора си трябват…”. Имат предвид, че и в най-щастливите мигове в живота си, и в най-тъжните винаги имаш нужда от другите до себе си. И са прави – така е. Човекът е социално животно, но днес – въпреки всички форми за комуникация и общуване – сякаш ставаме все по-отдалечени един от друг.
Наскоро чух специалисти антрополози да разговарят за приятелството – как има ритуал за сприятеляване. Започва плахо – с първи стъпки за сближаване. После следва постепенно отпускане, общуване, срещи, хранене на обща трапеза и т.н. А понякога магията сработва от първия миг, когато видиш някого… Обаче, мисля си, дори и да си изпълнил всички елементи както трябва, дори и да си мислиш, че приятелството ви вече е крепко и може да устои на вечността, понякога животът крие доста изненадващи обрати в джоба си…

Има една стара приказка, която гласи, че приятелят е онзи, който може да запее песента на душата ти дори когато ти самият си я забравил.

Когато бяхме деца, беше лесно. Приятелите бяха онези, с които през ваканциите тичахме по поляните и играехме до здрач. После, с порастването, бяха онези, които останаха до нас и ни даваха съвети или бършеха сълзите ни, неизбежно съпътстващи пубертета. След това останаха онези, с които си делил един покрив, последните си пари, споделял си тайните си, мечтите си, най-щурите си вечери, най-тъжните си мигове. Онези, които са държали ръката ти, когато целият останал свят се разпада. Които са те побутвали – понякога с доста сила – когато се колебаеш, а щастието те чака зад ъгъла. Когато са те смъмряли без срам, за да те върнат в правия път…
Във всички онези мигове е било лесно да вярваш, че винаги ще е така. Че рамото, което ти е било опора, винаги ще остане до теб…
Но често ежедневието се превръща във водовъртеж. Повлича ни с центробежната си сила и ни запилява в различни краища на света, в различни графици, кариери, затрупва ни с куп грижи, семейни отговорности, гаджета, партньори и финансови предизвикателства.
И е страшно, когато започнеш да се питаш: ако сега нещо ми се случи, на кого мога да се обадя? Кой от всичките ми приятели, които напоследък нямат никакво време за мен, ще се отзове? Кой ще мине с поредното извинение (че няма време, че му е изникнало нещо (по-интересно от теб, но това е премълчано), че ще се уговорите за някой по-късен момент… А всяка следваща уговорка се разпада, понякога без дори да те предупредят, а ти си чакал до последния момент… Оказва се, че днес всеки си има цял арсенал от оправдания, а ти – по приятелски – смирено трябва да ги приемеш и да се надяваш, че един ден ще е различно.

Никога не знаеш какво място заемаш в живота на другите и какво място ще заемат те в твоя, кога ще дойдат, кога ще си тръгнат и какви следи ще оставят по пътя, който ви свързва…
А по празници е най-тъжно – когато тайфата, задружно усмихната на снимките преди години, вече трудно може да се събере в същия състав… И когато се огледаш по-внимателно, видиш, че си всъщност сам – много по-сам откогато и да е.
С една приятелка наскоро си говорихме. Каза ми: “Дори и да не се виждаме често, приятелството ни си остава същото – то е извън времето, не се променя…”. Права е. Така е. С най-добрите приятели е така. И два пъти да се видят в годината, и веднъж да се видят на две години, приятелството им си остава същото, защото успяват да намерят път един към друг и този път винаги ще ги свързва…
Но в това тук и сега, когато си сам, а душата ти се е стегнала на морски възел, се питаш: “Какво се случи, какво се обърка, къде са другите, онези, от които имаш нужда и в добро, и в лошо, с които през годините си изтанцувал целия ритуал за сприятеляване?…”.
Магията на съществуването е, че никога не знаеш колко си важен за хората около себе си – наистина. И когато си очаквал на повика ти да се отзове някой, на когото много държиш, а срещнеш хладното му безразличие, денят има силата да те сблъска с напълно непознат за теб, който да ти подаде ръка и да те издърпа от мрака на безизходицата. Без ритуали. Без предистория. Понякога с кратък разговор и добра дума. Понякога с действие и бърза мисъл. Понякога просто с присъствието си – да знаеш, че го има и че е до теб…

Има една стара приказка, която гласи, че приятелят е онзи, който може да запее песента на душата ти, дори когато ти самият си я забравил. В един от любимите ми сериали в различните сезони двама от героите бяха убити. Техните колеги и приятели, когато се сбогуваха с тях, запяваха песента, която знаеха, че им е любима…
Има дни, в които съм безкрайно благодарна – на онези, които толкова пъти до момента с такава виртуозност са изпявали собствената ми песен, че са ме връщали от безпътицата м

Няма коментари
Статии Театър/ постановки/ представления/... и разни други интересни събития

Срещата на Бог и Фройд в „Посетителят” от Ерик-Еманюел Шмит

  • От
  • януари 24, 2017

Статията ми Срещата на Бог и Фройд в „Посетителят” от Ерик-Еманюел Шмит, публикувана за пръв път в сайта “truestory.bg” на 23 ноември 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Как ли би се чувствал Бог, когато вижда всички ужасни неща – войни, престъпления и насилие, които се случват по света и се отразяват по новините, а след това и удобно се настаняват в домовете ни? Сигурно би бил отчайващо депресиран. Какво би трябвало да направи  тогава? Да отиде на терапевт. При кого? При най-добрия – Фройд, разбира се!

