Category

Разкази

Разкази

Туристически пътеводител на житейски истории

  • От
  • септември 29, 2020

Пътеводителят стоеше на масата, покрита с мушама на големи хризантеми, отдавна изгубили някои от цветовете си. Слънцето жарко блестеше и Марта нахлупи туристическата шапка по-ниско на челото си. Лили излезе от магазина и остави пред нея лимонада в стъклена бутилка – такива в града не беше виждала от години

–  Е, накъде сме? – попита Лили и седна срещу приятелката си.

– Скалите би трябвало да са зад онзи хълм – посочи Марта и отгърна пътеводителя на следващата страница. – Не повече от 40 минути път.

– Идеално! – Лили отпи от лимонадата си. – О! Същият вкус като едно време, направо ме върна в детството.

Марта не каза нищо, само се засмя. Замисли се колко много години назад са това. И как напуснеш ли веднъж детството, след това няма връщане назад. Повличат те отговорностите и понякога дори не помниш кой си всъщност. Добре, че беше Лили – да й напомня. Да я завръща към корените. Вярно, че през последните години се виждаха рядко, но спазваха традицията – една седмица, пълна с пътешествия, само за тях двете – далеч от семействата, децата, внуците и служебните им ангажименти.

Някакъв странен и неприятен звук прекъсна потока от мисли и върна Марта в реалността. Звукът идваше от схлупената къщурка, която се намираше срещу магазина в центъра на това родопско село. Възрастен мъж, превит на две, със занемарена коса и брада и опърпани дрехи, издаваше нечленоразделни звуци, гърлено ръмжене и сподавен кикот. Той насочи погледа си към тях, двете непознати. Посочи ги с пръст и се разхили силно. Лили изправи гръб, всеки път правеше така, когато се опитваше да скрие, че е изплашена.

–  Спокойно – каза й Марта. След което отвърна на погледа на окаяния мъж. Той застина на място, а ръцете се отпуснаха вяло около тялото му. Мъжът постоя още няколко секунди така, обърна се и влезе в къщата, затръшвайки след себе си вратата, която едва се държеше на пантите си.

– Боже, какво ли му се е случило? – Лили се обърна и се загледа в къщата. Личеше си, че никой не се грижи за нея.

– Не знам. Нали казват, че във всяко село има по един луд… Е, днес очевидно видяхме кой е тукашният…

– Това е Кирчо Смахнатия. Не се притеснявайте, не е опасен – намеси се магазинерката, жена на средна възраст, също като тях. Тя застана на прага на магазина си и запали цигара. – Помня го, когато бях малко дете, а той беше най-желаният ерген в селото. Няма да повярвате, но така си беше – висок, синеок, трудолюбив, с най-хубавата къща в селото, от заможно семейство… От три села идваха сватовници. Но уви, сърцето му не беше готово за любов. И това го доведе до тоя хал, мен ако питате.

– Защо, какво е случило? – попита Марта и се завъртя на стола си, за да не й блести толкова слънцето в очите.

– О, това е много дълга история. Пушите ли? Искате ли по една цигара…

 

Всичко се е случило по жътва. В селото имало един куп моми, която от коя по-красиви, с по-добър чеиз и тъкмо им било време да се задомяват. Имало и едно момиче. Името й било Мая. Живеело в края на селото само с баба си, семейството му се споминало от болест, когато била съвсем малка. Въпреки немотията, бабата отгледала Мая и тя се превърнала в прекрасна девойка.

Какви точно ги е вършил Кирчо, какво е говорил, какво е обещавал, какво е правил, само той си знае. Обаче Мая била много влюбена в него. Толкова влюбена, че била готова да прекрачи всяко приличие и да постави доброто си име на карта… А това, с тогавашните разбирания за морал, не вещаело нищо добро за нея.

След това се заговори, че Кирчо ѝ бил обещал да се оженят, да си купят място, да си построят къща… Може би наистина е възнамерявал да го направи, не зная. Обаче от съседното село дошъл един мъж, обещал му три кесии с жълтици, ако се ожени за дъщеря му… И Кирчо се съгласил.

На другия ден намерили Мая удавена в реката. Дружките й шушукаха, че очаквала дете…

Никой не обвини Кирчо гласно за случилото се. Нямаше никакви доказателства. Само някой и друг разказ как са се споглеждали, как са се усмихнали един на друг и са си казвали по някоя друга дума. Всичко друго, каквото и да е било другото, си е останало тайна между тях двамата.

И Кирчо се стягаше за сватба. Изглеждаше добре, дори може би щастлив, не му личеше да тъжи, да страда или да изпитва вина. Напротив – сякаш вече нямаше пречки пред пътя му напред и животът му вещаеше само щастие…

Обаче един ден, точно тука, на мегдана, го видяла почернената баба на Мая. Той бързал, не я видял и минал покрай нея. Обаче тя го познала, протегнала се и го хванала за ръката. Той спрял и се обърнал. Тя не казала нищо. Само го погледнала. Точно в очите. Не отместила поглед много дълго време. Той стоял и я гледал като хипнотизиран. Тези, които са били там, разказваха, че имали чувството как двамата си говорят без думи в този миг. И тогава нещо в Кирчо се пречупило… Вината го заляла като приливна вълна, гузната му съвест се събудила и изтрила здравия разум след себе си.

И така Кирчо полудял. Заради Мая. Нито сватба имало, нито пък щастлив ден от тогава е видял. Година след година, става все по-зле. Понякога, когато не е във фаза, а стои тих и мълчалив, можеш да съзреш в тишината му разкаяние. Но няма за кога, нали знаете, някои неща няма как да се поправят. Счупено сърце, прекършен живот, изречени лъжи… Все си мислим, че на другиго ги причиняваме, а накрая все към нас се връщат със страшна сила…

 

Лили и Марта благодариха на жената за разхлаждащата лимонада и за разказаната история. Тя им посочи по коя пътека да минат за скалите и ги покани, ако са уморени, да пренощуват в къщата й за гости, която се намираше на хълма. Двете туристки отклониха предложението – щяха да се върнат в града и утре да пътуват към следващата си набелязана от пътеводителя цел.

Марта вървеше напред и разбутваше с туристическа щека тревите от пътеката. Лили крачеше зад нея и току спираше да си поеме дъх.

– Вече не сме млади, Марта, не бързай толкова много… – Лили отново спря. Огледа се сред поляните наоколо, хълмът се извисяваше пред тях, а селото се гушеше в низината. Жената седна в тревата и извади бутилка вода от раницата си. Марта се върна назад и се настани до нея. Мълчаха.

– За какво мислиш? – попита Лили.

– За историята.

– Ти, с твоето филологическо образование – засмя се Лили. – Много ясно, че мислиш за историята.

– Защото е важно, Лили. Важно е кой разказва историята на собствения ни живот. Кой знае – може би ако имахме възможност да чуем историята, разказана от Кирчо, от Мая или дори от баба ѝ, всичко щеше да звучи различно…

– Да, но нямаме тази възможност, така че трябва да се задоволим с това, което чухме сега.

– Ето, математикът в теб се обажда – засмя се Марта. – Но понякога… Не знам… С напредването на годините просто ме обзема страх. Вероятно не е рационален. Но се страхувам, че някои друг ще се опитва да разказва собствените ни истории и… те няма да отговарят на истината. На нашата истина. И ако от нас един ден остане само история, не се ли плашиш, че тя ще е пълна с грешки? С липси? С изопачени факти?

– Марта… – Лили я прегърна през рамо. – Много мислиш. По-важното е не кой и как разказва твоята история, а как си я изживяла ти с времето, с което разполагаш. Така че ставай. Да вървим, остават ни още два километра и сме до скалите.

– В пътеводителя пишеше – каза Марта, докато си помагаше с щеката да се изправи, – че скалите са особен феномен. Когато застанеш под някоя от арките и изречеш нещо, ехото се заиграва с думата и я връща към теб от посока, от която съвсем не очакваш…

– На мен ми хареса повече описанието на кладенеца, в който, ако пуснеш монета и чуеш как тупва в дъното му, можеш да си пожелаеш един от греховете, които имаш, да се заличи. След тази история бих искала да го посетим. Даже мисля да си подготвя цяла шепа монети…

– Лили, ти сериозно ли?

– Е, какво? Ти не си ли го мислиш? Всички имаме грехове, не е ли така?

– Да, но едва ли минават с пусната монета където и да е… Иначе сигурно на младини и на Кирчо щеше да му хрумне тази идея. Ей ги къде са скалите – на час път пеша от селото му. Да е дошъл още тогава и да е изсипал и трите кесии с жълтици, да та намери покой душата му.

