Category

Разкази

Разкази

Най-големият ви фен

  • От
  • септември 23, 2019

Лени вървеше едва-едва по слабо осветения паркинг зад бара. Усилвателят в ръцете му тежеше адски, а калъфът на китарата току го удряше по брадичката. Но въпреки това той се усмихваше. Изпитваше удоволствие от отминалия концерт, още чуваше аплодисментите на публиката в ума си, а в джоба му се мъдреха няколко салфетки с написани телефонни номера на красавици, които държаха да го поухажват, докато си пиеше бирата след участието. А беше толкова притеснен…

За пръв път промотираха последния си албум на живо участие. Имаше нови нишки, които бяха втъкали в дванадесетте песни. Обръщаха гръб на класическия рок, насочваха поглед към новото, към електро вълната, към съвременното звучене на хитовете. „Трябва да се изтупаме от нафталина” – беше казал, когато обяви на бандата, че иска да променят стила си преди година. Пешо, новият барабанист, младок още, го гледаше съвсем неразбиращо.

Лени се боеше от първия концерт с албума пред феновете. Повече от десетилетие се занимаваше с музика и бандата му си беше изградила име. Въпреки трудностите, въпреки разправиите, които имаха зад кулисите, въпреки смяната на някои музиканти от екипа. Имаха почитатели, хората като цяло ги харесваха, канеха ги на участия и си поръчваха песните им по радиото. Лени се чувстваше щастлив от това. Една малка, всъщност голяма, сбъдната детска мечта…

 

Почти беше стигнал до сивия си форд. Остави усилвателя и затърси из джобовете си ключа. Намери го. Алармата изпиука подканящо. Той отвори багажника и постави китарата внимателно, почти с любов. Наведе се да вдигне отново усилвателя, когато единствената улична лампа наблизо примигна. Зловещо му се стори някак, като начало на филм на ужасите. Тръсна глава, за да прогони мисълта, която със сигурност идваше от натрупаната умора. Но въпреки това хладна тръпка вече беше пробягала по гръбнака му.

И тогава ги чу. Стъпките зад гърба си. Обърна се бавно. Зад него стоеше мъж. Сравнително млад, по-млад от него със сигурност, добре облечен, чист и спретнат. С черно яке и ръце в джобовете. Не изглеждаше никак страшен.

– Да ви помогна ли? – попита непознатият.

– Не, благодаря ви – отвърна Лени. Повдигна усилвателя, намести го в багажника, вратата тупна зад гърба му и той се насочи към шофьорското място.

– Добро участие направихте тази вечер – каза новодошлият. Почти се беше доближил до Лени. – Не очаквах.

– Да. И аз бях изненадан. Приятно изненадан. – Лени отвори вратата на автомобила си, но от учтивост се обърна и се усмихна на този странен чудак, който го дебнеше в тъмното. Не, че му се случваше за пръв път, но обикновено го причакваха разни фенки, които не искаха точно да си говорят…

– Сигурно сте имали притеснения покрай последния албум? Честно да ви кажа, и аз се притесних, когато чух първия сингъл през януари по радиото…

– Да, така е. Но хората го харесаха. Което май в нашата работа е най-важното… Е, беше ми приятно, че си поговорихме, но трябва да… – Лени се опита бързешком да се сбогува, но непознатият вече стоеше редом до него и не схвана намека.

– Нима? Разочарован съм, че така мислите! Не е ли самата музика най-важната?

– Разбира се, че е важна. Ние държим и на качеството, както и на свободата да казваме важните за нас неща с песните си. Но трябва да се вслушваме и в духа на времето. А той ни нашепваше, че е време за промяна – Лени вече започваше да се дразни.

– Струва ми се обаче, че загубихте автентичността си. Стилът, който ви правеше уникални и който изковахте с годините. Бяхте велики. А сега… сега сте посредствени. Прощавайте, че го казвам. Звучите като всички съвременни банди, а те не струват…

– Кой сте вие, че да си позволявате подобни квалификации? Някой питал ли ви е за мнението ви, а? – Лени повиши тон и беше готов да се мушне в колата си, да запраши с мръсна газ и да се стопи в нощта. Но непознатият бутна вратата на форда, тя се затвори рязко и той се облегна на нея.

– Аз съм вашият най-голям фен! – каза. – Павел се казвам. Сигурно това име ще ви проговори нещо, ако си спомните стотиците имейли, който ви изпратих тази година. Умолявах ви да се вразумите, да се върнете към себе си, да подновите старата си работа и да зарежете тази елоктро тъпотия. Но колко отговора получих, а?! Колко?! Нито един! Нито един! Това ли съм заслужил? Кажете ми, това ли съм заслужил?!

– Вижте, аз… – Лени се изплаши. Искаше му се да не му проличи, но сигурно вече беше късно за това. Отстъпи крачка назад, но Павел пак скъси дистанцията. – Ние сме просто музиканти… Не можем да поемем отговорността за емоциите или живота на почитателите си… Ние… ние просто правим музика!

– Да, правехте музиката, с която израснах! Бяхте добри, бяхте адски добри, най-добрите! Ако не бяха вашите песни, може би нямаше да бъда човека, който съм сега! И за какво накрая?! Да се излагате така! И да ми отнемате нещо, което обичам толкова много, което е било жизненоважно за мен…

– Моля ви се, това е прекалено… – Лени отстъпи с още няколко крачки. Непознатият изтри сълзите, които бяха се стекли от очите му и измъкна нещо от джоба на якето си. На Лени му трябваха няколко секунди, за да разбере, че се взира в дулото на пистолет, насочен към него. – Но… какво…

– Мълчи! – изсъска Павел. – Не мога да го позволя, разбираш ли… Не мога да го позволя! Ще се превърнете в петно в музикалния свят, ще залезете бързо и скоро, някой ден в хрониките ще пишат, че сте били гениални, но когато сте променили звученето си, сте поставили началото на края си като уважавана група… Не мога да го позволя… Ако вие нямате куража да спрете, докато сте на върха, някой друг трябва да го направи… Някой, който ви обича… Най-големият ви фен…

– Виж, Павеле… Това не е любов, това е мания! – гласът на Лени трепереше и то не от есенния студ. – Остави оръжието, прибери се у дома и ще забравим за тази вечер и аз, и ти. И никой друг няма да узнае, обещавам ти. Може би ще ти прозвучи като заяждане, но, повярвай ми, не е. Трябва ти помощ. Специализирана. Медицинска…

– Ха! Да не мислиш, че първият, който ми го казва, а?! Помощ ми трябвала… – Павел иронично се засмя, а дулото в ръката му се заклатушка. – Никаква помощ не ми трябва. Имам нужда само от добра музика! Повярвай ми, един ден светът ще ми е благодарен за това, което съм направил. Няма да го осъзнаеш сега, но и ти ще си ми благодарен… Ако бяхте останали верни на себе си, а не се бяхте превърнали в продажници… Какво? Мислиш си, че не знам ли? За пари е била промяната. Само за пари. Да се продавате като тези еднодневки, които днес се превръщат в звезди и след това залязват скорострелно… Разочаровахте ме… И това разочарование не мога да преглътна. И не мога да живея с него…

– Но аз мога! – Лени крещеше яростно. – Аз мога да живея със своите избори! И не мога, не искам и не трябва да поемам отговорност за нечии чужди очаквания, разочарования, вкусове, разбирания и лудост…

– Замълчи по-добре! – Павел вече изглеждаше напълно хладнокръвен, следи от всякакви емоции бяха изчезнали от лицето му.

Изстрелът беше кратък. Точен. Лени замълча действително. Завинаги. За последно в очите му бяха запечатани крайна почуда и неверие, че това му се случва наистина. Тялото му се свлече безжизнено до сивия му форд, близо до единствената улична лампа, която току пак примигваше зловещо.

