Category

Разкази

Разкази

Последното гостуване

  • От
  • август 14, 2015

Разказът ми „Последното гостуване“ отличен с втора награда в Националния конкурс за разказ на младежка тема – 2015 г. Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.

Не. Няма да ми липсват. Няма да ми липсват баницата, киселото мляко, картините с розоберачки върху старите кутии с локум. Няма да ми липсват наистина. Няма да си взема мускалче с розов парфюм и няма да си връзвам мартеници през март. Вкусът на ракията от татковото лозе няма да ми липсва. Няма да ми липсва сладкото от диви ягоди и шопската салата даже няма да ми липсва. Няма. Наистина – няма! И ще тръгна – без меланхолия. Без сълзи. И без да поглеждам назад на терминала в летището…
Вярвам! Вярвам във всичко това, защото ако не вярвам – никога няма да имам сили да тръгна.

А аз имам! Събрала съм ги! Спестила съм ги!

Защото го заслужавам…

Само че точно този ден раницата тежеше на гърба ми и сякаш непосилно теглеше раменете ми надолу. Опитвах се да ги изправя, да вървя уверено и да не затъвам в мислите, които кръжаха в ума ми. Тишината, която изпълваше улицата, не ми помагаше особено. Слънцето прежуляше, хоризонтът синееше в далечината, а планинските върхове се нижеха един след друг. Преди повече от век градът е бил патриотично сборище – родно място на революционери, просветители и войводи. Днес беше на доизживяване. Изоставените старинни къщи мълчаха, обитавани най-вече от призраци от миналото. Или от прекалено стари хора, които си позволяват вечер да излязат на прага, да поговорят за малко със стареца отсреща и пак да се приберат. Само толкова – няколко минути разтуха от ежедневието, покрито със старчески петна. Единствено антените на цифровата телевизия, накацали по олющените сгради, показваха, че времето е продължило и напред след 18 век.

Знаех, че баба и дядо ме очакват. Знаех, че вече знаят… Но не знаех как щяха да използват това знание срещу мен.

Всъщност… не знам какво ме накара да го реша. Може би факта, че прекалено дълго го слушах. Прекалено дълго познати и непознати ме приканваха да се опомня. Да помисля за себе си. За бъдещето си. Да не губя време. Да не се пилея. Да не позволявам да ме унижават и да ме карат да се чувствам втора ръка човек. Да повярвам – в себе си, в уменията си, в интелекта си, в таланта си, в образованието си и в това, че заслужавам най-доброто.

Но… това бяха само думи. Бях свикнала да ги чувам. Колекционирах ги. Вечер, след дългия работен ден, се връщах към тях като към стар рефрен и потъвах в звученето им преди да заспя, преди да си позволя да им повярвам наистина.

Може би денят, в който, стоейки пред рецепцията със стърчаща от лакътя кост и стичаща се по дрехите ми кръв, беше преломен. Може би това, че лекарят ме погледна иронично и ми каза: „1200 лева. И това е най-доброто, което мога да ви предложа“, последвано от простичкото осъзнаване, че аз работя за по-малко и от половината… и ще ми трябва поне година да ги събера, а случаят – злополуката! – не търпи никакво отлагане, беше отрезвяващ. Може би белега, който ще нося до края на живота си, винаги ще ми напомня за това.

А може би решението беше продиктувано от ескалиращото ми недоволство. От желанието ми да живея в нормален дом и като нормален човек, да не слушам как мивката в банята ежедневно капе, а хазяйката не си помръдва и пръста за това и се появява само когато трябва да си получи наема. А аз, броейки всяка стотинка, се чудя как ще дочакам края на месеца и кога ще живея наистина, ако младостта ми се изплъзва по този унизителен начин? А кога щях да имам собствено жилище? И как? С кредит, който да изплащам до края на живота си и вероятно – да завещая на децата си? Докато – междувременно – се пребивам от работа. Докато слушам вечно недоволния си шеф, който повишава в пъти изискванията си, но не и заплатата ми, който стъпква самоуважението ми и превръща труда ми във фарс?
Може би… може би няма значение каква е била причината. Важното беше, че вече съм го решила. И нищо не може да ме спре.

Входната врата в къщата на баба беше метална, сива и от години – килната на едната страна. Отворих я с ръждиво проскърцване и прекрачих прага с онова страхопочитание, с което останалите хора влизат в храм. Баба, дребничка жена, която вече стигаше едва до брадичката ми, ме прегърна силно. Много по-силно от обикновено. В бялата й коса се бяха вплели аромат на канела и ванилия, на печени курабийки и на още нещо безумно вкусно, което не можах да разпозная. Потънах в това дихание и почти се пречупих под мисълта колко много ще ми липсва, когато дядо постави кокалестата си ръка на рамото ми и ме погледна с потъмнелия блясък на лешниковите си очи. Усмихна се – опит за окуражителна беззъба усмивка, която остави горчивото питане кого се опитва да окуражи в момента всъщност – себе си или мен?
– Влизай, моето момиче, че яденето почти изстина, а баба ти от сутринта е запретнала ръкави – каза дядо Ставри и аз не се нуждаех от повече подканяния.

Масата беше разпъната под старото крушово дърво в градината. Покривката – снежнобяла и изгладена без нито едно ръбче. Отрупана с храна – с всички неща, които съм обичала през годините. Курабии, мекици, баница, мусака… Сви ми се сърцето, като си помислих колко време и средства, и труд им е отнело цялото това приготовление. Седнах между двамата и се заслушах в приятния тембър на гласовете им, в разказите за зеленчуците, които имали нужда от много грижа това лято, за лудориите на котката, за комшиите… Дядо Ставри и баба Минка се държаха така, все едно нищо не се е случило. Все едно нищо нямаше да се случи. Отпуснах се. Раменете ми си възвърнаха предишната лекота. Намазах си една филия с лютеница, приготвена с продукти от градината на баба, и отхапах първата хапка, изпадайки в нирвана – точно такъв беше вкусът от детството ми, точно такъв вкус имаха летните ваканции в котленския Балкан и точно такъв щеше да е вкусът на всички приключения – докато имам сили да го помня.

– Как са майка ти и татко ти, детето ми? – след малко попита баба. Дядо я стрелна с един особено многозначителен поглед, с който около трапезата повя хладен северняк. Усетих с цялото си същество, че атмосферата се променя.
– Добре са – отвърнах. – Подкрепят ме и ме карат да вярвам, че съм борец и не бива да се отказвам, колкото и да е трудно.
– Помня как се чувствах, когато баща ти стана студент… А беше ей-тука, на другия край на страната… – баба въздъхна и извърна поглед от мен.
– Тогава годините бяха други – намеси се дядо. – Те като се държат, ти да не мислиш, че им е лесно? Душите си дават, за да останеш и да не прелиташ над океана, ама знаят… Знаят, че тук бъдещето е сложна работа…
– То и настоящето тук е сложна работа, дядо – опитах се да се усмихна. – Ще опитам, пък… ще видим. Може би някой ден ще се върна…
– Къде ще се върнеш, бабе? И кога? Я гледай да си намериш работа, някое сгодно момченце и там да си останете. Е, на леля ти Соня момчето вече 15 години е в Германия! И кола си има, и апартамент си има, и всяко лято идва ги взема от тук и ги води на почивка в Гърция. Ако едно време бях малко по-смела и аз да пусна баща ти така – в чужбината, знаеш ли колко по-лесно щеше да ви е? Ама аз не посмях. Слаба майка се оказах, исках детето да си ми е до мене…
– Стига, стига с тази тема – дядо махна с ръка все едно пропъждаше досадна муха. Наведе се и измъкна изпод масата една продълговата бутилка. Стъклена. В нея се плискаше кехлибарена на цвят течност. – Я да ни сипя по една чашка, пък…
Изненадах се. Откакто сложиха байбаса на дядо, той много се пазеше.
– Още не съм ви казвал, все си мислех, че времето не е дошло. Но когато се родихте – и ти, и сестра ти, – в същия ден реших да сваря ракия. Ей така, за спомен. За да запечатам деня в бутилка, разбираш ли ме? Те старите майстори много добре ще ме разберат, но ти не знам дали ще ме разбереш, мъничка си още, пък си и момиченце… Ето тази бутилка – той махна корковата тапа с пукащ звук – е от твоя рожден ден. Отлежала е. Вече е на цели 24 години. Смятах някой ден да ти я подаря за сватбата, но.. по-добре да я отворим сега.
Не знаех какво да кажа. Поех с треперещи пръсти малката чашка и отпих. Имаше дъх на праскови. Топлината плъзна по тялото ми и скова сърцето ми в тежка примка.
– Много е хубава, дядо – казах с тон, който искрено се надявах да звучи като тон на разбирач.
– Това е, защото си родена в най-хубавия ден от лятото, моето момиче! – засмя се дядо, но аз видях как с опакото на ръката си побърза на изтрие една блещукаща капчица в края на окото си.
– И аз съм ти подготвила нещо… – баба измъкна изпод престилката си една малка монета. Продупчена. С прекаран червен конец, завързан на панделка. – Едно време е било чест девойката да има златни пендари. Колкото повече са били, толкова по-знатна е била. Ние никога не сме били заможен род. Но през поколенията все е имало по някоя златна паричка, която майката да предаде на дъщерите си, а те – на техните дъщери. Сега ти я давам като баба на внучка и се надявам да ти донесе късмет там, където отиваш…

Поех паричката, умислено я мушнах в джоба си и я стиснах силно. Усетих как старото злато се врязва в кожата ми и предпочетох да мисля за разранената си длан, за парещата рана, за прииждаща кръв… вместо за това, което изпитвах в момента.

Поговорихме си още малко. Все общи приказки. Последни наставления. Усещах, че помежду ни остават хиляди неизказани неща. Долавях натежаващата във въздуха наоколо мисъл, че ги е страх… че ги е страх до болка, че няма да дочакат завръщането ми. Опитвах се да се усмихвам по-често, за да накарам баба и дядо да повярват, че този страх е неоснователен, че аз винаги ще си остана тяхното малко момиченце и това, че съм на другия край на света, нищо няма да промени.

Визата беше в раницата ми, да. Показах им я. Дестинацията – класическата българска мечта през последните няколко десетилетия. Америка. Съединените американски щати. Там, където ме очакваха лудо бачкане, две работни места, 4 часа сън на ден и тясна задушна стая над един от булевардите в Ню Йорк. В началото щях да отседна при Люси, стара приятелка от училище, която вече пета година си търси щастието там… Е, ще потърся и аз своето, пък каквото излезе.

Няма да хленча, обещала съм. И наистина няма да позволя на меланхолията да ме победи. Такава е съдбата на всеки, който реши да емигрира. Който осъзнава, че онова мило и свидно „у дома” се превръща просто в сън, който понякога те оставя без дъх, но все пак трябва да продължиш напред. Защото точно там, напред, е шансът ти да се пребориш с несгодите, вместо да затънеш в блатото на отчаянието. Същото онова отчаяние, което ежедневно ме задушаваше и заради което трябваше да впрегна цялата си воля, за да взема едно решение. Тръгвам или не? Тръгвам. Няма да търся виновник, няма да вдигам назидателно пръст срещу управляващите, няма и да упреквам късмета си, че съм се родила българка, нито ще се чувствам жертва. Не са ме възпитавали така.