– Забравяш нещо, Марта – Лили се спря. – Тогава този туристически пътеводител не е бил написан. А, както знаеш, някои легенди се свързани с древни истини… И някои са си жива измишльотина, така че…

Марта се засмя. Вятърът се заигра със смеха ѝ и го понесе над хълма. Двете жени се приближаваха към скалите и си говореха – лек, дори весел беше разговорът им. Но в съзнанията им се беше загнездила историята на Мая, която можеше да бъде изживяна и разказана по съвсем друг начин, и това не им даваше покой…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

Клиника „Мемориес”

  • От
  • юни 21, 2020

Доктор Лунд се облегна на прозореца в кабинета си и плъзна поглед към градината. Беше ранен септемврийски следобед, пациентите бяха изведени на свеж въздух и медицински сестри с бели униформи щъкаха около тях. Днес имаше трима мъже и две жени,  представители на средната класа. Жените, както и един от господата, бяха в начален етап на терапията си и скалповете им бяха бинтовани, което обясняваше неособено координираните им движения. Другите двама обаче бяха тук от седмица и изглеждаха завидно добре, излъчваха самоуважение и жажда за живот. Доктор Лунд не се притесняваше за пациентите си, лечението на всеки един вървеше по план. Малко бяха случаите в практиката му, когато нещо се объркваше. За сметка на това пък с гордост държеше на бюрото си досиета на своите най-добри пациенти – с техните успехи и постижения след престоя им в „Мемориес”.

– Никола – чу глас зад гърба си. Не беше необходимо да се обръща дори, само един човек си позволяваше своеволието да не почука на вратата на кабинета му.

– Кажи, Хана – отвърна, все още загледан навън.

– Би ли слязъл до рецепцията? Мисля, че се задава любопитен случай и бих искала да се консултирам с теб как да постъпим…

 

Искрящите неонови букви пред входа на клиника „Мемориес” се виждаха отдалеч. През нощта мекото им сияние привличаше любопитните погледи на минувачите, но малко бяха онези, които се осмеляваха да прекрачат прага й. Въпреки че беше в престижен квартал – доктор Лунд много настояваше да е в добър район и да има изглед към планината – тук не идваха заможни пациенти, те сякаш нямаха нужда от това. Обикновено в клиниката попадаха хора, за които терапията беше последен шанс и именно затова бяха склонни да рискуват всичко…

Доктор Лунд и съпругата му Хана се стараеха да посрещнат всеки нов пациент сърдечно, да му предоставят най-добрите грижи и когато той е готов, да го пуснат в лабиринтите на новата му съдба…

 

На стената срещу рецепцията се виеше надпис с красив шрифт: „Други спомени, друг живот!”. В момента точно под него стоеше възрастен мъж с протрит шлифер и малка пътна чанта в ръце. Когато видя, че докторът и Хана се задават по коридора, се изправи от канапето и свали каскета си, под който лъсна голо теме.

– Здравейте! Доктор Лунд, приятно ми е – подаде ръка Никола. Старецът я пое със здравата си хватка на военен ветеран.

– Здравейте, докторе! Можете да ми казвате просто Оскар.

– Радвам се да се запознаем, Оскар! Заповядайте в кабинета ми да обсъдим вашия случай. Трябва да призная, че съм изненадан да ви видя тук. Обикновено в клиниката не идват пациенти, прекрачили 50-те… – доктор Лунд се засмя.

– С моите 84 години ще бъда истинска антика за вас, но все пак се надявам мозъкът ми да е достатъчно свеж и да не ви създава трудности – Оскар се усмихна неловко.

– Сигурен ли сте, че го искате наистина? – в гласа на Хана се долавяха нишки на тревога.

– Разбира се. Нямам какво повече да губя… Всъщност – точно затова съм тук…

 

Паметта е най-любопитната способност на човешкия мозък. Доктор Лунд беше убеден в това още от студентските си години и именно поради тази причина посвети целия си професионален път на нейното изследване, проучване и манипулиране.

Животът и светът оставят отпечатък в ума, благодарение на който индивидът се приспособява към околната среда, съхранява информацията и я възпроизвежда в ключови моменти от своето съществуване. Но с течение на времето в съзнанието се загнездват и данни, от които личността не се нуждае, за да функционира правилно. Доктор Лунд беше убеден, че ако успее да намери начин, по който да изолира излишното, онова, което се превръща в товар за съществуването, ще помогне на много хора…

След две десетилетия упорит труд и експерименти, „Мемориес” отвори врати…

 

Оскар се бе настанил на стол пред бюрото на лекаря, а Хана напрегнато кръжеше из кабинета, докато Никола барабанеше с пръсти по дървения плот и замислено слушаше стареца.

– Знам, че терапията продължава около две седмици. Четох, че ако е необходимо повече време за извънболничната социализация, престоят тук се удължава, но при мен това няма да е необходимо, все пак съм пенсионер. Що се отнася до парите, не се тревожете. След края на Третата световна война ме наградиха с медал. От чисто злато е. Цял живот го пазя, няма вече закъде…

– Запознат ли сте с рисковете? – попита Хана.

– Разбира се. 1 към хиляда. Тоест – може да се случи грешка с един на хиляда пациента. Биоприспособимия чип, който сте патентовали, рядко се отхвърля от мозъка на приемника, но все пак се случват и изключения. Досега в практиката ви се е случвало само веднъж пациент да получи разстройство на личността и да продължи живота си в психиатрична клиника. Доколкото проучих случая, историята на пациентката е била много тежка и без базисните спомени, от които се е лишила, се е почувствала изгубена. Уверен съм, че при мен няма да е така.

 

В „Мемориес” идваха хора, които се движеха по ръба между отчаянието и надеждата. Те бяха склонни да инвестират много, жертваха всичките си пари или се включваха към непосилните условия за кредитиране на банките, само защото вярваха, че след това ще се почувстват достатъчно добре, за да печелят повече и да успеят да ги погасят. Това бяха нещастни личности, уморени от нещастния си живот.  И бяха готови на кардинални решения, за да го променят.

Идваха със спомените и житейската си история. Някои от тях усещаха къде се е пропукал светът им, къде е зейнала пробойна в личния им космос и е засмукала с центробежна сила енергията, младостта и радостта им. Други не бяха съвсем наясно. Тогава разговаряха с Хана – най-добрият психиатър в града. И травмиращите преживявания започваха да излизат на повърхността…

Точно от тях не се нуждаеха повече. Трябваше да ги забравят окончателно, за да започнат живота си начисто. Обикновената среща с психотерапевт не даваше желаните резултати при пациентите на „Мемориес”. Дори и временно да чувстваха облекчение, демоните им продължаваха да живеят вътре в тях и да дебнат удобен момент, в който да се възродят и да им попречат да изградят пълноценен живот…

Доктор Лунд беше патентовал системата, по която пациентите заличаваха спомени и се сдобиваха с нови на тяхно място. Защото – мотото на „Мемориес” не лъжеше – който имаше други спомени, имаше и друг живот. Пациентите, които успешно преминаваха през терапията, придобиваха нови основи на самоличността си, а това помагаше и цялата действителност за тях да се пренареди. Повишаваше се самооценката им, чувстваха се значими, бяха готови да дадат най-доброто от себе си на света, а светът – като огледало – връщаше и най-доброто към тях. Когато напускаха клиниката, бяха напълно способни да извоюват живота, който винаги са искали – не усещаха спънки, нямаха излишен товар със себе си…

Екипът в „Мемориес” предлагаше и специален, допълнителен пакет за социализация, който пациентите избираха при нужда от напълно нов старт за себе си – да се преместят в нов град, да се сдобият с жилище под наем, да започнат нова работа и да не се срещат повече с бивши приятели, партньори или колеги, които биха попречили на пълноценното им възстановяване и изграждане на новия им живот.

През последните 10 години, откакто функционираше клиниката, през ръцете на доктор Лунд бяха преминали няколко хиляди души, един малък град почти. Около Коледа не можеше да намери място за всички поздравителни картички и благодарствени писма, които получаваше от успешните си пациенти. Сред тях вече имаше международни бизнес лидери, награждавани учени, талантливи творци, щастливи майки и бащи…

„Да помниш – вече знаеше Лунд, – е безценен дар от природата. Но да забравиш онова, което ти носи болка, е подарък, който можеш сам да си подариш…”

 

– В началото на новото хилядолетие бях двадесетгодишен. Тогава обявиха и Третата световна война, в която бях задължен да се включа. Видях доста ужасии. Когато човечеството разполага с достатъчно мощни оръжия, е способно на изключителна безчовечност. Ако ме питате, войната трябва да се забрани с международен закон… Добре, че спря преди да сме се самоунищожили, преди Великите сили да извадят атомните бомби и биологичните оръжия… И без това достатъчно болка понесохме. Пред очите ми загина брат ми, както и едни от най-близките ми приятели… Опожарявахме села, майки ни молеха за децата си, а ние трябваше да вървим безчувствени и да се правим, че не ги чуваме… Най-ужасните 5 години от живота ми, мисълта за тях още не ми дава покой и ме буди нощем… Само едно ме спаси. Само едно нещо ме остави жив. Знаете ли кое? Надеждата, че тук, в града, ме чака моята сладка Надя… Не знам как, просто чувствах, че тя е добре и ще ме изчака да се върна… – Оскар изтри насълзените си очи и замълча.

– Разбирам – прекъсна тишината доктор Лунд. – Вие сте първият ветеран, който идва при нас. Това е сериозен товар, който носите със себе си. Ще се постараем да освободим психиката ви от напрежението… Но обикновено при нас идват пациенти, които искат ново начало, молят се да забравят старото, за да изградят живота си отново… Каква е вашата мотивация?

– Не, вие не ме разбрахте… Аз не искам да се откажа от спомените за войната. С тях съм свикнал да живея. Да, носят ми мъка, но… има нещо по-лошо от мъката. И то е радостта, която си е отишла завинаги… – Оскар сведе глава и Хана видя сълзите, които се търкулнаха върху каскета, който лежеше в скута му.

