Category

Разкази

Разкази

По твоите стъпки към върха

  • От
  • януари 24, 2017

Разказът ми „По твоите стъпки към върха”, отличен с второ място в конкурса „Под върха”, организиран от Софийски планински клуб. Първата му публикация от 4 декември 2016 г. можете да прочетете ето ТУК

Първите следи на есента се усещат най-силно тук. Слънцето прозира зад позлатените листа, лъчите му се пречупват през клоните на дърветата и се разстилат ефирно над стесняващата се пътека. Мъх е полазил по древните камъни, които очертават пътя нагоре. Уморена съм. Хладният дъх засяда в гърлото ми, но аз не спирам – остават ми още няколко стотин метра до върха.
Фотоапаратът виси на врата ми. Не спирам да направя нито една снимка. Искам да запечатам всичко само с поглед. Искам да го видя с очите, с които ти си го наблюдавал… Така имам чувството, че ще бъдем заедно тук – за пръв път…

Помня, когато те видях за пръв път наистина. Ако някой ми беше казал, че ще заемеш толкова важно място в живота ми, нямаше да му повярвам. Работеше в хижа в сърцето на Стара планина. „Временно е” – каза и ми намигна съзаклятнически, докато ми подаваше чашата с билков чай. „Ще изкарам няколко сезона тук, защото мястото ми позволява да изградя специална връзка с планината…” – продължи да ми говориш. Сякаш се опитваше да се оправдаеш пред мен, изгубената в корпоративното си ежедневие икономистка.

„Чудак” – помислих си и се върнах при групата, с която бях дошла. Бях сигурна, че няма да те видя втори път…

Раницата превива раменете ми. Знам, че не нося нищо кой знае какво, но всяка стъпка нагоре изисква все по-голямо усилие от моя страна. Не знам какво да очаквам. Знам само, че ти си казвал как си влюбен в това място – така пише и в бележника ти. Не ревнувам. Е, може би съвсем мъничко… Коя жена не ревнува любимия човек от страстта, която влага в хобито си през свободното си време?

Вторият път, когато те видях, беше тук, в столицата. На концерт на една етно банда, която обожавам. Познах те. Можеше ли да те забрави човек? От теб струеше светлина, очите ти постоянно блещукаха – омагьосани сякаш от някаква невидима за всички нас, обикновените хора, сила. Усмихваше се така, все едно нямаш врагове, а само приятели. Беше сърдечен. И топъл като човек. Беше прекрасен. Наистина прекрасен…

Необяснима тръпка, странен електрически заряд, се разходи по кожата ми, когато дойде да ме поздравиш. Как си могъл да ме запомниш? Колко души бяха минали през хижата ти? Колко време беше минало всъщност от онази, нашата, първата среща – година? Две?

Няма значение.

Накара ме да се почувствам специална. И затова винаги ще те обичам…

„Вече не съм там. – каза. – Научих това, което исках. Знаеш ли, че когато искаш да разбереш повече за стихиите, трябва напълно да се потопиш в тях? А когато искаш да научиш всичко за планината, трябва да се изгубиш в дебрите й и да се научиш да слушаш гласа й… Препоръчвам ти някой ден да го направиш. След това животът ти няма да бъде същият…”

Усмихнах ти се. Тогава все още не ти вярвах напълно.

„Какво ще правиш сега?” – попитах.

„Продавам времето си в една международна компания, също като теб – отвърна. – Но и това ще е за кратко. Когато събера достатъчно пари, ще тръгна на обиколка из най-високите върхове в Европа. Ще обиколя Алпите, Кавказ, Пиринеите…”

„Чудак” – помислих си за втори път.

Но вече беше късно.

Бях се влюбила в теб…

Застудява. Колкото по-високо се качвам, толкова по-гъсто са израснали дърветата около пътеката, слънцето трудно си пробива път.

Стори ми се, че нещо прошумолява в близките храсти. Изтръпнах.

В бележника ти пише, че тук свободно се разхождат мечки… Защо ти е трябвало да го пишеш? Плашиш ме…

Бързам – с колкото сила ми е останала.

Да, беше лесно да се влюби човек в теб.

Но беше трудно да те обича.

Ти го знаеше. Затова и не създаваше излишни илюзии. Не лъжеше, за да притъпиш болката. Появяваше се като хала, вихър от емоции, кълбо от енергия. Разпръскваше около себе си от магията, с която виждаше света. В твоите очи той винаги беше необикновен, винаги открит за някое ново приключение, за нещо интересно за правене. Не знам кога ти оставаше време да спиш – катерене, каяк, тичане, скокове с парашут, ски, сноуборд, байкове и спускане из планината, дълги преходи през екстремни маршрути…

Не можех да те догоня. Опитвах. Наистина опитвах, но ти беше с няколко обиколки пред мен, виждаше ме как се задъхвам, как треперя от страх за теб и твоето здраве.

Затова и не ми позволи…

Не ми позволи да споделя живота си с теб.

„За да не страдаш – каза ми. – Заслужаваш цялата любов на някого, а не само малко парченце от моята. А аз… не знам дали ще ме разбереш, но нещо все натам ме тегли. И няма да намеря покой, докато не покоря Мон Блан, Елбрус, а някой ден – кой знае – може би ще отправя поглед и още по-далеч… По-силно е от мен, не мога да го спра, нито да го заглуша… А не мога да те принудя да тръгнеш с мен. Това е моята мечта, не твоята…”

Не беше необходимо да ме принуждаваш. Аз сама щях да тръгна. Защото ти вече беше моята мечта…

Приближавам. Струва ми се, че пада мъгла. Надявам

Няма коментари
Разкази

Комисия по настаняването

  • От
  • септември 4, 2016
Разказът ми “Комисия по настаняването”, публикуван за пръв път в сайта “Сборище на трубадури” на 12 август 2016 г. Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.

Странен гологлав синоптик с велурено сако се разхождаше пред картата на България.

– Днес времето в страната ще бъде предимно слънчево. Очакват се валежи в източната или западната част на страната, като е възможно и обратното. Но не забравяйте – няма значение какво е времето навън, когато вие се усмихвате и се радвате на този прекрасен живот, изпълнен с поезия и…

Бурята, уловила прогнозата му чрез електромагнитните и аналоговите трептения, които се лутат из атмосферата, беше озадачена. Не само че не разбираше как животът е изпълнен с поезия, ами и сега не знаеше накъде да се насочи – на изток ли, на запад ли…

За това и се спря. Над малкото провинциално градче…

 

Облаците, сиви и тежки, надвиснаха над гробището и небето притъмня. Свещеникът припяваше някакъв печален химн, но като цяло опелото вървеше към края си. Насъбралото се множество се бе и изредило да метне по шепа пръст върху махагоновия ковчег, който щеше да отведе Наталия, известна още като Бабето, в нейния последен дом. Възрастните жени, с които покойната плетеше доскоро пред блока, наддадоха жален рев и скриха лицата си зад дантелени кърпички.

Гробарите почти бяха приключили със заравянето на гроба, когато странен металически грохот заглуши стоновете на ревящите баби.

– Мостът! – кресна някой. – Откраднаха моста!

Гробарите хвърлиха лопатите, попът заметна расото си, за да не му се пречка, а бабите забравиха за кърпичките и театралниченето, и се затичаха, досущ като при съобщение  за промоция в голям супермаркет, към малкия метален мост, който минаваше над рова с вода и свързваше гробището и града.

В далечината се виждаше как група циганета влачат  металната конструкция към склада за вторични суровини. Как бяха успели да я измъкнат от основите й? Историята мълчи.

Бабите отново наддадоха рев. Този път искрен, защото съжаляваха себе си. Нито можеха да плуват, нито имаше някой як младок наоколо, та да им помогне да преминат през дълбоката вода, която делеше двата бряга, а и на всичкото отгоре бяха облекли най-хубавите си дрехи.

– Какво ще правим сега? – попита чичо Гошо от зеленчуковия магазин в квартала.

– Ще трябва да минем през гората… – неуверено каза свещеникът и тълпата бавно се обърна към пустеещата гора, която виеше клони зад паметните плочи. От години бе пусто, самотно и призрачно място, обрасло с драки и населявано един Бог знае от какво…

Докато опечалените се бореха с чувството си за самосъхранение и с нежеланието си да преплуват през мръсната кална вода, над клоните, устремени към сивеещото небе, прелетя гарван и удостои присъстващите с презряно “Гра!”. Бабите пак наддадоха рев.

– Ах! По, ако знаеш как те мразя! – кресна единият гробар и заразмахва юмрук към проклетата птица. – Влияеш отрицателно на целия бизнес!

 

– Това ли е то? Оня свят? – попита Бабето и се заоглежда. Сред приглушената светлина помещението приличаше на казино. На отсрещната стена висеше огромен неонов надпис “Lasciate ogni speranza, voi ch’entrate[1]“. На масата пред нея стояха двама – единият имаше странна прическа, напомняше малко на глухарче, а другият й изглеждаше особено познат, сякаш бе виждала снимката му из всички вестници наскоро. А зад тях – прав беше застанал трети, с изтупан лъскав костюм, който в ръце държеше стар на вид бележник и си записваше подробно.

– Не, Наталия, преди да стигнете до Оня свят, трябва да преминете през Комисията по настаняването – заобяснява този със стърчащия бял перчем. – Да ви се представя. Главен комисар Алберт Айнщайн, ръководил на отдела от 1955 година до сега. Може да ми казвате просто Ал, за по-кратко. Това е колегата ми. Той от няколко години е в бранша, но създаде доста иновации и сме изключително доволни, че вече е част от екипа.

– Приятно ми е – кимна посоченият на съседния стол господин, а Бабето се взря в него зад очилцата му.

-А! Момче! Ти не си ли този, бе… компютърджията… Работа, работа… – затърси думата в съзнанието си тя.

– Да, Джобс, приятно ми е – изненада се от прозорливостта й Стиви.

– И сега какво? – Бабето се облегна удобно на мекия стол. – Трябва да ви разкажа живота си ли?

– Може би е по-добре да споделите как Смъртта ви откри. – отвърна Алби.

– Да, – съгласи се и Стив. – Забелязали сме, че покойниците обикновено имат нужда да споделят как се чувстват след това…

– Ами… – Бабето се разтършува из спомените си. – Мисля, че всичко започна в понеделник…

 

Стоях на сергията на Жоро и разглеждах връзките с магданоз. Бях си наумила да правя мусака. Какво? Защо ме гледате така? Много си върви с магданоз! А и в него има куп полезни вещества – желязо, магнезий, пък и… е вкусно бе, мама му стара! Ако ми дойдете на гости в Оня свят някой път, може и да ви я приготвя – по специална рецепта е, направо пръстите ще си оближете! 

А? Да. Та разглеждам магданоза и с крайчеца на окото си виждам как Жорко се заглежда в мен. Знам го аз, че ме харесва от едно време още, ама нали е женен, пък аз съм стара вече… и се правим на две и половина…

Пък то, това, магданоза, де, не може да е току-такъв. Само с пресен става хубаво. Трябва да е свеж и зелен… 

И точно когато си бях избрала една връзка, Донка от съседната кооперация се доближи до мен…. 

 

– Извинете, – Бабето спря разказа си и с почуда се загледа в онзи с костюма. – Този господин защо записва всяка моя дума?

– А, той ли? – Алби погледна зад рамо. – Не се тревожете. Това е Свети Петър, такава му е работата.

– Свети Петър? – Наталия невярващо разходи поглед по стилния му костюм, а той заговорнически й намигна. – Но… той не трябва ли да има ореол, бяла роба, огромна връзка ключове, такива неща…

– Ха! Демоде! – измънка под нос светецът.

– Откакто се запозна с Версаче много държи на стайлинга си… Моля, продължете – прикани я Стиви.

 

… знам аз, че за тази Донка се говори, че има дарба – гледа на кафе, на карти, истински оракул казват, че била. Никога не съм вярвала в подобни щуротии, обаче нещо в погледа й онзи ден ме притесни. След като постави ръка на рамото ми, очите й се оцъклиха и сякаш вече не беше в този свят, а гледаше направо през мен. 

“Този петък – каза тя, – ще умреш… в ръцете на силен и красив мъж…” 

С периферното си зрение видях как Жоро се е нахилил, ама на мен хич не ми беше смешно. 

“Кофти начало на уикенда ще да е…” – отвърнах и се опитах да се махна колкото се може по-бързо от там, та накрая и магданоза забравих…

 

– А нещо за самата вечер, в която умряхте? – върна я към настоящия момент Алби.

– Не знам… – Бабето повдигна рамене. – Всичко се случи много бързо, не мога да преразкажа цялата история…

– Петьо, дай топката – Стиви се обърна към светеца, който постави по средата на масата голяма кристална сфера. – Кристална топка, модел 2013-1, работи безотказно в духовното пространство и дори няма нужда от Интернет!

– Стиви, не бъди толкова самодоволен! И без нея се справяхме преди. Малко хипноза и покойникът всичко си казваше!

– Алби, не се заяждай, виж колко по-цивилизовано е така – Стиви почука няколко пъти по кристала и в сферата се раздвижиха образи. Бабето разпозна себе си – по светлосинята си бабешка коса и по пеньоара на цветенца…

 

Петък вечер. Бабето стоеше в хола на апартамента си. Нервничеше и постоянно гледаше часовника си, нетърпеливо въоръжена с бинокъл в ръка. От време навреме се доближаваше до прозореца и надничаше през пердето. Нищо. Нищо, всеки път нищо. До момента, в който в блока отсреща не светна един точно определен прозорец. Тя побърза да вземе купата с пуканки и да нагласи бинокъла добре на сбръчкания си нос. Шоуто можеше да започне…

 

– Защо? – попита Алби.

– В нашия списък е отбелязано, че сте била голяма воайорка, особено през последните няколко години – вметна Стиви и разпръсна няколко фино изписани листа на масата пред кристалната сфера. – В досието ви е записано.

– Пенсията ми е малка, пък еротичните канали са скъпи! – възмути се Бабето. – Какво очаквате? Но вижте, младока от съседната кооперация ми пълни душата с удоволствие. При това напълно безплатно! Направо да му се прииска на човек да е с около 40-50 години по-млад!

Алби и Стиви се спогледаха изненадано. Очите на Бабето палаво блестяха, което рядко се случваше при срещите им с други покойници на нейната възраст.

– Така е в епохата на постмодернизма – потупа ги Свети Петър по рамената и те отново се взряха в кристалното кълбо.

 

…този път комшията явно беше с червенокоса тигрица.

– ДА! – доволно възкликна Бабето и почти залепи бинокъла на прозореца. Протегна се и взе една пуканка от купата на перваза. Задържа я до устните си, притихнала в очакване.

В този момент обаче нещо голямо и светещо привлече вниманието на Бабето. Тя за секунда отмести бинокъла от възбудената сцена и го насочи  към късчето небе, отрупано със звезди, подаващи се между блоковете. Нещо странно летеше към апартамента й. Имаше неправилна цилиндрична форма, примигваше в  червено и жълто и като че ли бучеше.

Докато старицата се усети какво се случва, НЛО-то кацна на терасата на апартамента й. Със стържещ звук от летящата чиния се отвори капандура и пред Наталия се телепортира сияйна бяла светлина, която бързо променяше формата си и се изпълваше с материя.

Пуканката се изтъркули от пръстите на Бабето, когато пред нея накрая стоеше самият Брад Пит.

– О, майчице!  – прошепна тя, разглеждайки холивудската му физика в хола си.

-Hello! Buenos dias! Здраствуйте! Como esta? – заговори Брад, а Бабето се опитваше да си поеме дъх от вълнение. Той очакваше тя да му отвърне, все пак в Галактическия кодекс пишеше, че земляните по принцип са учтиви. Нещо явно не беше наред. Позволи си да я докосне с пръст и разбра. – А! Български! Здравейте!

– Здравей! – с пресипнал глас отвърна Наталия и в миг съжали, че не си е облякла най-хубавия домашен пеньоар – онзи, с големите хризантеми. А и можеше да е хубаво да извика Мичето преди няколко дни, за да й боядиса косата в по-наситено синьо. Все пак Брад Пит колко често идва в дома ти? Тя кокетно пооправи разпилените си къдрици. – Брад… Брад… Сам ли си, моето момче? Джолито с теб ли?

Красавецът не отговори веднага. Изглежда премисляше въпроса.

– Джолито? – промърмори озадачено. – Вероятно е станала грешка. Сигурно заради образа, който съм приел. Не знам за какво говорите, госпожо. Програмиран съм да заема лика, който според вашия вид олицетворява красотата в пълния смисъл на думата.

– Значи… не си Брад Пит? – разочаровано попита Бабето и спря да кокетничи. Замисли се дали не трябва да извика полиция тогава. Този можеше да е някакъв похотливец! После повтори пак мисълта в ума си. Този можеше да я някакъв похотливец!!! Усмихна се дяволито.

– Марсианец съм и събираме експонати за междупланетни опити. Когато прелитахме над този град, на духовната карта в летящата ни обсерватория вашата аура сияеше най-силно. Това означава, че сте в разцвета на силите си и сте идеална за експериментите ни с детеродните функции на земляните!

Бабето избухна в смях. Детеродните й функции отдавна бяха останали част от историята. Марсианецът обаче не се смееше. Изглеждаше напълно сериозен.

– Няма смисъл да се съпротивлявате, за това ви съветвам да дойдете доброволно…

Наталия спря да се смее. Май това не беше шега, не беше скрита камера, не беше и майтап. Взря се в неистинския и все пак така очарователен Брад, огледа тесния хол на старата си панелка… и в ума й набързо запрескачаха числа, образи, спомени. На тези години бе видяла достатъчно от този свят,  може би беше време да опознае и други светове?

– Хванете ме за ръка! – подкани я марсианецът. – Програмиран съм да бъда джентълмен.

Бабето не каза нищо. Протегна се и го хвана под ръка. Тръгнаха към летящата чиния и тогава… сърцето й спря да бие и бездиханното й тяло се свлече на терасата…

 

– А тъкмо ми беше станало любопитно! – със съжаление въздъхна старицата, гледайки непомръдващото си тяло в кристалното кълбо. – Мислех да им предложа да вземат и комшията, та заедно да участваме в този експеримент…

– Смърт, ти да кажеш нещо по въпроса? – неопределено към кого се обърна Алби.

В този момент до Наталия се материализира масивно кресло от лилав плюш. Върху него стоеше дълга кокалеста фигура, загърната в черен плащ и нарамила коса с проблясващо сребристо острие.

– Съвсем по график, Алби! – отвърна Смърт и отгърна свитъка, който носеше. Древният на вид пергамент се разстла, краят му се изгуби под масата и далеч отвъд времето. – Наталия Петрова, позната  като Бабето, петък, 23:52 часа, силни вълнения, сърдечен удар. – Смърт посочи един ред от безкрайния текст с кокалестия си пръст. Обърна се към покойницата и я изгледа с червения пламък на очните си кухини. – Беше приятно да се работи с теб, Бабет, душата ти беше лека, като на юноша. Това значи, че си живяла с удоволствие, а да знаеш колко малко хора го правят… – после се изпари с тих пукот.

– Е, – заговори Стиви. – Сега трябва да кажете къде искате да прекарате остатъка от вечността.

– Какво имате предвид? Рая или Ада ли?

– Ох, тези земляни! – засмя се Свети Петър. – Какви са тези архаизми, в които вярвате! Отдавна вече тази система не работи, нали за това я има Комисията по настаняването!

– Не бъди зъл, Петьо! От хилядолетия боговете не са изпращали нови указания на хората! – Ал извади червена писалка от джоба на сакото си. – Тук сте новодомец. Можете да опишете света, в който ви се иска да попаднете, пък ние ще се постараем да намерим нещо подходящо за душата ви.

– Представете си, че сме брокери! – ентусиазира се и Стиви.

На Бабето само това й трябваше. Палавото пламъче отново засия в очите й.

– Значи… искам умерен климат, без резки разлики в температурните амплитуди, да има специфични валежи от мъже, като в онази песен, нали се сещате? Да са яки, и мускулести, пък аз да съм млада, да приличам на Анджелина Джоли и…

Времето упорито се разваляше. Небето бе придобило особен цвят, граничещ между индигово синьо и умопомрачително сиво. Започваха да се сипят едри и тежки дъждовни капки. В далечината са чуваше гръмовен грохот и се разнасяше сияние от светкавици.

Свещеникът, като божи човек, водеше групата на опечалените през храсталаците в гората. Бабите вече не се лигавеха, ами всячески се опитваха да запазят колкото се може повече от новите си рокли. Често призрачната тишина биваше нарушавана от гарваново грачене. Тогава гробарите започваха вдъхновено да псуват – с целия цветущ арсенал от ругатни, на които е богат българският език.

Точно една особено описателна ругатня активира духовното табло в летящата чиния, акустирала на поляната зад иглолистните дървена в гората. Марсианците доволно потриха ръце, тоест пипала, тоест израстъците, с които си служеха като ръце в реалната си форма, и почти еуфорично се зарадваха на прииждащата към тях група земляни…

– Здравейте, уважаеми зрители! Пак съм аз, вашият любим метеоролог, а това е късната прогноза за времето! Липсвах ли ви? Ха-ха, знаех си аз, че съм ви липсвал! По този повод съм ви подготвил едно страхотно стихче за края на емисията… А сега – да си поговорим малко за прогнозата! Какъв странен ден, нали? – отново синоптикът със странната нахилена физиономия и още по-странното велурено сако, ръкомахаше пред картата на България. – Цялата страна днес се радва на топло пролетно слънце! Като изключение прави само това малко градче, ето тук, точно в сърцето на Балкана! Някак си там се е развихрила страховита буря. Не са ли големи късметлии с този благодатен пролетен дъжд…

Сигналът прекъсна. Натежала от пътници летяща чиния премина покрай сателита, който отговаряше за телевизионния сигнал в тази част от планетата, и счупи част от предавателя му…

Ухилената физиономия на синоптика застина за миг на екрана, премигна, премигна, и после цялата картина се стопи в мрака на телевизорите в цяла Българи, южните части на Турция и половин Македония.

 

Яница ХРИСТОВА

Яница Христова завършва бакалавърска степен по „Книгоиздаване” във Велико Търново, а след това е част от магистърската програма „Творческо писане” в СУ. Нейни разкази и стихове са излизали в различни периодични издания и алманаси. През есента на 2013 година е премиерата на първата й пиеса – „Без контрол“ в театър „София“, а през 2014 година разказът й„Машина за истории” е сред победителите в Конкурса за фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян. В момента Яница е на 26 години и работи в сферата на медиите. Нейни текстове могат да бъдат прочетени в личния й блог, както и на страниците на „Момичетата от града”.

[1] „Надежда всяка тука оставете” – „Ад”, Данте – Б.А

Няма коментари
Разкази

Звездни нощи

  • От
  • юли 7, 2016

Ловците се върнаха в пещерата и носеха нанизани на големи дървени пръти две диви планински кози. Здрачът падаше пред входа на каменния им дом, а огънят пращеше в издълбаното скално огнище. Тази вечер щеше да се пирува.

Ая – дъщерята на Вожда – наблюдаваше танцуващите сенки на жените, които щяха да изпекат месото на огъня, да почистят кожите и да запазят най-хубавите кости. Те пееха – благодарствена песен за добрия улов, благославяха Слънцето и благодатта му, извиваха кръшните си тела около огъня и замятаха в ритъм кожените си туники.

По някое време сред тях се прокрадна дългурестата фигура на Оги – младият мъж, който не ходеше да ловува. Той носеше голяма плетена кошница, пълна с боровинки и ароматни треви. Мускулестите ловци се извъртяха към него. Смехът им отекна в дългата пещерна зала. Вождът се приближи ядосано до момчето, събори кошницата и смачка с крак меките плодове. Изсумтя заплашително. Оги изглеждаше хладнокръвен. Само по свитите му в юмруци ръце се виждаше тънката нотка на недоволството. Младежът не каза нищо. Обърна гръб на групата и се насочи към изхода на пещерата. Преди да излезе, плъзна тъжен поглед към майка си. Старата жена се правеше, че не е забелязала нищо. Но очите й бяха плувнали в сълзи, докато обезкостяваше животните до огнището.

Този история се повтаряше почти всяка нощ. Ая я бе наблюдавала стотици пъти досега. Но се надяваше днес да е различно… Въздъхна. Влезе в шатрата си, която бяха завършили преди ден – собствено нейно жилище сред селището, изплетено от клони и папрат. Тази  нощ беше новолуние. Ая беше събрала достатъчно луни зад гърба си. Бе настъпил моментът, в който да създаде семейство, да избере ловец, който да се грижи за нея и бъдещите им деца. Ритуалът щеше да започне след малко. Тя наметна върху раменете си туниката от тънка еленова кожа, обагрена в червено. От шията й се спускаше метален накит, който завършваше с прозрачен кристал. В абаносовите си коси вплете украшения от кост и миди. Репутацията й на най-красивото момиче в племето беше неоспорима…

Огънят пукаше. Сенки плъзваха по лицата на племето, събрано около огнището. Гласовете им изпълваха нощната тишина и въздуха, напоен с аромат на печено месо и билки. Ая заемаше централно място, а до нея Вождът обхождаше с поглед широкоплещестите млади ловци. Скоро щеше да даде начало на ритуала. Момчетата щяха да имат изпитания за сила, за ловкост, за най-добре изработено оръжие – лък или копие.

Ая потрепна при мисълта. Отговорността за този важен избор надвисна над раменете й като съдба и проклятие. Имаше чувството, че дъх не й достига тук. Напълни глинената купа със сварени билки, взе още едно парче печено месо и излезе на въздух.

Оги стоеше пред входа на пещерата. Чертаеше нещо с пръчка в меката пръст. Ая приседна до него и му подаде глинените съдове. Той ги пое с недоумение.

– Мъж, който не умее да ловува, не може да яде от храната на племето – повтори думите, чувани много нощи преди това.

– Оги… Знаеш защо го прави баща ми, нали? Трябва да има правила, за да оцелеем.

– Беше много по-лесно, когато бяхме деца и си играехме около шатрите на племето…

– Знам – Ая постави ръка на рамото му, – но отдавна вече не сме деца. Всеки трябва да поеме своите отговорности.

Оги се загледа в купата. Нощното небе се отразяваше в ароматния еликсир, луната надзърташе зад глинения ръб и сякаш тихо им се усмихваше.

– Месото ухае хубаво – каза по някое време той.

– Яж. За теб съм ги донесла.

Младият мъж се поколеба. Но свитият му стомах изкъркори и взе решението вместо него. Той отхапа голямо парче и шумно задъвка.

– Не ме бива в стрелбата с лък – заговори Оги, – а с копието съм още по-трагичен. Не съм толкова силен. Раменете ми са слаби. Като на жена, казват, че били. Не мога да догонвам дивеча. Когато случайно го стигна, нямам достатъчно ловкост, за да разбера кое е най-слабото му място. Мога само да събирам плодове… Аз съм срам за своето семейство.

– Не си… – гласът на Ая не беше уверен. – Просто всички те сравняват с баща ти, а ти си много различен от него.

– Да, с мъжа, който откри пещерата…

– И ни спаси от бога на вятъра и богинята на дъжда. Той ни даде най-хубавия подслон…

Бащата на Оги беше легенда – предишният Вожд, който реши, че не може племето му да се превива под силата на бурите и да губи шатрите си при най-лекия вятър. Сам тръгна на поход. Сам откри пещерата, в която в момента живееха всички. Но когато доведе хората до входа й, го чакаше изненада. Мечка, голяма като канара, пазеше мястото като свое. Вождът се пребори с нея, но раните му го отведоха към далечни други светове скоро след това. Оги беше малък. Помнеше само силните му ръце и рамене, върху които светът изглеждаше много по-прост и по-подреден.

– Тази история ме пази, Ая. Ако не беше баща ми, Вождът до сега да ме е изгонил от племето. Аз съм издънка. Не съм полезен за никого от вас. А не съм глупав. Знам, че ако остана без племе, ще загина. Ще бъда сам сред зверовете. Но така сякаш умирам всяка нощ… Тук, под звездите.

Ая се облегна на каменната стена зад гърбовете им. Звездите блещукаха ярки и безгрижни над тях. В далечината припяваше тъжна нощна птица.

– Звездите са божествени сълзи, Оги. На Слънцето му е тъжно, че ни изоставя през нощта сами и плаче за нас. Сълзите му светят в тъмното и не ни позволяват да загубим пътя си никога.

– Не знам дали ще ми повярваш, но от доста време ги наблюдавам. Струва ми се, че те се движат. Че и ние се движим, заедно със земята под краката ни.

Ая се изправи и се загледа в момчето. Изглеждаше сериозен.

– Дори и в момента ли? – не вярваше тя.

– Да, дори и в момента.

– Странно. Не усещам нищо.

– То е… неуловимо. Сякаш невидима сила ни завърта в пространството. За това звездите всяка нощ не са точно там, където са били преди това. Ела, искам да ти покажа нещо.

Оги се изправи на крака и подаде ръка на Ая. Тя я пое и двамата се скриха зад шубраците, които ограждаха входа на пещерата.

Момичето занемя. Скрита от погледите на всички, скалата тук сияеше. Сякаш небето се отразяваше по гладкия камък и звездите я наблюдаваха едновременно там, отгоре, и тук – точно пред очите й.

– Какво е това? – възкликна Ая и прокара ръка по скалата.

– Това са наблюденията ми. От години ги гледам тези звезди. Трябваше по някакъв начин да отбелязвам промените. Издълбах ги с нож.

– Но… те блестят! Като истински! Как си го направил? Това е магия!

– Не е магия! – засмя се Оги. – В гората има един вид дървесни гъби. Те светят в тъмното. Събрах част от кората им и я превърнах в багрило.

Ая се разхождаше около студения камък и прокарваше пръсти по всяко едно отделно съзвездие. Приличаше на малко дете, което за пръв път излиза от пещерата. Оги стоеше облегнат и я наблюдаваше тихо. Под бледите лъчи на лунната нощ изглеждаше още по-красива.

– Виж, – той се доближи до нея, – приличат понякога на различни животни. Това не ти ли прилича на мечка?

Ая отстъпи крачка назад. Наклони глава. Засмя се.

– Да, погледнато така, прилича. А това? Това какво е?

– Не знам. На теб на какво ти прилича?

– Ами… бих казала, че е сърна.

– Може да бъде всичко, което поискаш, Ая.

Ая се спря до него. Оги беше прекалено висок за нейното племе пещерняци. Беше и прекалено слаб, защото ловуващите го лишаваха от стабилна храна. Когато бяха малки, играеха заедно до огъня. След това спряха. И не бяха говорили от години. Баща й, новият Вожд, не го харесваше – никак.

Оги смутено се извъртя, избягвайки погледа й. Тишината между тях бе надвиснала като неловка бариера.

– А това – Ая се върна към скалата, – какво е? – Тя прокара пръст по една особено ярка звезда, която оставяше блестяща следа след себе си.

– О, това ли? Не знам как се нарича. Ела и ще ти покажа.

Оги се промуши навътре в шубраците. Няколко скални издатини му помогнаха да се покачи на хълма над пещерата. Ая запретна туниката си и го последва в тъмнината. Когато и двамата бяха достатъчно нависоко, той хвана ръката й и посочи една определена ивица в небето. Там кометата сияеше сред звездите, а опашката й оставяше ярка следа в небосклона.

– Появи се преди няколко дни. В началото беше много бледа. Прилича на звезда, която пада от небето. – каза Оги.

– Да, наистина. – кимна Ая. – Божествена сълза, отронена за хората…

Очите на момичето се насълзиха. Ая обърна гръб и на кометата, и на Оги. Седна върху влажната земя и сведе глава така, че косата скри лицето й.

– Страх ме е, Оги!

– Но… от какво? Ти си дъщерята на Вожда!

– Аз съм преди всичко дъщеря на Слънцето, Оги, като всички нас.

– Почакай, не разбирам… – младежът коленичи до нея. – Ти скоро ще бъдеш жрица, ще си избереш ловец, ще изпълниш всичко, което племето иска от теб. От какво толкова има да се страхуваш?

– От… от всичко! Ако днес направя грешен избор, ако зимата тази година е твърде жестока, ако не спазя ритуалите правилно, ако разгневя боговете, ако племето пострада заради мен?

Тя се обърна съм него. Очакваше той да й каже нещо. Да я успокои. Той само се усмихна и посочи звездите.

– Виж ги. Те никога за нищо не се притесняват. И правят света по-добър и по-красив.

Ая се засмя. Засмя се и Оги.

– Знаеш ли какво си мисля, Оги… – тя се приплъзна към него и облегна глава на рамото му. – Чувствам се добре до теб, не си като другите, не си като ловците. Те ме плашат.

– За пръв път някой да види нещо хубаво в това, че не съм като ловците – Оги тъжно се усмихна.

– Не. Наистина. Затова искаш ли… да споделиш разстланата кожа на пода в шатрата ми тази нощ, скрита от погледа на всички?

Оги остана безмълвен. В тишината чуваше учестеното й сърцебиене. Тя се притесняваше. А той беше твърде изненадан, за да разсъждава трезво.

– Тази нощ? – попита объркано.

– И всички останали безкрайни нощи, докато някой ден Слънцето ни прибере при себе си и ни отведе на Дългото пътуване.

– Аз… Да… Но баща ти няма да доволен, Ая!

– Казах ти – аз съм преди всичко дъщеря на Слънцето… – тя се притисна по-близо до него и затвори очи. Сърцето й забави ритъм, затова пък неговото лудешки препускаше напред…

В пещерата цареше оживление. Състезанията бяха започнали и ловците наддаваха бойни викове, докато премерваха силите си. Когато Ая и Оги влязоха, въздухът се раздвижи и пламъците на огъня затрептяха. Мъжете спряха боричкането си, Вождът се изправи. Погледът му се плъзна първо по Ая, после по Оги и накрая се спря върху сплетените пръсти на ръцете им.

– Татко… – гласът й не трепна. – Аз избрах.

– Какво трябва да означава това? – Вождът заплашително тръгна към тях. – Как така си избрала?!

– Ето, виждаш, избрала съм. Ти трябва да се подчиниш на волята на жрицата на това племе! Не искаш да си навлечеш гнева на боговете, нали? Племето няма да го приеме добре. Може дори да те прокуди от пределите на селището…

Двамата се гледаха дълго. Нито един от тях не извърна поглед.

– Защо го правиш? – накрая не издържа Вождът. В гласа му вече не бе останала познатата заплашителност. Чуваха се само бащинска загриженост и тревога. – Искаш да ме накажеш ли?

– Това няма нищо общо с теб, татко.

– А тогава защо, Ая? Бащата на Оги беше силен воин, но той не е! Помисли малко! Знаеш, че когато дойде зимата, дивечът намалява, храната е оскъдна. Племето пак ловува заедно, но добрият ловец има привилегията първо да помисли за жена си и децата си… Оги няма да може да се погрижи за теб.

– Не ми е нужно някой да се грижи за мен. Аз знам всички лековити билки в района, познавам всички ядливи гъби и корени, мога да направя храна от всичко, знам как да умилостивя боговете. Това никой от твоите воини не го може, нали?

– Но, Ая…

– Не се тревожи за мен, аз знам какво правя. – Ая се усмихна за пръв път, откакто влязоха в пещерата. Пусна ръката на Оги, приближи се до Вожда, надигна се на пръсти и го целуна по челото. – Искам всички нощи от остатъка на живота ми да имат двойно повече звезди. Тази магия сама не мога да я създам.

– Не разбирам… – прошепна Вождът.

– Някой ден ще разбереш. Сега просто дай благословията си и дай тон за ритуалната песен, която ще свърже този съюз с вечността.

Вождът остана като вкаменен. Ая се отдалечи от него, хвана Оги за ръка и го поведе към новата си шатра. Племето се раздвижи. Някой зададе тон за песен. Погледите на всички дълго се носеха след двамата млади. Някой от тях сякаш за пръв път виждаха, че Оги е част от племето, други като че ли за пръв път забелязваха, че не е толкова странен. Само майка му стоеше тихо в тъмния ъгъл на пещерата и плачеше – от щастие…

Яница ХРИСТОВА 

 

Няма коментари
Разкази

“Изгубеното Северно сияние”

  • От
  • юни 1, 2016

Разказът ми, участник в конкурса за фентъзи разказ “Песента на Юга”, организиран от Fantasy LARP Center. Първата му публикация можете да прочете ето ТУК.

Още преди да отворя очи усещах, че нещо не е както трябва. Между пръстите ми имаше странна, влажна и грапава консистенция, която дразнеше кожата ми и по нищо не приличаше на сняг. Нито на лед. Вложих цялата си воля в усилието да надигна уморените си клепачи. Имах чувството, че не съм го правила от векове. Е, то точно така си и беше, няма какво да ви лъжа…

Яркото слънце проряза сетивата ми като стоманен нож, забит в зениците на очите ми. Надигнах се на лакът върху мокрия пясък. Отместих полепналата по лицето ми коса. Вълните още се плискаха върху краката ми, а морската шир синееше към безкрая. Въздъхнах. Не очаквах да видя това, когато се събудя след дългогодишния си сън…

Огледах се. Брегът се простираше зад мен, а след него започваше тучна зеленина, палми извиваха стъбла към небето, а някакви шарени и шумни птици пореха въздуха над мен. Погледът ми се спря на група хлапета, които стояха като хипнотизирани и ме гледаха, без да помръдват. Опърпани препаски покриваха мургавите им телца, а гарвановите им коси образуваха тъмни ореоли над главите им. Очите им – тъмни ококорени мъниста – се взираха в мен. Едно от тях не издържа. Замери ме с празна мида, която одраска кожата на рамото ми, подаваща се изпод скъсаната ми вълнена рокля. Всички деца се разпищяха и побягнаха в различни посоки.

Аз останах сама на брега. Усмихнах се. Иронично и на себе си. Поех дълбоко дъх – топлият въздух изпълни дробовете ми като благодат и проклятие едновременно. Затворих очи и се опитах да се концентрирам.

Помня най-важното: коя съм и как да владея магията. Всеки, който е обучен на Север, знае, че когато се настроиш на правилните честоти, цялото вселенско знание може да премине през теб. Да изпълни всяка част от теб – всичко, което се е случило, което не се е случило и което ще се случи някога… И това знание може да те направи оръжие в ръцете на елементите, които изграждат баланса в света около нас. Това всъщност е магията. Това те прави Вещица.

А аз… аз бях най-добрата!

***

Дъщеря съм на Севера. Родена съм сред студ и снегове – в земя, скована от лед през по-голямата част от годината. Дните бяха кратки, нощите – дълги и безкрайно тъмни. Небето понякога изцъклено се взираше в скромните ни домове, обгърнати от сняг – но дори и когато времето беше ясно, звездите оставаха студени, далечни.

Пред горящите огньове баба ми разказваше истории всяка вечер: за отминали времена, за древни владетели, за жрици, които са проправяли пътя на Съдбата. Баба не беше обикновена жена. Личеше първо по погледа ѝ – чист изумруд, който се забиваше в теб и те правеше безсилен, и по косата ѝ – сплетени червени пламъци, които нямаше как да объркаш. Всички ми казваха, че много приличам на нея. Бяха прави. А аз знаех, че с всички тези истории баба прави нещо много важно – подготвя ме за бъдещето.

Защото страшни неща се спотайват в дълбокия и дълъг мрак. Питайте малките деца – те не потулват страховете си под оправдания и илюзии, те много ясно виждат опасността, но с течение на времето възрастните забравят, изграждат щит от самозаблуди и не вярват на малките.

Леденият мрак на Севера не е нещо, с което човек може да се шегува или да пренебрегва с лека ръка. Той може да потопи в забрава всички, които живеят там. За това са необходими хора със специална дарба, които да поддържат баланса – между сеитба и жътва, между стари и млади, между глад и наличие на храна, между живот и смърт. Защото на Север животът се движи по тънка линия, която ако не внимаваш, всеки миг може да замръзне и да се скъса. Тези избраници трябва да имат своя, вътрешна светлина, която не се влияе от външния мрак. Трябва да овладеят магията и да поддържат мисълта си винаги будна, винаги нащрек. Баба беше такава жена. Беше вещица. Вещица станах и аз…

***

И си изтърпях наказанието за това. А най-голямото наказание за една северна вещица, която се самозабрави и злоупотреби със силата си, е сестрите ѝ да ѝ обърнат гръб и да я оставят сама в сърцето на леда. Сборището – цели 12 северни вещици – се събра и реши да ме линчува. Обединиха се срещу мен и аз бях безсилна срещу всички им. Магията ми не стигаше и започнах да се вледенявам – да потъвам в айсберга, който се простираше под краката ми.

Кълбета от емоции дълго преминаваха през мен. Мислите ми се бунтуваха, но тялото не ми се подчиняваше. Когато решиш да използваш зимата срещу враговете си, зимата има право да те погълне в себе си… И в един момент непрогледният мрак изпълни съзнанието ми. Приличаше на сън. Но не беше. И това беше по-страшното – щеше да продължи завинаги. Нито жива, нито мъртва – заклещена между световете. Поне да можех да умра – да се слея в потока от енергия, който циркулира непрестанно в света, и да намеря покой…

***

Отворих го

Няма коментари
Разкази

Старият победител

  • От
  • април 23, 2016

 

Разказът “Старият победител” и публикуван за пръв път на страниците на в. “Дума” – брой 139, от 20 юни 2015 година. Публикацията му можете да прочете ТУК. 
 

Яница ХРИСТОВА е родена на 1 юли 1990 година. През 2013 година завършва “Книгоиздаване” във Великотърновския университет, а в момента работи в столицата и е част от магистърската програма по творческо писане в СУ “Св. Климент Охридски”. “Първият ми опит с писането на разкази бе, когато бях на 9 години, и оттогава знам, че искам да се занимавам с литература, но и че ми предстои доста четене, учене и писане, за да мога да разказвам историите си по възможно най-добрия начин” – споделя Яница. През есента на 2013 г. се състоя премиерата на нейната първа пиеса – “Без контрол” в театър “София”. През юни 2014 г. спечели Втора награда във втора възрастова група на Осмия национален конкурс за млади художници и литератори “Душата на един извор”.

 

Винаги, когато дядо Стефан вървеше към опустялата стара фабрика в края на града, където се приютяваше всяка нощ от години насам, нещо из дрехите му металически подрънкваше. Винаги. Дори в дните, в които не получаваше от минувачите и пробита монета даже.

Понякога този тайнствен звън привличаше погледите на околните. Обаче същите тези любопитни погледи бързо се отклоняваха, след като срещнеха окаяната външност на стария бездомник, след като се разходеха по прокъсаните му избелели дрехи и по загорялото му от слънцето прашно лице, след като потънеха за част от секундата в безбрежната тъга, която струеше от слабото му клошарско тяло и безкрайно се отразяваше в дълбочината на очите му…

 

И тази нощ дядо Стефан вървеше към фабриката, а тихият звън отмерваше стъпките му. Този звук го успокояваше и правеше погледа му някак… замечтан. Може и да нямаше нищо друго, останало му в този свят, но поне имаше него – звука, безгласното вълшебство в дните му, което с всяка стъпка му напомняше, че все още има надежда, има смисъл…

Но изведнъж звукът секна. Неочакваната тишина привлече вниманието на двете възрастни жени, които бяха подминали току-що стареца по обичайния му маршрут. Те любопитно се обърнаха и видяха как дядо Стефан стои, облян в жълтеникавата светлина на уличното осветление, а около него тихо се сипят първите плахи снежинки, с които обикновено идва зимата. Старецът се държеше за овехтялата шуба и гледаше нагоре – към дълбокото черно небе, от което само няколко звезди се подаваха със студения си ноемврийски блясък. Нещо явно не беше наред…

… защото след миг дядо Стефан се свлече върху хладния тротоар, а около него се разнесе силен металически грохот, понесен сред високите сгради от акустиката на пустеещата улица… Някъде в далечината засвири линейка и после всички звуци се сляха в тъмнината около бездомника…

Когато отвори очи, около него царуваше сияйна белота. Но това не беше Рая, защото той не беше мъртъв. Най-малкото защото ясно усещаше иглата, забита във вената му, по която се стичаха животворните вещества от системата, надвиснала над леглото му.

– Не се движи рязко – чу глас сред белотата. – Получи слаб сърдечен удар. Но трябва да внимаваш много оттук нататък, това може да е било само предупреждение…

– Нямам пари да платя за престой в болница… – отвърна дядо Стефан.

– Сигурен ли си? – многозначително попита мистериозният глас и за миг, само за миг, по челото на стареца се разходиха бръчици на паника. Той надигна бялата завивка и шокирано погледна чисто новата пижама, която определено виждаше за пръв път.

– Шубата ми?! Къде ми е шубата?! – опита се да се изправи, но системата го прикова към болничното легло. Така обаче виждаше притежателя на гласа – млад лекар, може би едва прехвърлил тридесетте, с добронамерен лешников поглед и немирна абаносова коса.

– Тя ли те интересува или… те? – усмихна се лекарят и приседна в края на леглото му.

– Виж, момче, не съм ги откраднал… Мои са! Никога не съм бил крадец, никога!

– Не съм и намекнал подобно нещо, деденце, не се вълнувай, в момента емоциите не са добър съветник… Но бях изненадан наистина! Толкова са много! И повечето са златни! Сигурно тежат, когато ги носиш постоянно с теб…

– Не тежат повече, отколкото теглото на един бездомник – тъжно се усмихна старецът и сведе поглед към леглото. – Те ми дават надежда всеки ден и ме карат да вярвам в хубави неща, дори и когато заспивам гладен, дори и да срещам в очите на хората по пътя упрек, обвинение или погнуса… Те ме карат да помня винаги кой съм… кой съм бил. А аз съм същият като преди, само че… съм по-стар и с годините съм видял колко многолик е животът и как в един миг може да си на върха, а в следващия – на дъното, отвъд предела на най-мрачните си представи. Далеч отвъд… Там, където очарованието да бъдеш човек се измества от най-неприятните човешки, чисто човешки житейски несгоди… откъдето красивото си отива, за да остави всичко грозно да те завладее. Виждам го в очите на другите. В начина, по който ме гледат… или по-точно – когато отказват да ме видят, все едно не съществувам… Защото се страхуват, че ако ме допуснат като възможност в света си, някой ден може и да станат като мен…

– Моля те, по-полека с емоциите, господин… – младежът затърси с поглед медицинския картон, но не го откри.

– Георгиев. Стефан Георгиев. Но не са ме наричали по име, нито са ми казвали “господин” от… има-няма 10 години. Дори понякога се чудя дали така се казвам наистина. Но когато погледна медалите… Знам, че това съм аз! – с особена нотка в гласа спомена за медалите и сякаш тази дума свали от плещите му целия товар, трупан през последните години.

– Разкажи ми повече за тях! – въодушеви се лекарят. – Десетки са! Има от национални състезания, от европейски първенства, дори има и от световен турнир! Изумително е! Откъде един клошар има толкова медали в себе си?

– Е, чак пък изумително… – скромно се засмя старецът. – Бях млад и атлетичен, не ми липсваше амбиция и хъс за тренировки. Треньорите казваха, че в мен има потенциал, и аз се опитвах да го използвам рационално. Явявах се на състезания, печелех. Бях влюбен в леката атлетика. Но най-много обичах да мятам гюле – надалеч, далеч… все едно с него изхвърлях и лошите мисли вън от себе си. Или да тичам. Обичах да тичам и вятърът да пее в ухото ми, да шуми като шепот на забравен бог. Вдъхновявах се така – сам. Това никой треньор не може да ти го даде. Той може да ти покаже ключа към способностите ти, но ти трябва да ги събудиш сам, за да си най-добрият сред всички останали. Аз го можех. Тогава. И се раздавах до края на силите си. Затова и медалите са ми толкова скъпи… запазили са най-хубавото от мен.

– Но?

– Какво “но”, докторе?

– Ами явно нещо се е случило, щом сега си тук…

– Кръговрат – тъжно сви рамене дядо Стефан. – Печелиш, докато си млад. После трябва да поемеш в друга посока. А и се влюбих. Как да не се влюби човек! Казваше се Мария и беше гимнастичка. Като се усмихнеше, и имах чувството, че в стаята грейва слънце. Оженихме се. Имахме дъщеричка – Мая. Старецът замълча за момент и дискретно се опита да прикрие мокротата, разляла се около очите му. – А аз бях треньор. Имаше турнир в Копенхаген и бях с отбора, когато… е избухнал пожар в къщата ни. Никога няма да си простя, че не бях с тях онази вечер!

– Виж… – неловко започна лекарят, но дядо Стефан махна с ръка, преглътна невидимата тежест в гърлото си и продължи.

– Няма проблем, минало е, не мога да върна времето назад, знам… Но ако можех, щях да изгоря заедно с тях!

– Не говори така…

– Така е! Всичко, което обичах, си отиде в онази нощ. Отиде си и най-важната част от мен. Останаха ми само медалите. Защото те не горят… Не можах да се съвзема след пожара. А когато веднъж започнеш да затъваш, няма измъкване, да знаеш! Всъщност – по-добре е никога да не научаваш… Защото когато се превърнеш в развалина, оставаш сам наистина – без приятели, без роднини… Само ти и кошмарите ти. Които се сбъдват, един по един…

– Съжалявам, че попитах. Не трябваше… – неловко смутолеви лекарят и извърна поглед от бедния стар мъж.

– Доктор…?

– Атанасов.

– Доктор Атанасов, вие сте млад човек още. Ще видите какво ли не по пътя си. Не отклонявайте очи от тази част на живота. Прекалено много хора го правят… Пък и… може би трябваше да разкажа на някого, може би ми остава прекалено малко време до края на собствения ми път…

– А някога… Не ти ли е хрумвало да ги продадеш? Медалите имам предвид. Може би ще закрепиш положението за месец. А един месец е много време. Това може да е добър старт, едно ново начало за някоя нова посока в живота ти…

– Да ги продам?! – изуми се старецът. – Не! Никога! Все едно да продам последната частица от душата си… Впрочем – ще ми ги върнете ли?

– Разбира се – в шкафчето до леглото са – приятелски се усмихна лекарят и дръпна чекмеджето, което се отвори с ръждив стон. Старецът погледна бляскавите медали. Гледа ги дълго, докато тишината в разговора се разтегляше като ластик. Накрая извади един от златните, обкован с лавров венец, копие и топка, и го подаде на младежа. – Но господин Георгиев, какво правите?

– Вземи го, момко. Това е първият медал, който някога получих. Първото ми доказателство, че с труд всичко се постига… и че животът може да е хубав. Давам ти го за човешкото ти отношение към мен… – дядо Стефан се усмихна така, все едно още няколко години бяха смъкнали товара си от раменете му. – А аз не съм се чувствал човек от много време насам…

– Но… нямаше нужда! – доктор Атанасов, обигран още от университета в спазването на строго самообладание, изглеждаше трогнат и развълнуван. – Знаеш ли, дядо, ще се опитам да направя още нещо за теб…

И го направи. Писа на свой приятел, с когото бяха израснали от деца, но по някое време животът ги прати по различни пътища – единия към медицинския факултет, другия към земеделския колеж. Писа, че ще му изпрати читав човек – стар лекоатлет, шампион с голяма душа, но леко болно сърце – за помощник в работата около полето и животните. След като го изписаха от болницата, доктор Атанасов помогна на дядо Стефан да стигне до гарата, качи го на влака, неизменно съпровождан от онзи познат, тих, но постоянен звън… Помаха му през прозореца… и не го видя никога повече. Напролет получи имейл, в който пишеше, че дядо Стефан – този слънчев божи човек – спечелил обичта на цялото село и не отстъпвал по нищо на младите юнаци по нивите, докато една сутрин, преди да тръгнат за сеитба, не се появил за закуска. Качили се до стаята му да го повикат, когато открили, че той си е отишъл завинаги – починал в съня си, поставил ръка върху медалите, лежащи на гърдите му, запечатал завинаги усмивка на лице и поглед, изпълнен с вяра, отправен напред…

Понякога, когато доктор Атанасов вървеше из града, срещаше бездомници, които жално протягаха ръка напред. Пускаше по няколко банкноти в ръцете им и винаги, винаги, когато имаше свободно време, сядаше да размени по някоя човешка приказка с тях. После тръгваше по пътя си и се питаше къде ли е дядо Стефан сега, дали е открил семейството си и дали не тренира някой ангелски отбор? После, на път към болницата, напипваше онзи скъп медал, който винаги носеше в джоба на сакото си, и отговорът идваше сам – част от дядо Стефан винаги щеше да бъде тук… за да го прави по-добър човек…

Яница ХРИСТОВА

 

Няма коментари
Разкази

Кратки разкази с по 18 думи

  • От
  • април 13, 2016

Двата ми кратки разказа, които през април взеха участие във фейсбук конкурса на “Grant’s”  за разказ, написан само с 18 думи:

Трупът беше открит в доста необичайна поза. В ръката си държеше годежен пръстен. Явно отказът е бил категоричен…

Исус беше таксиметров шофьор. Виждах го често в квартала. Веднъж не спря на червено. Чакаме го да възкръсне…

Няма коментари
Разкази

БОЛЕРО

  • От
  • март 22, 2016

Разказът ми “Болеро”, част от отличените творби от конкурса “Дуенде, безпокойство, кеф”, организиран от Международния литературен фестивал в София, посветен през 2015 година на Иберийския полуостров. Разказът е включен в електронния сборник на конкурса, което можете да изтеглите ето ТУК.

Животът може да се промени за миг, един-единствен миг – едно тупване на сърцето, един прескочен удар, един поглед, една дума (понякога – премълчана).

– С тези ръце малко по-плавно – инструкторката минаваше покрай нас и оправяше ту брадичката на някого, ту присвитото коляно, ту изпъчения лакът. – А ти – посочи мен. – Къде блуждае погледът ти? В очите, момиче, е магията на целия танц! Ако в очите ти няма звезди, докато танцуваш, значи нещо с теб не е наред. Какво с теб не е наред? Ще споделиш ли?
Цяла дузина танцуващи мъже и жени приковаха очи в мен. Замълчах. Преглътнах сълзите си. Надявам се блясъкът им да е минал за звезди…

След като светът ти се срине върху теб, впрягаш цялата си воля. Започваш – като пъзел – да се събираш наобратно. Само че не е изключено да не си спомниш кое парченце къде е било в целия този хаос. И накрая – когато се погледнеш отстрани – с изненада да установиш, че си сглобил съвсем различна картина. Вече не си същият. И никога повече няма да бъдеш…

– Движете се по-бавно, почувствайте партньора си – когато говореше така, грееше. Виждахме го всички. – Да танцуваш болеро, да танцуваш въобще, е като да си влюбен. Трябва да имаш доверие на човека до себе си и да последваш стъпките му. Но за разлика от любовта, тук толкова важни сте колкото и вие, толкова и публиката. Трябва да се видите отразени в техните очи и да им предадете вдъхновението си. „Duende” го наричат! Нещо невидимо, което извира от вас, и може да запали огън, да остави следи, да боли, да горчи, но да го обичаш с цялата си същност, да не можеш да откъснеш очи от него, като от привидение… Това е повече от страст, това е… душата ви, изложена на показ…

Скоро срещнах Него. Различен беше. Не приличаше на онзи, когото винаги съм си мислила, че ще обичам. Той ме провокираше. Караше ме да изляза от кожата си, да бъда човек, който не съм вярвала, че мога да съм.
Това ме объркваше, плашеше и изпълваше с нетърпение. С желание да превъзмогна себе си. А сега знам – само някой, който успее да превъзмогне себе си, може да обича някой друг.
Но вече е късно.

– Болерото не е като другите танци! Има една характерна напрегнатост, която го различава. Тук има борба между добро и зло, между среща и раздяла. Танцувайки, вие можете да прочистите духа си. Да преживеете онова безпокойство, което замъглява ума, но води до покой. Хайде сега, приближете се… Стъпка, стъпка. Пауза. Стъпка, стъпка. Завъртане. Точно така. Стъпка… Разбирате ли? Чувствате ли го вече? Ритъмът не е плавен. Като в живота е. Нещата се забързват, преобръщат се, рязко спират. Но вие ни бива да се колебаете в стъпките си. В това е магията… – инструкторката прокара пръст по устните си, сякаш мислеше за нещо свое. – Хайде, започваме…

А аз си мисля за любовта: как идва като древногръцка трагедия. Ще изтръгне сърцето ти с фина жестокост и няма да разбереш как ти се е случило и кой Бог е виновен за това…
А може би не са виновни боговете. Навярно сама съм си виновна. Обърках стъпките…
Оставих го да си тръгне…

– А най-хубаво е, когато сте на голямата сцена. Танцувате под светлините на прожекторите, публиката е притихнала. И когато след изпълнението ви залата избухне в пламъци от аплодисменти, знаеш, че си свършил добра работа. Можеш да се усмихнеш и да потънеш в блаженство и кеф… – усмихва се. Бръчиците, събрани с годините, танцуват по лицето ѝ. Ние, курсистите ѝ, го знаем – тя е имала всичко това. Изживяла е успеха си, спечелила е завиден брой златни медали, обичала е… След това е дошла катастрофата. Травмата. Сбогуването – с всичко, на което държи до болка.

Но ето, че тя се е справила.
Аз ли имам оправдание, за да не го направя?

П.С.: Илюстрацията е от сайта на Фестивала – www.literaryfest.org

Няма коментари
Разкази

Последното гостуване

  • От
  • август 14, 2015

Разказът ми “Последното гостуване” отличен с втора награда в Националния конкурс за разказ на младежка тема – 2015 г. Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.

Не. Няма да ми липсват. Няма да ми липсват баницата, киселото мляко, картините с розоберачки върху старите кутии с локум. Няма да ми липсват наистина. Няма да си взема мускалче с розов парфюм и няма да си връзвам мартеници през март. Вкусът на ракията от татковото лозе няма да ми липсва. Няма да ми липсва сладкото от диви ягоди и шопската салата даже няма да ми липсва. Няма. Наистина – няма! И ще тръгна – без меланхолия. Без сълзи. И без да поглеждам назад на терминала в летището…
Вярвам! Вярвам във всичко това, защото ако не вярвам – никога няма да имам сили да тръгна.

А аз имам! Събрала съм ги! Спестила съм ги!

Защото го заслужавам…

Само че точно този ден раницата тежеше на гърба ми и сякаш непосилно теглеше раменете ми надолу. Опитвах се да ги изправя, да вървя уверено и да не затъвам в мислите, които кръжаха в ума ми. Тишината, която изпълваше улицата, не ми помагаше особено. Слънцето прежуляше, хоризонтът синееше в далечината, а планинските върхове се нижеха един след друг. Преди повече от век градът е бил патриотично сборище – родно място на революционери, просветители и войводи. Днес беше на доизживяване. Изоставените старинни къщи мълчаха, обитавани най-вече от призраци от миналото. Или от прекалено стари хора, които си позволяват вечер да излязат на прага, да поговорят за малко със стареца отсреща и пак да се приберат. Само толкова – няколко минути разтуха от ежедневието, покрито със старчески петна. Единствено антените на цифровата телевизия, накацали по олющените сгради, показваха, че времето е продължило и напред след 18 век.

Знаех, че баба и дядо ме очакват. Знаех, че вече знаят… Но не знаех как щяха да използват това знание срещу мен.

Всъщност… не знам какво ме накара да го реша. Може би факта, че прекалено дълго го слушах. Прекалено дълго познати и непознати ме приканваха да се опомня. Да помисля за себе си. За бъдещето си. Да не губя време. Да не се пилея. Да не позволявам да ме унижават и да ме карат да се чувствам втора ръка човек. Да повярвам – в себе си, в уменията си, в интелекта си, в таланта си, в образованието си и в това, че заслужавам най-доброто.

Но… това бяха само думи. Бях свикнала да ги чувам. Колекционирах ги. Вечер, след дългия работен ден, се връщах към тях като към стар рефрен и потъвах в звученето им преди да заспя, преди да си позволя да им повярвам наистина.

Може би денят, в който, стоейки пред рецепцията със стърчаща от лакътя кост и стичаща се по дрехите ми кръв, беше преломен. Може би това, че лекарят ме погледна иронично и ми каза: “1200 лева. И това е най-доброто, което мога да ви предложа”, последвано от простичкото осъзнаване, че аз работя за по-малко и от половината… и ще ми трябва поне година да ги събера, а случаят – злополуката! – не търпи никакво отлагане, беше отрезвяващ. Може би белега, който ще нося до края на живота си, винаги ще ми напомня за това.

А може би решението беше продиктувано от ескалиращото ми недоволство. От желанието ми да живея в нормален дом и като нормален човек, да не слушам как мивката в банята ежедневно капе, а хазяйката не си помръдва и пръста за това и се появява само когато трябва да си получи наема. А аз, броейки всяка стотинка, се чудя как ще дочакам края на месеца и кога ще живея наистина, ако младостта ми се изплъзва по този унизителен начин? А кога щях да имам собствено жилище? И как? С кредит, който да изплащам до края на живота си и вероятно – да завещая на децата си? Докато – междувременно – се пребивам от работа. Докато слушам вечно недоволния си шеф, който повишава в пъти изискванията си, но не и заплатата ми, който стъпква самоуважението ми и превръща труда ми във фарс?
Може би… може би няма значение каква е била причината. Важното беше, че вече съм го решила. И нищо не може да ме спре.

Входната врата в къщата на баба беше метална, сива и от години – килната на едната страна. Отворих я с ръждиво проскърцване и прекрачих прага с онова страхопочитание, с което останалите хора влизат в храм. Баба, дребничка жена, която вече стигаше едва до брадичката ми, ме прегърна силно. Много по-силно от обикновено. В бялата й коса се бяха вплели аромат на канела и ванилия, на печени курабийки и на още нещо безумно вкусно, което не можах да разпозная. Потънах в това дихание и почти се пречупих под мисълта колко много ще ми липсва, когато дядо постави кокалестата си ръка на рамото ми и ме погледна с потъмнелия блясък на лешниковите си очи. Усмихна се – опит за окуражителна беззъба усмивка, която остави горчивото питане кого се опитва да окуражи в момента всъщност – себе си или мен?
– Влизай, моето момиче, че яденето почти изстина, а баба ти от сутринта е запретнала ръкави – каза дядо Ставри и аз не се нуждаех от повече подканяния.

Масата беше разпъната под старото крушово дърво в градината. Покривката – снежнобяла и изгладена без нито едно ръбче. Отрупана с храна – с всички неща, които съм обичала през годините. Курабии, мекици, баница, мусака… Сви ми се сърцето, като си помислих колко време и средства, и труд им е отнело цялото това приготовление. Седнах между двамата и се заслушах в приятния тембър на гласовете им, в разказите за зеленчуците, които имали нужда от много грижа това лято, за лудориите на котката, за комшиите… Дядо Ставри и баба Минка се държаха така, все едно нищо не се е случило. Все едно нищо нямаше да се случи. Отпуснах се. Раменете ми си възвърнаха предишната лекота. Намазах си една филия с лютеница, приготвена с продукти от градината на баба, и отхапах първата хапка, изпадайки в нирвана – точно такъв беше вкусът от детството ми, точно такъв вкус имаха летните ваканции в котленския Балкан и точно такъв щеше да е вкусът на всички приключения – докато имам сили да го помня.

– Как са майка ти и татко ти, детето ми? – след малко попита баба. Дядо я стрелна с един особено многозначителен поглед, с който около трапезата повя хладен северняк. Усетих с цялото си същество, че атмосферата се променя.
– Добре са – отвърнах. – Подкрепят ме и ме карат да вярвам, че съм борец и не бива да се отказвам, колкото и да е трудно.
– Помня как се чувствах, когато баща ти стана студент… А беше ей-тука, на другия край на страната… – баба въздъхна и извърна поглед от мен.
– Тогава годините бяха други – намеси се дядо. – Те като се държат, ти да не мислиш, че им е лесно? Душите си дават, за да останеш и да не прелиташ над океана, ама знаят… Знаят, че тук бъдещето е сложна работа…
– То и настоящето тук е сложна работа, дядо – опитах се да се усмихна. – Ще опитам, пък… ще видим. Може би някой ден ще се върна…
– Къде ще се върнеш, бабе? И кога? Я гледай да си намериш работа, някое сгодно момченце и там да си останете. Е, на леля ти Соня момчето вече 15 години е в Германия! И кола си има, и апартамент си има, и всяко лято идва ги взема от тук и ги води на почивка в Гърция. Ако едно време бях малко по-смела и аз да пусна баща ти така – в чужбината, знаеш ли колко по-лесно щеше да ви е? Ама аз не посмях. Слаба майка се оказах, исках детето да си ми е до мене…
– Стига, стига с тази тема – дядо махна с ръка все едно пропъждаше досадна муха. Наведе се и измъкна изпод масата една продълговата бутилка. Стъклена. В нея се плискаше кехлибарена на цвят течност. – Я да ни сипя по една чашка, пък…
Изненадах се. Откакто сложиха байбаса на дядо, той много се пазеше.
– Още не съм ви казвал, все си мислех, че времето не е дошло. Но когато се родихте – и ти, и сестра ти, – в същия ден реших да сваря ракия. Ей така, за спомен. За да запечатам деня в бутилка, разбираш ли ме? Те старите майстори много добре ще ме разберат, но ти не знам дали ще ме разбереш, мъничка си още, пък си и момиченце… Ето тази бутилка – той махна корковата тапа с пукащ звук – е от твоя рожден ден. Отлежала е. Вече е на цели 24 години. Смятах някой ден да ти я подаря за сватбата, но.. по-добре да я отворим сега.
Не знаех какво да кажа. Поех с треперещи пръсти малката чашка и отпих. Имаше дъх на праскови. Топлината плъзна по тялото ми и скова сърцето ми в тежка примка.
– Много е хубава, дядо – казах с тон, който искрено се надявах да звучи като тон на разбирач.
– Това е, защото си родена в най-хубавия ден от лятото, моето момиче! – засмя се дядо, но аз видях как с опакото на ръката си побърза на изтрие една блещукаща капчица в края на окото си.
– И аз съм ти подготвила нещо… – баба измъкна изпод престилката си една малка монета. Продупчена. С прекаран червен конец, завързан на панделка. – Едно време е било чест девойката да има златни пендари. Колкото повече са били, толкова по-знатна е била. Ние никога не сме били заможен род. Но през поколенията все е имало по някоя златна паричка, която майката да предаде на дъщерите си, а те – на техните дъщери. Сега ти я давам като баба на внучка и се надявам да ти донесе късмет там, където отиваш…

Поех паричката, умислено я мушнах в джоба си и я стиснах силно. Усетих как старото злато се врязва в кожата ми и предпочетох да мисля за разранената си длан, за парещата рана, за прииждаща кръв… вместо за това, което изпитвах в момента.

Поговорихме си още малко. Все общи приказки. Последни наставления. Усещах, че помежду ни остават хиляди неизказани неща. Долавях натежаващата във въздуха наоколо мисъл, че ги е страх… че ги е страх до болка, че няма да дочакат завръщането ми. Опитвах се да се усмихвам по-често, за да накарам баба и дядо да повярват, че този страх е неоснователен, че аз винаги ще си остана тяхното малко момиченце и това, че съм на другия край на света, нищо няма да промени.

Визата беше в раницата ми, да. Показах им я. Дестинацията – класическата българска мечта през последните няколко десетилетия. Америка. Съединените американски щати. Там, където ме очакваха лудо бачкане, две работни места, 4 часа сън на ден и тясна задушна стая над един от булевардите в Ню Йорк. В началото щях да отседна при Люси, стара приятелка от училище, която вече пета година си търси щастието там… Е, ще потърся и аз своето, пък каквото излезе.

Няма да хленча, обещала съм. И наистина няма да позволя на меланхолията да ме победи. Такава е съдбата на всеки, който реши да емигрира. Който осъзнава, че онова мило и свидно „у дома” се превръща просто в сън, който понякога те оставя без дъх, но все пак трябва да продължиш напред. Защото точно там, напред, е шансът ти да се пребориш с несгодите, вместо да затънеш в блатото на отчаянието. Същото онова отчаяние, което ежедневно ме задушаваше и заради което трябваше да впрегна цялата си воля, за да взема едно решение. Тръгвам или не? Тръгвам. Няма да търся виновник, няма да вдигам назидателно пръст срещу управляващите, няма и да упреквам късмета си, че съм се родила българка, нито ще се чувствам жертва. Не са ме възпитавали така.

Прегърнах баба. Прегърнах и дядо. Бавно се протегнах към сивата метална врата, която наддаде ръждив стон и се отвори шумно. Прекрачих прага и тръгнах по старата павирана улица, завещана от миналото в този град…

 

Бях си казала, че когато настъпи този миг, аз няма да се обръщам назад. Не се сдържах обаче… Погледнах през рамо. Те бяха все още на прага. Дядо, обгърнал с ръце раменете на баба. Помахаха ми. И аз вдигнах ръка едва, за да им помахам… После ускорих крачка и свих зад ъгъла. Вкопчих се в мантрата, която упорито си повтарях напоследък – „Няма да ми липсват, не. Няма да ми липсва баницата, сиренето, киселото мляко, вкусът на лютеница, на детство и на лято…”

Сърцето ми бе ускорило ритъм. Крачките ми ставаха все по-бързи. Времето напредваше. Но изведнъж забавих ход…

На съседната пряка по праговете по къщите бяха излезли старците. Прегърбени баби и треперещи дядовци. С побелели коси и премрежени от годините очи. Бърбореха. Гласовете им се превръщаха в жужене на рояк. Притихнаха, когато минах покрай тях. Поздравих, те ми кимнаха в отговор и замълчаха, докато преминах по улицата им. Усещах ескорта на погледите им, полепнали по гърба ми. Усещах как раменете ми увисват под силата на тези погледи, пред неизречените им надежди и под тежестта на визата, която сякаш прогаряше дупка в гръбнака ми през раницата…

Когато бях дете, не разбирах. Когато бях в пубертета пък въобще не ми беше до емпатия. След това станах студент. Прекарах дълги години, скитайки по просторните булеварди в София, където срещах различни възрастни хора, в които се долавяше с една степен повече оптимизъм, отколкото тук, в сърцето на Балкана. За известно време бях забравила как изглежда истинското лице на България. Онова, което надзърта от малките градчета и селца. То е като лицата на тези стари хора тук. Изнемощяло, покрито с хиляди ресни от отминалото време, с уморен поглед, от който струи толкова… очакване.

В моя край няма работа, няма и перспектива за младите. За това и от години всеки, който навърши една определена възраст и се почувства достатъчно готов, отлита. Я към някоя топла страна в чужбина, я към някой голям град в страната, я някъде другаде, все далеч от тук. В градчето оставаха само възрастните родители, които всяка вечер очакваха някой от някъде да се върне, да мине отново по тяхната улица, да спре на прага им, да се прибере у дома. Отдавна се бяха примирили с логичната мисъл, че това трудно може да се случи… повечето от децата им не си бяха идвали от години. Но сърце човешко – можеш ли да му заповядваш как да се чувства?…

Въздъхнах, когато напуснах улицата им. Още малко и щях да съм си у дома. Гърлото ми обаче пресъхна. От утре още едно семейство щеше да се присъедини към този обобщаващ образ на населението в родния ми град. Моето семейство…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

В катуна как се празнува

  • От
  • юни 27, 2015

Разказът “В катуна как се празнува”, отличен с поощрителна награда във втора възрастова група на конкурса “Словото на младите”. Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.

Беше започнало да се здрачава. Унесено наблюдавах тесния провинциален път, осветен под меката жълта светлина от фаровете на служебния автомобил. От време на време виждах как дъхът ми се процежда около мен – топли кълбенца пара в студеното време, което климатикът на колата така и не смогваше да пребори. Ах, как нямах търпение да се прибера! Вярно, в прашния и шумен град, в скучната си сива панелка, в която често се навъртаха хлебарки, в един от крайните квартали на столицата, сред полуфабрикатите и готовата храна от супермаркета до нас, в динамичното ми ежедневие, което ме скапваше до неузнаваемост… Но, честно казано, предпочитах целия този урбанизиран кошмар пред всичко онова, което изживях през последната седмица. Защото, Бога ми, нагледах се на какво ли не!Нали от редакцията ми възложиха репортаж, заради който трябваше обиколя страната – да бъда в най-размирните точки, нажежени до червено през настоящите смутни времена на криза, на бедност и на отчаяние.
Снимах хората по площадите, които се надяваха на промяна и по-добър живот; интервюирах старци, прекарали живота си, градейки основите, на които днес се крепи икономиката и държавността ни, а сега в замяна прекарват старините си в недоимък… срещнах родители, които нямат 2 лева в джоба, та да изпратят децата си на училище; запознах се с млади и амбициозни момчета и момичета, които се кълнат, че ще напуснат тази страна, пък ако ще и това да е последното нещо, което ще направят…

А се сблъсках и с хорицата на протестите, които, заредени с толкова оптимизъм, просто вярват… че онова Утре, което предстои, ни очаква по-добро за всички ни…Ако трябва да си призная – потокът от информация и думи ме объркваше. Не знаех как да започна този пуст репортаж! По каква линия да се движа – позитивизъм, негативизъм, неутралност? И… затънал в тези мисли, не съм разбрал кога и как колата се е отскубнала от контрола ми и е излязла от тясното платно, за да заседне във вадата около шосето.Да… трудно се запазва спокойствие в подобна ситуация. Баща ми, още откакто бях малък, се постара да изгради в мен богат репертоар от ругатни. Не го използвах често – заради доброто възпитание, което пък майка ми се постара да имам. За това и сега стиснах зъби, преброих до десет наум (мама щеше много да се гордее с мен!) и спокойно отворих вратата на автомобила… за да нагазя до глезени в кал, есенни листа и каква ли не гнусотия. Мамка му! А бях с новите си обувки! Италиански са! Изръсих си почти цялата заплата за тях… Този път не можах да се сдържа…

Ако татко ме беше чул от някъде, вероятно щеше много да се развесели.Но около мен нямаше пукната душа. Останал сам сред нощния балкански път, който се виеше през стара борова гора, се почувствах като герой от филм на ужасите. Опитах се да помръдна колата и в миг съжалих, че никога не съм тренирал бойни изкуства, че дори и с леко презрение наблюдавах мускулестите типове от фитнесзалата до нас…Ама… нейсе. Късно беше да се тормозя с подобни самообвинения. За това и просто въздъхнах, потърсих най-близкото село според навигацията и тръгнах натам – два километра път през гората и, ако зверовете в този тъмен лес благоволят да не ме превърнат във вечерята си, трябва да съм пристигнал до двадесетина минути…Знаете – в подобна ситуация всеки шум изглежда страшен, дори този от клонките, нападали по асфалта, които пропукват, когато стъпиш върху тях. Положих много усилия да запазя самообладание, макар че по едно време писъкът на някаква странна нощна птица за малко да прати всичките ми усиля по дяволите… След това се появи и тътнежът. Беше неясен и далечен.

Прелиташе между дърветата и се загнездваше хипнотично в ума ми. Продължих да вървя и с всяка следваща стъпка го чувах все по-близо, по-силно и осезателно.След това видях и сиянието. Просмукваше се покрай боровете и магнетично ме привличаше към себе си. Е, може би не точно магнетично, но определено гъделичкаше любопитството ми. И някак правеше тревожността ми по-малко плашеща. Защото, нали знаете, където има много шум и светлина, обикновено има и хора.А когато започнах да излизам от укритието на дърветата, видях най-лудата вакханалия, която някога се е разигравала пред очите ми!На голата поляна гореше буен огън, около който десетки мъже и жени се виеха в кръшни танци. Гледах ги и не можех да осъзная какво виждам! Бяха много – на различна възраст, а танцуваха така, все едно нямат кости, а само гъвкави сухожилия. Пламъците на огъня осветяваха прекалено шарените им, според моя изтънчен вкус, дрехи, плъзгаха се по мургавите им лица и накрая се сливаха с блясъка на очите им, пълен с толкова неописуема енергия и страст за живот.Направих още няколко крачки напред и влязох в кръга от каруци, който ограждаше сборището. Каруци, да – стари, дървени и очукани, пълни с какви ли не битови дреболии и покрити грижливо с найлон. Приближих още малко към сборището, но внимателно, за да не ме видят, когато някакъв клон изпука под здравата подметка на италианските ми обувки. Мамка му!- Хей, кой е там?! – извика някакъв плътен баритон и музиката моментално спря. Мамка му! Мамка му!

Заотстъпвах бързешком назад, че знам ли ги – късно посред нощ, в гората, пък аз сам, с хубави обувки… Затичах се и усетих как множество бързи стъпки ме следват в тъмното.Въобще не гледах къде стъпвам. Ужасът заседна в гърлото ми и едвам си поемах дъх. Щеше ми се да вярвам, че съм нинджа и краката ми сами знаят пътя, без да е необходимо да осъществяват връзка с ума ми. Почти бях и повярвал в това, когато изведнъж се спънах в един от оковете на близката каруца и тупнах тежко до една купчинка конски ф… л… ъ-ъ-ъ… тор. Нямах сили да повдигна очи, защото предполагах какво ще видя – цял рояк погледи,приковани в мен, натрапника.

– Марийке! – чух глас съвсем близо до себе си, груб и с особено тръпчив акцент.
– Я, ела тука, ела да видиш кой е дошъл на сватбата ти!
– Асане, бе! – обади се и женски глас, плътен и звучен, с мелодична специфика на произношението.
– Не викай тъй над главата на момчето, не видиш ли, че е гражданин!
– Е, к`о кат` е гражданин, да не би туй да го пра`и повече човек от нас? – усетих една ръка, която ме сграбчва за рамото.
– Айде, синко, ставай, ставай, че си се пльоснал тука кат` чувал с картофи. Внимателно се понадигнах и се озовах очи в очи с цялата тумба цигани. Гледам ги. И те ме гледат, опулили ей-такива любопитни очи. А аз… не ми се мисли как ли съм изглеждал в този момент. Точно пред мен бяха двамата, на които принадлежаха гласовете. Той беше слаб и дългурест, с изпито лице, изпъкнали скули и рунтав черен мустак над тънките си устни.

Тя беше пищна, с пълни форми и голяма изкуствена червена роза, мушната над ухото под стегнатата й в плитка коса.

– Аз… – не можех да позная пресипналия си глас.
– Здравейте… Съжалявам за безпокойството…
– Ами! Безпокойство! – засмя се тя.
– Та ние празнуваме!
– Русано, ма! Не прекъсвай момчето, та да си издума приказката! – скастри я той.
– Кажи, синко. Кажи к`о те е довело в тоз генгирлик в таз късна доба?- Колата ми закъса насред пътя и аз…
– „Колата” вика! – засмя се Русана.
– Ние за туй пътуваме с каруците! Я виж кон `га закъсва! Никога! – отново прихна в смях, който бе подет от всички край огъня.-
… търся помощ… – завърших мисълта си, пламнал от срам и неудобство.
– Ще ти помогнем, мно`о ясно! – отвърна ми Асан.
– Ние не сме от `ората, дето оста`ят някого в беда. Но преди туй ела да те нагостим, че днес голям празник имаме! Най-малкото ни дете, Мария, се взеха с Данчо, ей-тоз юнак там, дето ръчка с ръжена огнището в момента, та буйно да гори цялата вечер

…Едва тогава я видях. Мария. Понякога си мисля колко е странно… Почти във всяко ромско семейство има поне по една Мария. Кръстена е на Богородица, Божията майка. Като че ли те вярват, че това ще й донесе късмет, ще я превърне в добра съпруга и грижовна майка, в сърцето на рода, което може да понесе всички радости и несгоди на този живот… И, изненадващо, като че ли почти винаги точно така се получава…Мария… беше като излязла от картичка. С мургава матова кожа, с тежки черни букли, с игриви изумрудени очи, които сякаш прогориха дупки в съзнанието ми. И все едно сияеше в бялата си дреха. Роклята беше семпла, с изчистена кройка и нежен на вид плат.

Сигурен съм, че такава липсва из всички бутици в столицата. Защото си я е шила сама. За да изглежда неотразимо за мъжа, с когото се очертава да прекара остатъка от живота си.- Ела, не беше необходимо да бягаш – усмихна се тя, показвайки перлена усмивка, – софрата ни може и да е бедна, но душите ни са богати…Паднах се точно срещу Асан на трапезата им, сложена до огъня върху стари тъкани пътеки. Мушнаха ми в ръцете една чиния, в която скромно се виждаха няколко печени главички лук, нанизани на шишче, и къс пита, която, обясниха ми, била печена в жарава. Знам, че това се разминава от представите ви за сватбено угощение, но Бога ми, ако знаете колко вкусно беше!- Знам, че нямаме повече… – заговори Асан, докато аз лакомо загризвах от лучения си шиш, но той не ме забелязваше. Беше зареял поглед напред, към огъня, където танците продължаваха, а Мария беше в епицентъра им.

– Ама к`о да се пра`и, живот… Туй лято, точно на тая полята тука, се запознаха Марийка и Данчо и на, обикнаха си се и искат да се `земат. Как да им кажеш „Няма пари, деца, оставете я таз работа за догодина.” Сърце – можеш ли да го спреш? Пък не може то тъй, трябва да поканиш роднините, да ги нагостиш нещо, да не се посрамваш… Ама – на. Виж какво има в чиниите. Лук! А не някое печено прасенце, да речеш, нещо мръвка, туй-онуй… На туй май вие, гражданите, му викате „компромис”…
– А, чичо Асане, – започнах аз, чувствайки се вече някак свойски на това място, – много си е вкусно даже! Пък и виж – всички се забавляват. Това е най-важното, нали?
– Какво да ти кажа, синко… Зависи от `де го гледаш. При нас – цял живот тъй е било, немотия. Тъй и ще бъде. Но за децата… за тях човек иска най-доброто. На мен и туй, дето имаме тук, някак ми стига. Стигат ми звездите вечер, особено през лятото. Стига ми свободата, дето я имаме. Родът, дето обикаля с нас с каруците из чукарите. Ние, синко, тъй си изкарваме хляба, не като вас, гражданите. Обикаляме с каруците из балканите и някак свързваме двата края. Дали билки ще берем, дали гъби ще намираме, дали дърва ще сечем, няма значение. Не се боим от труда. Не ни е срам от туй, което сме. Ей-тъй шест деца съм отгледал! Шест! Колко от твоите хора, дето живеят в лъскави къщи, могат да се похвалят с такова богатство?- Какво говориш! – възкликнах. – Та ти си истински герой! Това е подвиг в тези тежки времена…- Тежки времена ли? – иронично се усмихна той.
– То кога е нямало тежки времена, момчето ми? Ако чакаме те да отминат, за да живеем, никога няма да дочакаме туй време… И, знаеш ли, човек може и с много малко да живее… ако има с кого да го сподели…Замълча. Огънят до нас пропукваше, докато дънерите се разпалваха. Умълчах се и аз, дъвчейки последната хапка от питата, печена в жива жарава. Около нас пирът продължаваше и като че ли никой друг не беше дочул думите ни. Разговорът беше останал, по мъжки, само между нас двамата, хвърляйки ни в дълбок размисъл. Но като че ли всеки мислеше за своите си проблеми…За момент се заслушах по-сериозно в музиката и потънах в ритъма – някак балкански и ориенталски едновременно – който пулсираше и нажежаваше въздуха наоколо, пробуждайки в кръвта ми спомени, вероятно принадлежали на дедите ми, които номадски са пътували през света и са нощували до огньовете под шапката на звездното небе…
– Е, аз май ще трябва да тръгвам… – казах по някое време и се изправих. – И благодаря за невероятната вечеря!- За нас беше удоволствие да те приемем на софрата си – усмихна се Асан и се изправи, заставайки до мен.
– А сега да видим де се е забутало возилото ти…Не дойде само той. Из гората вървяхме аз, Асан, както и почти цялата група празнуващи. Вдигахме такава глъчка, че със сигурност сме прогонили всички диви животни на няколко километра околовръст… Дори и булката беше с нас. Пазеше роклята си от шубраците и не спираше да се усмихва. Изглеждаше щастлива, истински щастлива…Стигнахме до колата, която самотно ме чакаше на тесния балкански път. Разбрахме се аз да се кача зад волана, те да бутат, пък дано да излезе от трапа и да потегли по живо, по здраво. Докато се настанявах на седалката, в ума ми се опитваха да се подредят новите мисли и емоции. Не можех да проумея как тук, в пущинака, срещнах хора.Които празнуваха, далеч от оковите на обществото и от налаганите предразсъдъци. Как така живееха – номадски в ХХІ век…И как бяха намерили решение да съберат на сватба, без пари, роднините и приятелите си – на поляната, на която влюбените са се запознали, та да ги почерпят скромно в името на любовта на децата си, да вдигнат олелия чак до звездите и да прогонят студа с огън и ритъм. И не, че кризата не ги беше погнала и тях… По небцето ми още бе полепнал вкусът от печения лук и огнената пита… Но те знаеха магията – човек може и с малко… стига да има с кого да го сподели… Колата ми се разтресе и това прекъсна потока на мислите ми. Всички бутаха. Дори и Мария буташе. Двигателят немощно изхърка и след миг автомобилът се озова отново на шосето, готов да потегли и да ме отведе в урбанизирания кошмар, в който живеех. Там, където ме очакваха хиляди задължения и никаква свобода. Никакви звезди… Там, където не знаех дори как да захвана репортажа си и как да го напиша за понеделник.