Прегърнах баба. Прегърнах и дядо. Бавно се протегнах към сивата метална врата, която наддаде ръждив стон и се отвори шумно. Прекрачих прага и тръгнах по старата павирана улица, завещана от миналото в този град…

 

Бях си казала, че когато настъпи този миг, аз няма да се обръщам назад. Не се сдържах обаче… Погледнах през рамо. Те бяха все още на прага. Дядо, обгърнал с ръце раменете на баба. Помахаха ми. И аз вдигнах ръка едва, за да им помахам… После ускорих крачка и свих зад ъгъла. Вкопчих се в мантрата, която упорито си повтарях напоследък – „Няма да ми липсват, не. Няма да ми липсва баницата, сиренето, киселото мляко, вкусът на лютеница, на детство и на лято…”

Сърцето ми бе ускорило ритъм. Крачките ми ставаха все по-бързи. Времето напредваше. Но изведнъж забавих ход…

На съседната пряка по праговете по къщите бяха излезли старците. Прегърбени баби и треперещи дядовци. С побелели коси и премрежени от годините очи. Бърбореха. Гласовете им се превръщаха в жужене на рояк. Притихнаха, когато минах покрай тях. Поздравих, те ми кимнаха в отговор и замълчаха, докато преминах по улицата им. Усещах ескорта на погледите им, полепнали по гърба ми. Усещах как раменете ми увисват под силата на тези погледи, пред неизречените им надежди и под тежестта на визата, която сякаш прогаряше дупка в гръбнака ми през раницата…

Когато бях дете, не разбирах. Когато бях в пубертета пък въобще не ми беше до емпатия. След това станах студент. Прекарах дълги години, скитайки по просторните булеварди в София, където срещах различни възрастни хора, в които се долавяше с една степен повече оптимизъм, отколкото тук, в сърцето на Балкана. За известно време бях забравила как изглежда истинското лице на България. Онова, което надзърта от малките градчета и селца. То е като лицата на тези стари хора тук. Изнемощяло, покрито с хиляди ресни от отминалото време, с уморен поглед, от който струи толкова… очакване.

В моя край няма работа, няма и перспектива за младите. За това и от години всеки, който навърши една определена възраст и се почувства достатъчно готов, отлита. Я към някоя топла страна в чужбина, я към някой голям град в страната, я някъде другаде, все далеч от тук. В градчето оставаха само възрастните родители, които всяка вечер очакваха някой от някъде да се върне, да мине отново по тяхната улица, да спре на прага им, да се прибере у дома. Отдавна се бяха примирили с логичната мисъл, че това трудно може да се случи… повечето от децата им не си бяха идвали от години. Но сърце човешко – можеш ли да му заповядваш как да се чувства?…

Въздъхнах, когато напуснах улицата им. Още малко и щях да съм си у дома. Гърлото ми обаче пресъхна. От утре още едно семейство щеше да се присъедини към този обобщаващ образ на населението в родния ми град. Моето семейство…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

В катуна как се празнува

  • От
  • юни 27, 2015

Разказът „В катуна как се празнува“, отличен с поощрителна награда във втора възрастова група на конкурса „Словото на младите“. Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.

Беше започнало да се здрачава. Унесено наблюдавах тесния провинциален път, осветен под меката жълта светлина от фаровете на служебния автомобил. От време на време виждах как дъхът ми се процежда около мен – топли кълбенца пара в студеното време, което климатикът на колата така и не смогваше да пребори. Ах, как нямах търпение да се прибера! Вярно, в прашния и шумен град, в скучната си сива панелка, в която често се навъртаха хлебарки, в един от крайните квартали на столицата, сред полуфабрикатите и готовата храна от супермаркета до нас, в динамичното ми ежедневие, което ме скапваше до неузнаваемост… Но, честно казано, предпочитах целия този урбанизиран кошмар пред всичко онова, което изживях през последната седмица. Защото, Бога ми, нагледах се на какво ли не!Нали от редакцията ми възложиха репортаж, заради който трябваше обиколя страната – да бъда в най-размирните точки, нажежени до червено през настоящите смутни времена на криза, на бедност и на отчаяние.
Снимах хората по площадите, които се надяваха на промяна и по-добър живот; интервюирах старци, прекарали живота си, градейки основите, на които днес се крепи икономиката и държавността ни, а сега в замяна прекарват старините си в недоимък… срещнах родители, които нямат 2 лева в джоба, та да изпратят децата си на училище; запознах се с млади и амбициозни момчета и момичета, които се кълнат, че ще напуснат тази страна, пък ако ще и това да е последното нещо, което ще направят…

А се сблъсках и с хорицата на протестите, които, заредени с толкова оптимизъм, просто вярват… че онова Утре, което предстои, ни очаква по-добро за всички ни…Ако трябва да си призная – потокът от информация и думи ме объркваше. Не знаех как да започна този пуст репортаж! По каква линия да се движа – позитивизъм, негативизъм, неутралност? И… затънал в тези мисли, не съм разбрал кога и как колата се е отскубнала от контрола ми и е излязла от тясното платно, за да заседне във вадата около шосето.Да… трудно се запазва спокойствие в подобна ситуация. Баща ми, още откакто бях малък, се постара да изгради в мен богат репертоар от ругатни. Не го използвах често – заради доброто възпитание, което пък майка ми се постара да имам. За това и сега стиснах зъби, преброих до десет наум (мама щеше много да се гордее с мен!) и спокойно отворих вратата на автомобила… за да нагазя до глезени в кал, есенни листа и каква ли не гнусотия. Мамка му! А бях с новите си обувки! Италиански са! Изръсих си почти цялата заплата за тях… Този път не можах да се сдържа…

Ако татко ме беше чул от някъде, вероятно щеше много да се развесели.Но около мен нямаше пукната душа. Останал сам сред нощния балкански път, който се виеше през стара борова гора, се почувствах като герой от филм на ужасите. Опитах се да помръдна колата и в миг съжалих, че никога не съм тренирал бойни изкуства, че дори и с леко презрение наблюдавах мускулестите типове от фитнесзалата до нас…Ама… нейсе. Късно беше да се тормозя с подобни самообвинения. За това и просто въздъхнах, потърсих най-близкото село според навигацията и тръгнах натам – два километра път през гората и, ако зверовете в този тъмен лес благоволят да не ме превърнат във вечерята си, трябва да съм пристигнал до двадесетина минути…Знаете – в подобна ситуация всеки шум изглежда страшен, дори този от клонките, нападали по асфалта, които пропукват, когато стъпиш върху тях. Положих много усилия да запазя самообладание, макар че по едно време писъкът на някаква странна нощна птица за малко да прати всичките ми усиля по дяволите… След това се появи и тътнежът. Беше неясен и далечен.

Прелиташе между дърветата и се загнездваше хипнотично в ума ми. Продължих да вървя и с всяка следваща стъпка го чувах все по-близо, по-силно и осезателно.След това видях и сиянието. Просмукваше се покрай боровете и магнетично ме привличаше към себе си. Е, може би не точно магнетично, но определено гъделичкаше любопитството ми. И някак правеше тревожността ми по-малко плашеща. Защото, нали знаете, където има много шум и светлина, обикновено има и хора.А когато започнах да излизам от укритието на дърветата, видях най-лудата вакханалия, която някога се е разигравала пред очите ми!На голата поляна гореше буен огън, около който десетки мъже и жени се виеха в кръшни танци. Гледах ги и не можех да осъзная какво виждам! Бяха много – на различна възраст, а танцуваха така, все едно нямат кости, а само гъвкави сухожилия. Пламъците на огъня осветяваха прекалено шарените им, според моя изтънчен вкус, дрехи, плъзгаха се по мургавите им лица и накрая се сливаха с блясъка на очите им, пълен с толкова неописуема енергия и страст за живот.Направих още няколко крачки напред и влязох в кръга от каруци, който ограждаше сборището. Каруци, да – стари, дървени и очукани, пълни с какви ли не битови дреболии и покрити грижливо с найлон. Приближих още малко към сборището, но внимателно, за да не ме видят, когато някакъв клон изпука под здравата подметка на италианските ми обувки. Мамка му!- Хей, кой е там?! – извика някакъв плътен баритон и музиката моментално спря. Мамка му! Мамка му!

Заотстъпвах бързешком назад, че знам ли ги – късно посред нощ, в гората, пък аз сам, с хубави обувки… Затичах се и усетих как множество бързи стъпки ме следват в тъмното.Въобще не гледах къде стъпвам. Ужасът заседна в гърлото ми и едвам си поемах дъх. Щеше ми се да вярвам, че съм нинджа и краката ми сами знаят пътя, без да е необходимо да осъществяват връзка с ума ми. Почти бях и повярвал в това, когато изведнъж се спънах в един от оковете на близката каруца и тупнах тежко до една купчинка конски ф… л… ъ-ъ-ъ… тор. Нямах сили да повдигна очи, защото предполагах какво ще видя – цял рояк погледи,приковани в мен, натрапника.

– Марийке! – чух глас съвсем близо до себе си, груб и с особено тръпчив акцент.
– Я, ела тука, ела да видиш кой е дошъл на сватбата ти!
– Асане, бе! – обади се и женски глас, плътен и звучен, с мелодична специфика на произношението.
– Не викай тъй над главата на момчето, не видиш ли, че е гражданин!
– Е, к`о кат` е гражданин, да не би туй да го пра`и повече човек от нас? – усетих една ръка, която ме сграбчва за рамото.
– Айде, синко, ставай, ставай, че си се пльоснал тука кат` чувал с картофи. Внимателно се понадигнах и се озовах очи в очи с цялата тумба цигани. Гледам ги. И те ме гледат, опулили ей-такива любопитни очи. А аз… не ми се мисли как ли съм изглеждал в този момент. Точно пред мен бяха двамата, на които принадлежаха гласовете. Той беше слаб и дългурест, с изпито лице, изпъкнали скули и рунтав черен мустак над тънките си устни.

Тя беше пищна, с пълни форми и голяма изкуствена червена роза, мушната над ухото под стегнатата й в плитка коса.

– Аз… – не можех да позная пресипналия си глас.
– Здравейте… Съжалявам за безпокойството…
– Ами! Безпокойство! – засмя се тя.
– Та ние празнуваме!
– Русано, ма! Не прекъсвай момчето, та да си издума приказката! – скастри я той.
– Кажи, синко. Кажи к`о те е довело в тоз генгирлик в таз късна доба?- Колата ми закъса насред пътя и аз…
– „Колата” вика! – засмя се Русана.
– Ние за туй пътуваме с каруците! Я виж кон `га закъсва! Никога! – отново прихна в смях, който бе подет от всички край огъня.-
… търся помощ… – завърших мисълта си, пламнал от срам и неудобство.
– Ще ти помогнем, мно`о ясно! – отвърна ми Асан.
– Ние не сме от `ората, дето оста`ят някого в беда. Но преди туй ела да те нагостим, че днес голям празник имаме! Най-малкото ни дете, Мария, се взеха с Данчо, ей-тоз юнак там, дето ръчка с ръжена огнището в момента, та буйно да гори цялата вечер

…Едва тогава я видях. Мария. Понякога си мисля колко е странно… Почти във всяко ромско семейство има поне по една Мария. Кръстена е на Богородица, Божията майка. Като че ли те вярват, че това ще й донесе късмет, ще я превърне в добра съпруга и грижовна майка, в сърцето на рода, което може да понесе всички радости и несгоди на този живот… И, изненадващо, като че ли почти винаги точно така се получава…Мария… беше като излязла от картичка. С мургава матова кожа, с тежки черни букли, с игриви изумрудени очи, които сякаш прогориха дупки в съзнанието ми. И все едно сияеше в бялата си дреха. Роклята беше семпла, с изчистена кройка и нежен на вид плат.