– Коя радост си е отишла от вас, Оскар? – жената постави ръка на рамото му. – Моля ви, не се разстройвайте!

– Надя… Тя… Просто не е била внимателна. Не се е огледала, когато е пресичала улицата до нас… Микробусът въобще не е имал време да спре…

– О! – възкликна доктор Лунд. – Толкова съжалявам!

– Благодаря, докторе – промълви стареца. – Вече три месеца се опитвам да приема случилото се, а не мога. Бяхме си само ние, двамата. Почти шейсет години. Разбирате ли колко много е това! Вие дори още не сте живели толкова! Не ни беше писано да имаме деца, затова и си останахме сами. Но бях щастлив, толкова щастлив… Сутрин се будех с благодарност, че я имам, че прави деня ми смислен, че се смее на шегите ми и на всички истории, които е чувала безброй пъти… Обичах топлотата, с която обгръщаше живота ми. Беше по-благотворна и от слънцето за мен… Тайничко се молех един ден да си тръгна преди нея, защото знаех, че иначе няма да успея да го понеса… И не мога. Наистина…

Никола се умисли. Опитваше се да нареди пъзела на господин Оскар в ума си и да разбере точно какво го моли този възрастен чудак.

– Понякога на всички ни се иска да имаме сила, с която да контролираме реалността, но не можем. Боя се, че във вашия случай ние няма как да ви помогнем… Имате ли сте красив живот, изпълнен с обич. Повечето наши пациенти могат само да мечтаят за нещо подобно. Естественият край е… неизбежен. Не можем с нашите човешки сили да му се опълчим…

– Никола – прекъсна го Хана, – ако разбирам правилно господина, той не иска да променим края… той иска да изтрием цялата история от ума му?

– Какво?! – изненада се Никола. – Това са шейсет години! Това е целият му живот!

– Съпругата ви е права, докторе. Точно затова съм тук. За да забравя любовта на живота си. Иначе няма да мога да изживея остатъка от своето съществуване. То няма да е много, не съм първа младост все пак. Но искам в последните години от старостта си да живея с мисълта, че съм един самотен старец. Че винаги съм бил самотен старец. А не да се събуждам с болката в гърдите, че съм имал прекрасна жена и прекрасен живот, които са си отишли завинаги…

– Не, не мога! Това ми се струва нехуманно! – Никола се изправи и столът тупна зад гърба му от рязкото движение. – Тук идват хора, които са имали тежко детство, изпълнено с агресия. Идват подтиснати от шефовете си служители. Идват емоционално обременени хора след тежка раздяла… Идват различни личности с различни драматични истории, които наистина им пречат да продължат напред. Но вие… Вие…

– Аз също просто искам онова, което обещавате: спокойствие, щастие, умиротворение между мен и света… Защо това ви тревожи?

– Защото… Защото ми се струва неетично! Ще залича спомена за най-важния човек в живота ви, който ви е носил радост, а не болка!

– Болката я изживявам сега, доктор Лунд. Ако можете да я спрете, не е ли етично като медик да го направите? – ръцете на Оскар се бяха впили до побеляване в каскета му…

 

Лека инвазивна операция, с която се поставя био чип в мозъчната кора, който пречупва импулсите на невроните така, че ги заблуждава и крие нежеланите спомени. Коктейл от белтъчини и ензими, който се приема дълго време и помага на ума да се нагоди към новата ситуация. Време, за да се климатизира личността към променената си житейска реалност…

 

Беше красив есенен ден през октомври. Планината се извисяваше над клиника „Мемориес” с преливащи цветове от охра и медено, до светлокафяво и огненочервено. Вятърът се заиграваше с листата на дърветата в двора, които падаха с вихрена танцова стъпка. Небето синееше. С онзи наситен и син цвят, който има само през октомври. Днес не се виждаше нито едно облаче по хоризонта, но въздухът беше хладен.

Млада медицинска сестра подаде чаша чай на възрастния господин, който я погледна и благо й се усмихна.

В ръцете на Оскар чашата още пареше. Той отпи. Липа, мента и канела се плъзнаха по небцето му. Старецът прокара пръст по бинтовата превръзка, която опасваше главата и голото му иначе теме. Не усещаше болка, само лека пулсация.

– Добре ли сте, господине? – попита сестрата. Беше млада, почти момиче. Имаше коса с цвят на лешник и очи като теменужки.

– Да, благодаря, чудесно се чувствам – отговори той и тайничко съжали, че винаги е бил самотник, че на младини, след войната, не е срещнал някое красиво момиче и не е споделил живота си с него.

„Съдба”, каза после сам на себе си, но – необяснимо за него защо – сърцето му запрепуска лудо в гърдите, сякаш имаше свои собствени спомени, различни от неговите…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

Най-големият ви фен

  • От
  • септември 23, 2019

Лени вървеше едва-едва по слабо осветения паркинг зад бара. Усилвателят в ръцете му тежеше адски, а калъфът на китарата току го удряше по брадичката. Но въпреки това той се усмихваше. Изпитваше удоволствие от отминалия концерт, още чуваше аплодисментите на публиката в ума си, а в джоба му се мъдреха няколко салфетки с написани телефонни номера на красавици, които държаха да го поухажват, докато си пиеше бирата след участието. А беше толкова притеснен…

За пръв път промотираха последния си албум на живо участие. Имаше нови нишки, които бяха втъкали в дванадесетте песни. Обръщаха гръб на класическия рок, насочваха поглед към новото, към електро вълната, към съвременното звучене на хитовете. „Трябва да се изтупаме от нафталина” – беше казал, когато обяви на бандата, че иска да променят стила си преди година. Пешо, новият барабанист, младок още, го гледаше съвсем неразбиращо.

Лени се боеше от първия концерт с албума пред феновете. Повече от десетилетие се занимаваше с музика и бандата му си беше изградила име. Въпреки трудностите, въпреки разправиите, които имаха зад кулисите, въпреки смяната на някои музиканти от екипа. Имаха почитатели, хората като цяло ги харесваха, канеха ги на участия и си поръчваха песните им по радиото. Лени се чувстваше щастлив от това. Една малка, всъщност голяма, сбъдната детска мечта…

 

Почти беше стигнал до сивия си форд. Остави усилвателя и затърси из джобовете си ключа. Намери го. Алармата изпиука подканящо. Той отвори багажника и постави китарата внимателно, почти с любов. Наведе се да вдигне отново усилвателя, когато единствената улична лампа наблизо примигна. Зловещо му се стори някак, като начало на филм на ужасите. Тръсна глава, за да прогони мисълта, която със сигурност идваше от натрупаната умора. Но въпреки това хладна тръпка вече беше пробягала по гръбнака му.

И тогава ги чу. Стъпките зад гърба си. Обърна се бавно. Зад него стоеше мъж. Сравнително млад, по-млад от него със сигурност, добре облечен, чист и спретнат. С черно яке и ръце в джобовете. Не изглеждаше никак страшен.

– Да ви помогна ли? – попита непознатият.

– Не, благодаря ви – отвърна Лени. Повдигна усилвателя, намести го в багажника, вратата тупна зад гърба му и той се насочи към шофьорското място.

– Добро участие направихте тази вечер – каза новодошлият. Почти се беше доближил до Лени. – Не очаквах.

– Да. И аз бях изненадан. Приятно изненадан. – Лени отвори вратата на автомобила си, но от учтивост се обърна и се усмихна на този странен чудак, който го дебнеше в тъмното. Не, че му се случваше за пръв път, но обикновено го причакваха разни фенки, които не искаха точно да си говорят…

– Сигурно сте имали притеснения покрай последния албум? Честно да ви кажа, и аз се притесних, когато чух първия сингъл през януари по радиото…

– Да, така е. Но хората го харесаха. Което май в нашата работа е най-важното… Е, беше ми приятно, че си поговорихме, но трябва да… – Лени се опита бързешком да се сбогува, но непознатият вече стоеше редом до него и не схвана намека.

– Нима? Разочарован съм, че така мислите! Не е ли самата музика най-важната?

– Разбира се, че е важна. Ние държим и на качеството, както и на свободата да казваме важните за нас неща с песните си. Но трябва да се вслушваме и в духа на времето. А той ни нашепваше, че е време за промяна – Лени вече започваше да се дразни.

– Струва ми се обаче, че загубихте автентичността си. Стилът, който ви правеше уникални и който изковахте с годините. Бяхте велики. А сега… сега сте посредствени. Прощавайте, че го казвам. Звучите като всички съвременни банди, а те не струват…

– Кой сте вие, че да си позволявате подобни квалификации? Някой питал ли ви е за мнението ви, а? – Лени повиши тон и беше готов да се мушне в колата си, да запраши с мръсна газ и да се стопи в нощта. Но непознатият бутна вратата на форда, тя се затвори рязко и той се облегна на нея.

– Аз съм вашият най-голям фен! – каза. – Павел се казвам. Сигурно това име ще ви проговори нещо, ако си спомните стотиците имейли, който ви изпратих тази година. Умолявах ви да се вразумите, да се върнете към себе си, да подновите старата си работа и да зарежете тази елоктро тъпотия. Но колко отговора получих, а?! Колко?! Нито един! Нито един! Това ли съм заслужил? Кажете ми, това ли съм заслужил?!

– Вижте, аз… – Лени се изплаши. Искаше му се да не му проличи, но сигурно вече беше късно за това. Отстъпи крачка назад, но Павел пак скъси дистанцията. – Ние сме просто музиканти… Не можем да поемем отговорността за емоциите или живота на почитателите си… Ние… ние просто правим музика!

– Да, правехте музиката, с която израснах! Бяхте добри, бяхте адски добри, най-добрите! Ако не бяха вашите песни, може би нямаше да бъда човека, който съм сега! И за какво накрая?! Да се излагате така! И да ми отнемате нещо, което обичам толкова много, което е било жизненоважно за мен…

– Моля ви се, това е прекалено… – Лени отстъпи с още няколко крачки. Непознатият изтри сълзите, които бяха се стекли от очите му и измъкна нещо от джоба на якето си. На Лени му трябваха няколко секунди, за да разбере, че се взира в дулото на пистолет, насочен към него. – Но… какво…

– Мълчи! – изсъска Павел. – Не мога да го позволя, разбираш ли… Не мога да го позволя! Ще се превърнете в петно в музикалния свят, ще залезете бързо и скоро, някой ден в хрониките ще пишат, че сте били гениални, но когато сте променили звученето си, сте поставили началото на края си като уважавана група… Не мога да го позволя… Ако вие нямате куража да спрете, докато сте на върха, някой друг трябва да го направи… Някой, който ви обича… Най-големият ви фен…

– Виж, Павеле… Това не е любов, това е мания! – гласът на Лени трепереше и то не от есенния студ. – Остави оръжието, прибери се у дома и ще забравим за тази вечер и аз, и ти. И никой друг няма да узнае, обещавам ти. Може би ще ти прозвучи като заяждане, но, повярвай ми, не е. Трябва ти помощ. Специализирана. Медицинска…

– Ха! Да не мислиш, че първият, който ми го казва, а?! Помощ ми трябвала… – Павел иронично се засмя, а дулото в ръката му се заклатушка. – Никаква помощ не ми трябва. Имам нужда само от добра музика! Повярвай ми, един ден светът ще ми е благодарен за това, което съм направил. Няма да го осъзнаеш сега, но и ти ще си ми благодарен… Ако бяхте останали верни на себе си, а не се бяхте превърнали в продажници… Какво? Мислиш си, че не знам ли? За пари е била промяната. Само за пари. Да се продавате като тези еднодневки, които днес се превръщат в звезди и след това залязват скорострелно… Разочаровахте ме… И това разочарование не мога да преглътна. И не мога да живея с него…

– Но аз мога! – Лени крещеше яростно. – Аз мога да живея със своите избори! И не мога, не искам и не трябва да поемам отговорност за нечии чужди очаквания, разочарования, вкусове, разбирания и лудост…

– Замълчи по-добре! – Павел вече изглеждаше напълно хладнокръвен, следи от всякакви емоции бяха изчезнали от лицето му.

Изстрелът беше кратък. Точен. Лени замълча действително. Завинаги. За последно в очите му бяха запечатани крайна почуда и неверие, че това му се случва наистина. Тялото му се свлече безжизнено до сивия му форд, близо до единствената улична лампа, която току пак примигваше зловещо.

Павел прибра пистолета в джоба си. Отново имаше вид на най-обикновен, невзрачен човек. Загледа се още миг в идола си. Бившият си идол. Позачуди се и накрая се наведе над него, претърси дрехите му и измъкна от джоба на дънките му пачката с пари от участието на групата тази вечер. Не, че му трябваха пари. Павел живееше над тези неща, стигаше му само музиката, добрата музика. Но така инцидентът щеше да мине като обикновен грабеж, нямаше да повлече след себе си кой знае какво разследване и никой нямаше да се сети да разпита онзи вманиачен фен, който спамеше имейла на групата вече цяла година…

Стъпките на Павел заглъхнаха по пустия паркинг. Есенната нощ се спусна още по-тъмна, самотна и плашеща. Някъде в далечината се чуваше песен – от новия албум на група „Но”, в която гласът на вокала, харизматичния Лени, обещаваше светъл утрешен ден, ако имаш силен дух, куража да се пребориш със страховете си и имаш сърце за обичане…

Яница Христова

Няма коментари
Разкази

Таралеж

  • От
  • юни 4, 2019

Беше хладна майска вечер. Тъкмо беше валяло и асфалтът по булеварда бе мокър, така че светлината от фаровете на автомобила се отразяваше по хлъзгавия път и се заиграваше с нощния мрак.

Младият мъж шофираше, потропвайки с пръсти по волана в такт с песента, която кънтеше от радиото. По това време, около полунощ, трафикът беше утихнал и самият град притихваше по особен начин.

По принцип Никола беше добър шофьор. Беше внимателен и наблюдателен. Затова и се изненада, когато видя мъничкия силует да пресича шосето, когато се беше изпречил вече почти пред колата му. Наби спирачки, гумите изсвистяха, колата поднесе, но все пак спря.

Мъжът изскочи бързо навън и застана пред автомобила.  На няколко сантиметра от бронята му стоеше объркан таралеж, който плахо се отдръпна от човека.

Никола се засмя. Гумите не го бяха докоснали, дори не се бяха приближили до бодливеца. Той съблече сакото си и го хвърли върху животинчето, за да го вземе в скута си без да опита остротата на бодлите му.

– Хайде, приятелче – каза, – ела да пресечем този път безопасно…

Никола направи няколко крачки по асфалта и улисан в бързане, така и не се огледа. Иначе сигурно щеше да забележи фаровете на идващата насреща кола…

 

Смърт се спотайваше в храстите до шосето. В списъка му за тази вечер и за това място се мъдреше една таралежена душа за прибиране. Той погледна часовника на кокалестата си ръка – модерна иновация, която отмерваше последните секунди живот на душите, които трябваше да придружи – и приготви косата си.

Три, две… едно…

Ето, че и колата се задаваше, а таралежът тъкмо беше излязъл на пътя…

Смърт пристъпи напред и замахна с острието си, което трябваше да прекъсне невидимата нишка, свързваща всекиго със света на живите…

Процедурата траеше само миг. Рутинен – като всички останали случаи преди това. Но този път нещо се беше объркало…

Смърт – ако имаше клепачи – щеше да мига невярващо.

Защото някакъв човек… да, човек се беше изпречил отпреде му! В неподходящото време, на неподходящото място, и то точно когато бе дошъл часът на другиго за сбогуване с този свят… а законът за баланса не понасяше празни пространства и роли, останали неизиграни…

Смърт рядко се ужасяваше. Все пак такава му беше работата – трябваше да бъде хладнокръвен и емоционално стабилен. Обаче сега – ако имаше как – хладни капки пот щяха да избият на челото му.

Беше прекъснал почти до край нишката на една човешка душа, която имаше много път за извървяване още…

– Мамка му! – изпсува почти на глас…

 

Никола беше в безсъзнание. Свалиха носилката от линейката и тичешком го вкараха в Спешното отделение. Около него кръжаха лекари, а медицински сестри се щураха насам-натам притеснено.

 

Ако наоколо имаше човек със специална дарба да вижда невидимото, щеше да забележи една скелетоподобна фигура, наметната с дълъг черен плащ и нарамила коса с извита дървена дръжка, да се суети около носилката. За пръв път в цялата му дългогодишна кариера се случваше нещо подобно и Смърт не знаеше как да постъпи…

Носилката с ранения се скри зад вратата на операционната зала. Един лекар – младок още – се спря и като че ли се взря в празните очни кухини на Смърт. Или поне Смърт така го усети…

– Моля ви се – прошепна. Не знаеше дали ще го чуе, но поне си струваше да опита. – Спасете го! Стана грешка, не му е дошло времето още…

Младокът сякаш кимна. Или поне на Смърт така му се стори. Напрежението толкова силно го почукваше от вътрешната страна на черепната му кутия, че накрая той не издържа и просто се свлече до стената пред залата, а косата му безшумно тупна върху плочките на пода…

 

Слънцето набираше височина по небосклона и разхождаше лъчи из уличките на града, луташе се между сградите и току се промушваше през щорите и пердетата на прозорците. Един лъч самоотвержено си проби път и в болничната стая. Мина през невидимото тяло на Смърт и целуна Никола по челото.

Системите бавно се вливаха в тялото на младия мъж, машината, отчитаща сърдечния му ритъм, жужеше спокойно, а цветът на живота се връщаше постепенно на лицето му.

Сестрата влезе и погледна пациента. Всичко очевидно беше под контрол. Оправи само завивката му и излезе. Малко след нея дойде и лекарят. Онзи – младокът. Загледа се в Никола и се усмихна доволно. След това издърпа един от столовете, които бяха в стаята, и седна до леглото. Кръстоса ръце пред гърдите си и отправи поглед към едно по-специално парче празнота в стаята.

– Какво се случи? – попита докторът.

Смърт се поизправи и опъна гънките на робата си. Обикновено хората нито го виждаха, нито пък го заговаряха. Но от снощи само нарушаваше правилата, ковани с векове. Добре, че нямаше шеф, пред когото да отговаря…

– Злополука – каза просто. – Изпречи се на пътя ми, когато не трябваше. И спаси душа, за която бях дошъл. Вселената обаче беше задействала механизма… Нали знаете? Законът за баланса не е шега работа.

