Category

Статии

Статии Театър/ постановки/ представления/... и разни други интересни събития

„ШиЗи Про” – импровизационният театър, който флиртува с въображението ви

  • От
  • януари 24, 2017

Статията ми „ШиЗи Про” – импровизационният театър, който флиртува с въображението ви, публикувана за пръв път в сайта “truestory.bg” на 16 октомври 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Какво би се получило от една сцена, без какъвто и да е декор (а веднъж дори и без осветление!), липса на предварително обмислен сюжет и репетирани реплики, а само с група от талантливи актьори и способността им да превърнат от нищо… всичко!

Отговорът не е еднозначен, защото на толкова много представления на „ШиЗи Про” съм била до момента, че съм виждала какво ли не – грандиозни представления от импровизационен театър, които остават да кънтят ума ми, защото са повели въображението ми през толкова заплетен лабиринт, че дълго след това се връщам към тях и продължавам да се усмихвам, а понякога – и да се смея със сълзи на очи!

Но за какво става дума?

„ШиЗи Про” са група от професионални млади актьори, които репетират заедно от 2013 г. и се стараят да бъдат максимално подготвени за неизвестността, която ги очаква при всяко ново представление. Защото ключова роля за тяхното представяне има публиката – тя ще зададе темата на вечерта, ще каже тежката си Дума, около която ще се построи конструкцията на постановката. Изживяването е уникално всеки път – изиграно веднъж, представлението не се повтаря втори път. „ШиЗи Про” сътворяват своите превъплъщенията в т.нар. „Лонгформ“ импровизация – това е дълга форма на импровизационен театър, която продължава повече от 30 минути. През това време актьорите изграждат връзките между своите герои, заплитат ги, надграждат ги, а накрая – сякаш по магия – финалът става общ, изненадващ, но и логичен. От  отминалия театрален сезон насам групата провежда и една още по-необичайна вечер – „Шизитариум” – в която опитват съвсем нови и непоставяни формати на сцената до момента. Резултатът винаги е впечатляващ!

Златин Цветков е виновникът за това явление на българският театрален хоризонт. Млад, харизматичен и отдаден на любовта си към театъра, той е основател и вдъхновител на групата. Той е и човекът, който сформира екипа, състоящ се от талантливите Катя Бръмбарова, Евелина Васева, Димитър Живков, Владимир Зомбори, Илиан Илков, Милко Йовчев, Деян Михайлов, Яна Огнянова и Мирослав Симеонов.

Когато присъствате на тяхната игра, няма как няколко неща да не ви направят впечатление. Първото е доверието, които имат помежду си. Слушат се, наблюдават се, загърбват собственото си его, само за да помогнат на колегата срещу себе си да развие историята на героя си и да го постави в максимално добра позиция за неговото израстване. Второто е бързата мисъл, която притежават. Защото всичко се случва на мига и реакциите им трябва да са толкова бързи, колкото биха били в реалния живот. Богата обща култура, научни факти, любопитни гледни точки, въображение, работещо на пълни обороти… – има за какво да изкажете своите искрени адмирации.

Но най-добре е да се убедите в това сами. Имате шанс да го направите 3-4 пъти месечно на Камерна сцена „Славянска беседа”. И както Златин казва – „Представлението е безплатно на влизане и изключително скъпо на излизане!”. Да, входът е свободен – в края на представлението всеки оставя в кутия до входа толкова пари, колкото прецени. Но уверявам ви, че след като ги изгледате, ще искате да възнаградите таланта им и да се върнете отново, и отново…

Не говоря само за себе си или за приятелите, които съм водила с мен. Личи си по лицата от публиката, които редовно виждам там. И по развълнуваните лица на онези, които редовните зрители водят със себе си за първи път – новаците не знаят какво ги очаква, изглеждат леко смутени, но после се смеят с глас и накрая се връщат пак…

Няма коментари
Статии

Нищо не е такова, каквото ти казват

  • От
  • януари 24, 2017

Статията ми “Нищо не е такова, каквото ти казват”, публикувана за пръв път в сайта “Момичетата от града” на 5 декември 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Трябва да имаш добри оценки в училище. Трябва да пораснеш и да вземаш зрели решения. Трябва да завършиш университет. Трябва да си намериш добра работа. Трябва да изградиш престижна кариера. Трябва да си намериш страхотен съпруг. Трябва да станеш майка. Трябва да бъдеш неповторима любовница. Трябва да бъдеш успешна. Трябва да се побираш в размер S. Трябва да бъдеш за пример. Трябва да бъдеш мъжко момиче, за да оцелееш в този свят, но трябва да останеш и нежна. Трябва да криеш емоциите си. Трябва да си гъвкава. Трябва да прескачаш всички препятствия пред себе си и накрая да се усмихваш, все едно нищо не се е случило…

Трябва… Трябва… Трябва…

Списъкът е безкрайно дълъг. Оковава теб, личността ти в хладната тъмница на безизходицата. Защото, каквото и да се случва, ти знаеш: трябва да отговориш на очакванията на обществото. Първата плесница ще ти бъде нанесена от онези, които са ти най-близки, от онези, които вярваш, че те разбират и са на твоята вълна. Някой приятел ще ти каже ей-така между другото, че си пропиляваш живота с глупости, след което ще ти промотира своята гледна точка за света и ще ти внуши, че ти задължително трябва да си нещастен, щом не отговаряш на зададените критерии.