Сигурен съм, че такава липсва из всички бутици в столицата. Защото си я е шила сама. За да изглежда неотразимо за мъжа, с когото се очертава да прекара остатъка от живота си.- Ела, не беше необходимо да бягаш – усмихна се тя, показвайки перлена усмивка, – софрата ни може и да е бедна, но душите ни са богати…Паднах се точно срещу Асан на трапезата им, сложена до огъня върху стари тъкани пътеки. Мушнаха ми в ръцете една чиния, в която скромно се виждаха няколко печени главички лук, нанизани на шишче, и къс пита, която, обясниха ми, била печена в жарава. Знам, че това се разминава от представите ви за сватбено угощение, но Бога ми, ако знаете колко вкусно беше!- Знам, че нямаме повече… – заговори Асан, докато аз лакомо загризвах от лучения си шиш, но той не ме забелязваше. Беше зареял поглед напред, към огъня, където танците продължаваха, а Мария беше в епицентъра им.

– Ама к`о да се пра`и, живот… Туй лято, точно на тая полята тука, се запознаха Марийка и Данчо и на, обикнаха си се и искат да се `земат. Как да им кажеш „Няма пари, деца, оставете я таз работа за догодина.” Сърце – можеш ли да го спреш? Пък не може то тъй, трябва да поканиш роднините, да ги нагостиш нещо, да не се посрамваш… Ама – на. Виж какво има в чиниите. Лук! А не някое печено прасенце, да речеш, нещо мръвка, туй-онуй… На туй май вие, гражданите, му викате „компромис”…
– А, чичо Асане, – започнах аз, чувствайки се вече някак свойски на това място, – много си е вкусно даже! Пък и виж – всички се забавляват. Това е най-важното, нали?
– Какво да ти кажа, синко… Зависи от `де го гледаш. При нас – цял живот тъй е било, немотия. Тъй и ще бъде. Но за децата… за тях човек иска най-доброто. На мен и туй, дето имаме тук, някак ми стига. Стигат ми звездите вечер, особено през лятото. Стига ми свободата, дето я имаме. Родът, дето обикаля с нас с каруците из чукарите. Ние, синко, тъй си изкарваме хляба, не като вас, гражданите. Обикаляме с каруците из балканите и някак свързваме двата края. Дали билки ще берем, дали гъби ще намираме, дали дърва ще сечем, няма значение. Не се боим от труда. Не ни е срам от туй, което сме. Ей-тъй шест деца съм отгледал! Шест! Колко от твоите хора, дето живеят в лъскави къщи, могат да се похвалят с такова богатство?- Какво говориш! – възкликнах. – Та ти си истински герой! Това е подвиг в тези тежки времена…- Тежки времена ли? – иронично се усмихна той.
– То кога е нямало тежки времена, момчето ми? Ако чакаме те да отминат, за да живеем, никога няма да дочакаме туй време… И, знаеш ли, човек може и с много малко да живее… ако има с кого да го сподели…Замълча. Огънят до нас пропукваше, докато дънерите се разпалваха. Умълчах се и аз, дъвчейки последната хапка от питата, печена в жива жарава. Около нас пирът продължаваше и като че ли никой друг не беше дочул думите ни. Разговорът беше останал, по мъжки, само между нас двамата, хвърляйки ни в дълбок размисъл. Но като че ли всеки мислеше за своите си проблеми…За момент се заслушах по-сериозно в музиката и потънах в ритъма – някак балкански и ориенталски едновременно – който пулсираше и нажежаваше въздуха наоколо, пробуждайки в кръвта ми спомени, вероятно принадлежали на дедите ми, които номадски са пътували през света и са нощували до огньовете под шапката на звездното небе…
– Е, аз май ще трябва да тръгвам… – казах по някое време и се изправих. – И благодаря за невероятната вечеря!- За нас беше удоволствие да те приемем на софрата си – усмихна се Асан и се изправи, заставайки до мен.
– А сега да видим де се е забутало возилото ти…Не дойде само той. Из гората вървяхме аз, Асан, както и почти цялата група празнуващи. Вдигахме такава глъчка, че със сигурност сме прогонили всички диви животни на няколко километра околовръст… Дори и булката беше с нас. Пазеше роклята си от шубраците и не спираше да се усмихва. Изглеждаше щастлива, истински щастлива…Стигнахме до колата, която самотно ме чакаше на тесния балкански път. Разбрахме се аз да се кача зад волана, те да бутат, пък дано да излезе от трапа и да потегли по живо, по здраво. Докато се настанявах на седалката, в ума ми се опитваха да се подредят новите мисли и емоции. Не можех да проумея как тук, в пущинака, срещнах хора.Които празнуваха, далеч от оковите на обществото и от налаганите предразсъдъци. Как така живееха – номадски в ХХІ век…И как бяха намерили решение да съберат на сватба, без пари, роднините и приятелите си – на поляната, на която влюбените са се запознали, та да ги почерпят скромно в името на любовта на децата си, да вдигнат олелия чак до звездите и да прогонят студа с огън и ритъм. И не, че кризата не ги беше погнала и тях… По небцето ми още бе полепнал вкусът от печения лук и огнената пита… Но те знаеха магията – човек може и с малко… стига да има с кого да го сподели… Колата ми се разтресе и това прекъсна потока на мислите ми. Всички бутаха. Дори и Мария буташе. Двигателят немощно изхърка и след миг автомобилът се озова отново на шосето, готов да потегли и да ме отведе в урбанизирания кошмар, в който живеех. Там, където ме очакваха хиляди задължения и никаква свобода. Никакви звезди… Там, където не знаех дори как да захвана репортажа си и как да го напиша за понеделник.

До преди малко бях ОК с всички тези неща. Някак си се бях примирил и ги бях приел за част от нормалното ежедневие. Но сега…В огледалото за задно виждаха наблюдавах как групата се отдалечава от колата. Пуснах стъклото на вратата и им помахах за сбогом. Сбогом… вероятно никога повече нямаше да ги видя, нали?…Дали пък да не представя кризата днес през техните очи? Една различна гледна точка, тотално разтърсваща мнението на мнозинството днес, при условие, че в големите градове най-голямата обида все още е „селянин”… Може би си струва да помисля сериозновърху този вариант…Продължавах да гледам назад. Последното нещо, което видях, преди колата да свие по пътя и да излезе от гората, беше Мария. Бяха очите й – грейнали като звездици…И точно тогава започнах да съжалявам… да съжалявам себе си…

Няма коментари
Разкази

Под натиска на желанията

  • От
  • април 27, 2015

Ню Йорк – градът, който никога не спи… Ширнал се е под терасата на мезонета ми и хилядите му нощни светлинки блещукат с неонови отблясъци. Отпивам от чашата с вино, замислено прокарвам пръст по тънкото ѝ стъклено ръбче, взирам се в мътната течност, а мислите хаотично се блъскат в умореното ми съзнание. Да, този проект ще ме измъчи… И тази нощ се очертава да бъде безсънна…

Напуснах България в края на миналото десетилетие, още щом завърших университета. Ясно осъзнавах, че с моето психологическо образование не ме чака кой знае какво бъдеще там. Да си реалист, честно казано, понякога не е най-доброто, което може да ти се случи. Но има моменти, в които само реализмът може да те тласне към най-добрите решения, които имат силата да променят живота ти.
И така се озовах тук – в мегаполис, достатъчно голям, за да те погълне. Но и да ти предостави шанс да израснеш…

Понякога просто си обличам сивия пуловер и излизам. Вървя по шумните нюйоркски улици и се взирам в хората. Различни са от тези, които живеят на Балканите. Все бързат за някъде, крачат с тъмните си куфарчета и скъпи костюми. Имат излъскана корпоративна визия и изглеждат по-уверени, по-спокойни някак за бъдещето. Но ако успея да погледна в очите им, отвъд грима и нахаканата американска самоувереност, виждам познатата умора, доза разочарование и потънали в прах мечти. Както и… онова неописуемо желание да притежаваш още и още, да бъдеш винаги пръв, винаги в крак с модата, да имаш най-новото и най-скъпото от пазара, техниката ти да е последен писък на времето, в което живееш, а дрехите ти да не са обикновена конфекция, а все с популярни етикети да се окачват по закачалките в гардероба ти. Да бъдеш задоволен, презадоволен, да достигнеш до онзи баланс, в който имаш всичко, което искаш и не искаш нищо повече… А същият този момент на удовлетвореност се отдалечава все повече, когато мислиш, че си го достигнал…
Благодарение на хора като мен. Но никой не спира поглед върху сивия ми пуловер, върху опърпаната ми прическа, върху износените ми маратонки. Знам. И точно за това предпочитам този си вид. Понякога получавам само презрителни и неодобрителни изцъквания с език, понякога – тъжно съчувствие, че не се вписвам в обстановката в този град, че не улавям същината на модерната епоха, в която живеем, че не съм „готина”. Иронично се усмихвам винаги. Същите тези хора не осъзнават, че мислите им всъщност не са техни, че решенията, които взимат в живота си, не са продиктувани от собствената им воля, че са част от много по-голяма игра, чиито правила зависят от експерти като мен. Защото аз знам как да дърпам конците на емоциите им, как да вляза под кожата им, как да притежавам чувствата им. Знам как да изтръгна сърцата им, да държа душите им в ръка и да ги смачкам – под тежестта на собствените им желания – когато пожелая или по-точно – когато ми платят достатъчно, за да го направя.

Работя в агенция със световно влияние. Правя проучвания, изследвания върху човешкото поведение, психика, нагласи и поддаване на внушения. Работя с най-добрите експерти от различни държави, зад гърба си имам солидно финансиране, а целта ни е една – извличане на най-рафинираната психология, с която се характеризира перфектният потребител. Участвала съм в няколко американски проекта, но основният ми ареал е Югоизточна Европа. Балканите, от които идвам и който познавам до болка добре.
Първият принцип, с който ме запознаха в агенцията, бе, че щастието не се препоръчва на клиентите. Защото щастието те кара да приковеш вниманието си само в една точка, която постепенно изпълва хоризонта, и нищо друго освен нея вече няма значение. Щастието държи парите в портфейла ти. Кара те да се чувстваш удовлетворен, да не изпитваш потребност към нови придобивки, към скъпи развлечения. А това не е полезно за икономиката, за пазара. Не се препоръчва и четенето на книги, както и културни мероприятия като театър, опера и балет. Те влияят по особен начин върху психиката, запълват съзнанието с достатъчно духовна храна, която притъпява желанието за алчност и вещомания. А това също се явява препъни камък в колелото на бизнеса. Ние не искаме това!
Виж, киното е друго нещо. Създаването на идоли, на модел на поведение, на стил. На „звезди”. Това е добре, това продава. Подтикването към скъпи развлечения – също. Посещаването на нощни заведения, на търговски вериги и центрове за красота. Това са места, към които се стремим да съсредоточим вниманието на потребителя.
Основните оръжия, с които работим, са рекламите. Зрелищна визия и запомнящи се слогани, които се просмукват в съзнанието и се запечатват като на плака в ума ти. Не осъзнаваш, но започват да гризат мислите ти, да ги преконструират, да те манипулират, да ти внушават, че си нещастен, ако не задоволиш желанието си, ако не утолиш жаждата си за новия продукт, купувайки го. Нищо, че не можеш да си го позволиш. Дори е още по-добре, ако не можеш да си го позволиш. Така в един момент ще започнеш да се гърчиш, вътрешно да агонизираш, докато… накрая нe го сграбчиш в ръцете си, докато не го наречеш „мой”. И после – ще гледаш как краткотрайната радост се изплъзва между пръстите ти, как нагонът ти все пак не е задоволен, защото… нова реклама вилнее в ума ти и те подтиква към нещо друго, нещо ново, нещо скъпо.