До преди малко бях ОК с всички тези неща. Някак си се бях примирил и ги бях приел за част от нормалното ежедневие. Но сега…В огледалото за задно виждаха наблюдавах как групата се отдалечава от колата. Пуснах стъклото на вратата и им помахах за сбогом. Сбогом… вероятно никога повече нямаше да ги видя, нали?…Дали пък да не представя кризата днес през техните очи? Една различна гледна точка, тотално разтърсваща мнението на мнозинството днес, при условие, че в големите градове най-голямата обида все още е „селянин”… Може би си струва да помисля сериозновърху този вариант…Продължавах да гледам назад. Последното нещо, което видях, преди колата да свие по пътя и да излезе от гората, беше Мария. Бяха очите й – грейнали като звездици…И точно тогава започнах да съжалявам… да съжалявам себе си…

Няма коментари
Разкази

Под натиска на желанията

  • От
  • април 27, 2015

Ню Йорк – градът, който никога не спи… Ширнал се е под терасата на мезонета ми и хилядите му нощни светлинки блещукат с неонови отблясъци. Отпивам от чашата с вино, замислено прокарвам пръст по тънкото ѝ стъклено ръбче, взирам се в мътната течност, а мислите хаотично се блъскат в умореното ми съзнание. Да, този проект ще ме измъчи… И тази нощ се очертава да бъде безсънна…

Напуснах България в края на миналото десетилетие, още щом завърших университета. Ясно осъзнавах, че с моето психологическо образование не ме чака кой знае какво бъдеще там. Да си реалист, честно казано, понякога не е най-доброто, което може да ти се случи. Но има моменти, в които само реализмът може да те тласне към най-добрите решения, които имат силата да променят живота ти.
И така се озовах тук – в мегаполис, достатъчно голям, за да те погълне. Но и да ти предостави шанс да израснеш…

Понякога просто си обличам сивия пуловер и излизам. Вървя по шумните нюйоркски улици и се взирам в хората. Различни са от тези, които живеят на Балканите. Все бързат за някъде, крачат с тъмните си куфарчета и скъпи костюми. Имат излъскана корпоративна визия и изглеждат по-уверени, по-спокойни някак за бъдещето. Но ако успея да погледна в очите им, отвъд грима и нахаканата американска самоувереност, виждам познатата умора, доза разочарование и потънали в прах мечти. Както и… онова неописуемо желание да притежаваш още и още, да бъдеш винаги пръв, винаги в крак с модата, да имаш най-новото и най-скъпото от пазара, техниката ти да е последен писък на времето, в което живееш, а дрехите ти да не са обикновена конфекция, а все с популярни етикети да се окачват по закачалките в гардероба ти. Да бъдеш задоволен, презадоволен, да достигнеш до онзи баланс, в който имаш всичко, което искаш и не искаш нищо повече… А същият този момент на удовлетвореност се отдалечава все повече, когато мислиш, че си го достигнал…
Благодарение на хора като мен. Но никой не спира поглед върху сивия ми пуловер, върху опърпаната ми прическа, върху износените ми маратонки. Знам. И точно за това предпочитам този си вид. Понякога получавам само презрителни и неодобрителни изцъквания с език, понякога – тъжно съчувствие, че не се вписвам в обстановката в този град, че не улавям същината на модерната епоха, в която живеем, че не съм „готина”. Иронично се усмихвам винаги. Същите тези хора не осъзнават, че мислите им всъщност не са техни, че решенията, които взимат в живота си, не са продиктувани от собствената им воля, че са част от много по-голяма игра, чиито правила зависят от експерти като мен. Защото аз знам как да дърпам конците на емоциите им, как да вляза под кожата им, как да притежавам чувствата им. Знам как да изтръгна сърцата им, да държа душите им в ръка и да ги смачкам – под тежестта на собствените им желания – когато пожелая или по-точно – когато ми платят достатъчно, за да го направя.

Работя в агенция със световно влияние. Правя проучвания, изследвания върху човешкото поведение, психика, нагласи и поддаване на внушения. Работя с най-добрите експерти от различни държави, зад гърба си имам солидно финансиране, а целта ни е една – извличане на най-рафинираната психология, с която се характеризира перфектният потребител. Участвала съм в няколко американски проекта, но основният ми ареал е Югоизточна Европа. Балканите, от които идвам и който познавам до болка добре.
Първият принцип, с който ме запознаха в агенцията, бе, че щастието не се препоръчва на клиентите. Защото щастието те кара да приковеш вниманието си само в една точка, която постепенно изпълва хоризонта, и нищо друго освен нея вече няма значение. Щастието държи парите в портфейла ти. Кара те да се чувстваш удовлетворен, да не изпитваш потребност към нови придобивки, към скъпи развлечения. А това не е полезно за икономиката, за пазара. Не се препоръчва и четенето на книги, както и културни мероприятия като театър, опера и балет. Те влияят по особен начин върху психиката, запълват съзнанието с достатъчно духовна храна, която притъпява желанието за алчност и вещомания. А това също се явява препъни камък в колелото на бизнеса. Ние не искаме това!
Виж, киното е друго нещо. Създаването на идоли, на модел на поведение, на стил. На „звезди”. Това е добре, това продава. Подтикването към скъпи развлечения – също. Посещаването на нощни заведения, на търговски вериги и центрове за красота. Това са места, към които се стремим да съсредоточим вниманието на потребителя.
Основните оръжия, с които работим, са рекламите. Зрелищна визия и запомнящи се слогани, които се просмукват в съзнанието и се запечатват като на плака в ума ти. Не осъзнаваш, но започват да гризат мислите ти, да ги преконструират, да те манипулират, да ти внушават, че си нещастен, ако не задоволиш желанието си, ако не утолиш жаждата си за новия продукт, купувайки го. Нищо, че не можеш да си го позволиш. Дори е още по-добре, ако не можеш да си го позволиш. Така в един момент ще започнеш да се гърчиш, вътрешно да агонизираш, докато… накрая нe го сграбчиш в ръцете си, докато не го наречеш „мой”. И после – ще гледаш как краткотрайната радост се изплъзва между пръстите ти, как нагонът ти все пак не е задоволен, защото… нова реклама вилнее в ума ти и те подтиква към нещо друго, нещо ново, нещо скъпо.

Благодарение на медиите днес можем да постигнем дори немислимото! Налагане на стереотипи, на стандарт на живот, на модел за красота… За предпочитане – високи, далечни и недостижими. Изпълнени с блясък, лукс и… подтисничество за обикновения човек.
Особено ми е смешно, когато наблюдавам през определен сезон как жените започват да си боядисват косите в сходни нюанси. Този сезон това е меденочервеното. Убедени са, че сами са го решили, че изведнъж им е хрумнало да опитат нещо ново, свежо. Че така се харесват повече. Или пък когато започнат да си купуват еднакви дрехи. Тази година цветът е морскосиньо. Всички витрини са обсипани с морскосини рокли, сака, панталони, тениски… И всяка една клиентка вярва, че и преди е харесвала този цвят, че е толкова щастлива, че в момента има голямо разнообразие от дрехи в любимия ѝ нюанс. И всички вярват, че, за да са щастливи, трябва да успеят да се напъхат в най-малкия размер, че именно така ще достигнат съвършенството…
А не знаят, че миналата година една от най-крупните модни къщи вложи неприлично висока сума да подготвим Европа за тази модна тенденция. И ние се справихме – брилянтно, тихо, без излишен шум! Защото за нас е важно да бъдем дискретни – това е второто правило в нашия бизнес. Клиентът въобще не бива и да подозира за нашето съществуване!

Миналата година получих отличие. „Най-добър експерт, 2014 година”. Сложих го в рамка и го окачих на стената срещу бюрото си у дома. Когато го погледна, усещам първо приятния гъдел на добре свършената работа. А после… ме задушава всичко онова, което ме провокира да емигрирам. Безработицата, нищетата, липсата на перспектива. Това, че в България е трудно да си намериш читава работа, че работодателят ти се държи с теб като роб, а ти търпиш, защото знаеш – някак трябва да се плати сметката за ток, за парно, трябва да се избута месеца и да има нещо за ядене на масата. Цената обаче е твърде висока – самоуважението ти. Заплащането – твърде малко, едвам свързваш двата края с него. И накрая – като вдигнеш глава, се питаш какъв е бил смисълът? Защо си работил въобще? Човек ли си? И останало ли е нещо в живота ти, което да те накара да се почувстваш човек?

Знам, че е подло, но цялата тази емоция я влагам в работата си днес. Просто бизнес, какво да направя? И успях – от измъчените Балкани успях да реализирам няколко милионна печалба! От дрехи, нови телефони, скъпа козметика и вносна храна.

Колегите ме питат как съм успяла да го направя? Отговорът е съвсем прост… Знам как да продавам мечти, как да разказвам приказки. Знам какво ще накара една клета балканска душа да трепне, знам как да опъна струната на желанието и да я превърна в тетива на лък… Знам как да представя един модерен нов телефон като ключ към свободата, като една добра алтернатива, която да ти внуши, че си свободен човек, че си просто човек, че животът може да е хубав и за теб, не само за всички останали…

Знам, защото съм преминала през този път. Просто не пожелах да го извървя до край… Избрах да счупя оковите. И да ги използвам за плетене на мрежи и създаване на илюзии. Защото робите лесно се управляват. Понякога не е необходимо да ги налагаш с камшици, за да вървят в посоката, в която ти искаш. Единственото, което трябва да направиш, е да ги накараш да повярват, че желанието за тази посока е тяхно… Часовникът тик-така и шумът от стрелките ме дразни. Поглеждам с досада към него. Почти 3 след полунощ е. Скоро първите слънчеви лъчи ще погалят хоризонта, ще влязат в апартамента ми, ще се плъзнат по преполовената бутилка вино. А аз съм приключила едва с първата част на проекта. И ме чака още много работа! Материята е фина. Фармацевтична компания е насочила поглед към Балканите. Целта е населението да изпита влечение към новите им витамини, които изглеждат толкова полезни за организма, че едва ли не гарантират здраве и дълголетие… Скъпи са обаче. Един блистер може да стигне и до стотачка. Но няма значение. Професионалист съм. Хората там са ми познати. Тази приказка, за крепкото и необходимо здраве, е от вървежните, ще намеря начин да я представя подобаващо…

Няма коментари