Твоя мисия е да откриеш какво те прави щастлив, в какво виждаш смисъл, къде се чувстваш на място – никой друг няма силата да го направи вместо теб…
След това ще се прибереш вкъщи с глухото усещане за пустота, загнездило се в теб на мястото на духовния ти баланс. Ще се питаш къде е грешката. В теб ли? Нима има универсална рецепта как да изживееш живота си? Нима всички я знаят – особено що се касае точно до твоя живот, че така смело го коментират? А дали всъщност не проектират върху теб собствените си предразсъдъци и комплекси, които ги тероризират, па макар и да са изпълнили всичко, което е трябвало?

Отговорът… в някакъв момент спира да има значение. Обикновено се случва тогава, когато осъзнаеш, че, каквото и да направиш, хората няма да спрат да говорят. Но вече си наясно – нищо не е точно такова, каквото ти казват. Всеки има свой път – личен, персонален; той не прилича на пътя на никого другиго. И твоя мисия е да откриеш какво те прави щастлив, в какво виждаш смисъл, къде се чувстваш на място – никой друг няма силата да го направи вместо теб, никой друг не разполага с магическите сили да ти каже кое е най-добро за теб. Ти си този, който знае. Ако още не знаеш… с времето ще научиш – неизбежно е. Просто се освободи от всички останали гласове, които кънтят в ума ти – сигурно имат познатия тембър на семейството ти, приятелите, колегите, преподавателите… Те заглушават твоя собствен глас. Спри. И си дай време да се чуеш сам, да се вслушаш в себе си.

И ако тогава ти се иска да си пуснеш силно музикалния рок канал и да попееш с пълно гърло – направи го; ако искаш да излезеш навън и да скачаш из локвите в дъжда – направи го; да изпечеш бисквити и да почерпиш целия вход – направи го. Ако ти се прииска да станеш ядрен инженер и някой ден да спечелиш Нобелова награда – ами залягай над учебниците! Ако искаш да изкачваш върхове – избери си първия и започни! Ако искаш да създадеш семейство – открий на кого можеш да дадеш любовта си и да споделиш живота си с него. Ако искаш да напишеш книга – започни я… Какво може да те спре?

Спрях да обръщам внимание на погледите, когато се смея с глас; когато си сложа кецовете и карираната риза, за да изляза от къщи, па макар и отдавна да не съм тийнейджър и друго да трябва да ми е облеклото; когато огромната ми чанта е пълна с какво ли не; когато слушам любимата си музика или чета книги, които не всеки чете; когато ми се говори за неща, които карат очите ми да блестят и да чувствам човека срещу себе си близък… Трудно беше, но с течение на времето се научих да живея с широко разтворени пръсти – да не стискам, за да задържа каквото и да е до себе си. На когото му е комфортно до мен, ще остане сам, другите могат да продължат по собствения си път. Някога може отново да се срещнем, а може би – не. Ще ви споделя една тайна – нищо не трябва да се случва задължително или на всяка цена.

Няма коментари
Статии

През нейните очи

  • От
  • януари 24, 2017

Статията ми “През нейните очи”, публикувана за пръв път в сайта “Момичетата от града” на 3 ноември 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

“Животът е сложно изкуство – каза ми веднъж една приятелка. – Докато научиш правилата и той вече е сменил ситуацията.”

Така е. Динамиката, с която това се случва, твърде често е изморителна. Натежава, превива раменете ти, които и без друго крепят никак нелекия товар, който носиш.

А ти си истински колекционер. Събираш не само вещи, а и спомени, емоции, образи, понякога дори сънища (но това е друга тема). Това, което обичаш и което ти тежи, е твоят неизменен ескорт – винаги е с теб. Белезите, които имаш, показват пътя, който си изминал дотук. Говорят за раните. И за онова, което кара да бликват от очите ти сълзи. Понякога от щастие, понякога – не. Говорят за онова, което те е превърнало в човека, който си днес…

Няма нищо по-тъжно от това двама души да се разминат, заслепени и огорчени от предишен опит.

Когато миналото извие ръцете ни и направи сегашния миг горчив, сякаш забравяме хубавите моменти. Забравяме, че някога сме били щастливи и хармонични. Забравяме да бъдем благодарни. Гледаме на света през раните и през болките, които са ни нанесени. И това ни пречи да виждаме света истински. Ставаме мнителни, недоверчиви. Затваряме се в черупките си. Превръщаме се във фугу – риба балон, която заема отбранителна позиция с наострени и готови за битка бодли. Не позволяваме на никого и на нищо да се доближи до нас. Градим крепости. Поставяме бариери. Оставяме цялата Вселена отвън, а отвътре – оставаме сами…