Благодарение на медиите днес можем да постигнем дори немислимото! Налагане на стереотипи, на стандарт на живот, на модел за красота… За предпочитане – високи, далечни и недостижими. Изпълнени с блясък, лукс и… подтисничество за обикновения човек.
Особено ми е смешно, когато наблюдавам през определен сезон как жените започват да си боядисват косите в сходни нюанси. Този сезон това е меденочервеното. Убедени са, че сами са го решили, че изведнъж им е хрумнало да опитат нещо ново, свежо. Че така се харесват повече. Или пък когато започнат да си купуват еднакви дрехи. Тази година цветът е морскосиньо. Всички витрини са обсипани с морскосини рокли, сака, панталони, тениски… И всяка една клиентка вярва, че и преди е харесвала този цвят, че е толкова щастлива, че в момента има голямо разнообразие от дрехи в любимия ѝ нюанс. И всички вярват, че, за да са щастливи, трябва да успеят да се напъхат в най-малкия размер, че именно така ще достигнат съвършенството…
А не знаят, че миналата година една от най-крупните модни къщи вложи неприлично висока сума да подготвим Европа за тази модна тенденция. И ние се справихме – брилянтно, тихо, без излишен шум! Защото за нас е важно да бъдем дискретни – това е второто правило в нашия бизнес. Клиентът въобще не бива и да подозира за нашето съществуване!

Миналата година получих отличие. „Най-добър експерт, 2014 година”. Сложих го в рамка и го окачих на стената срещу бюрото си у дома. Когато го погледна, усещам първо приятния гъдел на добре свършената работа. А после… ме задушава всичко онова, което ме провокира да емигрирам. Безработицата, нищетата, липсата на перспектива. Това, че в България е трудно да си намериш читава работа, че работодателят ти се държи с теб като роб, а ти търпиш, защото знаеш – някак трябва да се плати сметката за ток, за парно, трябва да се избута месеца и да има нещо за ядене на масата. Цената обаче е твърде висока – самоуважението ти. Заплащането – твърде малко, едвам свързваш двата края с него. И накрая – като вдигнеш глава, се питаш какъв е бил смисълът? Защо си работил въобще? Човек ли си? И останало ли е нещо в живота ти, което да те накара да се почувстваш човек?

Знам, че е подло, но цялата тази емоция я влагам в работата си днес. Просто бизнес, какво да направя? И успях – от измъчените Балкани успях да реализирам няколко милионна печалба! От дрехи, нови телефони, скъпа козметика и вносна храна.

Колегите ме питат как съм успяла да го направя? Отговорът е съвсем прост… Знам как да продавам мечти, как да разказвам приказки. Знам какво ще накара една клета балканска душа да трепне, знам как да опъна струната на желанието и да я превърна в тетива на лък… Знам как да представя един модерен нов телефон като ключ към свободата, като една добра алтернатива, която да ти внуши, че си свободен човек, че си просто човек, че животът може да е хубав и за теб, не само за всички останали…

Знам, защото съм преминала през този път. Просто не пожелах да го извървя до край… Избрах да счупя оковите. И да ги използвам за плетене на мрежи и създаване на илюзии. Защото робите лесно се управляват. Понякога не е необходимо да ги налагаш с камшици, за да вървят в посоката, в която ти искаш. Единственото, което трябва да направиш, е да ги накараш да повярват, че желанието за тази посока е тяхно… Часовникът тик-така и шумът от стрелките ме дразни. Поглеждам с досада към него. Почти 3 след полунощ е. Скоро първите слънчеви лъчи ще погалят хоризонта, ще влязат в апартамента ми, ще се плъзнат по преполовената бутилка вино. А аз съм приключила едва с първата част на проекта. И ме чака още много работа! Материята е фина. Фармацевтична компания е насочила поглед към Балканите. Целта е населението да изпита влечение към новите им витамини, които изглеждат толкова полезни за организма, че едва ли не гарантират здраве и дълголетие… Скъпи са обаче. Един блистер може да стигне и до стотачка. Но няма значение. Професионалист съм. Хората там са ми познати. Тази приказка, за крепкото и необходимо здраве, е от вървежните, ще намеря начин да я представя подобаващо…

Няма коментари
Разкази

Сладки сънища

  • От
  • януари 8, 2015

Разказ, участвал в Предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Първата му публикация можете да намерите ето ТУК. Изображението, съпътстващо разказа и поместено и тук, е под наименованието Eastman Johnson – Christmas-Time The Blodgett Family.

Снежната топка, която стискаше в ръка, се беше обледенила и гладката ѝ повърхност искреше в здрача на зимната нощ. Боби пристъпваше от крак на крак. Дъхът се процеждаше на кълбенца около него, а мътната светлина на уличната лампа се плъзгаше по опърпаните му дрехи и го караше да изглежда още по-дребен, отколкото всъщност беше.

– Ще го направиш ли? – попита едно от децата около него.
– Но този път е за последно! – закани се Боби и прехвърли снежната топка в другата си ръка.
– Наистина ли? – тревожно попита най-малкото момченце. – И няма да има повече? Никога повече?!
– Е, не никога… Може би догодина, ако сте били достатъчно послушни – отвърна момчето и разроши косата на малчугана. – А сега не плачи, сълзите развалят вкуса на добрия шоколад… – каза и направи крачка към осветената от витрината на магазина улица. Протегна се. Половин дузина деца притихнаха в очакване. Боби опъна ръка в дълга дъга, замахна и… пусна ледената топка, която се вряза в стъклото и наоколо се разпиляха ситни парченца. Алармата започна да пищи оглушително, а момчето вече тичаше към магазина. Бързо прехвърли към бандата шоколадовите фигурки, които ги наблюдаваха от дни от скъпата витрина. Хлапетата се стопиха в мрака, отнасяйки със себе си по няколко мечета, увити с червен и златист целофан.

Накрая остана само Боби. Винаги оставаше последен. За да не видят останалите как си тръгва, без да вземе и един бонбон за себе си. Защото осъзнаваше, че постъпката му е нередна, но дълбоко в себе си знаеше, че той и децата от неговия Дом заслужават една нормална Коледа. Знаеше още, че не може да им я осигури, че не може да промени съдбата им. Единственото, което можеше да направи, е да открадне за тях шоколад от най-хубавите магазини в града. И ако това щеше да ги направи щастливи за няколко дни от годината, е, той беше готов да рискува.

Тъкмо си тръгваше, когато усети една силна и здрава ръка да се вкопчва в рамото му. „Три пъти ми се разминава – помисли си, – сигурно трябваше да очаквам късметът ми да свърши някъде…”. И се обърна с предпазливост. Очакваше гнева на собственика, заканителното изражение на охранителя или безкомпромисния поглед на някой полицай. Но когато срещна усмихнатата физиономия на някой, който подозрително приличаше на Дядо Коледа, уплахата му премина в почуда.

– Ти не истински! – възкликна Боби.
– Тогава на кого говориш, Робин? – намигна му белобрадият старец.
– И какво? Дошъл си да ми кажеш, че съм в списъка с лошите деца ли? – скръсти ръце момчето.
– Не, глупачето ми! Виждам какво правиш и съм дошъл да ти направя специален подарък – отвърна Дядо Коледа. – Не мога да ти дам онова, което с цялото си сърце желаеш, но… вземи това. То е само за теб.
Боби подозрително изгледа шоколадовия бонбон, който старецът държеше в червената си ръкавица.
– Защо да ти вярвам?
– Защото като всяко дете, малки ми господин Худ, знаеш, че някои приказки са нещо повече от измислица – сините очи на стария мъж сияеха с подкупваща доброта. Боби дълго се взира в тях. След това, разкъсвайки се от противоречиви чувства, в крайна сметка се протегна, взе бонбона и го мушна в джоба си. – Знаех си, че ще направиш правилния избор, момчето ми – усмихна се Дядо Коледа. – Не забравяй. Той е само за теб. Вечер, когато всички заспят…
Последните думи останаха да ехтят в съзнанието на Боби, докато старецът с пукот се стопи в тишината на нощта и се изгуби от поглед. Момчето свали ръкавиците си, мушна ръце в джобовете и заситни с бързи стъпки към Дома. Усещаше бонбонената опаковка между пръстите си и тръпнеше от нетърпение…

Когато Боби влезе в стаята, всички деца бяха заспали. Той смъкна от раменете си палтото, навлажнено от снега, и го пусна до ниското легло. Легна. Зави се с избелялата завивка и измъкна бонбона от джоба на джинсите си. Опаковката му беше мека. Хартиена. С изрисувани снежинки по нея. Той внимателно я разгърна. Отвътре се подаде шоколадов шедьовър – с преплетен бял и тъмен крем. Боби притвори очи. Постави бонбона между устните си. Потъна в усещането на разтапящия се шоколад, който гъделичкаше сетивата му и оставяше дълга сладка следа след себе си…
Момчето заспа няколко секунди след като единственото, което остана от подаръка, беше хартиената опаковка между пръстите му.

– Робин, събуди се, детето ми – разля се мек кадифен глас до ухото му. Боби отвори очи.
Красива беше. Жената, която стоеше срещу него. Имаше като неговите бадемови очи и немирни къдрици.
– Мамо?! – прошепна Боби и сам не вярваше в това.
– Да, Робин. Баща ти те очаква до елхата, за да разопаковате подаръците. Дълго спа, сине, сякаш… цял живот те е нямало.
– Но сега съм тук! – засмя се момчето, прегърна я силно, след което се измъкна от леглото, затича се към масивната дървена врата на стаята, отвори я и занемя пред величествената елха, под която го очакваше усмихнат мъж с по един опакован пакет във всяка ръка. Въздухът ухаеше на канела, на печени курабийки и на мляко с какао.
Боби се затича да прегърне и баща си, а босите му крачета шляпаха по теракотения под…

Той се събуди, притиснал завивката до брадичката си. Беше хладно в голямата стая, в която спяха всички деца от Дома през зимата. Но момчето не се вълнуваше от студа. В момента в него грееше топлина, която го изпълваше с неподозирана сила.
Да, беше сън. Само сън. Сладък сън, който побираше всичките му мечти.
Но там… там някъде те съществуваха. И го обичаха. Той ги видя със собствените си очи! Нищо, че не бяха в този свят… Нищо, че тук не ги беше виждал нито веднъж… Вече се бяха сдобили с образ, с ухание – на канела и курабийки. И така бяха запълнили онази празнина, която Боби сам не можеше да запълни.

Момчето огледа спящите деца. Взе палтото си от пода и тихо се промуши навън. Валеше сняг. Градът тепърва се събуждаше.
Беше Коледа.
А Боби вървеше. В ръцете си държеше снежна топка, която до площада вече щеше да е полирано късче лед.
– За последен път ще бъде, Дядо Коледа, обещавам! – прошепна, преди да запрати ледения къс към витрината на поредния магазин…

Няма коментари
Разкази

Синовете на Дракона

  • От
  • ноември 17, 2014

Разказът ми, участвал в конкурса за фентъзи разказ, организиран от Fantasy LARP Center – „Послания от Изток“. Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК. (Илюстрацията е част от публикуването на разказа във facebook страницата на конкурса).