Павел прибра пистолета в джоба си. Отново имаше вид на най-обикновен, невзрачен човек. Загледа се още миг в идола си. Бившият си идол. Позачуди се и накрая се наведе над него, претърси дрехите му и измъкна от джоба на дънките му пачката с пари от участието на групата тази вечер. Не, че му трябваха пари. Павел живееше над тези неща, стигаше му само музиката, добрата музика. Но така инцидентът щеше да мине като обикновен грабеж, нямаше да повлече след себе си кой знае какво разследване и никой нямаше да се сети да разпита онзи вманиачен фен, който спамеше имейла на групата вече цяла година…

Стъпките на Павел заглъхнаха по пустия паркинг. Есенната нощ се спусна още по-тъмна, самотна и плашеща. Някъде в далечината се чуваше песен – от новия албум на група „Но”, в която гласът на вокала, харизматичния Лени, обещаваше светъл утрешен ден, ако имаш силен дух, куража да се пребориш със страховете си и имаш сърце за обичане…

Яница Христова

Няма коментари
Разкази

Таралеж

  • От
  • юни 4, 2019

Беше хладна майска вечер. Тъкмо беше валяло и асфалтът по булеварда бе мокър, така че светлината от фаровете на автомобила се отразяваше по хлъзгавия път и се заиграваше с нощния мрак.

Младият мъж шофираше, потропвайки с пръсти по волана в такт с песента, която кънтеше от радиото. По това време, около полунощ, трафикът беше утихнал и самият град притихваше по особен начин.

По принцип Никола беше добър шофьор. Беше внимателен и наблюдателен. Затова и се изненада, когато видя мъничкия силует да пресича шосето, когато се беше изпречил вече почти пред колата му. Наби спирачки, гумите изсвистяха, колата поднесе, но все пак спря.

Мъжът изскочи бързо навън и застана пред автомобила.  На няколко сантиметра от бронята му стоеше объркан таралеж, който плахо се отдръпна от човека.

Никола се засмя. Гумите не го бяха докоснали, дори не се бяха приближили до бодливеца. Той съблече сакото си и го хвърли върху животинчето, за да го вземе в скута си без да опита остротата на бодлите му.

– Хайде, приятелче – каза, – ела да пресечем този път безопасно…

Никола направи няколко крачки по асфалта и улисан в бързане, така и не се огледа. Иначе сигурно щеше да забележи фаровете на идващата насреща кола…

 

Смърт се спотайваше в храстите до шосето. В списъка му за тази вечер и за това място се мъдреше една таралежена душа за прибиране. Той погледна часовника на кокалестата си ръка – модерна иновация, която отмерваше последните секунди живот на душите, които трябваше да придружи – и приготви косата си.

Три, две… едно…

Ето, че и колата се задаваше, а таралежът тъкмо беше излязъл на пътя…

Смърт пристъпи напред и замахна с острието си, което трябваше да прекъсне невидимата нишка, свързваща всекиго със света на живите…

Процедурата траеше само миг. Рутинен – като всички останали случаи преди това. Но този път нещо се беше объркало…

Смърт – ако имаше клепачи – щеше да мига невярващо.

Защото някакъв човек… да, човек се беше изпречил отпреде му! В неподходящото време, на неподходящото място, и то точно когато бе дошъл часът на другиго за сбогуване с този свят… а законът за баланса не понасяше празни пространства и роли, останали неизиграни…

Смърт рядко се ужасяваше. Все пак такава му беше работата – трябваше да бъде хладнокръвен и емоционално стабилен. Обаче сега – ако имаше как – хладни капки пот щяха да избият на челото му.

Беше прекъснал почти до край нишката на една човешка душа, която имаше много път за извървяване още…

– Мамка му! – изпсува почти на глас…

 

Никола беше в безсъзнание. Свалиха носилката от линейката и тичешком го вкараха в Спешното отделение. Около него кръжаха лекари, а медицински сестри се щураха насам-натам притеснено.

 

Ако наоколо имаше човек със специална дарба да вижда невидимото, щеше да забележи една скелетоподобна фигура, наметната с дълъг черен плащ и нарамила коса с извита дървена дръжка, да се суети около носилката. За пръв път в цялата му дългогодишна кариера се случваше нещо подобно и Смърт не знаеше как да постъпи…

Носилката с ранения се скри зад вратата на операционната зала. Един лекар – младок още – се спря и като че ли се взря в празните очни кухини на Смърт. Или поне Смърт така го усети…

– Моля ви се – прошепна. Не знаеше дали ще го чуе, но поне си струваше да опита. – Спасете го! Стана грешка, не му е дошло времето още…

Младокът сякаш кимна. Или поне на Смърт така му се стори. Напрежението толкова силно го почукваше от вътрешната страна на черепната му кутия, че накрая той не издържа и просто се свлече до стената пред залата, а косата му безшумно тупна върху плочките на пода…

 

Слънцето набираше височина по небосклона и разхождаше лъчи из уличките на града, луташе се между сградите и току се промушваше през щорите и пердетата на прозорците. Един лъч самоотвержено си проби път и в болничната стая. Мина през невидимото тяло на Смърт и целуна Никола по челото.

Системите бавно се вливаха в тялото на младия мъж, машината, отчитаща сърдечния му ритъм, жужеше спокойно, а цветът на живота се връщаше постепенно на лицето му.

Сестрата влезе и погледна пациента. Всичко очевидно беше под контрол. Оправи само завивката му и излезе. Малко след нея дойде и лекарят. Онзи – младокът. Загледа се в Никола и се усмихна доволно. След това издърпа един от столовете, които бяха в стаята, и седна до леглото. Кръстоса ръце пред гърдите си и отправи поглед към едно по-специално парче празнота в стаята.

– Какво се случи? – попита докторът.

Смърт се поизправи и опъна гънките на робата си. Обикновено хората нито го виждаха, нито пък го заговаряха. Но от снощи само нарушаваше правилата, ковани с векове. Добре, че нямаше шеф, пред когото да отговаря…

– Злополука – каза просто. – Изпречи се на пътя ми, когато не трябваше. И спаси душа, за която бях дошъл. Вселената обаче беше задействала механизма… Нали знаете? Законът за баланса не е шега работа.

– Хм… Няма ненаказано добро, а? – иронично се усмихна лекарят.

– Щом по човешки ви е по-ясно, ако така го превеждате, добре – отвърна Смърт. – Аз… трябва да ви благодаря. За това, че го спасихте. Младо момче е, не трябва да се срещаме поне още петдесетина години.

– Това ми е работата, не очаквам благодарност. – Лекарят се изправи и върна стола на мястото му. – Е, ами… Довиждане. Надявам се скоро да не ни се засичат пътищата – засмя се неловко той.

– Бъди спокоен. Ще се срещнем, когато вече си достатъчно стар и нямаш коса и зъби, но пък имаш богата библиотека, двама правнуци и хубава къща на брега на морето  – отвърна Смърт. Лекарят първо се опули невярващо, но после сякаш засия. – Само не се възгордявай, за да не объркаш съдбата си… А ти… Извинявай, но трябва да попитам. Защо ме виждаш?

– Какво да ти кажа? Може би просто съм бил дете с развинтено въображение. А може и слуховете, че в рода ни преди няколко поколения е имало вещица, да са били истина, кой знае? Но заради теб всъщност реших да стана лекар. Бях малък, когато видях да идваш за баба. А после и когато любимото ми куче предпочете да си играе с теб завинаги и никога повече с мен. Но до вчера ти не ме беше забелязал.

– Работа, знаеш как е… – смутолеви Смърт.