Започваме да обобщаваме. Да категоризираме хора и случки. Да виждаме ежедневието, оцветено в черно и бяло. И тогава започваме за губим… Първо – цветовете. Лишаваме се от безброй незабелязани дъги. После губим почва под краката си – хващаме се в капаните, които сме поставили за другите. Мнителността ни плете мрежи и сама ни поставя в позиция, в която най-големите ни страхове са режисирали действието. Преди съществуването да се превърне в агония, трябва да се сложи край на тази драма. Щеше да е твърде удобно, ако един чифт розови очила можеха да подобрят положението. Но не – необходима е воля, кураж и стъпка встрани от познатия коловоз. Осъзнаване на грешките, но без самообвинение или излишни оправдания, приемане на миналото като… минало. То не може да се промени. Но бъдещето е онова, към което вървим – то зависи само от нас, нека го направим по-добро и по-красиво. Нека се превърне в цветна картина, част от колекцията ни от спомени.

А и мисълта, че това не се случва на само на нас, е окуражаваща – по един много необичаен начин. Ако се вгледаме в другите до себе си, ще видим и техните белези, спомените от собствените им рани, ще разберем защо са оголили като таралежи бодлите си и защо водят своите битки.

Може би тогава ще прозрем и една истина…

Че няма нищо по-тъжно от това двама души да се разминат, заслепени и огорчени от предишен опит, страхуващи се да не бъдат наранени отново. Загледани през очите на болката, забравят да дадат шанс на най-хубавите мигове да им се случат и да преобърнат представата им за живота – това сложно изкуство…

Няма коментари
Статии

Един ден ще тръгна…

  • От
  • януари 24, 2017

Статията ми “Един ден ще тръгна…”, публикувана за пръв път в сайта “Момичетата от града” на 11 октомври 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Някой ден ще тръгна, вярваш ли ми? Ще преметна една раница през рамо, ще си заредя фотоапарата, ще оставя телефона си тук. Ще обърна гръб на всичко, което ме тегли назад. Ще се сбогувам с онова, което не ме прави щастлива, без излишен шум – връзки, кариера, места, приятелства. Ще взема само онова, което мога да нося със себе си – спомени, леки като въздишка. Ще замръквам без покрив, ще осъмвам на различни места. Целият свят ще бъде пред мен – така и не знам откъде ще започна: може би от Южна Италия, Женева, после към Канада, може би и цяла Азия, а накрая ще завърша в Исландия (и вероятно завинаги сърцето ми ще остане там).

ХОДИЛАТА МИ САМИ ЩЕ ОТКРИЯТ ПЪТЯ, ТЪЙ КАТО ДУШАТА МИ ОТДАВНА ВЕЧЕ Е ПОЕЛА НА ТОВА ПЪТЕШЕСТВИЕ – БЕЗ НАЧАЛО И БЕЗ КРАЙ…

Ще работя дребни неща – колкото да изкарам пари, за да тръгна към следващата нова дестинация. Няма да имам излишни претенции. Нито суета. Ще живея без страх. Ще търся изгреви, залези и гледки, от които ти спира дъхът. Ще срещам различни и шарени по дух и вид хора. Ще ям от храната им, ще опитвам на вкус всяка нова култура  – пиперлива, люта, странна, приятна, та дори красива по свой начин. Ще разпитвам за приказките им, митовете, фолклора. Ще слушам песните им. Ще танцувам заедно с тях до огньовете под яркото звездно небе. Ще ги снимам. И ще разказвам историите им. Някои от тях ще се превръщат в част от моята лична история…
Ще тръгна без пукната пара, но ще се върна богата – с магия, която не се побира в рамките на меркантилността. Не ме интересува дали ме разбираш или не. Може би ти звуча глупаво, съвсем наивно, непрактично… Номадският дух, който нося в себе си, няма да се развълнува от твоята оценка.
И всеки път, когато се опитваш да ме ограничиш в рамките на собствените си разбирания, да ме приковеш само „тук” и само „сега”, да ме накараш да виждам света през твоите очи… сигурно забелязваш как те гледам. Не, не е с насмешка. Аз просто знам – един ден всичко това няма да има значение. Пръстите ми ще охлабят хватката си, ще пусна ръката ти, пътищата ни ще се разделят. Ти няма да имаш значение. Най-важна ще си бъда само аз. И аз ще тръгна…

И не, това не е бягство. Не бягам от теб, от живота ни тук, от ежедневието. Аз просто търся себе си. А няма как да се намеря само на едно-единствено място – светът е прекалено голям и прекалено красив, за да продължа да пилея време, вместо да се вгмурна в него и да го изследвам. Пътешественикът в мен счита, че би било грехота да изгубя целия си живот в излишни грижи и тревоги вместо в пътешествия.
Досега живях с ограничения и граници. С окови. С убеждения, които само тежат и те лишават от радост. Цял живот градих основи за едно бъдеще, което дойде с танцувална стъпка и с визия, съвсем различна от представите ми. Накрая моята подготовка и реалността просто не си паснаха. Обичах. Но времето започна да разпръсква любимите ми хора из различни точки от атласа… Какъв друг знак да искам?
Един ден ще тръгна… Не го обещавам на теб, а на себе си. А дотогава – нищо няма да има силата да ме сломи. Ходилата ми сами ще открият пътя, тъй като душата ми отдавна вече е поела на това пътешествие – без начало и без край…