Тези мисли са се въртели в ума на френско-белгийския драматург Ерик-Еманюел Шмит преди да започне да пише „Посетителят” – споделя самият автор пред българска медия. Пиесата излиза за пръв път през 1994 година във Франция и му донася редица престижни награди. Софийската публика може да й се наслади на сцената на столичния театър „Сълза и смях”.

Действието се развива на 22 април 1938 година – мрачна нощ в нацистка Австрия. В кабинета на Фройд се води оживен диалог между него и смелата му и остроумна дъщеря Анна. Великият учен все още не смее да напусне страната, въпреки влошената политическа и военна обстановка, въпреки гоненията на нацистите срещу евреите. Но Гестапо ще отведат любимата му Анна за разпит и през дългите часове, в които бащиното сърце се терзае пред неизвестността, Фройд ще бъде посетен от необичаен гост…

Той твърди, че е Бог. Но един добър психотерапевт не вярва на всяка казана дума. Дали не е просто избягал луд, който някак си е успял да се вмъкне в дома на бащата на психоанализата? Дали в думите му има смисъл? Дали Фройд може да му се довери? Какво още може да се обърка тази нощ?

„Посетителят” поставя редица въпроси – за вярата днес, за разклатените основи на света, в който живеем, за това кой е виновен за случващото се. Докъде се простира отговорността на евентуалния Създател, поставил основите на всичко познато тук, и откъде започва личната отговорност на всеки един човек. Пиесата не размахва назидателно пръст и не дава готова поука, нито рецепта за това как да живеем правилно. Тя отразява тъгата и тихото безсилие, в което неизбежно изпадаме, когато се огледаме около себе си и се сблъскаме с непреодолимата бездна между Доброто и Злото, белязала епохата ни.

Интелигентният текст на Шмит оживява в играта на талантливите актьори:

Петър Райжеков, Вельо Горанов, Николай Тодоров и Елен Колева под режисурата на Александър Чобанов. Дългите аплодисменти в края на спектакъла са напълно заслужени!

Няма коментари
Книги и автори Статии

Торнадото от идеи, което наднича зад „Микро” на Мартин Колев

  • От
  • януари 24, 2017

Статията ми Торнадото от идеи, което наднича зад „Микро” на Мартин Колев, публикувана за пръв път в сайта “truestory.bg” на 3 ноември 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Съвременната българска литература се пробужда. Доказват го имената на смели автори, които не се боят да експериментират с формата и идеите в своите произведения. Едно от последните доказателства в тази посока е сборникът „Микро” на Мартин Колев, който побира в себе си осемдесетина кратки разказа. Те наистина отговарят на определението „кратки” – побират се на по една страница от книгата и могат да се прочетат в „разстоянието между две автобусни спирки”.

Всеки разказ е съкровище сам по себе си. Понякога сюжетът ще ви отведе в далечния Космос, в технологизираното бъдеще, в съседния квартал; ще ви срещне с герои, които имат проблеми като вашите или пък такива, които никога не бихте си и представили за възможни. Зад всяка история обаче прозира завладяваща човечност, ненатрапчива наблюдателност за света, в който живеем, за важните неща по пътя на ежедневието и за онова, което в крайна сметка ни прави хора – изборите ни, болките ни, мечтите ни.

Мартин е млад. Роден е през 1989 г. в Бургас. Но „Микро” (изд. „Либра скорп”) е неговата втора книга. Първата – “Кучето на терасата” – излиза през 2009 г. Негови текстове са били част от различни издания, сред които “Гранта”, “Капитал”, “Литературен вестник”, “Култура”,  “НО поезия”. „Микро” ще остави у вас усещането за дълъг и извървян път, уплътнен с много работа, с томове изчетена литература и усърдно усъвършенстване на стила, за да стане брилянтен и да разпалва въображението на читателите. Тъй като наистина успява да го направи.

„Микро” е с непретенциозен обем – жанрът го предполага. Ще ви грабне от пръв поглед и с красивата си корица, която, заедно с илюстрациите, е дело на автора.

Премиерата на книгата за софийската публика беше в средата на месец октомври в Литературен клуб „Перото” и се превърна в истински празник за четящите гости.

Признавам, че отдавна не бях ходила на премиера на български писател, който не е затънал до колене в егото на автора, не размахва назидателно пръст, не поучава, не афишира колко е ерудиран и какъв масив от книги стоят зад гърба и творчеството му, не се държи така, сякаш ще го канонизират като част от литературните светила у нас още утре. Не. Той просто е разказал историите, които иска, както иска. Забавлявал се е (което си и личи!). И продължава да се забавлява, макар и леко смутен на представянето. Оставя себе си в сянка и дава шанс на книгата му да говори сама чрез себе си, защото много добре знае – тя е писана за другите. За онези, за които е отворил вратата на света си и ги е поканил да влязат такива, каквито са. Пък много ясно, че някои ще влязат с любопитство, а други – с калните си обувки и с безбройните претенции, че тук е твърде разхвърляно и няма достатъчно светлина…

Но той, авторът, знае, че всякакви читатели има. Някои ще го разберат и ще го обикнат още от второто изречение, с други никога няма да имат обща точка на пресичане. Но това… няма толкова голямо значение. Той много добре знае кое е най-важното – опитал се е да го улови и да го запечата на страниците на книгата, а другото… другото е само суета.  Мартин няма нужда от нея…

Няма коментари