 

А на няколко километра от там, на една поляна между жилищните блокове, един щастлив таралеж беше намерил огризка от ябълка, благородно захвърлена от някой столичанин. Хрупаше доволно и присвиваше очи срещу слънцето. Малкото му сърчице тупкаше под бронята му от бодли и с всяко ново вдишване му припомняше как животът просто е хубав…

Яница ХРИСТОВА

 

Няма коментари
Разкази

Колекционерът

  • От
  • април 23, 2019

Колекционираше лица. Понякога ги запечатваше с фотоапарата си сред случайните минувачи в града. Понякога най-добрите екземпляри сами идваха в студиото му и позираха пред обектива. Друг път го сварваха неподготвен… в моментите, в които нямаше каквато и да е техника в себе си, и беше принуден да насили паметта си да запомни всяка линия по лицето, всеки белег от радост и страдание, да ги изрисува в ума си, да ги увековечи през призмата на собствения си поглед. Стараеше се, но тихият гняв, че все пак човешката памет не е съвършена, го гризеше с дни – всеки ден по малко, защото с всеки ден споменът някак избледняваше и ставаше различен…

Питаше се кога ли е започнало всичко, но не можеше да си отговори и сам, сигурно е бил още малко дете. В съзнателните му спомени вече присъстваха и обективът, и вечно търсещия някоя нова находка поглед.

В очите на другите беше чудак. Странен, отнесен тип, който се взира в непознатите, обръща се дори след като са отминали, снима ги – понякога ги пита дали имат нещо против, друг път – просто щраква копчето, без да го забележат…

Когато откри фотографското си ателие, сякаш се кротна. По цял ден чакаше някой да отвори вратата и да го помоли за портретна снимка. Каква беше магията му, никой не знаеше, но факт беше, че правеше най-добрите снимки в града. Скоро славата му започна да го предшества и в студиото все по-често идваха хора. Идваха младежи, които искат снимка за автобиографиите си, влюбени, които подготвят сватба или очакват дете, млади майки с мъниците си, възрастни хора, които искат да оставят някакъв белег, че все пак ги е имало, преди времето да ги принуди да си отидат завинаги…

Никой никога не го беше питал, но ако някой ден се случеше някой да му зададе въпроса дали е щастлив човек, щеше да отговори положително. В безкрайната си самота, беше безкрайно щастлив. Не търсеше взаимност, приемаше своята роля в живота по съвсем друг начин.

Вярваше, че ако запомни повече хора, повече хора ще оставят следа в света и съществуването им няма да е напразно. Вярваше, че лицата им разказват историите на пътя, който са извървели. Беше особено доволен, когато след години снимаше повторно някого. Виждаше как за това време човекът се е променил – израснал е, открил е щастието и е станал някак по-самоуверен, по-ясно блещукат очите му от снимката. Или пък… ежедневието му е поднесло горчиви шеги, които са смачкали духа му и това неизменно си личи.

Един ден, подобен на много други дни преди това, когато сребърните нишки в косата и брадата му отразяваха слънчевите лъчи на един от централните булеварди в града, младо момиче, ученичка още, се приближи до него. На врата ѝ висеше скъп цифров фотоапарат. Тя плахо го потупа по рамото и мило му се усмихна.

– Извинявайте, господине – каза. – Бихте ли позволили да ви снимам?

Той се усмихна – усмивка, която прелиташе от щастие до неловкост. Застана пред обектива ѝ. Почуди се къде да дене ръцете си, какво ли ще е изражението му, вятърът няма ли да килне перчема му в грешната посока… Докато се чудеше кое е най-правилното изражение, момичето натисна копчето и фотоапарата изщрака.

– Може ли да се видя? Никога не са ме снимали досега… – попита той, а гласът му сякаш не беше съвсем неговия. Момичето му показа снимката на малкия екран на апарата си, а той развълнувано се загледа в себе си. Каква странна и причудлива история изглежда беше.

Момичето си тръгна. Той също пое по пътя към дома. Мислеше само за снимката си. За първата и последната си снимка, която беше в чужд апарат. Сърцето му тупкаше лудо в гърдите и сякаш щеше да се пръсне от емоции всеки момент…

Привечер го откриха. Почти беше стигнал до ателието. Тялото му се бе строполило една пряка преди това и очите му се взираха невиждащо към първите звезди, които изгряваха на хоризонта.

Никой май не знаеше името му. Само със съжаление отбелязваха през идните месеци, че ателието му не отваря врати. Мина година, след това втора. След това се изнизаха още няколко години, докато накрая градът не беше заличил споменът за един фотограф, който обичаше работата си повече от всичко…

Но момичето, което го снима на площада, го помнеше. Снимката ѝ спечели един конкурс за млади надежди и чрез Интернет обиколи целия свят. Често я питаха кой е мъжът на този въздействащ кадър.

– Уви, не зная името му – отвръщаше смутено тя, – но както виждате, историята, изписана на лицето му, изглежда повече от впечатляваща…

Няма коментари
Разкази

При Пешо Морския

  • От
  • януари 27, 2019

Разказът ми “При Пешо Морския”, публикуван за пръв път в сайта gramofona.com на 4 януари 2018 г. за конкурса им за рибарска история.  Първата му публикация  можете да прочетете ето ТУК

И тази вечер на бара се бяха събрали старите рибари. Морето вън бушуваше, обгърнато от есенния вятър и от близката буря, която предупредително блъскаше и по вратата на старата кръчма. Табелата на „При Пешо Морския” от десетилетия се опълчваше на лошото време, сгушена на няколко преки зад пристанището в Бургас, и всяка вечер се ослушваше за историите на рибарите от този край, за епичните им улови, за летните авантюри, за живота им, напоен с дъх на сол и приключения.

И тази вечер не правеше изключение.

Пешо Морския беше застанал зад бара, запретнал ръкави и оголил стари татуировки – морска котва и кръшна русалка, която опасваше бицепса му с опашката си. Заведението днес беше почти празно. Бурята явно беше изплашила част от клиентелата, но най-редовните посетители нищо не можеше да ги спре. Старите морски лисици, които с години бяха скитали по вълните, не се страхуваха от бурите на брега. За това и сега Пешо слушаше в захлас за приключенията на трима от най-верните си клиенти – Иван Бакенбарда, чичо Ставри и Кольо Скицата.

– В нашето село пък – говореше чичо Ставри, – от малък ми разказваха, че в язовира ни живее сом. Толкова голям, че сигурно тежи поне едни 300 кила… Представяте ли си? Що за риба трябва да е това чудовище? Понякога сънувам, че съм застанал на брега, хвърлил съм една въдица в язовира и чакам, чакам… По едно време нещо започва да опъва кордата, звънчето до плувката ми ще се пръсне от ектене… Дърпам, дърпам…. И по едно време пред очите ми се оголва най-грамадната риба, която някога съм виждал! Зинала една паст, направо… да ти настръхнат бакенбардите от страх, Иване! А аз – стоя, моля ви се! А сомът се засилва към мен, налапва ме целия, все едно съм корнишонче, и потъвам в мрак след това… Сутринта се будя, облян в пот целия.

– За бакенбардите не знам – казва Иван, прокарвайки замислено пръсти през гъстите си черни бакенбарди, – обаче може и да има истина в тази легенда, за която говориш… Чувал съм за един случай, в който наш колега, рибар, си изпуснал такъмите в язовира, докато се борил с някакво шаранче, закачено на кукичката… Нейсе, рибата избягала, но завлякла въдицата му във водата. А знаете – добрата въдица е като добрата жена – обичаш я до болка и си готов на всичко за нея. За това и нашичкият решил – свалил ризата, сгънал панталона си, скочил във водата и започнал да плува. Обаче… по някое време една великанска сянка закрила слънцето, което прозирало под водата. Погледнал нагоре и видял – петметрова риба, сом ли била – не знам, но преминавала над него, напълно необезпокоявано… Излязъл нашичкият с побеляла от страх коса и неспособен да си каже името.

– Като ви слушам така, знаете ли за какво си мисля? – попита Кольо Скицата. Другите трима го гледаха с почуда. Доволен от ефекта, той продължи: – За чудовището от Лох Нес. Нищо чудно в това шотландско езеро да си живее някой дългичък сом, който да стряска наивните туристи. Всъщност може и да не е сом… То така и не знаем какво точно живее в най-дълбокото: там, където никога не е прониквал слънчев лъч, където човешки очи не са се докосвали до тайните светове на рибите…

– Ех, Кольо, вярно си голяма скица – засмя се Пешо Морския. – Трябва да спреш да ги четеш вече тези книги, дето ти запълват етажерките във вас. Не се чуваш понякога какво говориш.

– Че какво пък съм казал сега? – възпротиви се Кольо, но замълча, прекъснат от трясъка на отворената и прихваната от вятъра врата. Старите рибари се обърнаха и видяха на прага, подпрян на патериците си, да стои един от най-популярните в близкото минало на града рибари – Жоро. Той им се усмихна благо и закуцука с единствения си останал крак към тях. Настани се на висок стол до бара и прокара ръка през прошарената си коса, за да прогони застиналите там дъждовни капки.

– Какво правите, момчета?

– Нищо, Старши – отговори Пешо Морския и по инерция наля пълна халба от любимата бира на новопристигналия. – Майсторите говорят тази вечер за големи риби. А както знаем, никой не разбира повече от теб от големи риби тук.

– Вярно е! – съгласи се Ставри. – Разкажи ни пак, Жоро, за ловуването на китове в Антарктика!

– Е, тази история вече хиляда пъти съм ви я разказвал, сигурно я знаете по-добре и от мен – засмя се мъжът.

– Да видим… – засмя се и Иван Бакенбарда. – Ние ще започнем, пък ако нещо объркаме, ти ще ни поправяш. Така… Бил си младо момче още, Жорко. Не ти е липсвал приключенски дух, както и нюх към емоции, които остават завинаги. А и си правил онова, което правят добрите моряци – следвал си посоката, в която е духал вятърът на времето…

– Същият този вятър те е качил на няколко кораба, които тръгват от същото това пристанище, което стои зад гърба ни. И след няколко сменени длъжности, както и при няколко различни капитана, ти, младото българче, си се озовал на японски китоловен кораб, който пори вълните в Южния океан и Антарктика… – чичо Ставри замечтано въздъхна.

– Там си участвал в ловуването. С всичките му харпуни, мрежи и специални въжета с примки, достатъчно силни, за да издържат няколкотонно животно! – довърши Кольо Скицата и отпи от бирата си. – Братче, ти си сбъднал мечтата на цял куп мъже в страната! Хващал си риба, толкова голяма, че не можеш да я опишеш и с разперване на ръцете даже!

– Само че… с времето разбираш и някои други неща, Кольо – отпи и Жоро от чашата си. – Разбираш, че някои риби не са за улов. Защото са прекалено големи, прекалено величествени. Те са създадени, за да властват над океана, да се извисяват над вълните, да притихва синевата покрай тях, а планините, които криволичат по хоризонта, да се конкурират с размерите им… А ти, малкият човек, който е дръзнал да вдигне оръжие към тях, си обречен да потънеш в порой от кръв, от тяхната кръв… и да платиш собствената си цена за това… – той замълча и замислено плъзна поглед към липсващия си крак. Останалите уловиха този мълчалив жест и се поразмърдаха на столовете си от неудобство.

– Кхъ-кхъ… – Пешо Морския се прокашля. Сигурен знак, че се кани да смени темата. Правеше го винаги, когато усетеше, че в атмосферата под мътната светлина на бара му се утаява напрежение. – Обаче малките риби… малките риби са съвсем друго нещо.

– О! Какво говориш! – поде чичо Ставри. – Малките риби са за развлечение! Нищо не може да се сравни с това да е неделя, да напълниш багажника с въдици, да качиш жената и децата в колата, да постелите едно одеяло на брега, да ги оставиш да се занимават с каквото си решат, а ти да отидеш някъде, по-далечко, да метнеш кукичката с примамка и да чакаш да дойде точно твоята риба… Ей-така и двамата си синове съм отгледал! Понякога си мисля, че и една локва да намеря, ще пробвам с въдицата дали има риба… Жена ми веднъж ми каза, че си обичам въдиците повече от нея… Замислих се. Ами не е далеч от истината! – Всички избухнаха в дружен разбиращ смях. – Страст, какво да направя… Поне може да е сигурна, че не бих й изневерил…

– А аз най-обичам от целия риболов, когато след това се съберете с приятели. Решите да изпържите рибата, да отворите бирата, да захванете разговор… Няма такова споделяне, няма такова каляване на една истинска дружба! – намеси се и Иван Бакенбарда.

– Пък аз знаете ли кое обичам най-много? След излизането с мрежите и дървената лодка в морето, разбира се. Най-много обичам да е лято, да съм в Поморие и да събирам раци около вълноломите – каза Кольо и всички избухнаха отново в смях.

– Ех, Скица, голям риболовец се извъди и ти! – Пешо Морския го потупа по рамото. – А ти, Жоро, имаш ли любим риболовен момент?

– Тишината. Не знам дали това е дошло с времето, но в момента най-много обичам тишина. Онзи момент, когато седна на сгъваемото столче и отправя поглед напред в далечината, докато чакам плувката да затрепти. Тогава светът сякаш спира. Мислите ми се успокояват. Имам време за почувствам, че съм жив и всичко в този живот може да си дойде на мястото. След това няма значение дали ще уловя нещо. Или ако уловя – дали ще го пусна да си плува обратно във водата или не. Аз вече съм получил своята награда.

– За това те уважавам толкова, Жорка – Пешо Морския чукна чашата му бира със своята. – Звучиш като човек, който е успял да научи много неща от морето, от рибите и от целия риболов въобще.

– Така научих най-важните си житейски уроци наистина – тъжно се усмихна Жоро и болезнена гримаса се разходи по лицето му, докато ръката му се плъзна под бара и разтри онова място, след което десният му крак липсваше. Мъжете приковаха в него очи със съчувствие, но не посмяха да попитат как е. – От влагата е – смили се над тях Жоро. – Ставите и костите започват да се обаждат вече, когато времето се влоши. А есента тази година, както виждате, е с характер…

Мъжът се смъкна от високия стол и се подпря на патериците си. Закуцука към вратата и се спря на прага, за да им кимне за лека нощ.

– Старши, утре ще дойдеш ли пак? – попита Пешо Морския.

– Разбира се. Това място винаги е пълно с истории, които ме карат да се чувствам много по-млад, много по-жив. Сред приятели винаги е така. – отвърна Жоро и излезе навън. Зад него дървената табелка с надпис „При Пешо Морския”, обградена от синьо-бял воден пояс, се полюшваше като махало на часовник, подета от нощния вятър.

Шумът от тромавите стъпки на стария рибар събудиха котката, която спеше до контейнерите пред заведението, от които натрапчиво се носеше миризма на риба. Животното сънено протегна лапи напред, а Жоро трепна от гледката. Една от предните лапички на животинчето липсваше. Той се приближи, а котката не се отмести – стоеше и любопитно се взираше в човека пред себе си. Рибарят протегна ръка и я погали зад ушите. Тя измърка доволно и се изправи, балансирайки на три лапи. В очите й се отразяваха звездите и приближаващите се облаци на есенната буря.

– Май доста си приличаме с теб, приятелче… – прошепна Жоро. – Дали да не те отведа у дома? А? Какво ще кажеш? Защото, освен всичко друго, морето учи да не оставяш нищо ценно в ръцете на бурята… Но ти това го знаеш толкова добре, колкото и аз, нали… Мъжът притегли котката в скута си и я обгърна с велуреното си палто.

Табелата на кръчмата още се тупкаше с трясък във вратата на заведението, а вятърът надвиваше историите на рибарите, които се раждаха около бара на Пешо Морския. А нощта приютяваше самотните стъпки на Жоро, който утре отново щеше да се върне… и щеше да води още един приятел със себе си…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

Новият свят

  • От
  • януари 27, 2019

Разказът ми “Новият свят”, публикуван за пръв път в сайта trubadurs.com на 5 януари 2018 г. за конкурса “Краят на света и след това”.  Първата му публикация  можете да прочетете ето ТУК

Криогенната капсула пропука и металният ѝ капак се отвори сред облаци от ледена мъгла. Мина известно време, докато Крис се съвземе и отвори очи. Но когато го направи, дузина зелени човечета стояха пред него и се взираха с нетърпение в премръзналото му тяло.

– Къде съм? – попита младият мъж.

– На Земята – отговори един от зелените. Приличаше много на човек. Имаше същите черти като човешките, същото изправено тяло, същите движения. Само тенът му беше… зелен. Масленозелен. Като на борово дърво посред зима.

– Коя година е? – продължи с въпросите Крис.

– 2125 – отговори Зеления. – Бил си в криогенен сън близо век. Случайно попаднахме на капсулата ти при разчистванията днес…

Крис се понадигна до седнало положение в кушетката, върху която го бяха поставили. Огледа се трескаво. Зелените хора се поразмърдаха смутено и се отдръпнаха от леглото му.

– Какво се е случило със света?! – възкликна той.

* * *

Кристиян беше все още момче, когато в началото на 21 век нашумялата новина за края на света, породена от древния календар на маите, бе обзела медийния поток на настръхналата в очакване планета. Той гледаше с насмешка към подобно развитие на събитията – все пак младостта има навика да вярва в собственото си безсмъртие. Но когато няколко години по-късно опитите с ядрени оръжия зачестиха, вълни с бежанци започнаха да прииждат към родината му, а една съвсем реална световна война взе да надвисва като възможно бъдеще над хоризонта, той се изплаши. Не на шега. В банковата му сметка вече имаше солидна сума, събрана като на магия с няколко разумни операции с нова криптовалута… И идеята не закъсня. Много новобогаташи се изкушаваха от мисълта да тръгнат с еднопосочен билет на космическа екскурзия или да замразят телата си в очакване на един по-добър живот в бъдещето. Втората опция му се стори доста по-съблазнителна.

* * *

Зеления каза, че ако Крис желае, може да му казва просто Ти. Имената престават да имат значение, когато личността е обвързана изцяло с общността, тогава и индивидуализмът става излишен – съвременен постулат, сподели Зеления.

Вървяха из широките пътеки, които се простираха сред дърветата, храстите и цялата растителност пред тях. Тук-таме се мяркаха малки дървени къщички, на места се очертаваха руини от по-мащабни сгради – такива, каквито изпълваха спомените му, от един свят, който Крис сам обитаваше преди.

– Но… какво се е случило? Къде са автомобилите, бетонът, стъклените бизнес сгради, металните скелета на строежите? Къде са комините на заводите? Къде е… всичко? – Крис сломено седна до едно ябълково дърво. Красиво беше. Въздухът беше чист, но му се струваше нереално животът днес да е така… първобитен.

– Нямаме нужда от тези неща – спокойно отвърна Зеления и седна до него. – Хората осъзнаха, че имат прекалено малко реални потребности и прекалено много алчност, от която трябва да се освободят. Отне десетилетия, няколко поколения, много труд и ето ни днес – живеем най-екологичния възможен живот в цялата Вселена.

– Моля? – не разбираше Крис.

– Скоро сам ще се увериш – усмихна му се Зеления.

Младежът въздъхна тежко. Вдигна поглед към небето – ясно, синьо, почти без облаци. В далечината се очертаваше билото на Витоша, слънцето трептеше ярко по небосклона и окъпваше цялата тучна зеленина в светлината си. Погледът на Крис се плъзна към клоните на дървото, под което стояха – отрупано цялото с плодове, тежки и червени. Протегна ръка към една от близките ябълки.

– НЕ! – скокна на крака Зеления и го спря с бързо движение. – Какво си мислиш, че правиш?!

– Ами… щях да я изям. Не може ли? Да не е отровна?

– Не ядем вече такава храна! Не можеш да си вземаш всичко, което пожелаеш, от природата! Така се превръщаш просто в биологичен паразит.

– Не разбирам – Крис притеснено се отдръпна от дървото.

– Ох… седни. Ще ти обясня.

Двамата отново седнаха в тревата.

– Всичко започнало в първите десетилетия на 21 век. Говори се, че началото поставили веганите със своите протести в центъра на София, на „Витошка“. Те били първите Пробудени, основоположници на Новия свят. Скоро се появили и други, хиляди други техни съмишленици. Първо се отхвърлило месото от световната хранителна листа, след това отпаднали всички животински продукти, рибата, а скоро и зеленчуците, както и плодовете един по един. Човечеството започнало да разбира, че като консуматор вреди не само на собствения си организъм, а и на цялата планета. Генетиците вече знаели достатъчно за нашия геном. От години били наясно, че различните видове се различаваме прекалено малко един от друг, няколко модификации и… човечеството е готово за нов скок в еволюцията. Ето ни и нас. Хлорофилът в кожата ни помага да абсорбираме слънчева светлина, която задвижва метаболизма ни. Прави ни зелени, но пък и… красиви, нали? Вечер спим в пясъчни легла, приемаме и една хранителна добавка с химични вещества, които подпомагат процеса на синтез на енергия от околната среда. Вярно, когато слънцето залезе, сме нефункционални, но какво пък? Вече светът е различен. Има мир. Всички живеят еднакво, равни пред Слънцето. Няма битка за власт, защото няма ресурси за разпределяне. Разбираш ли? Какво повече можем да искаме?

– Ами щастието? Стремежите? Мечтите? Любовта? – Крис се опитваше да проумее чутото, но цялото му съзнание се бунтуваше. – Не можеш просто да ми кажеш, че сме се превърнали в… зеленчуци!? Не съм си съхранил живота в ледена капсула за век, за да разбера, че това е краят на човечеството!

– Не е краят! Това е едва началото на една нова форма на живот, на цял един нов свят!

– Искам да се махна! Има ли още туроператори по космодрумите? Ще емигрирам на друга планета!

– Боя се, че не можеш, Кристияне. Вече не се произвежда подобна технология. Ние, зелените, не можем да обитаваме Космоса, затова и технологията спря развитието си. Спори от познатата ти стара цивилизация вероятно съществуват някъде в безкрая на Вселената, но нито поддържаме връзка с тях, нито ни интересуват…

Кристиян не каза нищо повече. Беше сломен. Бъдещето, за което беше мечтал, бе пречупило духа му. Той стана и се запъти към криогенната си камера сред руините на предишния научен център. Тази епоха не му допадаше. Може би след още някой век светът щеше да бъде достатъчно добър, за да се завърне в него…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

Решението

  • От
  • януари 13, 2019

Разказът  Решението, писан за инициативата “Спирка за разкази”, публикуван за пръв път в сайта spirkazarazkazi.bg. Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.

Тя прокара ръка по челото му –  то беше топло, почти горещо. Оправи разрошената му коса и го целуна с майчинска нежност. Той не отвори очи. Жената се отпусна уморено върху стола си и въздъхна. Когато беше малък, винаги я умоляваше само за още 5 минути сън, като че ли така можеше да отложи началото на утрото и на учебния ден, на уроците и на всички предизвикателства. Сякаш вярваше, че може да преобърне света с тези няколко минути и някак да се случи чудо.

Помнеше го като усмихнато и ведро дете. Което с годините се превърна в силен и уверен млад мъж. Усмихваше се при спомена за ожулените му колене, първото паднало зъбче, първото влюбване, последвалото разбито сърце, първото интервю за работа, първия спечелен проект… Да, тя беше една горда майка.

Но сега, гледайки го така, не можеше да си намери място, свита върху неудобния болничен стол, прилепен точно до леглото му.

Катастрофата с лекота зачеркна всички мечти за бъдещето и превърна от красивите спомени болезнен стон.

– Не искаме да ви притискаме – каза лекарят и сложи ръка на рамото й, – но вие сте човекът, който трябва да реши кога да спрем системите, поддържащи жизнените функции. Съжалявам. Бих искал да има и друг изход, но…

– Разбирам ви – изтри насълзените си очи майката. – Но, моля ви, още 5 минути само…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

Антикварни издания

  • От
  • юли 4, 2018

Малкият антикварен магазин беше разположен на един от централните булеварди в градчето, сгушено в котловината между няколко планински възвишения. През зимата гледката отвъд прашните му прозорци бе особено красива, тъй като планината нахлупваше снежната си шапка, а снегът оставаше по върховете й до късна пролет.

Все още беше есен, но вятърът навън пощипваше и оставяше алени следи по бузите, затова и Марко – старият антиквар – обвил пръсти около димящата си чаша с чай, си представяше каква ли ще бъде предстоящата зима. Той обичаше студеното време – в антиквариата влизаха повече хора, уж за да огледат, а всъщност – да стоплят премръзналите си гърбини, но твърде често си тръгваха – изненади от самите себе си – с по един пакет в ръка…

Антикварният магазин се намираше тук от години. Кажи-речи цяла вечност. Така се беше слял с фона на града, че минувачите почти не забелязваха, че е там. Но винаги, когато някой се сетеше за някоя вехтория, краката му сякаш сами го отвеждаха до точното място. Това не убягваше от обиграния поглед на Марко, само го караше загадъчно да се усмихва, а усмивката пък караше всички бръчици, набраздили лицето му, да танцуват.

Антикварят беше стар човек. Слаб, някога строен, сега леко прегърбен от годините. Гласът му беше тих, но приветлив. Наблюдаваше света през дебелите рамки на очилата си, които с годините бяха придобили някак странен, опушен вид. Стоеше зад масивното бюро сред рафтове с порцеланови фигурки, медни чайници, тракащи часовници и какво ли още не. Понякога четеше книга, понякога само темето му се подаваше зад широкия формат на разгънатия местен вестник.

Така беше и днес. Звънчето за посетители го измъкна от новинарския поток, Марко сгъна вестника и го остави на бюрото, изправи се и се усмихна на новодошлата.

Беше млада жена. За пръв път я виждаше, ако я бе срещал и преди, със сигурност щеше да я запомни.

Тя изтръска шарения си чадър, по който се вплитаха всички цветове на дъгата, и го остави в металния цилиндър до прага. Усмихна се. Имаше красива усмивка, а в очите й проблясваше едно едва доловимо лилаво пламъче.

– Ама че време е навън! – каза тя и прекрачи смело към сърцевината на магазина.

Марко погледна през прозореца. Навън небето беше мрачно, вятърът танцуваше танго с есенните листа, обагрени в злато и охра, а дъждът тежко трополеше по паветата.

– Старият меланхолик в мен би казал, че денят е идеален – отвърна Марко и се приближи към нея. – С какво да ви съдействам?

– Баба ми има рожден ден. Търся й подарък.

– Подарък… – замислено повтори старецът. – Може би някое бижу?

– По-скоро си мислех за часовник. Стар. Джобен. С верижка. Сещате ли се?

– Разбира се – с търговска усмивка каза Марко и отвори пред нея цяло чекмедже с джобни часовници: сребърни, гравирани, семпли, различни по вид, цвят и големина. – Но може би баба ви ще се зарадва повече на нещо ново?

– О, не. Баба ми не обича конфекция. Тя смята новите неща за пълни боклуци, предпочита във вещите да има история. Този е прекрасен! – Жената взе в дланта си елегантен часовник със сребърна верижка и пеперуди, инкрустирани на капачето. – Пък и не мога да я виня, събрала е толкова мъдрост с годините, че със сигурност прозира фалша на съвремието ни.

– Подозирам, че баба ви е една много интересна жена – Марко взе часовника от ръцете й и се мушна зад бюрото, за да го опакова.

– Такава е. Казват ми, че приличам на нея. Нескромно се съгласявам – засмя се жената, остави няколко банкноти на бюрото и прибра пакетчето в чантата си. Погледът й неволно се плъзна по оставения вестник. – Колко жалко, нали? Това коя жертва е подред? Изгубих им бройката с годините. Не мога да повярвам, че в нашето спокойно и тихо градче могат да се случват подобни престъпления…

Марко проследи първо тревогата, която се изписа по лицето й, после отмести очи към статията във вестника, която съобщаваше за изчезнал безследно миналата седмица мъж. От години в града ставаха подобни мистериозни изчезвания на хора. Не намираха никакви следи от тях. Сигурно до момента бяха изчезнали поне 70-80 души. Всички бяха различни, коренно различни един от друг като типаж – мъже, жени, млади, стари, пълни, слаби, с различен цвят очи и коса… и теорията за сериен убиец беше оставена на заден план. Не го коментираха гласно, но хората все повече започваха да се съмнявам в съществуването на духове, извънземни или други тайнствени сили, които дебнат в града. Това най-често се виждаше в очите на майките, които бързаха да приберат децата си от площадките преди здрач и дълго мъмреха тези, които отказваха да ги слушат или се забавеха прекалено, увлечени в игра.

– Невероятно е наистина… – промълви старецът и скри вестника със снимката на изчезналия под бюрото си.

Младата жена вече бе до прага, изваждайки шарения си чадър от цилиндъра.

– Благодаря за съдействието – звънко каза, преди да се протегне към дръжката на вратата и да се изгуби в есенния град. Нещо в сърцето на антикваря изскрибуца и той осъзна, че не може да я пусне да си тръгне току-така.

– Обичате ли да четете? – вметна в нищото той. Тя обаче се спря и го погледна с любопитство. – На втория етаж имам библиотека. Със специални, антикварни издания. Истински колекционерски възторг са. Не ги показвам на всеки, само на избрани клиенти, защото съм сигурен, че малцина биха могли да оценят стойността им. Ако проявявате интерес, бих ви завел да ги огледате…

Тя се поколеба за миг. След това просто повдигна рамене и се съгласи да го последва.

Към втория етаж на антикварния магазин водеше тясно дървено стълбище. Стъпалата поскърцваха и при всяка стъпка от тях се ронеше фина струйка почти невидим прах. Марко се усмихваше сам на себе си в сумрака. Изпитваше особено чувство винаги, когато водеше някой невинен клиент към тайната си библиотека.

– Знаете ли – заговори той, – понякога си мисля, че книгите са като хората. Рядко можеш да прецениш някого само по корицата. Но има особени екземпляри, които просто те пленяват – с излъчването си, с погледа, с онова пламъче, което блести в очите им. Сякаш без думи ти казват, че са пълни с магия, истински проводник към други светове, пълни догоре с истории и емоции, които взривяват скуката и апатията наоколо. Ах, ако знаете колко рядко се срещат такива хора днес… Истинско съкровище са, не мислите ли?

– Много поетично говорите – отвърна жената и се спря зад него пред голяма дървена етажерка с резбована вратичка, през чието стъкло се виждаха лавиците с книги.

Не бяха много. Около 70-80 тома, най-много да бяха 100. Различни по формат, вид на подвързията, цветове по корицата и букви, с които бяха изваяни заглавията. Изглеждаха красиви една до друга. Сякаш от тях струеше тиха магия, която приканва да протегнеш ръка и да потънеш в тях.

– Виждам, че сте останала без думи – засмя са антикварят.

– Да… не ми се случва обикновено… – смотолеви жената.

– Да, личи си, че не сте по обикновените неща – той се извъртя към нея и тя плахо отстъпи назад. Беше изплашена. В Марко имаше нещо различно, нещо зловещо и ужасяващо се просмукваше в цялата му осанка, в усмивката, дори надничаше зад рамките на очила му.

– Какво искате от мен?! – изхлипа жената и се опита да постави чадъра, който събираше всички цветове на дъгата, като щит пред себе си.

– Не е ли грехота, кажи ми, да попаднеш на рядко, колекционерско издание, и да го пуснеш да си тръгне? Да се стопи в небитието и да се разпилее в ежедневието? Аз смятам, че е. И мой дълг е най-ценните екземпляри, които срещам, да ги съхраня във времето. Да запечатам енергията им в страниците, които биха послужили за портал на по-обикновените хора към други светове, за които иначе нямат очи да ги видят в обикновения си живот.

– Не разбирам… но стойте далече от мен! – тя заотстъпва назад, но Марко просто замахна с ръка и тя усети как въздухът се нажежава. Антикварят запечата този неин образ в ума си – учуден, объркан, леко изплашен, но все пак красив.

След това се протегна и взе малкото книжно томче, което стоеше на мястото, на което до преди миг бе младата жена. Книжката беше лека, с цветна корица, по която се преплитаха всички цветове на дъгата. Разгърна страниците. Шрифтът беше елегантен, от мастилото леко ухаеше на люляк. Историята беше романтична и приказна, на границата на приключенското и фантазното. Марко се усмихна. Знаеше, че в това момиче има нещо специално, дългогодишният му антикварен нюх надушваше тези неща и му помагаше да обогати библиотеката си с ценни издания. Мъжът прибра книгата сред другите на лавицата и спокойно се върна на първия етаж.

Магазинът беше празен. До края на деня може би нямаше да влезе друг посетител, времето навън все повече се влошаваше. Но за антикваря това вече нямаше значение, той чувстваше удовлетворение. Извади вестника изпод бюрото си и се зачете в новините. Напомни си да запази утрешния брой, когато на страниците му вероятно ще се появи снимка на красива изчезнала млада жена…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

Разкази от 55 думи

  • От
  • юли 11, 2017

Разкази, писани за конкурс за история с 55 думи, организиран от издателство „Lexikon”.

1)      Мечтател

Гледаше я. Малка, синя, сгушена в мрака сред сянката на далечните звезди. С всяка следваща секунда се отдалечаваше все повече от нея и потъваше в дълбокия Космос. Въздъхна.От дете мечтаеше да стане космонавт.

Изведнъж нещо скри Земята от илюминатора. Голям астероид летеше към кораба му. О, колко тъжно е понякога да се сбъдват детските мечти…

2)      Бутонът

Бяха го създали интелигентен – с трезва преценка и ясна мисъл. Целта – да наблюдава поведението на хората. И ако започнат да стават опасни за самите себе си, да натисне червения бутон, който щеше да сложи край на познатата им цивилизация. Роботът асимилираше ежедневния поток от данни. Днес настъпи денят. Време беше еволюцията да започне от начало…

3)      Независимо дали вярваш

Старата селска къща я посрещна с тишина и наслоен по мебелите прах. Не беше идвала тук от години. През нощта странни шумове започнаха да изпълват мрака – дъските пропукваха, някой стенеше, друг сякаш се опитваше да отвори вратата… Тя стана да провери. Човек никога не знае… Видя ги. Два таласъма я гледаха с блесналите си очи…

4)      Имаго

Беше лято. Слънчевите лъчи се отразяваха по огледалната повърхност на езерото. Тя ги наблюдаваше замечтано и се губеше в безкрая им. Мислеше си, че днес е чудесен ден да се преродиш, да излезеш от пашкула си и да разпериш пеперудените си крила…

Така дори и не забеляза детето, което я приближаваше с карфица в ръка…

5)      Като дете

– Знам, че имаш силата да покориш света! Пълна си с енергия като малко дете: тичащо по поляните с блеснали очи, ожулени колене и разплетени плитки…
– Дори и сега ли? – невярващо попита старицата.
– Дори и сега – отвърна съпругът и хвана ръката й. Оставаше им малко време заедно, знаеше го. В болницата беше мрачно…

Няма коментари
Разкази

Вътрешна красота

  • От
  • юни 13, 2017

Разказът ми “Вътрешна красота”, публикувана за пръв път в сайта trubadurs.com на 4 април 2017 г. в рубриката за прогностика и спекулации Хронорама. Илюстрация: patient’s left hand – с нея е публикуван в сайта. Първата публикация на разказа можете да прочетете ето ТУК

Ю Лин стоеше смутено пред огледалото в лекарския кабинет и оглеждаше крехкото си голо тяло, осеяно с безброй сини прекъснати линии, фино нанесени с маркер от професионалната ръка на пластичния хирург. Отстъпи крачка назад, завъртя се. Опитваше да си представи каква ще бъде след процедурата, как ли ще изглежда, как ли ще се чувства.

– Имате колебания ли, Ю Лин? – попита доктор Фредерик и в гласа му се усещаше подкупваща топлота, на която малко жени биха могли да устоят. – Знам, че е трудно да се сбогувате със старата си същност, но мога да ви гарантирам, че това чувство ще изчезне, когато се огледате следващия път и откриете, че сте съвършена.

Ю Лин наметна набързо върху себе си тънката болнична престилка, която скри тесните ѝ рамене и скромните пропорции, с които природата бе дарила физиката ѝ.

– Никога не съм била по-сигурна в нещо, докторе! – отвърна жената и седна на кушетката пред бюрото на лекаря.

– Радвам се да го чуя. – Докторът се облегна спокойно назад в креслото си. – Но преди да продължим, скъпа Ю Лин, се налага да обсъдим финансовия фактор. Знаете, че манипулацията е нова, последен връх в пластичната индустрия. Ефектът е поразителен и за това цената е оправдано висока. Ще може ли една… – Фредерик погледна картона на пациентката пред себе си – …преподавателка по астрофизика да си позволи тези двеста хиляди?

Ю Лин знаеше отговора много добре. Беше „не”. Заплата ѝ като доцент по астрофизика в университета не надвишаваше четирицифрена сума за година. Но след Третата световна война, която направи съотношението между жените и мъжете 2:1, банките отпускаха смели заеми на жените като нея.

– Одобрена съм за кредит – каза тя. – От банката вярват, че това е добра инвестиция. Защото бъдещето на красавиците е подсигурено, богати господа имат грижата за него, нали, докторе? Вижте, дълги години отлагах идването си в клиника от вашия ранг… Може би съм закъсняла, но, искам да вярвам, заслужавам най-доброто за себе си.

– Винаги съм казвал, че стремежът към съвършенство, независимо от възрастта, може да е само похвален!

– Какво следва от тук нататък, докторе? – Ю Лин се усмихна смутено.

– Само хубави неща за вас, надявам се – разкри перлена редица бели зъби докторът. – Няма да има скалпели, няма да има рани, няма да има рязане и шиене. Ние, пластичните виртуози днес, много добре знаем, че хората не са животни и подобно отношение не им приляга. Всичко ще започне с една инжекция. С едно бодване на кожата. Ще инжектираме в тялото ви синтетично модифицирани вещества, които ще променят вашата ДНК. Ще намерим онзи ген, който отговаря за това да изправим носа ви, ще продължим с разширяването на очите, ще заличим азиатските ви корени и ще ви направим част от така популярния европейски тип А (вижте в каталога ни). Серумът ще изпъне кожата ви, ще подхрани косата ви, ще стопи излишните мазнини там, където не стоят добре, но ще увеличи бюста ви. Буквално пред нас няма нищо невъзможно! Науката е достигнала невероятни висини. Разполагаме със силата да пренастроим вътрешния ви код и да ви направим нов човек! Прекрасен, красив човек! А знаете ли кое е най-хубавото? Пренаписаният ви генетичен код се запазва и се мултиплицира в децата ви! Инвестицията ви няма да е напразна. Ще гарантирате на наследниците си красиво бъдеще, шанс за реализация… или иначе казано, ще им спестите посещението при нас. – Фредерик се засмя и смехът му се отрази в елегантните мебели на кабинета му, рикошира в огледалото и отекна в ума на уплашената пациентка като камбанен звън след религиозна благословия.