Жени лежеше, сгушена в  тъканата вълнена завивка. Плъзна поглед по старинната спалня в старата семейна хижа и се прозя. Пресегна се, за да загаси нощната лампа, която обливаше в мека охра стаята. Затвори очи. И преди да отпътува към обятията на съня, почувства нещо. Нещо много силно. Копнеж. Притегляне. Сърцето й ускори ритъм и тя отвори очи.

Не разбираше какво се случва, но се подчини на властната емоция. Отметна завивката и стана. Приближи се до горящата камина и седна пред нея. Огънят пукаше в здрача на стаята. Пламъкът се виеше, а сияещи искри претичваха по него, докато… не започнаха да се нареждат една до друга и да образуват думи. Думи от светлина в огъня.

„Здравей, скъпа моя Жени!

Знам, че това писмо ще те смути, защото е първото, което получаваш по този начин, но, както помниш, обещах да намеря как да се свързвам с теб, независимо от разстоянието и времето помежду ни… „

Жени се усмихна в полумрака. Очите й плувнаха в сълзи. Това беше послание от Катана. Мъжът, когото беше срещнала по време на конференцията в Страната на изгряващото слънце.

„… Надявам се, че си добре и положението в твоята страна е все още стабилно. Тук заревото става все по-ярко и все по-червено. Вече изгревите все едно са окъпани в кръв, а вечер звездите едва се виждат, защото целият хоризонт е облян в мътна и тежка светлина.

Кометата е все по-близо! И нямаме никакво време за губене! В старите предания, които открих в манастира, пише за нея. От векове монасите от Ордена знаят, че тя ще дойде. Знаят, че ако Избраният не изпълни мисията си, земята ще бъде пометена. Ох, Жени… Ако знаеш колко неща научих, след като ме приеха в Синовете на Дракона… „

Жени се стресна. Някой беше почукал на вратата й.

– Жени, аз съм, миличка! – чу се приятен сопранов глас.

– Влез, мамо, будна съм – отвърна младата жена, а искрите в огъня се разпиляха и думите започнаха да избледвяват.

– Донесох ти чаша топъл чай – каза майка й и прекрачи прага. – Не изглеждаше добре на вечеря. Прилоша ли ти? Какво има? Всичко наред ли е? – тя остави чашата на масата и с грижовност изгледа дъщеря си.

– Да, мамо, просто… се климатизирам още.

– Беше в Япония само две седмици, миличка, не може да си забравила чистия балкански въздух – усмихна се. – А и се върна преди доста време, така че….

– О, мамо… две седмици за предостатъчни, за да се случат толкова много неща…

– Искаш ли да ми споделиш нещо, Жени?… – многозначително я подкани майката, а Жени извърна поглед от нея и за момент се загледа в танцуващите пламъци в камината.

– Аз… си подреждам мислите все още, мамо. Много научих от това пътуване. Не само покрай конференцията. Разбрах, че светът е особено… крехко нещо. За това всеки миг трябва да се изживява тук и сега.

– Ако решиш все пак да ми разкажеш повече, знаеш, че винаги можеш да го направиш, нали? – майка й мина покрай нея и докосна за миг рамото й, след което излезе и затвори вратата след себе си.

Жени въздъхна. Невероятно сърцати хора бяха родителите й и можеше да разчита на тях за всичко. Именно те бяха хората, които я подкрепиха, когато каза, че иска да следва антропология, въпреки че всичките й познати и приятели се опитваха да я вразумят, заявявайки, че това е безперспективна професия. Въпреки това тя го направи. Завърши. Сега работеше в университета и обикаляше света, посещавайки различни научни конференции. Така се озова и в Страната на изгряващото слънце. Така се запозна с Катана… Така стана една от първите, които бяха просветени. Знаеше, че голяма опасност е надвиснала над човечеството. По-голяма, отколкото дори холивудски продуцент, дебнещ касов хит, може да си представи.

Искрите отново затанцуваха по пламъка и думите се заизнизваха една след друга.

„… Подложиха ме на много тестове, Жени, преди да ме приемат. Издържах ги всичките! Трябва да си ерудиран, дисциплиниран и да имаш чувство за доблест, за да станеш част от Хората-дракони. Така ни казват тук – Хората-дракони. Вчера ми връчиха расото – оранжево е, сигурно се досещаш, такава е старата традиция при духовните пътешественици на континента. Посветиха ме и в Тайнството и ми направиха Огнения знак. Беше болезнено, не крия. С нагорещено желязо ти  отпечатват дракон на ръката. Днес белегът още пулсира и е алено червен. Ах, Жени… как се надявам сега да се усмихваш и да се чувстваш горда с мен!…”

Жени се усмихна през сълзи. Гордееше се с него, разбира се. А отвъд гордостта прозираше и усещането за празнота – той наистина много ѝ липсваше.

„…Манастирът е дълбоко в планината, построен по магичен начин сякаш – сред скалните зъбери. Мисля, че започвам да разбирам как…

Драконите, Жени, драконите! Те… не са само мит…

Не знам дали ще ми повярваш, но… тук има… Тук има яйце от дракон, Жени! Истинско! Пет различни поколения са се грижили и са бдели над него! Скоро Орденът ще посочи кой ще бъде Избраният – онзи, който ще събуди дракона и ще вдъхне живот на това неизлюпено още създание. Двамата – повелител и дракон – ще се изправят заедно срещу кометата, когато е в най-високата точка над хоризонта – защото огън и огън се привличат, Жени… огън и огън – няма такава друга връзка в света…

Има малко време до този ден, мила моя… сигурно няма и 3-4 месеца вече. В древните свитъци е написано – кометата ще прелети прекалено близо, почти нахлувайки в земната гравитация. Последствията? Може само да се гадае какви биха могли да бъдат след тази разрушителна сила… Траекторията й ще премине от изток на запад, оставяйки пурпурна следа по цялото небе.

Сигурно на вашия континент все още медиите мълчат. Но ти си антрополог, Жени, познаваш тънкостите във влиянието на общото мнение, пагубните последствия на паниката, страхът, който обзема неподготвеното човешко същество… При нас вече няма как да мълчат. Небето червенее, а от новините засипват народа с лъжи – рядко срещано атмосферно явление, казват, необичайни прашинки във въздуха, следи от замърсяване от автомобилни изпарения… Някой вярват… Други вече предчувстват какво предстои.

Понякога вечер, когато братята от Ордена заспят, и аз остана сам… усещам страх, а не бива. Тогава се сещам за теб, за сиянието в очите ти, за разговорите по тихите улички на Токио, през които успях да те преведа – за да видиш една неподозирана страна на този огромен град! Сещам и за онази последна нощ, която прекарахме заедно, и… тогава смелостта ми се възвръща! Тогава усещам как искам аз да бъда Избраният! За да мога да се изправя пред кометата, за да я отведа далеч от тук и да имам шанса да те видя отново…”

Жени затаи дъх и прехапа устни, за да не се разхлипа с глас.

„Знам, че ще получиш това писмо. Знам, че ще разчетеш посланието ми, въпреки че идва от другия край на света. Чувствам го! Защото знам, че има нещо много силно, което ни свързва, което ще ни свързва завинаги и което доказва, че срещата ни точно в този момент не е била случайна!

Така че каквото и да се случи от тук нататък – с мен и с всички ни – знай, че те обичам и бдя над теб…”

Думите застинаха. Искрите започнаха да пулсират и да се губят една по една, разваляйки изящния словоред. Жени плахо протегна ръка към пламъка, надявайки се, че ще успее да ги докосне, но топлината погали кожата ѝ и възпря движенията ѝ. Думите се стопиха в тихата есенна нощ и огънят започна постепенно да тлее…

Жени остана загледана още известно време в гаснещото огнище. После се изправи и отпи глътка от изстиналия чай. След това се върна до леглото и се сгуши в старата вълнена завивка, която боцкаше по брадичката ѝ. Младата жена зарея поглед към звездите от капандурата, поместена на тавана точно над леглото ѝ. Хижата, в която бе преминала по-голямата част от детството ѝ, беше построена високо в Пирин и небето тук бе дълбоко и ясно. Звездите и тази вечер грееха със сияйна яснота, но ако гледаш внимателно, би видял тънката и едва доловима оттук ивица, която обагря хоризонта в пурпурно…

Жени знаеше, че е лесно да се остави на страха. Но дълбокото убеждение, което имаше като учен, ѝ подсказваше да не го прави – само нациите, които са се поддали на отчаянието, са изчезнали от лицето на света и са се превърнали в история. А онези, които са се борили и са имали вяра дори тогава, когато всичко е изглеждало невъзможно, са успели да се съхранят във времето.

Тя трепна. Развълнувана тръпка премина през цялото ѝ тяло. Усмивка се разля по лицето ѝ и Жени внимателно постави ръце на корема си. Усещаше ги – като Ин и Ян, които се борят постоянно за равновесие и търсене на баланс. От няколко дни го усещаше все по-често и знаеше, че това е нещо повече от спомен… нещо повече от среща между две коренно различни култури… Знаеше, че синовете на дракона живееха в нея – щяха да бъдат близнаци – и бяха устремени към едно светло бъдеще, което никой не би могъл да им отнеме…защото баща им се бореше за него…

Яница ХРИСТОВА

 

Няма коментари
Разкази

Да последваш лятото

  • От
  • ноември 17, 2014

Един от двата ми разказа, участващи в конкурса „По стъпките на лятото 2014“, организиран от Фондация Буквите и попаднал в полезрението на журито, редом с втория ми разказ – „Еньовден“, което ми отрежда място сред десетимата автори – финалисти. Първата му публикация можете да прочете ето ТУК

Беше ранна утрин, а градът отдавна не спеше. Ранобудни продавачи, чиновници, администратори и всякакви офис-сътрудници щъкаха напред-назад, пресичаха екстремно на червено по светофарите и претичваха със спринт последните метри до спирката на градския транспорт. Мартин участваше в това упражнение ежедневно – вече трета година, след като се дипломира. Сутрин ставаше точно в 7:30. В осем часа вече вървеше към метрото, а в 8:20 най-редовно спринтираше по Орлов мост в гонене на заветния автобус с номер 204. ИТ фирмата, в която работеше, беше наела офис-сграда в другия край на града, а едночасовото пътуване го изпълваше с досада и нежелана интимност с хора от всякакъв вид, който се притискаха в него сред задушната атмосфера на автобуса.

Тази сутрин слънцето прежуляше отрано. Денят обещаваше да е особено горещ, а по синевата не се задаваше нито едно облаче. Мартин нервно потропваше от крак на крак, подранил с цели 5 минути преди автобусът да е дошъл. Накрая и той дойде. Тълпата от хора се втурна към отворените врати, притисна Мартин дълбоко в прегръдката си от непознати и прогони всяка мисъл за кислород и свеж въздух. Младежът успя да се хване до вратата. Слушалките от телефона се впиха в ушите му, в ума му закънтя ритмичен рок, а съзнанието му се опитваше да го настрои на вълната, че той е далеч от тук, на друго, по-добро място. След като за пореден път обаче някой го сръга с лакът между ребрата, а друг настървено го настъпи по босите пръсти през сандалите, Мартин напълно капитулира и се примири със знанието кой е и в какво пътува. За това си позволи и бегъл поглед по лицата на минувачите – колкото да привикне към атмосферата…

… Уморени лица на млади хора, в които се долавя липса на сън и бегла надежда за бъдещето, застаряващи лица, по които се прокрадват униние и примирение със старостта, лица на изстрадали работници, лица на все още учащи младежи… И… тя.