– Хм… Няма ненаказано добро, а? – иронично се усмихна лекарят.

– Щом по човешки ви е по-ясно, ако така го превеждате, добре – отвърна Смърт. – Аз… трябва да ви благодаря. За това, че го спасихте. Младо момче е, не трябва да се срещаме поне още петдесетина години.

– Това ми е работата, не очаквам благодарност. – Лекарят се изправи и върна стола на мястото му. – Е, ами… Довиждане. Надявам се скоро да не ни се засичат пътищата – засмя се неловко той.

– Бъди спокоен. Ще се срещнем, когато вече си достатъчно стар и нямаш коса и зъби, но пък имаш богата библиотека, двама правнуци и хубава къща на брега на морето  – отвърна Смърт. Лекарят първо се опули невярващо, но после сякаш засия. – Само не се възгордявай, за да не объркаш съдбата си… А ти… Извинявай, но трябва да попитам. Защо ме виждаш?

– Какво да ти кажа? Може би просто съм бил дете с развинтено въображение. А може и слуховете, че в рода ни преди няколко поколения е имало вещица, да са били истина, кой знае? Но заради теб всъщност реших да стана лекар. Бях малък, когато видях да идваш за баба. А после и когато любимото ми куче предпочете да си играе с теб завинаги и никога повече с мен. Но до вчера ти не ме беше забелязал.

– Работа, знаеш как е… – смутолеви Смърт.

 

А на няколко километра от там, на една поляна между жилищните блокове, един щастлив таралеж беше намерил огризка от ябълка, благородно захвърлена от някой столичанин. Хрупаше доволно и присвиваше очи срещу слънцето. Малкото му сърчице тупкаше под бронята му от бодли и с всяко ново вдишване му припомняше как животът просто е хубав…

Яница ХРИСТОВА

 

Няма коментари
Разкази

Колекционерът

  • От
  • април 23, 2019

Колекционираше лица. Понякога ги запечатваше с фотоапарата си сред случайните минувачи в града. Понякога най-добрите екземпляри сами идваха в студиото му и позираха пред обектива. Друг път го сварваха неподготвен… в моментите, в които нямаше каквато и да е техника в себе си, и беше принуден да насили паметта си да запомни всяка линия по лицето, всеки белег от радост и страдание, да ги изрисува в ума си, да ги увековечи през призмата на собствения си поглед. Стараеше се, но тихият гняв, че все пак човешката памет не е съвършена, го гризеше с дни – всеки ден по малко, защото с всеки ден споменът някак избледняваше и ставаше различен…

Питаше се кога ли е започнало всичко, но не можеше да си отговори и сам, сигурно е бил още малко дете. В съзнателните му спомени вече присъстваха и обективът, и вечно търсещия някоя нова находка поглед.

В очите на другите беше чудак. Странен, отнесен тип, който се взира в непознатите, обръща се дори след като са отминали, снима ги – понякога ги пита дали имат нещо против, друг път – просто щраква копчето, без да го забележат…

Когато откри фотографското си ателие, сякаш се кротна. По цял ден чакаше някой да отвори вратата и да го помоли за портретна снимка. Каква беше магията му, никой не знаеше, но факт беше, че правеше най-добрите снимки в града. Скоро славата му започна да го предшества и в студиото все по-често идваха хора. Идваха младежи, които искат снимка за автобиографиите си, влюбени, които подготвят сватба или очакват дете, млади майки с мъниците си, възрастни хора, които искат да оставят някакъв белег, че все пак ги е имало, преди времето да ги принуди да си отидат завинаги…

Никой никога не го беше питал, но ако някой ден се случеше някой да му зададе въпроса дали е щастлив човек, щеше да отговори положително. В безкрайната си самота, беше безкрайно щастлив. Не търсеше взаимност, приемаше своята роля в живота по съвсем друг начин.

Вярваше, че ако запомни повече хора, повече хора ще оставят следа в света и съществуването им няма да е напразно. Вярваше, че лицата им разказват историите на пътя, който са извървели. Беше особено доволен, когато след години снимаше повторно някого. Виждаше как за това време човекът се е променил – израснал е, открил е щастието и е станал някак по-самоуверен, по-ясно блещукат очите му от снимката. Или пък… ежедневието му е поднесло горчиви шеги, които са смачкали духа му и това неизменно си личи.

Един ден, подобен на много други дни преди това, когато сребърните нишки в косата и брадата му отразяваха слънчевите лъчи на един от централните булеварди в града, младо момиче, ученичка още, се приближи до него. На врата ѝ висеше скъп цифров фотоапарат. Тя плахо го потупа по рамото и мило му се усмихна.

– Извинявайте, господине – каза. – Бихте ли позволили да ви снимам?

Той се усмихна – усмивка, която прелиташе от щастие до неловкост. Застана пред обектива ѝ. Почуди се къде да дене ръцете си, какво ли ще е изражението му, вятърът няма ли да килне перчема му в грешната посока… Докато се чудеше кое е най-правилното изражение, момичето натисна копчето и фотоапарата изщрака.

– Може ли да се видя? Никога не са ме снимали досега… – попита той, а гласът му сякаш не беше съвсем неговия. Момичето му показа снимката на малкия екран на апарата си, а той развълнувано се загледа в себе си. Каква странна и причудлива история изглежда беше.

Момичето си тръгна. Той също пое по пътя към дома. Мислеше само за снимката си. За първата и последната си снимка, която беше в чужд апарат. Сърцето му тупкаше лудо в гърдите и сякаш щеше да се пръсне от емоции всеки момент…

Привечер го откриха. Почти беше стигнал до ателието. Тялото му се бе строполило една пряка преди това и очите му се взираха невиждащо към първите звезди, които изгряваха на хоризонта.

Никой май не знаеше името му. Само със съжаление отбелязваха през идните месеци, че ателието му не отваря врати. Мина година, след това втора. След това се изнизаха още няколко години, докато накрая градът не беше заличил споменът за един фотограф, който обичаше работата си повече от всичко…

Но момичето, което го снима на площада, го помнеше. Снимката ѝ спечели един конкурс за млади надежди и чрез Интернет обиколи целия свят. Често я питаха кой е мъжът на този въздействащ кадър.

– Уви, не зная името му – отвръщаше смутено тя, – но както виждате, историята, изписана на лицето му, изглежда повече от впечатляваща…

Няма коментари
Разкази

При Пешо Морския

  • От
  • януари 27, 2019

Разказът ми “При Пешо Морския”, публикуван за пръв път в сайта gramofona.com на 4 януари 2018 г. за конкурса им за рибарска история.  Първата му публикация  можете да прочетете ето ТУК

И тази вечер на бара се бяха събрали старите рибари. Морето вън бушуваше, обгърнато от есенния вятър и от близката буря, която предупредително блъскаше и по вратата на старата кръчма. Табелата на „При Пешо Морския” от десетилетия се опълчваше на лошото време, сгушена на няколко преки зад пристанището в Бургас, и всяка вечер се ослушваше за историите на рибарите от този край, за епичните им улови, за летните авантюри, за живота им, напоен с дъх на сол и приключения.

И тази вечер не правеше изключение.

Пешо Морския беше застанал зад бара, запретнал ръкави и оголил стари татуировки – морска котва и кръшна русалка, която опасваше бицепса му с опашката си. Заведението днес беше почти празно. Бурята явно беше изплашила част от клиентелата, но най-редовните посетители нищо не можеше да ги спре. Старите морски лисици, които с години бяха скитали по вълните, не се страхуваха от бурите на брега. За това и сега Пешо слушаше в захлас за приключенията на трима от най-верните си клиенти – Иван Бакенбарда, чичо Ставри и Кольо Скицата.

– В нашето село пък – говореше чичо Ставри, – от малък ми разказваха, че в язовира ни живее сом. Толкова голям, че сигурно тежи поне едни 300 кила… Представяте ли си? Що за риба трябва да е това чудовище? Понякога сънувам, че съм застанал на брега, хвърлил съм една въдица в язовира и чакам, чакам… По едно време нещо започва да опъва кордата, звънчето до плувката ми ще се пръсне от ектене… Дърпам, дърпам…. И по едно време пред очите ми се оголва най-грамадната риба, която някога съм виждал! Зинала една паст, направо… да ти настръхнат бакенбардите от страх, Иване! А аз – стоя, моля ви се! А сомът се засилва към мен, налапва ме целия, все едно съм корнишонче, и потъвам в мрак след това… Сутринта се будя, облян в пот целия.

– За бакенбардите не знам – казва Иван, прокарвайки замислено пръсти през гъстите си черни бакенбарди, – обаче може и да има истина в тази легенда, за която говориш… Чувал съм за един случай, в който наш колега, рибар, си изпуснал такъмите в язовира, докато се борил с някакво шаранче, закачено на кукичката… Нейсе, рибата избягала, но завлякла въдицата му във водата. А знаете – добрата въдица е като добрата жена – обичаш я до болка и си готов на всичко за нея. За това и нашичкият решил – свалил ризата, сгънал панталона си, скочил във водата и започнал да плува. Обаче… по някое време една великанска сянка закрила слънцето, което прозирало под водата. Погледнал нагоре и видял – петметрова риба, сом ли била – не знам, но преминавала над него, напълно необезпокоявано… Излязъл нашичкият с побеляла от страх коса и неспособен да си каже името.