Няма коментари
Нещата от живота Статии

Твоите хора

  • От
  • септември 4, 2016

Статията ми “Твоите хора”, публикувана за пръв път в сайта “Момичетата от града” на 25 август 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Обичам, когато се съберем цялата компания, всеки да забрави за времето, а мен да ме заболят скулите от смях и от непрестанно усмихване. Обичам ги тези разговори, които прелитат от астрофизика и Космос, през злободневни професионални неволи и стигнат до това какво и как да сготвим, за да изненадаме гостите си, или в кой автосервиз няма да ни одерат кожите. Влюбена съм в тази подкупваща непринуденост, с която тече разговорът – без да мислиш дали това, което ще кажеш, е уместно или не. Без да се притесняваш дали ще те разберат правилно, или въобще няма да те разберат. Защото това са твоите хора. Онези, до които можеш да си позволиш да бъдеш човек – да бъдеш себе си, да изглеждаш крехък и чуплив или да бъдеш смел, без да се боиш, че ще ти се присмеят… До които можеш да обичаш. И да имаш мечти. И страхове. До които да строиш бъдещето си. Или да извличаш от миналото само онази есенция, в която са събрани най-ярките спомени от всичко онова, което те е направило човека, който си…

Дори и с години да не сте се виждали, когато отново се срещнете, времето не само спира, но и някак забавя ход, сменя посоката и се връща назад.

За съжаление, тези срещи не се случват толкова често, колкото на мен би ми се искало. Времето, разстоянието, мястото, моментът, графиците… Понякога всичко се превръща в едно голямо разминаване. Но вече знам – дори и с години да не сте се виждали, когато отново се срещнете, времето не само спира, но и някак забавя ход, сменя посоката и се връща назад и накрая сякаш не е минал нито ден от последната ви среща. Все така сте си близки. Отново намирате път един към друг – просто защото пътят никога не е бил прекъсван…

Понякога тази мисъл има силата да се превърне в носеща греда, върху която се обляга цялото ежедневие. Дните, които те сблъскват с хора от всякакъв тип, твърде далеч от твоя. Агонията от противопоставянето на различни гледни точки, в които едната винаги трябва да е правилна, а другата – не (твоята). Неприемането. Неразбирането. Ампутацията на нормална комуникация. Затварянето в стереотипи и опитът да те вмъкнат в рамките на чужди разбирания за света. Откритието, че, за да се впишеш, трябва да застанеш на челна стойка, въпреки че дори тогава не е сигурно. Пък и въпросът остава – има ли смисъл въобще?

Те няма да се опитат да те напъхат в собствената си рамка. Ще те оставят да бъдеш свободен.

Когато се срещнеш с твоите хора, картината се избистря, отговорът изплува ясно на повърхността. Не. Няма смисъл. Поне докато ги има тях. Докато има хора…

…Уютни, като дом. Топли – като есенен ден, в който всичко е окъпано в жълто и охра, а слънцето се отразява в медните цветове и се загнездва в теб, сякаш може да те топли цяла зима. Безброй зими…

Има хора, които знаят – собствените ни стереотипи нараняват първо нас, а после и тези, които се опитваме да ограничим с тях. Именно затова те няма да се опитат да те напъхат в собствената си рамка. Ще те оставят да бъдеш свободен… Да бъдеш себе си.

Има хора, чийто дух лети. Изпълва стаята. Изпълва сякаш цялата Вселена. Те ще те накарат да мислиш – с различна гледна точка, по различни проблеми, на разнообразни теми. Те няма да ти кажат как да мислиш, няма да се опитват да формират и видоизменят мнението ти. Просто ще ти помогнат да израснеш. Да направиш крачка напред. Понякога – към неизвестното дори, в тъмното. Някъде, където никога не си мислил, че ще бъдеш. За да видиш, че там не е толкова страшно…

Има хора, които искаш да задържиш до себе си завинаги.

Има хора, с които можеш да говориш часове наред и да загубиш представа за времето. А можеш и да помълчиш, без тишината да се загнездва помежду ви като проблем, като тягост, като наказание.

Има хора, до които животът изглежда по-лек, по-поносим. Знаеш, че те не бива да се превръщат в опора на света ти. Но знаеш и че, ако се наложи, биха изнесли целия свят на раменете си далеч от бурята…

Има хора, които… когато откриеш, разбираш: искаш да ги задържиш до себе си завинаги.

Те са… Уютни.

Като топъл ден…

Като огнище.

Като дом.

Има хора, за които ти си точно такъв човек!