В първия миг само плъзна поглед по нея, отчитайки я като част от общия пейзаж. В следващия миг обаче прикова очи само в нея и я видя в целия й блясък. Тя… тя беше млада, вероятно на неговите около 25 години. Имаше малко чипо носле и големи златисти къдрици, които се спускаха по раменете й. Беше елегантна и грациозна. И явно – смела, до степен, в която не можеше да остане незабелязана. Заради роклята – тази ефирна снежнобяла рокля, която искреше като най-светлото и свежо нещо сред цялата сивота на градския транспорт. Мартин затаи дъх и не можа да откъсне очи от нея. Но тя така и не го забеляза. Отнесена в разговор с приятелката до себе си – момиче, което Мартин въобще не отрази като съществуващо – тя се усмихваше, ръкомахаше и разпалено обясняваше нещо. Момчето свали слушалките от ушите си с надеждата да дочуе разговора им. Глъчката около него обаче не му позволи да долови каквото и да е. Застинал в нямо съзерцание той се питаше коя е тя, от къде е, от коя спирка се е качила, винаги ли е пътувала с този автобус, ще я види ли отново? Да я заговори ли? Или да я остави да се превърне просто в спомен…

Докато въпросите се нижеха един след друг в ума му, автобусът намали ход, спря… А тя и приятелката й сякаш се събудиха от странен сън, забързано се размърдаха и си запробиваха път към изхода. Тя мина съвсем близо до Мартин, роклята й прошумоля, когато се разминаваха, а погледите им се пресякоха. Очите й бяха сини. Улавяха слънчевите лъчи и ги превръщаха в небесна синева. Сърцето му прескочи един удар. Стори му се, че тя му се усмихна за миг… след което се изгуби в градската шумотевица…

Сърдечният му ритъм си възвърна нормалния пулс, автобусът отново потегли по познатия маршрут. Но… нещо не беше вече напълно същото. Неусетно и неуловимо промяната се бе промъкнала в живота на Мартин. Той усещаше прилив на енергия, заряд от положителни емоции и нестихващо любопитство. Чувстваше се като ловец, натоварен със задачата да събере десетки парченца от пъзел, който ще има съдбовно значение. Чувстваше се и късметлия – първото парченце си беше на мястото – вече знаеше поне, че тя слиза две спирки преди него…

Цяла нощ Мартин почти не беше спал. Сега отново кръжеше около автобусната спирка, подранил неестествено за себе си с цели 15 минути. Нервно пристъпваше от крак на крак, барабанеше с пръсти по гръбчето на кожената си чанта, пускаше си музика, за да не мисли, след няколко секунди я спираше, точно защото му пречеше да мисли… Кротна се и затаи дъх, когато автобусът спря пред него. Остави се на навалицата да го притисне плътно и да го задуши, но въпреки това не отпусна хватка и остана все така здраво вкопчен в дръжката до вратата. Успя да се надигне на пръсти и да огледа наоколо. Чувстваше се досущ като увлякъл се тийнейджър, а нямаше сили да се спре.

Усилията му се оказаха възнаградени – тя беше там, в автобуса. Все така очарователна, все така искрящо цветна. Този път с тъмносиня рокля на големи жълти слънчогледи. Останал така – захласнат и на пръсти – Мартин не усети кога тя се извръща към него и спира погледа си върху любопитното му изражение. Усмихна му се. Този път беше напълно сигурен, че това е усмивка и че е предназначена за него. Имаше чувството, че в душата му избухнаха фанфари и частици със заряд от фойерверките тръгват във вените с кръвообращението му. Беше щастлив, за пръв път от много време беше щастлив…

Следващите две седмици се изнизаха неусетно. В офиса Мартин работеше здраво – от фирмата бяха поели проект на дубайски шейх и всеки ден работата ставаше все повече. Той не се оплакваше, защото всяка свободна минута го отвеждаше мислено при Нея. Сутрин я виждаше – всеки ден различна, всеки ден свежа, всеки ден толкова слънчева, че… в един момент осъзна – срещите им правеха дните му по-хубави, осмислени и изпълнени с щастие. Съвсем скоро беше напълно сигурен – беше влюбен. Беше влюбен от върха на пръстите си до последната точка на астралното си тяло.
Оставаше само да я заговори. Да се осмели да я доближи. Да я попита как се казва. Да я покани да се срещнат… Всеки ден си казваше „Днес е денят!“. И всеки ден губеше смелост, наблюдавайки я. И всеки ден, когато тя минеше покрай него и му се усмихнеше, се чувстваше все по-слаб и нерешителен, стигайки до извода, че и днес не  е Денят…

Тази сутрин обаче беше решил и нямаше връщане назад. Стоеше на автобусната спирка, вкопчил пръсти в дръжката на чадъра, докато кокалчетата на ръцете му не побеляха. Капките се разбиваха с пукот около него и с всяка минута доказваха, че съвсем скоро идва есента, докато август се изнизва с последните си дни от календара.
Мартин се качи в автобуса съвсем не на себе си. Очите му трескаво започнаха да търсят сред множеството онова слънчево лице, което щеше да прогони мрачното време. Обходи с поглед 204 веднъж. После втори път. Не я откри. Паниката започна да проправя път сред емоциите му. Понечи да слезе от автобуса и да чака следващия – с плахата надежда, че е подранил. В този момент обаче вратите се затръшнаха под носа му и автобусът потегли.
Младежът направи отчаян опит да се промуши сред множеството бързащи да стигнат до работните си места. След няколко упорити настъпвания и почти на косъм разминало му се круше от профучаваща покрай него дамска чанта, той успя да стигне до по-централно място. Тук се спря, повдигна се на пръсти и отново трескаво заоглежда непознатите в търсене на Единствената.
Не. Не. И пак не…
Ако беше тук – щеше да я види. Щеше да я види още в първия миг…
Преди напълно да изгуби надежда, погледът му се спря на онова съвсем обикновено и невпечатляващо с нищо момиче. Със сив пуловер и сплетена коса. С тъжни очи и помпозни очилца.
– Къде е? – попита, спирайки се със задъхване до нея.
– Кой? – отвърна с въпрос момичето и го изгледа с почуда. – О! Това ти ли си?
Сигурно питаш за Ади.
– Ади? Така ли се казва? – възкликна Мартин и си позволи една малка победоносна усмивчица. – Онази чаровна блондинка, която е всеки ден с теб?
– Да, за Адриана говорим и двамата явно – непозната така го изгледа, че на него му стана неудобно и усмивката замръзна на лицето му. – Ти обаче много закъсня…
– Аз? Какво искаш да кажеш? – той наистина не разбираше.
– Тя от няколко дни те чакаше да я заговориш. Да не сме слепи – виждахме те как я поглъщаш с очи. Обаче ти не предприе нищо и на нея й омръзна да те чака. Ако знаеш как те мразя за това! В теб ми беше последната надежда! – една сълза проблесна за миг под очилцата й, след което се изгуби в гънките не плетения й пуловер. – Днес замина…
– Замина?! – Мартин усети как му призлява, как някакво странно електричество преминава през тялото му и го оставя вцепенен. – Какво се опитваш да ми кажеш?! Какво общо имам аз?! Къде мога да я намеря?!
– Ти глух ли си? Точно това, което ти казвам, искам да ти кажа! Не разбираш ли!? Ади замина днес!
– Замина…
– Да! Спри да го повтаряш, моля ти се! Замина! Беше го решила отдавна. Беше казала, че не иска да изживее така живота си – сред правила и сивота, сред стереотипи, тичаща по задачи и затъваща в работа, която не й носи никакво удоволствие. Искаше да пътува, да снима, да бъде свободна. Това лято каза, че ще замине. Че ще носи най-хубавите си дрехи. Че няма да позволи на младостта да се изниже между пръстите й. Щеше да тръгне и още по-рано, но те видя. Видя обожанието, с което я гледаше. Обеща ми, че ще ти даде шанс. Ако й покажеш, че си достоен, може и да не заминава… А ти… Ти! Глупак такъв! Какво направи?! Нищо!
– Аз… аз… не знаех… – гърлото му беше пресъхнало. Безсилно се облегна на прозореца до нея. Хората около него се сменяха, слизаха и се качваха нови, но всички му се струваха еднакви. – Къде мога да я намеря?
– Не знам! – проплака момичето. – Това е най-лошото. Не знам! Каза, че си взема спестяванията и отива на летището. Че ще се качи на първия самолет, за който й стигнат парите, независимо от дестинацията. Където и да се озове, ще се забавлява, ще работи нещо някъде, докато събере пари за ново пътуване. И така – докато види достатъчно голяма част от света…
– Но… това е… това е…
– Това е безумно безотговорно! – Тя изтри сълзите, които се стичаха по страните й. – Ще ми липсва! Много ще ми липсва… Извинявай, това е моята спирка… – каза и се изгуби сред слизащите.

Мартин остана сам, въпреки че беше притиснат от цяла тълпа – като риба в консерва. Чувстваше се толкова опустошен, че му беше трудно да диша. Капките дъжд барабаняха по прозореца на автобуса. Тя си беше заминала… а заедно с нея си беше отишло и лятото…

Вратите се отвориха. Мартин слезе, въпреки че това не беше неговата спирка. Дъждът се стичаше по косата и дрехите му, но той така и не разгъна чадъра си. Вече беше безсмислено. Закъсняваше за работа, а това щеше да му донесе най-малко глоба. Със сетни сили вдигна глава нагоре и зарея поглед към натежало небе, към надвисналите над града сиви облаци. Капките обляха лицето му и се сляха с безбрежната му тъга. Не се виждаше слънцето, не се долавяше нито един слънчев лъч…

Нея я нямаше…

Освен ако… той запресмята бързо наум. Колко пари има спестени до тук? Малко? Но сигурно щяха да стигнат…
Да! Чудесно! Вече имаше план!
Щеше да тръгне… по стъпките на лятото и по следите на слънцето. Щеше да отиде на летището. Да се качи на първия самолет, за чиито билет му стигнеха спестяванията, независимо от посоката. Щеше да остане там, докато не предприеме ново пътуване до някое друго местенце по света… И ако им беше писано – щяха да се срещнат някъде по пътя…

Няма коментари
Разкази

Еньовден

  • От
  • ноември 17, 2014

Един от двата ми разказа, участващи в конкурса „По стъпките на лятото 2014“, организиран от Фондация Буквите и попаднал в полезрението на журито, редом с втория ми разказ – „Да последваш лятото“, което ми отрежда място сред десетимата автори – финалисти. Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.

Когато погледнеш надолу от хълма, се вижда цялата равнина и планината зад нея. Вижда се селцето, сгушено в котловината, пасищата за стадата с добитък, гората. Виждат се и нивите – с различен размер и различни нюанси от цветове, получени от разнообразните насаждения – зърно, слънчоглед, лозя, зеленчуци, черешови дървета, лавандула.
Климент постави ръце на хълбоците си и се загледа в прииждащия нощен здрач. Слънцето се бе скрило зад планината и първите вечерни сенки плъзваха из селото. Небето беше придобило онзи особен индигов цвят, който опиянява зрението преди да изгреят първите звезди. Вятърът премина през избуялата коса на младия мъж и го накара да притвори леко очи, а пръстите на ръката му се впиха в усуканото около дланта му въже.