Ю Лин потъна в този смях. Усещаше, че с лъкатушещите вибрации на гласа на доктора светът ѝ се пренарежда, докато в нея се редуваха всички събрани страхове и мечти до момента.

– Доктор Фредерик, бих искала да ви попитам още нещо – присети се пациентката, а пластичният виртуоз я загледа с очакване. – Дали ще можете да промените ръста ми? Винаги съм си мечтала за едни 15-20 сантиметра повече. Ще ми се да мога да облека къса рокля и бедрата ми да изглеждат просто безкрайни… Разбирате ли ме?

– Идеално ви разбирам, Ю Лин. – По лицето на Фредерик се разходи сянка на сериозност. – Не бих ви препоръчал точно тази манипулация, но щом го желаете, няма проблем. Само трябва да ви предупредя, че промяната на костната структура е особено болезнена. Все пак това означава да ви порасне кост! Бъдете подготвена с няколко стотачки за обезболяващи…

Пациентката кимна с разбиране. Лекарят отбеляза желанието в картона ѝ пред себе си. Часовникът над бюрото му монотонно отброяваше минутите. Ю Лин не го изпускаше от поглед. Знаеше, че прегледът върви към края си – след няколко мига тя щеше да си тръгне, а след това всичко щеше да бъде различно.

– Може ли един личен въпрос, Ю Лин? – Фредер върна вниманието на пациентката от часовника към себе си. – Какво ви накара да ме потърсите?

В съзнанието на Ю Лин изплува спомен. От съвсем скоро: от семинара миналата седмица, посветен на предстоящата колонизация на Марс. Ю Лин участваше с доклад, събрал в себе си цялата база данни от дългогодишните ѝ проучвания. Тя беше готова да гарантира с живота си, ако се наложи, че никой никога не е подготвял по-щателно представен доклад по темата. Научният работник в нея вярваше, че този труд е епохален – че ще извиси астрофизиката до нови върхове и ще изпише името ѝ със златни букви в учебниците за идните поколения.

И вероятно точно така щеше да се случи, ако млада преподавателка от Южния университет – атрактивна блондинка, класически европейски тип Б – не беше обсебила вниманието на мъжката част от екипа. Ю Лин, прекарала целия си живот сред книги и книжни плъхове, наивно вярваше, че в сфера като нейната важен преди всичко е интелектът, не формата, в която е поднесен.

– Какво да ви кажа, докторе… Една колежка от Южния университет видя, че съм разстроена и ми даде вашата визитка. Тогава осъзнах, че трябва да направя нещо с бъдещето си, че го дължа на себе си. Защото няма значение колко съм умна, колко големи възможности имам… винаги и преди всичко хората, мъжете, светът!, ще пожелаят да чуят мнението на една красива жена…

Фредерик си позволи няколко секунди тишина. Мълчаливо наблюдаваше сериозната Ю Лин. Даваше си сметка, че тя отдавна е спряла да говори и очаква той да каже нещо. Но той се скри зад тишината си като зад щит. Потропа замислено с пръсти по бюрото си. Стана и си позволи нещо, което рядко си позволяваше – напусна професионалния етикет.

Фредерик застана пред Ю Лин, хвана я за ръка, изправи я пред огледалото, свали с един замах болничната ѝ престилка, застана зад нея и вдигна с длан брадичката ѝ – така че да впери поглед точно напред, в огледалото, което отразяваше и двама им.

– Виж тези тъжни кафяви очи, Ю Лин (скоро ще бъдат сини)! Но хубаво запомни това, което виждаш… Защото никога повече няма да се чувстваш по същия начин! Обещавам ти!

Ю Лин трепереше. Няколко сълзи се стекоха по кожата на лицето ѝ и оставиха мокри вадички по пътя си.

– Преди време, преди много-много време, малка Ю Лин, поетите са говорели с възторг за нещо, което са наричали Душа. Днес никой не вярва в душата. Поетите са вярвали, че само в нея има смисъл. Смятали са, че тя не е изписана по лицето, по изящните гънки на тялото, по съвършената кожа и перфектни къдрици. Поетите са говорели, че вътрешната красота виждат само най-големите късметлии. Онези, които имат очи на обичащ човек… После са дошли други времена, Ю Лин. Краят на 21 век е бил определящ. Третата световна война е разрушила устоите на познатия свят. Дошла е нашата ера. Тя се базира на синтетика, на божествени идеали, въплътени в кумири. Излъскана визия, поднесена с блясък и разкош, ето кое продава. Днес е важно всичко да се продава. Личността не е изключение. Личност без добра, подбрана опаковка нищо не струва. Някои жени, като теб, се съпротивляват дълго на тази мисъл. Но накрая падат победени… от нашите билбордове в града, от нашите списания, от нашите комерсиални клипове… От всичко онова, което цели да ви внуши, че сте несъвършени. Недостатъчни. Защото е точно така, Ю Лин! Но ние, аз и колегите от моя бранш, можем да променим това. Имаме силата да го направим! Просто трябва да оставите собствената си воля настрани, да се отпуснете в ръцете ни и да ни вярвате безрезервно. Аз – Фредерик извърна лицето ѝ към своето – мога да извадя твоята вътрешна красота на показ, Ю Лин!

Пациентката премигна няколко пъти. Сълзите секнаха. Тя събра сили за усмивка.

– Кога започваме, докторе?

– Още сега! Само да проверя дали банковият превод е пристигнал в сметката на болницата… – Фредерик отстъпи назад. Погледна за последно замисленото и замечтано отражение на Ю Лин в огледалото. Излезе самодоволно от кабинета си и я остави сама.

Ю Лин се доближи още стъпка до огледалото. Прекара пръсти по лика си и се опита да изглежда самоуверена. Скоро щеше да започне промяната. След инжекцията ДНК-то ѝ щеше да промени структурата си. Нямаше да стане за един ден, тя знаеше. Но с всеки изминал ден, месец след месец, до края на годината от огледалото щеше да я гледа неустоима красавица, част от популярния европейски тип А. С всеки изминал ден тя щеше да се променя. Щяха да се появят и обожатели, фенове, спонсори… Щеше да изплати кредита, да подреди живота си, да се радва на целия лукс, който светът е готов да даде на една красива жена.

Красива жена… Ю Лин се засмя искрено при тази мисъл.

Защото – както доктор Фредерик обеща – скоро целият свят ще види собствената ѝ вътрешна красота…

Яница ХРИСТОВА

 

Няма коментари
Разкази

Идеалът

  • От
  • март 31, 2017

Рицарят падна на едно коляно, едва си поемаше дъх, а по ризницата му се стичаха капки драконовска кръв – беше изпълнил всичко според легендата: беше преминал през девет планини, беше преборил чудовище, беше преплувал кален ров, а сега просто гледаше невярващо и се чудеше дали си е струвало.
Спящата красавица беше будна и в погледа й се четеше въпросът, който нямаше сили да зададе на глас: какво не е наред?
– Очаквах да си по… красива… – смотолеви рицарят преди да изгуби съзнание.

П.С.: Разказът е писан за Микро конкурс за хипер разказ на “Сборище на трубадури” – за разказ, написан с три изречения. 

Няма коментари