Няма коментари
Нещата от живота Статии

Безкрайни звездни нощи

  • От
  • септември 4, 2016

Статията ми “Безкрайни звездни нощи”, публикувана за пръв път в сайта “Момичетата от града” на 16 август 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Лятото си отива. Август се изплъзва като пясък между пръстите и есента започва да надзърта зад дръпнатите пердета на прозорците ни. Нощта става по-дълга. Денят свършва по-рано. Времето за бира в парка намалява, романтичните разходки по „Моста на влюбените” скоро ще останат в историята, прогонени от септемврийския хлад. Тук някъде ще последват скептичните погледи на онези, които все още не са си взели отпуска и не са се попекли на морския бряг. Разбирам ги. Но вслушайте се в гласа на вятъра – той нашепва, че промяната е вече тук. Неизбежна е. Една стара жена веднъж точно на морето ми каза как есента идва през август – обикновено след първия сериозен дъжд, след който температурите не тръгват да гонят живачни висини.

Онези лета остават да ехтят в нас, независимо от времето, независимо колко големи сме станали и колко сериозни са отговорностите ни.

Но всяко лято е история. Изпълнено със спомени, то остава да живее в нас и да ни топли, дори когато навън се разфучат зимните снегове и ежедневието ни всмуче в себе си. Така е още от годините, в които летата означаваха само едно – „Ваканция!”. Дните минаваха на село – в тичане, лудории, дъх на окосена трева, филиите с лютеница на баба, скрити в тайни кътчета книги от задължителния списък за четене и най-истинските приятелства, в които единственото, което имаше значение, беше, че сме заедно и можем да си поиграем, да превърнем всяка среща в чудо. Онези лета остават да ехтят в нас, независимо от времето, независимо колко големи сме станали и колко сериозни са отговорностите ни – там, някъде дълбоко в себе си, винаги можем да открием същите малки деца, леко изплашени и изключително любопитни, които само очакват да си спомним за тях и за енергията, с която преминаваха през дните си.
Сега лятото за повечето от нас вероятно е… няколко откраднати седмици, пълни с морски пясък или свеж планински въздух. Палатки. Бунгала. Хотели. Хижи. Няколко дни на бягство от големия град и корпоративните постулати. Ограничен ресурс от време, в което да поживееш, да отдъхнеш, да презаредиш, да си починеш. Време, което никога не стига… Особено за плановете, които цяла година си събирал.
Грандиозният план за „Лято 2016” изпълни ли се? Дали първата пробойна не беше още в началото на годината, когато си обеща, че ще започнеш да спортуваш и да влезеш в супер форма за плажа? А с всеки ден оправданията ти бяха по-силни от мотивацията… След това дали великата ти идея не се пропука с мисълта, че от заплатата си ще спестяваш всеки месец и този път ще отидеш някъде далеч от родното Черноморие? А накрая Ахтопол пак ти изглеждаше добър, приемлив, скромен вариант… И дали не се размина с „тайфата” (същата онази, от детинство)? Дали обещанието, че тази година ще се съберете всички и ще отидете заедно на море, отново не се провали и не се стопи сред хоризонта като мираж – било заради невъзможност да напаснете графиците си, било заради това, че повечето вече имат свои семейства, деца, грижи…

След всяко лято остават моменти – някоя безкрайна вечер в разговори, някое пътуване, нещо споделено…

Дали това лято беше такова, какво ти искаше? Надявам се да е било. Надявам се, когато се върнеш в града и вечер излезеш с чаша бира на терасата, докато нощта се разстила с безкрая от звезди над теб, да се усмихваш на събраните спомени тази година. Защото те ще се превърнат в история – твоята.
Понякога, дори тук, в столицата, летният въздух следобед се изпълва с пушек. Ароматът е познат. Хваща те за ръка и те връща години, години назад. Пак си дете, пак си на село, пак наблюдаваш стариците, които приготвят зимнина. Тук е различно. Ала винаги ще се намери по някоя баба бунтарка, която да реши да опуши целия квартал, но да си свари лютеницата пред блока и междувременно да подари едно пътуване назад във времето на някой забързан младеж като мен. Тя консервира лятото (подобно на стих на Георги Господинов) и го затваря в буркани, а аз мога да го запечатам само в думи – с този ресурс разполагам. Лято след лято.

И заради това знам… Дори и всички планове за лятото да са се сгромолясали с трясък, то не е било провал. След всяко лято остават моменти – някоя безкрайна вечер в разговори, някое пътуване, нещо споделено… Нещо, което искаш да разказваш. И нещо, за което ти се мълчи и си остава само за теб – за него ще се сещаш винаги, когато наблюдаваш ивицата небе и звездите, които надзъртат между блоковете, когато излизаш на терасата и тръпнеш в очакване за лятото догодина…

 

Няма коментари
Статии

Рестарт

  • От
  • юни 1, 2016

Статията ми “Рестарт”, публикувана за пръв път в сайта “Момичетата от града” на 26 май 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Животът е шарен. Не се побира в крайностите на монотонното черно или безразличното бяло. И всички нюанси, които успее да събере този живот, те карат да осъзнаеш кой си или да си спомниш кой си бил… Да се върнеш на пътя си. Да се върнеш в кожата си. Да се научиш на търпение. На смирение. На благодарност. Да подредиш света си. Да изхвърлиш всичко излишно – вещи и хора, които те теглят назад. Да се огледаш. Да осъзнаеш къде се къса връзката с тези, които си обичал. С тези, до които си оформял светогледа си, а изведнъж срещите ви започват да приличат на сблъсък на гледни точки. И вместо инато да се вкопчваш в съхраняването на това противоборство, просто да бъдеш благодарен – че имате свободата да поемете по различни пътища – всеки по своя. И това не е наказание, а благодат – най-доброто, което можете да направите един за друг…

Преди да започнеш да се окайваш, спри. Дай си почивка. Стегни си багажа. Замини някъде.