От тук виждаше и прозорците на собствения си дом. Малка къща, сгушена в края на главната улица и скрита зад каменен зид. От прозорците искреше изкуствена луминесцентна светлина, а силуетите на семейството му ту преминаха през светлината, ту се губеха отвъд завесите.
Знаеше, че ако продължи да се взира в тази посока, решимостта му ще се превърне в отчаяние и никога няма да събере сили… А го беше решил.

Обърна гръб на селото и се загледа в ствола на старото крушово дърво, извисило причудлива осанка на върха на хълма. Приближи се до един от надвесените и изкривени от времето клони и преметна въжето през него. Направи примка, обтегна я здраво, за да провери издръжливостта й, и я пусна. Тя се понесе напред-назад, уловена от нощния ветрец, и той хипнотично проследи траекторията й с поглед.
Усмихна се – с тънка, иронична усмивка, която прилягаше за случая, и пристъпи към бесилото. Пресегна се и хвана примката. Повдигна я над главата си и… се спря. Постоя така няколко секунди, докато чувството за нелепост не заседна в гърлото му. Остави въжето настрани и се отпусна тежко, облягайки гръб на крушата…

Днес беше Еньовден.

В селото тепърва се задаваше голямо празненство. От фолклорния ансамбъл към читалището организираха разиграване на традициите, съхранени през вековете. Когато беше доста по-малък, и той участваше в приготовленията за празника. От тогава бяха и спомените му за днешния ден, за магичността на тази нощ, за връзката между земята и небето.

Днес билките бяха най-лековити… и за всяка болежка се откриваше лек. Днес небето се отваряше и ако си пожелаеш нещо много силно, може и да се сбъдне. Днес денят се изравняваше с нощта, а утре рано сутрин, според най-старите предания, лятото ще обърне гръб на света и ще тръгне с тихи стъпки към есента. И колкото повече денят намаля, толкова по-близо ще е зимата… Когато беше малък, Климент не вярваше. Все пак за него ваканцията тъкмо започваше и лятото беше в разгара си. С годините – когато отговорността и задълженията му станаха много повече – започна да открива следите. В песента на щурците, в полета на птиците, в труда на хората от селото му – забързани, енергични и напрегнати, устремени към жътва и прибиране на реколтата, към спасяването и на тази година, преди да е дошъл снегът.
За днешния ден още се говореше, че е опасен за земеделците, които трябва да са особено бдителни. Защото умели чародейки могат да откраднат плодородието на земите им и да го отнесат в собствените си владения. С мистични танци и с древни сили, с които да осъществят връзка със земните недра и да извлекат от тях всяка живителна сила…

И… това беше магия? Или просто предание покрай празника?
Климент не знаеше.
До скоро дори не би могъл да каже дали вярва в това или не.
Но днес знаеше едно със сигурност – вече не му бе останало нищо за пазене…

Младият мъж отново погледна към селото. Прозорците на дома му бяха изгаснали. Значи съпругата му бе повела децата към площада – за да погледат представлението.
Той въздъхна. Обърна се към самоделното си бесило, зад което прозираше все по-мрачното небе, докато решимостта му изтъняваше и се превръщаше в друг тип емоция… Приличаше по-скоро на страх.

Всъщност точно страхът го бе довел тук. Тревогата, която от няколко дни не му даваше никакъв покой.
Всичко започна в началото на тази година. Когато засяха оранжериите с посеви, а житото по нивите започна да покълва. И както всичко си вървеше добре – растеше и зеленееше, изведнъж… сякаш от раз растенията започнаха да залиняват. Реколтата беше под въпрос, но… той не губеше надежда. Все пак имаха лозя, щяха да продадат гроздето, да закрепят зимата, пък следващата пролет да започнат от начало. Онзи ден обаче видя как лозниците започват да съхнат, да се прекършват едва оформилите се гроздовете. И всичко това само на неговото лозе и в неговите ниви.
Дали беше прекалил с грижите? Или някой зложелател му опропастяваше земята? Или… не, не. Той не вярваше в чародейки и вълшебници…

Въпреки че баба му онзи ден го спря, гледайки го такъв, омърлушен.
„Чуй, бабе – каза му тя. – Не е на хубаво твоята работа. Някой зло око ти е хвърлил или пък таен мерак ти има. Я се виж – какъв хубав мъж си станал! Ти знаеш ли едно време какво беше? За самодивите разказвала ли съм ти?!“
„Бабо, моля ти се, голям съм вече за тези приказки! А и не ми е до тях. Имам жена, две деца… те на мен разчитат! Как ще ги гледам, с какво ще ги храня тази година, ако не произведа нищо? Кой може да ми помогне! Никой! Ако можеш с това да ми помогнеш, говори, иначе ме остави да си търся решението…“
„Слушай, Клименте, пък ти си прецени дали това може да ти помогне или не… – настоя бабата. – Когато аз бях още млада невеста тук, едно лято в цялото село започнаха да се случват поразии. Добитък изчезваше, овошките съхнеха, нивите залиняха… И няма оправия, нищо не помага. Тогава старите хора, доста по-стари хора от мен сега, казаха, че самодивите нещо са се разлютили. Или някой им е напакостил, или някого са си харесали и го искат при себе си…”
„Какви самодиви бе, бабо?!“
„Като онези, моето момче, които живеят в приказките! Крият се в гората, дълбоко-дълбоко в гората и не позволяват на обикновен човек да ги зърне с очи. Ако някой ги види – ослепява. Ако припари във владенията им, губи ума си… Тогава старците казаха, че жертва трябва да се направи. Дар. Скъп дар, който да изкупи милостта им… И жертвата беше дадена. Най-хубавата девойка в селото, онази, по която залиняваха всички ергени, а млади и стари въздишаха по следите й. Тя беше дадена. Една вечер я изпроводиха до подножието на гората и я оставиха там. На сутринта нея вече я нямаше и от тогава никой не я видя и никой не знае къде се е дянала…“
„Това са глупави суеверия, бабо…“
„За теб са суеверия, за мен са чиста истина. Ако щеш ми вярвай, но на следващия ден и дърветата, и нивите живнаха, а няколко заблудени крави се върнаха в селото. И… още нещо. Най-тучни и плодородни станаха нивите на Донкиното семейство. Донка. Така се казваше момичето…“

Климент разтръска глава объркано и образът на баба му се стопи във въздуха. Зад нея отново изникна бесилото и все по-растящия му страх. Той стана. Изтупа праха от дрехите си и пристъпи към клатушкащото се въже. Звездите отгоре вече грееха ярко, а небето бе отворило обятията си, готово всеки миг да го погълне в безкрайната си дълбочина. Въздухът тук беше дъхав – изпълнен с аромат на билки и окосена трева.
И така тази необикновена лятна нощ все още криеше в себе си… надежда.
Мъжът се пресегна към бесилото и го дръпна с все сила. Не се отказа, докато старият клон не изпука и шумно не се стовари върху земята. Климент развърза въжето и го понесе бързо към стария си очукан пикап. Метна въжето на седалката до себе си и запали двигателя.

Лятото все още не беше свършило. Твърде рано бе да се предава пред отчаянието.
Да, от малък знаеше, че е суров животът в планината, доста по-суров от този покрай морето. Беше свикнал с работата и с това да не подвива крак от сутрин до вечер. Защото точно с този къртовски труд оцеляваше. Оцеляваше и семейството му, и работниците, които наемаше, за да му помагат. За първи път му се случваше да изпуска ситуацията извън контрол, да се чувства безсилен и притиснат от обстоятелствата. Знаеше, че в края на сезона трябва да се разплати с тези, които са се трудили редом до него. Знаеше, че жена му и децата ще очакват да има топло огнище през зимата и нещо за ядене на трапезата. Мисълта, че няма да се справи с товара, който в момента лежеше на раменете му, го влудяваше…

Но твърде рано беше. Наистина. Твърде рано за отчаяние.
Лятото не беше минало. Всичко можеше да се подреди…

Фаровете на автомобила запробиваха плътния и дъхав нощен мрак. Вятърът нахлуваше през отворените прозорци и галеше страните на младия мъж, заиграваше с буклите на кестенявата му коса и оставяше следи като от безплътна целувка по кожата му.

В очите на Климент блестеше решимост.
Знаеше накъде кара пикапа. Към гората.
Щеше да открие самодивите…

Няма коментари
Разкази

У наше село

  • От
  • октомври 3, 2014

Разказът е писан по тема „Избори“ като част от курса по Творческо писане миналата година. Бих го определила по-скоро като експеримент (който отразява моята собствена борба с постмодернизма и с търсенето на различен изказ и разчупени изразни средства.)
Всички прилики с действителни лица и събития са напълно случайни.
(Сигурно.)
Тематично споделям разказа към днешна дата – с намигване към изборния ден, който предстои. 

Кога дойде време за избори у наше село таз година, настана голема суматоха, само дето зъркелите си не извадиха некои хора. Селото са раздели по махали – едни сакаха пак чича Мирчо да си остане кмет, а други думаха, че е по-добре Стойка Вишистката да оглави селото. Я, право да си кажем, не отбирам от политика, та не са замесвах в тая работа. Ама една вечер у дома дойде Мара Клюкарката и ми вика:
– Айше – кай, – ти за кога ще си дадеш гласа на изборите?
– А, лельо Маро, не мой ти каза още, щот не съм го измислила.
– А бе… Що не земеш да туриш хикса на името на наша Стойка у бул… бюл… блютината? Че тя е хем умно момиче, работно, учило, изучило са. Че и младо още, да му са не знае! Пък да видиш тя какви убави работи ще напраи за наше село, ум да ти зайде! Обещава! Само как обещава да я чуиш, сърце ще ти са разтупти. Аптека, вика, ще направя, ей-тука, на площада. Та бабите да не са налага да слизат у градо да си земат хаповете, да са тътрузят с тоз очукан автобус. За децата, дума, детска градина ще напрай. А за младежите – кръчмата тъй ще я стегне, че хич да не им са иска да излазят от там.
– А – викам аз, – че те и без туй все там висят бе, лельо Маро.
– И работа, дума наша Стойка, за сичките ще има. Виж, колко поля има за копане! Като започнат сички да копат, ще започнем да произвеждаме – я картофи, я домати, я нещо друго. Пък ще продаваме после и селото ще пру… про… прусперира, дума тя. Ам тъй де, няма само турски домати да ядем! На нашите ко им има? Нищо, биля са си мноо арни.
– Тъй е, лельо Маро, тъй е – съгласих са и тъй  погледнах вратата, че да я подсетя да си ходи вече, ама тя – нъц!, не разбира от погледи. – Ама едно е да са обещава, пък съвсем друго – да са напрай.
– На ти тука ей-таз торбичка с кифтета. – напрай са, че не ма чува старата дъртофелница. – Наша Стойка ги даде специално за тебе. Да почерпиш хлапетата тая вечер и с хубаво да я поменуваш. И да не забраиш – да  й туриш хикса в блю… блу… блютинината.
Взех аз торбичката и кат ма лъхна една миризма на печени кюфтета, направо пригладнех… Ама у тоз момент ума ми заработи – тъй, все едно десет коня го теглиха все напред.
– С тез кюфтета, лельо Маро, само ще я споменувам с добро ваша Стойка. За другото ще трябва и парици да дадете…
– Ух, че си и ти една ма, Айше… – махна с ръка тая проклетия и зачовърка из мантото си. Па после ми подаде с едно такова нежелания едни 20 лева – Ей ти, – вика сопнато, – ама да не забраиш за хикса, че главата ти откъсвам после!
– Няма, няма – думам, – не бери грижа… – И за да отбегна недоразумението, я побутнах към прага, та тя най-сетне са усети и си замина.