– Като ви слушам така, знаете ли за какво си мисля? – попита Кольо Скицата. Другите трима го гледаха с почуда. Доволен от ефекта, той продължи: – За чудовището от Лох Нес. Нищо чудно в това шотландско езеро да си живее някой дългичък сом, който да стряска наивните туристи. Всъщност може и да не е сом… То така и не знаем какво точно живее в най-дълбокото: там, където никога не е прониквал слънчев лъч, където човешки очи не са се докосвали до тайните светове на рибите…

– Ех, Кольо, вярно си голяма скица – засмя се Пешо Морския. – Трябва да спреш да ги четеш вече тези книги, дето ти запълват етажерките във вас. Не се чуваш понякога какво говориш.

– Че какво пък съм казал сега? – възпротиви се Кольо, но замълча, прекъснат от трясъка на отворената и прихваната от вятъра врата. Старите рибари се обърнаха и видяха на прага, подпрян на патериците си, да стои един от най-популярните в близкото минало на града рибари – Жоро. Той им се усмихна благо и закуцука с единствения си останал крак към тях. Настани се на висок стол до бара и прокара ръка през прошарената си коса, за да прогони застиналите там дъждовни капки.

– Какво правите, момчета?

– Нищо, Старши – отговори Пешо Морския и по инерция наля пълна халба от любимата бира на новопристигналия. – Майсторите говорят тази вечер за големи риби. А както знаем, никой не разбира повече от теб от големи риби тук.

– Вярно е! – съгласи се Ставри. – Разкажи ни пак, Жоро, за ловуването на китове в Антарктика!

– Е, тази история вече хиляда пъти съм ви я разказвал, сигурно я знаете по-добре и от мен – засмя се мъжът.

– Да видим… – засмя се и Иван Бакенбарда. – Ние ще започнем, пък ако нещо объркаме, ти ще ни поправяш. Така… Бил си младо момче още, Жорко. Не ти е липсвал приключенски дух, както и нюх към емоции, които остават завинаги. А и си правил онова, което правят добрите моряци – следвал си посоката, в която е духал вятърът на времето…

– Същият този вятър те е качил на няколко кораба, които тръгват от същото това пристанище, което стои зад гърба ни. И след няколко сменени длъжности, както и при няколко различни капитана, ти, младото българче, си се озовал на японски китоловен кораб, който пори вълните в Южния океан и Антарктика… – чичо Ставри замечтано въздъхна.

– Там си участвал в ловуването. С всичките му харпуни, мрежи и специални въжета с примки, достатъчно силни, за да издържат няколкотонно животно! – довърши Кольо Скицата и отпи от бирата си. – Братче, ти си сбъднал мечтата на цял куп мъже в страната! Хващал си риба, толкова голяма, че не можеш да я опишеш и с разперване на ръцете даже!

– Само че… с времето разбираш и някои други неща, Кольо – отпи и Жоро от чашата си. – Разбираш, че някои риби не са за улов. Защото са прекалено големи, прекалено величествени. Те са създадени, за да властват над океана, да се извисяват над вълните, да притихва синевата покрай тях, а планините, които криволичат по хоризонта, да се конкурират с размерите им… А ти, малкият човек, който е дръзнал да вдигне оръжие към тях, си обречен да потънеш в порой от кръв, от тяхната кръв… и да платиш собствената си цена за това… – той замълча и замислено плъзна поглед към липсващия си крак. Останалите уловиха този мълчалив жест и се поразмърдаха на столовете си от неудобство.

– Кхъ-кхъ… – Пешо Морския се прокашля. Сигурен знак, че се кани да смени темата. Правеше го винаги, когато усетеше, че в атмосферата под мътната светлина на бара му се утаява напрежение. – Обаче малките риби… малките риби са съвсем друго нещо.

– О! Какво говориш! – поде чичо Ставри. – Малките риби са за развлечение! Нищо не може да се сравни с това да е неделя, да напълниш багажника с въдици, да качиш жената и децата в колата, да постелите едно одеяло на брега, да ги оставиш да се занимават с каквото си решат, а ти да отидеш някъде, по-далечко, да метнеш кукичката с примамка и да чакаш да дойде точно твоята риба… Ей-така и двамата си синове съм отгледал! Понякога си мисля, че и една локва да намеря, ще пробвам с въдицата дали има риба… Жена ми веднъж ми каза, че си обичам въдиците повече от нея… Замислих се. Ами не е далеч от истината! – Всички избухнаха в дружен разбиращ смях. – Страст, какво да направя… Поне може да е сигурна, че не бих й изневерил…

– А аз най-обичам от целия риболов, когато след това се съберете с приятели. Решите да изпържите рибата, да отворите бирата, да захванете разговор… Няма такова споделяне, няма такова каляване на една истинска дружба! – намеси се и Иван Бакенбарда.

– Пък аз знаете ли кое обичам най-много? След излизането с мрежите и дървената лодка в морето, разбира се. Най-много обичам да е лято, да съм в Поморие и да събирам раци около вълноломите – каза Кольо и всички избухнаха отново в смях.

– Ех, Скица, голям риболовец се извъди и ти! – Пешо Морския го потупа по рамото. – А ти, Жоро, имаш ли любим риболовен момент?

– Тишината. Не знам дали това е дошло с времето, но в момента най-много обичам тишина. Онзи момент, когато седна на сгъваемото столче и отправя поглед напред в далечината, докато чакам плувката да затрепти. Тогава светът сякаш спира. Мислите ми се успокояват. Имам време за почувствам, че съм жив и всичко в този живот може да си дойде на мястото. След това няма значение дали ще уловя нещо. Или ако уловя – дали ще го пусна да си плува обратно във водата или не. Аз вече съм получил своята награда.

– За това те уважавам толкова, Жорка – Пешо Морския чукна чашата му бира със своята. – Звучиш като човек, който е успял да научи много неща от морето, от рибите и от целия риболов въобще.

– Така научих най-важните си житейски уроци наистина – тъжно се усмихна Жоро и болезнена гримаса се разходи по лицето му, докато ръката му се плъзна под бара и разтри онова място, след което десният му крак липсваше. Мъжете приковаха в него очи със съчувствие, но не посмяха да попитат как е. – От влагата е – смили се над тях Жоро. – Ставите и костите започват да се обаждат вече, когато времето се влоши. А есента тази година, както виждате, е с характер…

Мъжът се смъкна от високия стол и се подпря на патериците си. Закуцука към вратата и се спря на прага, за да им кимне за лека нощ.

– Старши, утре ще дойдеш ли пак? – попита Пешо Морския.

– Разбира се. Това място винаги е пълно с истории, които ме карат да се чувствам много по-млад, много по-жив. Сред приятели винаги е така. – отвърна Жоро и излезе навън. Зад него дървената табелка с надпис „При Пешо Морския”, обградена от синьо-бял воден пояс, се полюшваше като махало на часовник, подета от нощния вятър.

Шумът от тромавите стъпки на стария рибар събудиха котката, която спеше до контейнерите пред заведението, от които натрапчиво се носеше миризма на риба. Животното сънено протегна лапи напред, а Жоро трепна от гледката. Една от предните лапички на животинчето липсваше. Той се приближи, а котката не се отмести – стоеше и любопитно се взираше в човека пред себе си. Рибарят протегна ръка и я погали зад ушите. Тя измърка доволно и се изправи, балансирайки на три лапи. В очите й се отразяваха звездите и приближаващите се облаци на есенната буря.

– Май доста си приличаме с теб, приятелче… – прошепна Жоро. – Дали да не те отведа у дома? А? Какво ще кажеш? Защото, освен всичко друго, морето учи да не оставяш нищо ценно в ръцете на бурята… Но ти това го знаеш толкова добре, колкото и аз, нали… Мъжът притегли котката в скута си и я обгърна с велуреното си палто.

Табелата на кръчмата още се тупкаше с трясък във вратата на заведението, а вятърът надвиваше историите на рибарите, които се раждаха около бара на Пешо Морския. А нощта приютяваше самотните стъпки на Жоро, който утре отново щеше да се върне… и щеше да води още един приятел със себе си…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

Новият свят

  • От
  • януари 27, 2019

Разказът ми “Новият свят”, публикуван за пръв път в сайта trubadurs.com на 5 януари 2018 г. за конкурса „Краят на света и след това“.  Първата му публикация  можете да прочетете ето ТУК

Криогенната капсула пропука и металният ѝ капак се отвори сред облаци от ледена мъгла. Мина известно време, докато Крис се съвземе и отвори очи. Но когато го направи, дузина зелени човечета стояха пред него и се взираха с нетърпение в премръзналото му тяло.

– Къде съм? – попита младият мъж.

– На Земята – отговори един от зелените. Приличаше много на човек. Имаше същите черти като човешките, същото изправено тяло, същите движения. Само тенът му беше… зелен. Масленозелен. Като на борово дърво посред зима.

– Коя година е? – продължи с въпросите Крис.

– 2125 – отговори Зеления. – Бил си в криогенен сън близо век. Случайно попаднахме на капсулата ти при разчистванията днес…

Крис се понадигна до седнало положение в кушетката, върху която го бяха поставили. Огледа се трескаво. Зелените хора се поразмърдаха смутено и се отдръпнаха от леглото му.

– Какво се е случило със света?! – възкликна той.

* * *

Кристиян беше все още момче, когато в началото на 21 век нашумялата новина за края на света, породена от древния календар на маите, бе обзела медийния поток на настръхналата в очакване планета. Той гледаше с насмешка към подобно развитие на събитията – все пак младостта има навика да вярва в собственото си безсмъртие. Но когато няколко години по-късно опитите с ядрени оръжия зачестиха, вълни с бежанци започнаха да прииждат към родината му, а една съвсем реална световна война взе да надвисва като възможно бъдеще над хоризонта, той се изплаши. Не на шега. В банковата му сметка вече имаше солидна сума, събрана като на магия с няколко разумни операции с нова криптовалута… И идеята не закъсня. Много новобогаташи се изкушаваха от мисълта да тръгнат с еднопосочен билет на космическа екскурзия или да замразят телата си в очакване на един по-добър живот в бъдещето. Втората опция му се стори доста по-съблазнителна.

* * *

Зеления каза, че ако Крис желае, може да му казва просто Ти. Имената престават да имат значение, когато личността е обвързана изцяло с общността, тогава и индивидуализмът става излишен – съвременен постулат, сподели Зеления.

Вървяха из широките пътеки, които се простираха сред дърветата, храстите и цялата растителност пред тях. Тук-таме се мяркаха малки дървени къщички, на места се очертаваха руини от по-мащабни сгради – такива, каквито изпълваха спомените му, от един свят, който Крис сам обитаваше преди.

– Но… какво се е случило? Къде са автомобилите, бетонът, стъклените бизнес сгради, металните скелета на строежите? Къде са комините на заводите? Къде е… всичко? – Крис сломено седна до едно ябълково дърво. Красиво беше. Въздухът беше чист, но му се струваше нереално животът днес да е така… първобитен.

– Нямаме нужда от тези неща – спокойно отвърна Зеления и седна до него. – Хората осъзнаха, че имат прекалено малко реални потребности и прекалено много алчност, от която трябва да се освободят. Отне десетилетия, няколко поколения, много труд и ето ни днес – живеем най-екологичния възможен живот в цялата Вселена.

– Моля? – не разбираше Крис.

– Скоро сам ще се увериш – усмихна му се Зеления.

Младежът въздъхна тежко. Вдигна поглед към небето – ясно, синьо, почти без облаци. В далечината се очертаваше билото на Витоша, слънцето трептеше ярко по небосклона и окъпваше цялата тучна зеленина в светлината си. Погледът на Крис се плъзна към клоните на дървото, под което стояха – отрупано цялото с плодове, тежки и червени. Протегна ръка към една от близките ябълки.

– НЕ! – скокна на крака Зеления и го спря с бързо движение. – Какво си мислиш, че правиш?!

– Ами… щях да я изям. Не може ли? Да не е отровна?

– Не ядем вече такава храна! Не можеш да си вземаш всичко, което пожелаеш, от природата! Така се превръщаш просто в биологичен паразит.

– Не разбирам – Крис притеснено се отдръпна от дървото.

– Ох… седни. Ще ти обясня.

Двамата отново седнаха в тревата.

– Всичко започнало в първите десетилетия на 21 век. Говори се, че началото поставили веганите със своите протести в центъра на София, на „Витошка“. Те били първите Пробудени, основоположници на Новия свят. Скоро се появили и други, хиляди други техни съмишленици. Първо се отхвърлило месото от световната хранителна листа, след това отпаднали всички животински продукти, рибата, а скоро и зеленчуците, както и плодовете един по един. Човечеството започнало да разбира, че като консуматор вреди не само на собствения си организъм, а и на цялата планета. Генетиците вече знаели достатъчно за нашия геном. От години били наясно, че различните видове се различаваме прекалено малко един от друг, няколко модификации и… човечеството е готово за нов скок в еволюцията. Ето ни и нас. Хлорофилът в кожата ни помага да абсорбираме слънчева светлина, която задвижва метаболизма ни. Прави ни зелени, но пък и… красиви, нали? Вечер спим в пясъчни легла, приемаме и една хранителна добавка с химични вещества, които подпомагат процеса на синтез на енергия от околната среда. Вярно, когато слънцето залезе, сме нефункционални, но какво пък? Вече светът е различен. Има мир. Всички живеят еднакво, равни пред Слънцето. Няма битка за власт, защото няма ресурси за разпределяне. Разбираш ли? Какво повече можем да искаме?

– Ами щастието? Стремежите? Мечтите? Любовта? – Крис се опитваше да проумее чутото, но цялото му съзнание се бунтуваше. – Не можеш просто да ми кажеш, че сме се превърнали в… зеленчуци!? Не съм си съхранил живота в ледена капсула за век, за да разбера, че това е краят на човечеството!

– Не е краят! Това е едва началото на една нова форма на живот, на цял един нов свят!

– Искам да се махна! Има ли още туроператори по космодрумите? Ще емигрирам на друга планета!

– Боя се, че не можеш, Кристияне. Вече не се произвежда подобна технология. Ние, зелените, не можем да обитаваме Космоса, затова и технологията спря развитието си. Спори от познатата ти стара цивилизация вероятно съществуват някъде в безкрая на Вселената, но нито поддържаме връзка с тях, нито ни интересуват…

Кристиян не каза нищо повече. Беше сломен. Бъдещето, за което беше мечтал, бе пречупило духа му. Той стана и се запъти към криогенната си камера сред руините на предишния научен център. Тази епоха не му допадаше. Може би след още някой век светът щеше да бъде достатъчно добър, за да се завърне в него…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

Решението

  • От
  • януари 13, 2019

Разказът  Решението, писан за инициативата „Спирка за разкази“, публикуван за пръв път в сайта spirkazarazkazi.bg. Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.

Тя прокара ръка по челото му –  то беше топло, почти горещо. Оправи разрошената му коса и го целуна с майчинска нежност. Той не отвори очи. Жената се отпусна уморено върху стола си и въздъхна. Когато беше малък, винаги я умоляваше само за още 5 минути сън, като че ли така можеше да отложи началото на утрото и на учебния ден, на уроците и на всички предизвикателства. Сякаш вярваше, че може да преобърне света с тези няколко минути и някак да се случи чудо.

Помнеше го като усмихнато и ведро дете. Което с годините се превърна в силен и уверен млад мъж. Усмихваше се при спомена за ожулените му колене, първото паднало зъбче, първото влюбване, последвалото разбито сърце, първото интервю за работа, първия спечелен проект… Да, тя беше една горда майка.

Но сега, гледайки го така, не можеше да си намери място, свита върху неудобния болничен стол, прилепен точно до леглото му.

Катастрофата с лекота зачеркна всички мечти за бъдещето и превърна от красивите спомени болезнен стон.

– Не искаме да ви притискаме – каза лекарят и сложи ръка на рамото й, – но вие сте човекът, който трябва да реши кога да спрем системите, поддържащи жизнените функции. Съжалявам. Бих искал да има и друг изход, но…

– Разбирам ви – изтри насълзените си очи майката. – Но, моля ви, още 5 минути само…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

Антикварни издания

  • От
  • юли 4, 2018

Малкият антикварен магазин беше разположен на един от централните булеварди в градчето, сгушено в котловината между няколко планински възвишения. През зимата гледката отвъд прашните му прозорци бе особено красива, тъй като планината нахлупваше снежната си шапка, а снегът оставаше по върховете й до късна пролет.

Все още беше есен, но вятърът навън пощипваше и оставяше алени следи по бузите, затова и Марко – старият антиквар – обвил пръсти около димящата си чаша с чай, си представяше каква ли ще бъде предстоящата зима. Той обичаше студеното време – в антиквариата влизаха повече хора, уж за да огледат, а всъщност – да стоплят премръзналите си гърбини, но твърде често си тръгваха – изненади от самите себе си – с по един пакет в ръка…

Антикварният магазин се намираше тук от години. Кажи-речи цяла вечност. Така се беше слял с фона на града, че минувачите почти не забелязваха, че е там. Но винаги, когато някой се сетеше за някоя вехтория, краката му сякаш сами го отвеждаха до точното място. Това не убягваше от обиграния поглед на Марко, само го караше загадъчно да се усмихва, а усмивката пък караше всички бръчици, набраздили лицето му, да танцуват.

Антикварят беше стар човек. Слаб, някога строен, сега леко прегърбен от годините. Гласът му беше тих, но приветлив. Наблюдаваше света през дебелите рамки на очилата си, които с годините бяха придобили някак странен, опушен вид. Стоеше зад масивното бюро сред рафтове с порцеланови фигурки, медни чайници, тракащи часовници и какво ли още не. Понякога четеше книга, понякога само темето му се подаваше зад широкия формат на разгънатия местен вестник.

Така беше и днес. Звънчето за посетители го измъкна от новинарския поток, Марко сгъна вестника и го остави на бюрото, изправи се и се усмихна на новодошлата.

Беше млада жена. За пръв път я виждаше, ако я бе срещал и преди, със сигурност щеше да я запомни.

Тя изтръска шарения си чадър, по който се вплитаха всички цветове на дъгата, и го остави в металния цилиндър до прага. Усмихна се. Имаше красива усмивка, а в очите й проблясваше едно едва доловимо лилаво пламъче.

– Ама че време е навън! – каза тя и прекрачи смело към сърцевината на магазина.

Марко погледна през прозореца. Навън небето беше мрачно, вятърът танцуваше танго с есенните листа, обагрени в злато и охра, а дъждът тежко трополеше по паветата.

– Старият меланхолик в мен би казал, че денят е идеален – отвърна Марко и се приближи към нея. – С какво да ви съдействам?

– Баба ми има рожден ден. Търся й подарък.

– Подарък… – замислено повтори старецът. – Може би някое бижу?

– По-скоро си мислех за часовник. Стар. Джобен. С верижка. Сещате ли се?

– Разбира се – с търговска усмивка каза Марко и отвори пред нея цяло чекмедже с джобни часовници: сребърни, гравирани, семпли, различни по вид, цвят и големина. – Но може би баба ви ще се зарадва повече на нещо ново?

– О, не. Баба ми не обича конфекция. Тя смята новите неща за пълни боклуци, предпочита във вещите да има история. Този е прекрасен! – Жената взе в дланта си елегантен часовник със сребърна верижка и пеперуди, инкрустирани на капачето. – Пък и не мога да я виня, събрала е толкова мъдрост с годините, че със сигурност прозира фалша на съвремието ни.

– Подозирам, че баба ви е една много интересна жена – Марко взе часовника от ръцете й и се мушна зад бюрото, за да го опакова.

– Такава е. Казват ми, че приличам на нея. Нескромно се съгласявам – засмя се жената, остави няколко банкноти на бюрото и прибра пакетчето в чантата си. Погледът й неволно се плъзна по оставения вестник. – Колко жалко, нали? Това коя жертва е подред? Изгубих им бройката с годините. Не мога да повярвам, че в нашето спокойно и тихо градче могат да се случват подобни престъпления…

Марко проследи първо тревогата, която се изписа по лицето й, после отмести очи към статията във вестника, която съобщаваше за изчезнал безследно миналата седмица мъж. От години в града ставаха подобни мистериозни изчезвания на хора. Не намираха никакви следи от тях. Сигурно до момента бяха изчезнали поне 70-80 души. Всички бяха различни, коренно различни един от друг като типаж – мъже, жени, млади, стари, пълни, слаби, с различен цвят очи и коса… и теорията за сериен убиец беше оставена на заден план. Не го коментираха гласно, но хората все повече започваха да се съмнявам в съществуването на духове, извънземни или други тайнствени сили, които дебнат в града. Това най-често се виждаше в очите на майките, които бързаха да приберат децата си от площадките преди здрач и дълго мъмреха тези, които отказваха да ги слушат или се забавеха прекалено, увлечени в игра.

– Невероятно е наистина… – промълви старецът и скри вестника със снимката на изчезналия под бюрото си.

Младата жена вече бе до прага, изваждайки шарения си чадър от цилиндъра.

– Благодаря за съдействието – звънко каза, преди да се протегне към дръжката на вратата и да се изгуби в есенния град. Нещо в сърцето на антикваря изскрибуца и той осъзна, че не може да я пусне да си тръгне току-така.

– Обичате ли да четете? – вметна в нищото той. Тя обаче се спря и го погледна с любопитство. – На втория етаж имам библиотека. Със специални, антикварни издания. Истински колекционерски възторг са. Не ги показвам на всеки, само на избрани клиенти, защото съм сигурен, че малцина биха могли да оценят стойността им. Ако проявявате интерес, бих ви завел да ги огледате…

Тя се поколеба за миг. След това просто повдигна рамене и се съгласи да го последва.

Към втория етаж на антикварния магазин водеше тясно дървено стълбище. Стъпалата поскърцваха и при всяка стъпка от тях се ронеше фина струйка почти невидим прах. Марко се усмихваше сам на себе си в сумрака. Изпитваше особено чувство винаги, когато водеше някой невинен клиент към тайната си библиотека.

– Знаете ли – заговори той, – понякога си мисля, че книгите са като хората. Рядко можеш да прецениш някого само по корицата. Но има особени екземпляри, които просто те пленяват – с излъчването си, с погледа, с онова пламъче, което блести в очите им. Сякаш без думи ти казват, че са пълни с магия, истински проводник към други светове, пълни догоре с истории и емоции, които взривяват скуката и апатията наоколо. Ах, ако знаете колко рядко се срещат такива хора днес… Истинско съкровище са, не мислите ли?

– Много поетично говорите – отвърна жената и се спря зад него пред голяма дървена етажерка с резбована вратичка, през чието стъкло се виждаха лавиците с книги.

Не бяха много. Около 70-80 тома, най-много да бяха 100. Различни по формат, вид на подвързията, цветове по корицата и букви, с които бяха изваяни заглавията. Изглеждаха красиви една до друга. Сякаш от тях струеше тиха магия, която приканва да протегнеш ръка и да потънеш в тях.

– Виждам, че сте останала без думи – засмя са антикварят.

– Да… не ми се случва обикновено… – смотолеви жената.

– Да, личи си, че не сте по обикновените неща – той се извъртя към нея и тя плахо отстъпи назад. Беше изплашена. В Марко имаше нещо различно, нещо зловещо и ужасяващо се просмукваше в цялата му осанка, в усмивката, дори надничаше зад рамките на очила му.

– Какво искате от мен?! – изхлипа жената и се опита да постави чадъра, който събираше всички цветове на дъгата, като щит пред себе си.

– Не е ли грехота, кажи ми, да попаднеш на рядко, колекционерско издание, и да го пуснеш да си тръгне? Да се стопи в небитието и да се разпилее в ежедневието? Аз смятам, че е. И мой дълг е най-ценните екземпляри, които срещам, да ги съхраня във времето. Да запечатам енергията им в страниците, които биха послужили за портал на по-обикновените хора към други светове, за които иначе нямат очи да ги видят в обикновения си живот.

– Не разбирам… но стойте далече от мен! – тя заотстъпва назад, но Марко просто замахна с ръка и тя усети как въздухът се нажежава. Антикварят запечата този неин образ в ума си – учуден, объркан, леко изплашен, но все пак красив.

След това се протегна и взе малкото книжно томче, което стоеше на мястото, на което до преди миг бе младата жена. Книжката беше лека, с цветна корица, по която се преплитаха всички цветове на дъгата. Разгърна страниците. Шрифтът беше елегантен, от мастилото леко ухаеше на люляк. Историята беше романтична и приказна, на границата на приключенското и фантазното. Марко се усмихна. Знаеше, че в това момиче има нещо специално, дългогодишният му антикварен нюх надушваше тези неща и му помагаше да обогати библиотеката си с ценни издания. Мъжът прибра книгата сред другите на лавицата и спокойно се върна на първия етаж.

Магазинът беше празен. До края на деня може би нямаше да влезе друг посетител, времето навън все повече се влошаваше. Но за антикваря това вече нямаше значение, той чувстваше удовлетворение. Извади вестника изпод бюрото си и се зачете в новините. Напомни си да запази утрешния брой, когато на страниците му вероятно ще се появи снимка на красива изчезнала млада жена…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

Разкази от 55 думи

  • От
  • юли 11, 2017

Разкази, писани за конкурс за история с 55 думи, организиран от издателство „Lexikon”.

1)      Мечтател

Гледаше я. Малка, синя, сгушена в мрака сред сянката на далечните звезди. С всяка следваща секунда се отдалечаваше все повече от нея и потъваше в дълбокия Космос. Въздъхна.От дете мечтаеше да стане космонавт.

Изведнъж нещо скри Земята от илюминатора. Голям астероид летеше към кораба му. О, колко тъжно е понякога да се сбъдват детските мечти…

2)      Бутонът

Бяха го създали интелигентен – с трезва преценка и ясна мисъл. Целта – да наблюдава поведението на хората. И ако започнат да стават опасни за самите себе си, да натисне червения бутон, който щеше да сложи край на познатата им цивилизация. Роботът асимилираше ежедневния поток от данни. Днес настъпи денят. Време беше еволюцията да започне от начало…

3)      Независимо дали вярваш

Старата селска къща я посрещна с тишина и наслоен по мебелите прах. Не беше идвала тук от години. През нощта странни шумове започнаха да изпълват мрака – дъските пропукваха, някой стенеше, друг сякаш се опитваше да отвори вратата… Тя стана да провери. Човек никога не знае… Видя ги. Два таласъма я гледаха с блесналите си очи…

4)      Имаго

Беше лято. Слънчевите лъчи се отразяваха по огледалната повърхност на езерото. Тя ги наблюдаваше замечтано и се губеше в безкрая им. Мислеше си, че днес е чудесен ден да се преродиш, да излезеш от пашкула си и да разпериш пеперудените си крила…

Така дори и не забеляза детето, което я приближаваше с карфица в ръка…

5)      Като дете

– Знам, че имаш силата да покориш света! Пълна си с енергия като малко дете: тичащо по поляните с блеснали очи, ожулени колене и разплетени плитки…
– Дори и сега ли? – невярващо попита старицата.
– Дори и сега – отвърна съпругът и хвана ръката й. Оставаше им малко време заедно, знаеше го. В болницата беше мрачно…

Няма коментари