Сред забързания градски шум обаче често не остава време да се замислим. Живеем по инерция, прелитайки по ежедневния график със задачи. Динамиката ограбва енергията ни. Не остава време да преосмислим емоциите си, пък камо ли да въведем ред в хаоса, който започва да витае около нас… Затъваме. В ежедневието. Първо губим оптимизма си. А с времето и всичко, което ни е изпълвало с вяра и смисъл. Градът започва да прилича на месомелачка, на водовъртеж, който изкарва въздуха от дробовете ти… И когато се замислиш какво се е случило с теб и с живота ти, не ти остава нищо друго, освен да се самосъжалиш…

А това е грешка! Преди да започнеш да се окайваш, спри. Дай си почивка. Стегни си багажа. Замини някъде. Насочи погледа си към място, където времето толкова забавя ход, че почти спира. Избери си планина – за да бъдеш по-близо до небето и единствените капризи, с които да се съобразяваш, да бъдат тези на природата. Избери си спокойно място – някъде, където всеки ден е тих като прошепната мантра…

И тогава слушай. С цялото търпение, на което си способен. Слушай тишината в себе си… Отговорите на всички онези въпроси, които те е страх да зададеш, твърде често стоят там и те очакват…
 

Няма коментари
Места / Дестинации Статии

“Париж – между вечността и съвремието”

  • От
  • май 30, 2016

Едно дълго и мечтано пътуване…

Една сбъдната мечта по неочакван начин…

Една разходка из улиците и атмосферата на града, превърнал се в символ…

И статията ми “Париж – между вечността и съвремието”, публикувана за пръв път в сайта “Момичетата от града” на 9 април 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Париж е градът-мечта. Изключително удобен фон за романтични сюжети в литературата и киното. И е факт, че Айфеловата кула изпълва копнежите на хиляди туристи из цял свят и ежегодно към столицата на Франция се изсипват вълни от хора, които искат да изживеят мечтата си и да увековечат пътуването си със запомнящи се снимки.

Разбирам всичко това. И когато кракът ми съвсем наскоро стъпи на френска земя, образът на Париж, който обитаваше мечтите ми, се сблъска фронтално с образа на Париж, който витае в реалността.

Дали в съвремието влагаме мисъл за вечността или единствено практичността ни удовлетворява и не търсим нищо друго?

Париж е мултикултурен и мултиетнически съвременен мегаполис, в който живеят и се спогаждат редица противоположности. Поделен между историята и съвремието, градът балансира усещането за вечност и ежедневие.

От една страна са сградите и изкуството – всичко онова, което е сътворено с мисълта да остане завинаги. Тук е Musée du Louvre – със своите огромни мащаби, приютил най-вълнуващите артефакти на изкуството от древността до днес. И цял един ден няма да бъде достатъчен, за да обиколите качествено всичките му нива и зали. А и в един момент сетивата блокират от целия разкош и любопитство, които ги заобикалят. Но перла в короната му си остава усмивката на “Мона Лиза” – тайнствената Мадона на Леонардо, пред която навалицата от туристи е най-голяма и до която най-трудно се стига. Отношението към изкуството, в неговите разнообразни форми, което се усеща в Лувъра, е също толкова забележително, колкото изложените експонати. Доближава се до божествено преклонение, до безкрайно уважение – към положения от твореца труд, към следата, която е оставил след себе си, дори и когато името му се е изгубило някъде сред натрупаните векове от време и история.
Същото това усещане се долавя и при Notre Dame de Paris. Катедралата, която започва своя път почти преди хилядолетие, е едно от най-внушителните здания, появявало се някога пред очите ми! Разбираемо е защо вдъхновението е споходило Виктор Юго тук – божественото надзърта зад всеки съвършен детайл, зад всеки орнамент, който има индивидуално изражение, образ и емоция. Моите скромни човешки възприятия трудно си обясняват колко труд е бил необходим за изграждането на сграда с подобни мащаби. И се чудя кога сграда, която строим в съвремието, ще изглежда толкова величествено и дали ще има потенциала да остане непоклатима с хилядолетия. Дали в съвремието влагаме мисъл за вечността или единствено практичността ни удовлетворява и не търсим нищо друго?…

Подобни мисли ме вълнуваха и на парижките гробища – Cimetière du Père Lachaise. Място, за което не знаех почти нищо и което ме изненада. Защото тук дори и смъртта не противоречи на вечността. Тук са погребани едни от най-известните личности на Франция. Тук едни от най-богатите парижки родове са изградили собствен пантеон, в който името на цялата фамилия остава запазено – в своеобразни гробници, параклиси и величествени паметници.

И, разбира се, вечността е обгърнала символа на Париж. Олицетворението на града, което се превръща в сувенири, картички и сънища за туристите – Айфеловата кула. “Голяма купчина метал, по която твърде много се прехласват!”, ми каза наскоро една приятелка, след като се завърнах от града. Може и да е права. Но аз пък имам правото да не се съглася. Защото Айфеловата кула е преди всичко символ, отрупан със значения. Това е любовта, това са мечтите, това е победа над тленното. А когато вечер цялата кула грейне в светлини… просто разбираш, че си постигнал нещо, което си искал, и пътят дотук не е бил напразен…

Искрено се надявам вечността, която ще оставим след себе си, да си струва вълнението на туристите след десетилетия.

Освен всичко това, Париж е един град, в който живеят милиони хора! За тях градът не е туристическа дестинация, а фон на ежедневието. За тях хилядите туристи, които ежедневно се изсипват в Париж, вероятно са препятствие по пътя към работното място например. А да пътуваш в Париж е… приключение, за което са необходими завидни умения. Плетеницата от тунели в метрото, необходимостта от прикачвания на различни видове транспорт, особено ако трябва да стигнеш до някоя от по-отдалечените зони, се превръща в спомен, който също остава завинаги. Той напомня, че Париж не е само онова, което се вижда по картичките.

В града може и въздухът на места да е труден за дишане. Може съвремието да белязва иначе прекрасните улици със старинни сгради, по които се разхожда духът на града, с всякакви найлонови и хартиени отпадъци… Но това е нещо, което няма как да се избегне. Защото съвременността

Няма коментари
Нещата от живота Статии

За несъвършената двойка

  • От
  • април 11, 2016

Статията ми “За несъвършената двойка”, публикувана за пръв път в сайта “Момичетата от града” на 14 март 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Приближаването на пролетта е идеалното време да изтрезнееш. От опиянение. И от илюзии. Въобще – да се отърсиш от мисълта, че ако си сам, си най-големият неудачник на света. Или пък да си дадеш равносметка в каква връзка участваш. И защо.

Защото има един особен вид… любов. Любов, чиято основна и неразгадаема функция е да ни кара да изглеждаме като идиоти. Защото има един вид обвързване, който е противопоказен на всяка здрава логика. Той води до нездравословното откъсване от себе си и до тоталното претопяване в енергията на някой друг. Става дума за онези взаимоотношения, които ви карат толкова много да се вкопчите един в друг, че накрая – недай си боже такъв тип обвързване да достигне до своя край – да не знаете как да продължите нормално живота си. Ироничното е, че почти винаги се стига до край – връзката натежава сама на себе си и от прекомерния напън се къса, изчерпва се.

Тук няма да говорим за Съвършената двойка – за онези, които се допълват, които хармонизират един до друг и се превръщат в олицетворение на истинската любов. Ако и вие вярвате, че сте такива – влюбени, щастливи, обичани и обичащи, можете спокойно да спрете да четете още тук. Тази статия не е за вас. Тя е за онези мили хорица, които са срещнали някого, сближили са се, но вместо мечтаното щастие, чувстват умора, страх, обърканост, та дори и гняв, и с цялата си същност усещат, че нещо не е наред, но нито знаят какво е, нито как да го променят.

В ЕДИН МОМЕНТ ЗАПОЧВАШ ДА СЕ СЪСТЕЗАВАШ СЪС СЕБЕ СИ.

А е лесно. Лесно е да се подлъжеш. Лесно е да се впуснеш към някого, без да си даваш сметка до какво може да доведе срещата ви. Лесно е, когато се влюбваш, да се стремиш да дадеш най-доброто от себе си на човека до теб… и обикновено точно това е първата стъпка, която води до трагичния финал. В един момент започваш да се състезаваш със себе си. Със себе си Преди и със себе си Сега, като Сега си убеден, че трябва да си перфектен, съвършен… А човекът срещу вас привиква с мисълта, че вие жертвоготовно сте склонни да превъзмогвате трудностите заради него, че радушно бихте приели всяко предизвикателство, само за да му докажете, че сте перфектният избор и ще бъдете перфектният партньор. Винаги. Винаги ще имате хъса на състезателен кон и никога няма да подвиете крак. А когато умората се загнезди във вас и отнеме първо спокойния ви сън, след това спокойното ви ежедневие, а накрая изцеди и последната ви капка любов… ще ви заболи най-много от разочарованието, което ще видите в очите на любимия. Разочарование, че не можете да бъдете човека, който сте обещавали, че ще бъдете. Едва тогава ще осъзнаете (ако не сте го знаели през цялото време), че не сте били себе си, не сте били искрени, играли сте роля. И вече не можете да я играете със същия патос.

А човекът срещу вас може дори да не се сети да отвърне на вашата инициатива с взаимност. Дори през ум няма да му мине, че вашето основно предназначение не е да бъдете на негово разположение по всяко време на денонощието. Вие ще си изградите щит от оправдания – ще си казвате, че той с времето ще се промени, че има добра страна, просто в момента не е в настроение… В един момент оправданията ще се натрупат и просто ще се сринат върху вас…

Докато вие, навярно, се страхувате. Страхувате се да отхлабите хватката, с която сте се усукали с избраника на вашите чувства. Дори когато не сте убедени в положителния им резултат върху живота и психиката ви. Просто защото ви е страх – страх ви е, че ще останете сами, че самотата ще ви задуши, че дори и една пропукана връзка със съмнителна перспектива е по-добра от никаква връзка. Жертвали сте всичките си идеали в името на компромиса. И не ви остава нищо друго, освен да се вкопчите в тази сламка, удобно подадена от съдбата, до такава степен, че да не можете да се познаете дори сами. Ще ви се иска да прекарвате всяка свободна минута заедно – не толкова провокирани от желанието, че се чувствате добре един до друг, а по-скоро притиснати от тревогата, че ако не сте винаги заедно, то вашият избраник може да отпусне примката и да избяга от вас… Затова ще му звъните. Ще превръщате в трагедия, изтъкана от съмнения, всяко пропуснато обаждане и всеки закъснял отговор на съобщенията ви… Накрая това ще ви съсипе. И ще убие и малкото останала романтика.

НИМА ЕДНА ПРОПУКАНА ВРЪЗКА Е ПО-ДОБРА ОТ НИКАКВА ВРЪЗКА.

Но… когато става дума за това, кого да обичаш и кого не – съветите са излишни. Всеки има право да допусне своите грешки. Иначе рискуваме да зачеркнем с лека ръка мотивите, породили едни от най-брилянтните произведения на изкуството. Нещастната любов е стимул. И спънка. Тя е шансът да откриеш пътя към собственото си израстване, към собственото си щастие. А пътят към щастието е много индивидуален. И при всеки един от нас има различен маршрут, различни завои, различни стръмнини. Ням

Няма коментари
Статии

Другата страна на безплатните учебници

  • От
  • юни 1, 2014

И сега какво? 

Раздават в училищата безплатни учебници за най-малките, които, по подразбиране, са си още деца, колкото и да ги възпитават да бъдат внимателни и отговорни. Идеята е, че тези учебници са в помощ на родителите, облекчавайки бюджета им. 

Но ако нещо се случи с даден учебник през годината… 

същите тези родители трябва да го възстановят – с пари от собствения си джоб, които, ще се изненадате, ама не са никак малко!

Иначе детето им няма да завърши… 
Това през последните няколко дни ми звучи като… изнудване! 
Все пак говорим за деца – 7-13 годишни. Говорим за деца, които учат по тези учебници, носят ги в раниците си, пътуват с тях ежедневно… Деца, които понякога са разсеяни – забравят кое къде са оставили, склонни са неволно да разлеят нещо, неспособни са да се защитят, ако някой е решил да им открадне каквото и да било… 
И говорим за учебници, които струват от порядъка на 15-20 лева единия! 
И къде отива ползата за клетия родител? Спестил в началото на учебната година 100-200 лева и изненадан в края на същата, че трябва все пак да “възстановява” поне част от тази сума, а не дай си Боже – и цялата… Да даде пари за нещо, което дори няма да задържи – защото то реално вече е изчезнало. Учебникът е бил я загубен, я откраднат, я унищожен… Но родителят трябва да го върне на училището, независимо от всичко: или като предостави нов учебник, или като плати глоба, в размер на утроената му цена, пък нищо, че учебникът вероятно така или иначе не е бил чисто нов. Тоест – да даде едни пари и да не ги види повече. За да продължи системата да функционира така и следващата година. И по следващата… 
Разбирам желанието на Министерството уж да помогне. По някакъв начин. Вероятно идеята в началото е била идеална. Вероятно за определен процент родители все още е. Но в един момент тази помощ все пак излиза твърде солена за обикновения човек, който едвам свързва двата края… 
Тук може би някой ще каже, че никой не е виновен, че има разсеяни деца, че единици са тези, на които се случва да търсят от къде да закупят, по подразбиране, “безплатните” учебници. Да, обаче ще се изумите, ако разберете колко много семейства са изправени пред този реален проблем. И със сигурност ще ви дожалее, когато погледнете в очите на майката в мига, в който научава колко пари трябва да отдели от месечната си заплата – ей-така, изненадващо и непредвидено; ще ви стане криво, когато тя не си позволи дори да възнегодува, защото знае, че така нищо няма да промени. Системата си е система. 
Какво? Може би има и друг вариант? В това време на криза вероятно за някои ще бъде истинско кощунство да се спомене предложението за създаване на по-евтини учебници, които да бъдат раздавани на дребосъците. Безвъзмездно. Евтин комплект, създаден специално за това, специално за тях. Обмислен правилно и функционално. Така че децата да го задържат след приключване на класа, да имат шанса да си преговорят през лятото, да не страдат от угризения, че са причинили неудобство на родителите си, изправяйки ги пред финансов проблем.
Защо не? Просто защо не се помисли върху това? 
Да, разбира се. Прави сте. Поглеждайки в по-мащабна перспектива – това наистина му е най-малкият проблем на образованието на най-малките… Пък и не само на тях.


Яница ХРИСТОВА 
Няма коментари