На другата седмица дойдоха и самите избори. Не ги мислих много кат дерт, щот не ма и бърка толкоз, ама кат са озовах сама с таз блютенина в тъмната стаичка… Нещо са случи.
Държа химикалката, ама ръката ми зе да трепери. Хубаво, мисля си, аз ще сложа хикса на Стойка, ама… дали требе да е точно тъй?
Ко лошо ми е направил чичо Мирчо? Нищо! Добър кмет беше. Че и малко на онзи, русия, симпатягата от турския сериал, дето го дават в 8 вечерта, прилича. Ама трябва малко да примижиш, кат го гледаш, инак пак е същия, де, ама годинките му личат вече. И тъй хубаво ходи облечен, спретнат. И хубаво говори. Нито веднъж не ми е казал, че съм циганка. Ама нито веднъж. Даже кога дойде време да раждам малкия Асенчо миналата година, сам чичо Мирчо са застъпи за мен, кога лекаря каза, че няма да ма приеме, че съм дължала много осигуровки. „Ще приемеш таз свястна жена – викна му, хем на областния главен лекар са падаше – че кат дойдем, че ти натрошим каската, ей! Ти какво – лекар ли си или кръчмар, дето все сметките гледа!“. И тъй – на, дофтура ма прие, че после, от страх ли, не знам що, ама изроди Асенчо, че и кръстник му стана.
Ами таз зима? Коги забръска онзи снег, а ний – цялата челяд у дома, пък дървата свършиха. И студ, майка, не са стои! Ама немотия, ко да се праи? И пак чича Мирча дойде – с един наръч цепеници, нищо не каза, само ги остави, па си тръгна… И кат ги изгорихме, на следващия ден кат пекна едно слънце… Често ви думам, все едно чичо Мирчо изгони зимата, ще кажеш, че ли я заплаши с нещо…
И тъй стоя и си мисля в тъмната стаичка, ръката ми трепери, а нещо в пазвата ми започна да ма грее, да ма пари… Бръкнах си в сутиъона и измъкнах онез 20 лева. Гледам сега тях, гледам и блюнетината. Брех! Що да сторя?!

Веднъж баба ми ми разказа, че кат е била млада булка още, са случили разни разправии пак у наше село, та тя е трябвало да излъже, че не е видела как баба Пена е изгонила мъжа си от къщата, щот кръшкал с Дора от горната махала. След туй той никогиш не се е върнал. Де се е затрил – не се знае, никой не го и виждал повече. И баба излъгала, да я пита някой що. „Ама после – вика баба – все разни гласове чувах, цела вечер. Все едно самодивите бяха излезли от гората и танцуваха под прозореца ми. И кога излязах на сутринта, цялата поляна под прозореца беше омачкана… За туй, чедо, ще ти река, че не бива да лъжеш и не бива да праиш неща, дето цялата ти душа казва, че не бива. Щото самодивите, както танцуват под прозореца ти, тъй могат да влязат и в къщата ти, да те задушат, да те отвлекат и сам да не знаеш къде си”…
Гледам блютинката и си думам на ум, че ако сложа хикса на грешното място… кат нищо самодивите ще дойдат и ще ма погубят, че съм си продала тъй евтино душата и ще навредя на добрия човек за едните 20 лева…

За туй… затворих очите, сложих с едно бързо движение хикса, мушнах и 20 лева в плика и го затворих. Можех и кюфтетата да върна, ама хич не ми са стори, че ще е красиво.
После си тръгнах… И не знам дали един глас може да промени дереджето, ама… ако може – ще ми са да знам, че това е моят глас.

 

Няма коментари
Разкази

Последната надежда

  • От
  • август 8, 2014
„Последната надежда“ – разказът, достигнал до втората награда във втора възрастова група в конкурса „Душата на един извор“ – 2014 година.
Повече информация за конкурса и за победителите можете да прочетете ето ТУК или да разгледате следващото изображение, което споделям оттам в този пост.
Списък на наградените:
 
Корицата на сборника с наградените творби от тазгодишното издание на конкурса:
 
Откъси от наградените литературни творби от втора възрастова група, изложени в галерия „Жорж Папазов“ в Ямбол по време на церемонията на награждаването:
 
 
 
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари
Разкази

Машина за истории

  • От
  • август 8, 2014

Разказът ми, носител на Специалната награда в изданието от тазгодишния  конкурс за кратък фантастичен разказ по повод годишнина от рождението на Агоп Мелконян. Повече информация за конкурса можете да прочетете в „Сборище на трубадури“ – ето ТУК

Обявяването на печелившите разкази – ето ТУК

Първата публикация на разказа“Машина за истории“ в сайта през месец май – ето ТУК. От тук е и илюстрацията към текста, за която ще прочетете повече, последвайки този линк.

А от ТУКможете да изтеглите специалния електронен брой на списанието, посветен на най-интересните заглавия от конкурса. 

Приятно четене! 

 

Беше потомствен писател. Името на дядо му се бе издигнало почти до върха на Нобеловите лауреати преди около четиридесет години. После баща му в продължение на цялата си кариера трупа само овации и положителна критика. Някак естествено му се стори да се пробва в този занаят. И се пробва. След първия роман на Алберт критиците бяха очаровани, а читателите нямаха търпение да се запознаят с продължението. След като излезе самото продължение обаче… всички се поотдръпнаха, заявявайки, че дебютът е бил далеч по-обещаващ…

Това беше преди две години. От тогава Алберт не смееше да подаде нов ръкопис в издателството, защото усещаше отговорността, която криеше това действие – на карта бе заложено самото фамилно име и той не искаше да го злепоставя. А усещаше. Усещаше как текстовете му вече не звучат по същия начин. Бяха станали плоски, без емоция, без живец.

Алберт беше, меко казано, отчаян. А както често правят отчаяните хора – търсеше изход на проблема си къде ли не. За това и когато чу онзи слух, се изпълни с неочакван възторг. Из писателските среди се носеше мълвата, че на определен адрес в града всеки, изпаднал в криза, може да открие идея за нов сюжет… Алберт побърза да се измъкне от приема в литературното фоайе и да се стопи в тайнствения нощен мрак…

Адресът беше близо. Вратата се отвори от дребен старец с кръгли очилца.

– Какво ще обича господинът? – небрежно попита и намести лещите на ръбестия си нос.

– Вижте… може да ме сметнете за луд, но чух… научих… че можете да ми продадете Вдъхновение! – реши да не увърта Алберт, и без друго беше достатъчно закъсал творчески.

– Писател ли сте? – усмихна се непознатият, а Алби просто кимна тъжно. – Последвайте ме…

Двамата преминаха през осветения коридор на къщата и заслизаха по мрачните стълби, които водеха към подземието. Мястото беше изпълнено с влага, мъждукаща светлина, която сякаш се боеше да свети по-ярко, и странен, изпълващ тишината с щракане, шум. Накрая пътят им бе препречен от врата – стара, почти разнебитена и едвам държаща се на пантите си. Старецът се обърна към Алберт, кимна му окуражително и отвори вратата…

Помещението бе просторно, огряно от светлина и изпълнено с купища изписани листи – някои събрани в томове, други лековато разпилени. А в центъра на стаята, върху масивна дъбова маса, стоеше Машината. Беше класическа пишеща машина – махагонова на цвят, с лъскави метални букви, които бързо тракаха по белия лист, оставяйки след себе си мастилена следа. И машината пишеше. Пишеше сама…

– За Бога! Какво е това?! – възкликна Алберт и запристъпва към чудесията, накланяйки се, за да я огледа от всички страни.

– Била е тук, когато семейството ми е купило къщата – отвърна старецът. – Като че ли винаги е била тук. И винаги така се е държала. Пише. Независимо от всичко. Дори някак сама си намира листи. Опитахме какво ли не, честна дума. Но не може да бъде спряна, нито унищожена, нито изгорена. Нищо. Понякога пише толкова бързо и щрака толкова силно, че не ни позволява да спим… Знае ли човек – може да е творение, забравено от боговете… – повдигна рамене господинът. – Можете да си изберете ръкопис. Повечето автори обикновено вземат първия, на който се спре погледът им. Считат, че ще им е на късмет.

Алберт не можеше да повярва на очите си. Разходи се из купищата ръкописи, някои от които се извисяваха над собствения му ръст. Взе един в ръце – беше стар, написан на избеляла хартия явно преди доста години, защото, когато го докосна, страниците се зарониха под пръстите му.

– Това е… това е чудо! – Алби остави ръкописа, върна се при стареца и го хвана за раменете, изпълнен с почти налудничав блясък в очите си. – Колко струва? Кажете ми! Просто назовете цена!

– О, момче… обикновено за няколко стотачки ги давам ръкописите, та да може след време пак да се върнеш… – неловко се засмя възрастният мъж и се опита да се измъкне от хватката на писателя.

– Не говоря за ръкописите. Машината! Искам я… – Алберт го пусна и се върна до масата, коленичи пред нея и прокара замечтано пръст по металните извивки на пишещата машина. – Тя е бъдещето ми…

– Наистина ли? Ще я вземете? – попита старецът и въздъхна с облекчение. – С цялото ми семейство ще ви бъдем признателни!

 

Новият роман на Алберт бе приет изключително добре. Критиката беше единодушна, че под майсторското му перо е излязла история, която засенчва трудовете и на баща му, и на дядо му. Хвалеха устремения поток на въображението му, брилянтната фабула, заплетения сюжет. Обещаваха му бляскаво бъдеще – такова, какво приляга на подобен невъздържан и самобитен талант…

 

Алберт заживя спокойно, опиянен от похвали, забравяйки, че всичко си има цена… Понякога слизаше в мазето и проверяваше какво прави машината. А тя винаги пишеше. Винаги. Той разглеждаше историите. Коя от коя по-добри! И после бързо се качваше във всекидневната, за да се обади на издателя си и да го уведоми кога да очаква следващата му успешна чернова.

И така… до една сутрин, малко след поредната премиера. Алби се събуди. Долавяше все още неуморното тракане на машината, което си пробиваше път през тухлите и бетона, та чак до спалнята му. Но далеч по-силен бе настойчивият тропот, който отекваше от входната му врата. Алберт наметна тюркоазения си халат, със самодоволно извезаното „А” на ревера, и тичайки по мраморното стълбище, се опита да въведе ред в разпилените къдрици на косата си.

Спря се на прага, пое си дълбоко дъх и отвори. Пред вратата му се бе събрала многочислена тълпа. И въпреки че всеки държеше по един том от последните му книги, като че ли не беше от почитатели, които очакват автограф.

– Ти! – мъж на средна възраст го изгледа гневно и заби показалец в гърдите му. – Как смееш да описваш живота ми! Наглец! Дори имената не си си направил труда да смениш!

– И моите сънищата… – обади се някой зад него.

– И мечтите ми… – допълни трети, преди навалицата да избухне в приказки и разправии, отправени все към писателя.

Алберт изплашено заотстъпва назад, но множеството запристъпва към него, очаквайки отговори и обяснения. А там, недалеч под тях, се долавяше неуморното щракане на пишещата машина…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари