Category

Разкази

Разкази

Решението

  • От
  • януари 13, 2019

Разказът  Решението, писан за инициативата “Спирка за разкази”, публикуван за пръв път в сайта spirkazarazkazi.bg. Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.

Тя прокара ръка по челото му –  то беше топло, почти горещо. Оправи разрошената му коса и го целуна с майчинска нежност. Той не отвори очи. Жената се отпусна уморено върху стола си и въздъхна. Когато беше малък, винаги я умоляваше само за още 5 минути сън, като че ли така можеше да отложи началото на утрото и на учебния ден, на уроците и на всички предизвикателства. Сякаш вярваше, че може да преобърне света с тези няколко минути и някак да се случи чудо.

Помнеше го като усмихнато и ведро дете. Което с годините се превърна в силен и уверен млад мъж. Усмихваше се при спомена за ожулените му колене, първото паднало зъбче, първото влюбване, последвалото разбито сърце, първото интервю за работа, първия спечелен проект… Да, тя беше една горда майка.

Но сега, гледайки го така, не можеше да си намери място, свита върху неудобния болничен стол, прилепен точно до леглото му.

Катастрофата с лекота зачеркна всички мечти за бъдещето и превърна от красивите спомени болезнен стон.

– Не искаме да ви притискаме – каза лекарят и сложи ръка на рамото й, – но вие сте човекът, който трябва да реши кога да спрем системите, поддържащи жизнените функции. Съжалявам. Бих искал да има и друг изход, но…

– Разбирам ви – изтри насълзените си очи майката. – Но, моля ви, още 5 минути само…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

Антикварни издания

  • От
  • юли 4, 2018

Малкият антикварен магазин беше разположен на един от централните булеварди в градчето, сгушено в котловината между няколко планински възвишения. През зимата гледката отвъд прашните му прозорци бе особено красива, тъй като планината нахлупваше снежната си шапка, а снегът оставаше по върховете й до късна пролет.

Все още беше есен, но вятърът навън пощипваше и оставяше алени следи по бузите, затова и Марко – старият антиквар – обвил пръсти около димящата си чаша с чай, си представяше каква ли ще бъде предстоящата зима. Той обичаше студеното време – в антиквариата влизаха повече хора, уж за да огледат, а всъщност – да стоплят премръзналите си гърбини, но твърде често си тръгваха – изненади от самите себе си – с по един пакет в ръка…

Антикварният магазин се намираше тук от години. Кажи-речи цяла вечност. Така се беше слял с фона на града, че минувачите почти не забелязваха, че е там. Но винаги, когато някой се сетеше за някоя вехтория, краката му сякаш сами го отвеждаха до точното място. Това не убягваше от обиграния поглед на Марко, само го караше загадъчно да се усмихва, а усмивката пък караше всички бръчици, набраздили лицето му, да танцуват.

Антикварят беше стар човек. Слаб, някога строен, сега леко прегърбен от годините. Гласът му беше тих, но приветлив. Наблюдаваше света през дебелите рамки на очилата си, които с годините бяха придобили някак странен, опушен вид. Стоеше зад масивното бюро сред рафтове с порцеланови фигурки, медни чайници, тракащи часовници и какво ли още не. Понякога четеше книга, понякога само темето му се подаваше зад широкия формат на разгънатия местен вестник.

Така беше и днес. Звънчето за посетители го измъкна от новинарския поток, Марко сгъна вестника и го остави на бюрото, изправи се и се усмихна на новодошлата.

Беше млада жена. За пръв път я виждаше, ако я бе срещал и преди, със сигурност щеше да я запомни.

Тя изтръска шарения си чадър, по който се вплитаха всички цветове на дъгата, и го остави в металния цилиндър до прага. Усмихна се. Имаше красива усмивка, а в очите й проблясваше едно едва доловимо лилаво пламъче.

– Ама че време е навън! – каза тя и прекрачи смело към сърцевината на магазина.

Марко погледна през прозореца. Навън небето беше мрачно, вятърът танцуваше танго с есенните листа, обагрени в злато и охра, а дъждът тежко трополеше по паветата.

– Старият меланхолик в мен би казал, че денят е идеален – отвърна Марко и се приближи към нея. – С какво да ви съдействам?

– Баба ми има рожден ден. Търся й подарък.

– Подарък… – замислено повтори старецът. – Може би някое бижу?

– По-скоро си мислех за часовник. Стар. Джобен. С верижка. Сещате ли се?

– Разбира се – с търговска усмивка каза Марко и отвори пред нея цяло чекмедже с джобни часовници: сребърни, гравирани, семпли, различни по вид, цвят и големина. – Но може би баба ви ще се зарадва повече на нещо ново?

– О, не. Баба ми не обича конфекция. Тя смята новите неща за пълни боклуци, предпочита във вещите да има история. Този е прекрасен! – Жената взе в дланта си елегантен часовник със сребърна верижка и пеперуди, инкрустирани на капачето. – Пък и не мога да я виня, събрала е толкова мъдрост с годините, че със сигурност прозира фалша на съвремието ни.

– Подозирам, че баба ви е една много интересна жена – Марко взе часовника от ръцете й и се мушна зад бюрото, за да го опакова.

– Такава е. Казват ми, че приличам на нея. Нескромно се съгласявам – засмя се жената, остави няколко банкноти на бюрото и прибра пакетчето в чантата си. Погледът й неволно се плъзна по оставения вестник. – Колко жалко, нали? Това коя жертва е подред? Изгубих им бройката с годините. Не мога да повярвам, че в нашето спокойно и тихо градче могат да се случват подобни престъпления…

Марко проследи първо тревогата, която се изписа по лицето й, после отмести очи към статията във вестника, която съобщаваше за изчезнал безследно миналата седмица мъж. От години в града ставаха подобни мистериозни изчезвания на хора. Не намираха никакви следи от тях. Сигурно до момента бяха изчезнали поне 70-80 души. Всички бяха различни, коренно различни един от друг като типаж – мъже, жени, млади, стари, пълни, слаби, с различен цвят очи и коса… и теорията за сериен убиец беше оставена на заден план. Не го коментираха гласно, но хората все повече започваха да се съмнявам в съществуването на духове, извънземни или други тайнствени сили, които дебнат в града. Това най-често се виждаше в очите на майките, които бързаха да приберат децата си от площадките преди здрач и дълго мъмреха тези, които отказваха да ги слушат или се забавеха прекалено, увлечени в игра.

– Невероятно е наистина… – промълви старецът и скри вестника със снимката на изчезналия под бюрото си.

Младата жена вече бе до прага, изваждайки шарения си чадър от цилиндъра.

– Благодаря за съдействието – звънко каза, преди да се протегне към дръжката на вратата и да се изгуби в есенния град. Нещо в сърцето на антикваря изскрибуца и той осъзна, че не може да я пусне да си тръгне току-така.

– Обичате ли да четете? – вметна в нищото той. Тя обаче се спря и го погледна с любопитство. – На втория етаж имам библиотека. Със специални, антикварни издания. Истински колекционерски възторг са. Не ги показвам на всеки, само на избрани клиенти, защото съм сигурен, че малцина биха могли да оценят стойността им. Ако проявявате интерес, бих ви завел да ги огледате…

Тя се поколеба за миг. След това просто повдигна рамене и се съгласи да го последва.

Към втория етаж на антикварния магазин водеше тясно дървено стълбище. Стъпалата поскърцваха и при всяка стъпка от тях се ронеше фина струйка почти невидим прах. Марко се усмихваше сам на себе си в сумрака. Изпитваше особено чувство винаги, когато водеше някой невинен клиент към тайната си библиотека.

– Знаете ли – заговори той, – понякога си мисля, че книгите са като хората. Рядко можеш да прецениш някого само по корицата. Но има особени екземпляри, които просто те пленяват – с излъчването си, с погледа, с онова пламъче, което блести в очите им. Сякаш без думи ти казват, че са пълни с магия, истински проводник към други светове, пълни догоре с истории и емоции, които взривяват скуката и апатията наоколо. Ах, ако знаете колко рядко се срещат такива хора днес… Истинско съкровище са, не мислите ли?

– Много поетично говорите – отвърна жената и се спря зад него пред голяма дървена етажерка с резбована вратичка, през чието стъкло се виждаха лавиците с книги.

Не бяха много. Около 70-80 тома, най-много да бяха 100. Различни по формат, вид на подвързията, цветове по корицата и букви, с които бяха изваяни заглавията. Изглеждаха красиви една до друга. Сякаш от тях струеше тиха магия, която приканва да протегнеш ръка и да потънеш в тях.

– Виждам, че сте останала без думи – засмя са антикварят.

– Да… не ми се случва обикновено… – смотолеви жената.

– Да, личи си, че не сте по обикновените неща – той се извъртя към нея и тя плахо отстъпи назад. Беше изплашена. В Марко имаше нещо различно, нещо зловещо и ужасяващо се просмукваше в цялата му осанка, в усмивката, дори надничаше зад рамките на очила му.

– Какво искате от мен?! – изхлипа жената и се опита да постави чадъра, който събираше всички цветове на дъгата, като щит пред себе си.

– Не е ли грехота, кажи ми, да попаднеш на рядко, колекционерско издание, и да го пуснеш да си тръгне? Да се стопи в небитието и да се разпилее в ежедневието? Аз смятам, че е. И мой дълг е най-ценните екземпляри, които срещам, да ги съхраня във времето. Да запечатам енергията им в страниците, които биха послужили за портал на по-обикновените хора към други светове, за които иначе нямат очи да ги видят в обикновения си живот.

– Не разбирам… но стойте далече от мен! – тя заотстъпва назад, но Марко просто замахна с ръка и тя усети как въздухът се нажежава. Антикварят запечата този неин образ в ума си – учуден, объркан, леко изплашен, но все пак красив.

След това се протегна и взе малкото книжно томче, което стоеше на мястото, на което до преди миг бе младата жена. Книжката беше лека, с цветна корица, по която се преплитаха всички цветове на дъгата. Разгърна страниците. Шрифтът беше елегантен, от мастилото леко ухаеше на люляк. Историята беше романтична и приказна, на границата на приключенското и фантазното. Марко се усмихна. Знаеше, че в това момиче има нещо специално, дългогодишният му антикварен нюх надушваше тези неща и му помагаше да обогати библиотеката си с ценни издания. Мъжът прибра книгата сред другите на лавицата и спокойно се върна на първия етаж.

Магазинът беше празен. До края на деня може би нямаше да влезе друг посетител, времето навън все повече се влошаваше. Но за антикваря това вече нямаше значение, той чувстваше удовлетворение. Извади вестника изпод бюрото си и се зачете в новините. Напомни си да запази утрешния брой, когато на страниците му вероятно ще се появи снимка на красива изчезнала млада жена…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

Разкази от 55 думи

  • От
  • юли 11, 2017

Разкази, писани за конкурс за история с 55 думи, организиран от издателство „Lexikon”.

1)      Мечтател

Гледаше я. Малка, синя, сгушена в мрака сред сянката на далечните звезди. С всяка следваща секунда се отдалечаваше все повече от нея и потъваше в дълбокия Космос. Въздъхна.От дете мечтаеше да стане космонавт.

Изведнъж нещо скри Земята от илюминатора. Голям астероид летеше към кораба му. О, колко тъжно е понякога да се сбъдват детските мечти…

2)      Бутонът

Бяха го създали интелигентен – с трезва преценка и ясна мисъл. Целта – да наблюдава поведението на хората. И ако започнат да стават опасни за самите себе си, да натисне червения бутон, който щеше да сложи край на познатата им цивилизация. Роботът асимилираше ежедневния поток от данни. Днес настъпи денят. Време беше еволюцията да започне от начало…

3)      Независимо дали вярваш

Старата селска къща я посрещна с тишина и наслоен по мебелите прах. Не беше идвала тук от години. През нощта странни шумове започнаха да изпълват мрака – дъските пропукваха, някой стенеше, друг сякаш се опитваше да отвори вратата… Тя стана да провери. Човек никога не знае… Видя ги. Два таласъма я гледаха с блесналите си очи…

4)      Имаго

Беше лято. Слънчевите лъчи се отразяваха по огледалната повърхност на езерото. Тя ги наблюдаваше замечтано и се губеше в безкрая им. Мислеше си, че днес е чудесен ден да се преродиш, да излезеш от пашкула си и да разпериш пеперудените си крила…

Така дори и не забеляза детето, което я приближаваше с карфица в ръка…

5)      Като дете

– Знам, че имаш силата да покориш света! Пълна си с енергия като малко дете: тичащо по поляните с блеснали очи, ожулени колене и разплетени плитки…
– Дори и сега ли? – невярващо попита старицата.
– Дори и сега – отвърна съпругът и хвана ръката й. Оставаше им малко време заедно, знаеше го. В болницата беше мрачно…

Няма коментари
Разкази

Вътрешна красота

  • От
  • юни 13, 2017

Разказът ми “Вътрешна красота”, публикувана за пръв път в сайта trubadurs.com на 4 април 2017 г. в рубриката за прогностика и спекулации Хронорама. Илюстрация: patient’s left hand – с нея е публикуван в сайта. Първата публикация на разказа можете да прочетете ето ТУК

Ю Лин стоеше смутено пред огледалото в лекарския кабинет и оглеждаше крехкото си голо тяло, осеяно с безброй сини прекъснати линии, фино нанесени с маркер от професионалната ръка на пластичния хирург. Отстъпи крачка назад, завъртя се. Опитваше да си представи каква ще бъде след процедурата, как ли ще изглежда, как ли ще се чувства.

– Имате колебания ли, Ю Лин? – попита доктор Фредерик и в гласа му се усещаше подкупваща топлота, на която малко жени биха могли да устоят. – Знам, че е трудно да се сбогувате със старата си същност, но мога да ви гарантирам, че това чувство ще изчезне, когато се огледате следващия път и откриете, че сте съвършена.

Ю Лин наметна набързо върху себе си тънката болнична престилка, която скри тесните ѝ рамене и скромните пропорции, с които природата бе дарила физиката ѝ.

– Никога не съм била по-сигурна в нещо, докторе! – отвърна жената и седна на кушетката пред бюрото на лекаря.

– Радвам се да го чуя. – Докторът се облегна спокойно назад в креслото си. – Но преди да продължим, скъпа Ю Лин, се налага да обсъдим финансовия фактор. Знаете, че манипулацията е нова, последен връх в пластичната индустрия. Ефектът е поразителен и за това цената е оправдано висока. Ще може ли една… – Фредерик погледна картона на пациентката пред себе си – …преподавателка по астрофизика да си позволи тези двеста хиляди?

Ю Лин знаеше отговора много добре. Беше „не”. Заплата ѝ като доцент по астрофизика в университета не надвишаваше четирицифрена сума за година. Но след Третата световна война, която направи съотношението между жените и мъжете 2:1, банките отпускаха смели заеми на жените като нея.

– Одобрена съм за кредит – каза тя. – От банката вярват, че това е добра инвестиция. Защото бъдещето на красавиците е подсигурено, богати господа имат грижата за него, нали, докторе? Вижте, дълги години отлагах идването си в клиника от вашия ранг… Може би съм закъсняла, но, искам да вярвам, заслужавам най-доброто за себе си.

– Винаги съм казвал, че стремежът към съвършенство, независимо от възрастта, може да е само похвален!

– Какво следва от тук нататък, докторе? – Ю Лин се усмихна смутено.

– Само хубави неща за вас, надявам се – разкри перлена редица бели зъби докторът. – Няма да има скалпели, няма да има рани, няма да има рязане и шиене. Ние, пластичните виртуози днес, много добре знаем, че хората не са животни и подобно отношение не им приляга. Всичко ще започне с една инжекция. С едно бодване на кожата. Ще инжектираме в тялото ви синтетично модифицирани вещества, които ще променят вашата ДНК. Ще намерим онзи ген, който отговаря за това да изправим носа ви, ще продължим с разширяването на очите, ще заличим азиатските ви корени и ще ви направим част от така популярния европейски тип А (вижте в каталога ни). Серумът ще изпъне кожата ви, ще подхрани косата ви, ще стопи излишните мазнини там, където не стоят добре, но ще увеличи бюста ви. Буквално пред нас няма нищо невъзможно! Науката е достигнала невероятни висини. Разполагаме със силата да пренастроим вътрешния ви код и да ви направим нов човек! Прекрасен, красив човек! А знаете ли кое е най-хубавото? Пренаписаният ви генетичен код се запазва и се мултиплицира в децата ви! Инвестицията ви няма да е напразна. Ще гарантирате на наследниците си красиво бъдеще, шанс за реализация… или иначе казано, ще им спестите посещението при нас. – Фредерик се засмя и смехът му се отрази в елегантните мебели на кабинета му, рикошира в огледалото и отекна в ума на уплашената пациентка като камбанен звън след религиозна благословия.

Ю Лин потъна в този смях. Усещаше, че с лъкатушещите вибрации на гласа на доктора светът ѝ се пренарежда, докато в нея се редуваха всички събрани страхове и мечти до момента.

– Доктор Фредерик, бих искала да ви попитам още нещо – присети се пациентката, а пластичният виртуоз я загледа с очакване. – Дали ще можете да промените ръста ми? Винаги съм си мечтала за едни 15-20 сантиметра повече. Ще ми се да мога да облека къса рокля и бедрата ми да изглеждат просто безкрайни… Разбирате ли ме?

– Идеално ви разбирам, Ю Лин. – По лицето на Фредерик се разходи сянка на сериозност. – Не бих ви препоръчал точно тази манипулация, но щом го желаете, няма проблем. Само трябва да ви предупредя, че промяната на костната структура е особено болезнена. Все пак това означава да ви порасне кост! Бъдете подготвена с няколко стотачки за обезболяващи…

Пациентката кимна с разбиране. Лекарят отбеляза желанието в картона ѝ пред себе си. Часовникът над бюрото му монотонно отброяваше минутите. Ю Лин не го изпускаше от поглед. Знаеше, че прегледът върви към края си – след няколко мига тя щеше да си тръгне, а след това всичко щеше да бъде различно.

– Може ли един личен въпрос, Ю Лин? – Фредер върна вниманието на пациентката от часовника към себе си. – Какво ви накара да ме потърсите?

В съзнанието на Ю Лин изплува спомен. От съвсем скоро: от семинара миналата седмица, посветен на предстоящата колонизация на Марс. Ю Лин участваше с доклад, събрал в себе си цялата база данни от дългогодишните ѝ проучвания. Тя беше готова да гарантира с живота си, ако се наложи, че никой никога не е подготвял по-щателно представен доклад по темата. Научният работник в нея вярваше, че този труд е епохален – че ще извиси астрофизиката до нови върхове и ще изпише името ѝ със златни букви в учебниците за идните поколения.

И вероятно точно така щеше да се случи, ако млада преподавателка от Южния университет – атрактивна блондинка, класически европейски тип Б – не беше обсебила вниманието на мъжката част от екипа. Ю Лин, прекарала целия си живот сред книги и книжни плъхове, наивно вярваше, че в сфера като нейната важен преди всичко е интелектът, не формата, в която е поднесен.

– Какво да ви кажа, докторе… Една колежка от Южния университет видя, че съм разстроена и ми даде вашата визитка. Тогава осъзнах, че трябва да направя нещо с бъдещето си, че го дължа на себе си. Защото няма значение колко съм умна, колко големи възможности имам… винаги и преди всичко хората, мъжете, светът!, ще пожелаят да чуят мнението на една красива жена…

Фредерик си позволи няколко секунди тишина. Мълчаливо наблюдаваше сериозната Ю Лин. Даваше си сметка, че тя отдавна е спряла да говори и очаква той да каже нещо. Но той се скри зад тишината си като зад щит. Потропа замислено с пръсти по бюрото си. Стана и си позволи нещо, което рядко си позволяваше – напусна професионалния етикет.

Фредерик застана пред Ю Лин, хвана я за ръка, изправи я пред огледалото, свали с един замах болничната ѝ престилка, застана зад нея и вдигна с длан брадичката ѝ – така че да впери поглед точно напред, в огледалото, което отразяваше и двама им.

– Виж тези тъжни кафяви очи, Ю Лин (скоро ще бъдат сини)! Но хубаво запомни това, което виждаш… Защото никога повече няма да се чувстваш по същия начин! Обещавам ти!

Ю Лин трепереше. Няколко сълзи се стекоха по кожата на лицето ѝ и оставиха мокри вадички по пътя си.

– Преди време, преди много-много време, малка Ю Лин, поетите са говорели с възторг за нещо, което са наричали Душа. Днес никой не вярва в душата. Поетите са вярвали, че само в нея има смисъл. Смятали са, че тя не е изписана по лицето, по изящните гънки на тялото, по съвършената кожа и перфектни къдрици. Поетите са говорели, че вътрешната красота виждат само най-големите късметлии. Онези, които имат очи на обичащ човек… После са дошли други времена, Ю Лин. Краят на 21 век е бил определящ. Третата световна война е разрушила устоите на познатия свят. Дошла е нашата ера. Тя се базира на синтетика, на божествени идеали, въплътени в кумири. Излъскана визия, поднесена с блясък и разкош, ето кое продава. Днес е важно всичко да се продава. Личността не е изключение. Личност без добра, подбрана опаковка нищо не струва. Някои жени, като теб, се съпротивляват дълго на тази мисъл. Но накрая падат победени… от нашите билбордове в града, от нашите списания, от нашите комерсиални клипове… От всичко онова, което цели да ви внуши, че сте несъвършени. Недостатъчни. Защото е точно така, Ю Лин! Но ние, аз и колегите от моя бранш, можем да променим това. Имаме силата да го направим! Просто трябва да оставите собствената си воля настрани, да се отпуснете в ръцете ни и да ни вярвате безрезервно. Аз – Фредерик извърна лицето ѝ към своето – мога да извадя твоята вътрешна красота на показ, Ю Лин!

Пациентката премигна няколко пъти. Сълзите секнаха. Тя събра сили за усмивка.

– Кога започваме, докторе?

– Още сега! Само да проверя дали банковият превод е пристигнал в сметката на болницата… – Фредерик отстъпи назад. Погледна за последно замисленото и замечтано отражение на Ю Лин в огледалото. Излезе самодоволно от кабинета си и я остави сама.

Ю Лин се доближи още стъпка до огледалото. Прекара пръсти по лика си и се опита да изглежда самоуверена. Скоро щеше да започне промяната. След инжекцията ДНК-то ѝ щеше да промени структурата си. Нямаше да стане за един ден, тя знаеше. Но с всеки изминал ден, месец след месец, до края на годината от огледалото щеше да я гледа неустоима красавица, част от популярния европейски тип А. С всеки изминал ден тя щеше да се променя. Щяха да се появят и обожатели, фенове, спонсори… Щеше да изплати кредита, да подреди живота си, да се радва на целия лукс, който светът е готов да даде на една красива жена.

Красива жена… Ю Лин се засмя искрено при тази мисъл.

Защото – както доктор Фредерик обеща – скоро целият свят ще види собствената ѝ вътрешна красота…

Яница ХРИСТОВА

 

Няма коментари
Разкази

Идеалът

  • От
  • март 31, 2017

Рицарят падна на едно коляно, едва си поемаше дъх, а по ризницата му се стичаха капки драконовска кръв – беше изпълнил всичко според легендата: беше преминал през девет планини, беше преборил чудовище, беше преплувал кален ров, а сега просто гледаше невярващо и се чудеше дали си е струвало.
Спящата красавица беше будна и в погледа й се четеше въпросът, който нямаше сили да зададе на глас: какво не е наред?
– Очаквах да си по… красива… – смотолеви рицарят преди да изгуби съзнание.

П.С.: Разказът е писан за Микро конкурс за хипер разказ на “Сборище на трубадури” – за разказ, написан с три изречения. 

Няма коментари
Разкази

По твоите стъпки към върха

  • От
  • януари 24, 2017

Разказът ми „По твоите стъпки към върха”, отличен с второ място в конкурса „Под върха”, организиран от Софийски планински клуб. Първата му публикация от 4 декември 2016 г. можете да прочетете ето ТУК

Първите следи на есента се усещат най-силно тук. Слънцето прозира зад позлатените листа, лъчите му се пречупват през клоните на дърветата и се разстилат ефирно над стесняващата се пътека. Мъх е полазил по древните камъни, които очертават пътя нагоре. Уморена съм. Хладният дъх засяда в гърлото ми, но аз не спирам – остават ми още няколко стотин метра до върха.
Фотоапаратът виси на врата ми. Не спирам да направя нито една снимка. Искам да запечатам всичко само с поглед. Искам да го видя с очите, с които ти си го наблюдавал… Така имам чувството, че ще бъдем заедно тук – за пръв път…

Помня, когато те видях за пръв път наистина. Ако някой ми беше казал, че ще заемеш толкова важно място в живота ми, нямаше да му повярвам. Работеше в хижа в сърцето на Стара планина. „Временно е” – каза и ми намигна съзаклятнически, докато ми подаваше чашата с билков чай. „Ще изкарам няколко сезона тук, защото мястото ми позволява да изградя специална връзка с планината…” – продължи да ми говориш. Сякаш се опитваше да се оправдаеш пред мен, изгубената в корпоративното си ежедневие икономистка.

„Чудак” – помислих си и се върнах при групата, с която бях дошла. Бях сигурна, че няма да те видя втори път…

Раницата превива раменете ми. Знам, че не нося нищо кой знае какво, но всяка стъпка нагоре изисква все по-голямо усилие от моя страна. Не знам какво да очаквам. Знам само, че ти си казвал как си влюбен в това място – така пише и в бележника ти. Не ревнувам. Е, може би съвсем мъничко… Коя жена не ревнува любимия човек от страстта, която влага в хобито си през свободното си време?

Вторият път, когато те видях, беше тук, в столицата. На концерт на една етно банда, която обожавам. Познах те. Можеше ли да те забрави човек? От теб струеше светлина, очите ти постоянно блещукаха – омагьосани сякаш от някаква невидима за всички нас, обикновените хора, сила. Усмихваше се така, все едно нямаш врагове, а само приятели. Беше сърдечен. И топъл като човек. Беше прекрасен. Наистина прекрасен…

Необяснима тръпка, странен електрически заряд, се разходи по кожата ми, когато дойде да ме поздравиш. Как си могъл да ме запомниш? Колко души бяха минали през хижата ти? Колко време беше минало всъщност от онази, нашата, първата среща – година? Две?

Няма значение.

Накара ме да се почувствам специална. И затова винаги ще те обичам…

„Вече не съм там. – каза. – Научих това, което исках. Знаеш ли, че когато искаш да разбереш повече за стихиите, трябва напълно да се потопиш в тях? А когато искаш да научиш всичко за планината, трябва да се изгубиш в дебрите й и да се научиш да слушаш гласа й… Препоръчвам ти някой ден да го направиш. След това животът ти няма да бъде същият…”

Усмихнах ти се. Тогава все още не ти вярвах напълно.

„Какво ще правиш сега?” – попитах.

„Продавам времето си в една международна компания, също като теб – отвърна. – Но и това ще е за кратко. Когато събера достатъчно пари, ще тръгна на обиколка из най-високите върхове в Европа. Ще обиколя Алпите, Кавказ, Пиринеите…”

„Чудак” – помислих си за втори път.

Но вече беше късно.

Бях се влюбила в теб…

Застудява. Колкото по-високо се качвам, толкова по-гъсто са израснали дърветата около пътеката, слънцето трудно си пробива път.

Стори ми се, че нещо прошумолява в близките храсти. Изтръпнах.

В бележника ти пише, че тук свободно се разхождат мечки… Защо ти е трябвало да го пишеш? Плашиш ме…

Бързам – с колкото сила ми е останала.

Да, беше лесно да се влюби човек в теб.

Но беше трудно да те обича.

Ти го знаеше. Затова и не създаваше излишни илюзии. Не лъжеше, за да притъпиш болката. Появяваше се като хала, вихър от емоции, кълбо от енергия. Разпръскваше около себе си от магията, с която виждаше света. В твоите очи той винаги беше необикновен, винаги открит за някое ново приключение, за нещо интересно за правене. Не знам кога ти оставаше време да спиш – катерене, каяк, тичане, скокове с парашут, ски, сноуборд, байкове и спускане из планината, дълги преходи през екстремни маршрути…

Не можех да те догоня. Опитвах. Наистина опитвах, но ти беше с няколко обиколки пред мен, виждаше ме как се задъхвам, как треперя от страх за теб и твоето здраве.

Затова и не ми позволи…

Не ми позволи да споделя живота си с теб.

„За да не страдаш – каза ми. – Заслужаваш цялата любов на някого, а не само малко парченце от моята. А аз… не знам дали ще ме разбереш, но нещо все натам ме тегли. И няма да намеря покой, докато не покоря Мон Блан, Елбрус, а някой ден – кой знае – може би ще отправя поглед и още по-далеч… По-силно е от мен, не мога да го спра, нито да го заглуша… А не мога да те принудя да тръгнеш с мен. Това е моята мечта, не твоята…”

Не беше необходимо да ме принуждаваш. Аз сама щях да тръгна. Защото ти вече беше моята мечта…

Приближавам. Струва ми се, че пада мъгла. Надявам

Няма коментари
Разкази

Комисия по настаняването

  • От
  • септември 4, 2016
Разказът ми “Комисия по настаняването”, публикуван за пръв път в сайта “Сборище на трубадури” на 12 август 2016 г. Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.

Странен гологлав синоптик с велурено сако се разхождаше пред картата на България.

– Днес времето в страната ще бъде предимно слънчево. Очакват се валежи в източната или западната част на страната, като е възможно и обратното. Но не забравяйте – няма значение какво е времето навън, когато вие се усмихвате и се радвате на този прекрасен живот, изпълнен с поезия и…

Бурята, уловила прогнозата му чрез електромагнитните и аналоговите трептения, които се лутат из атмосферата, беше озадачена. Не само че не разбираше как животът е изпълнен с поезия, ами и сега не знаеше накъде да се насочи – на изток ли, на запад ли…

За това и се спря. Над малкото провинциално градче…

 

Облаците, сиви и тежки, надвиснаха над гробището и небето притъмня. Свещеникът припяваше някакъв печален химн, но като цяло опелото вървеше към края си. Насъбралото се множество се бе и изредило да метне по шепа пръст върху махагоновия ковчег, който щеше да отведе Наталия, известна още като Бабето, в нейния последен дом. Възрастните жени, с които покойната плетеше доскоро пред блока, наддадоха жален рев и скриха лицата си зад дантелени кърпички.

Гробарите почти бяха приключили със заравянето на гроба, когато странен металически грохот заглуши стоновете на ревящите баби.

– Мостът! – кресна някой. – Откраднаха моста!

Гробарите хвърлиха лопатите, попът заметна расото си, за да не му се пречка, а бабите забравиха за кърпичките и театралниченето, и се затичаха, досущ като при съобщение  за промоция в голям супермаркет, към малкия метален мост, който минаваше над рова с вода и свързваше гробището и града.

В далечината се виждаше как група циганета влачат  металната конструкция към склада за вторични суровини. Как бяха успели да я измъкнат от основите й? Историята мълчи.

Бабите отново наддадоха рев. Този път искрен, защото съжаляваха себе си. Нито можеха да плуват, нито имаше някой як младок наоколо, та да им помогне да преминат през дълбоката вода, която делеше двата бряга, а и на всичкото отгоре бяха облекли най-хубавите си дрехи.

– Какво ще правим сега? – попита чичо Гошо от зеленчуковия магазин в квартала.

– Ще трябва да минем през гората… – неуверено каза свещеникът и тълпата бавно се обърна към пустеещата гора, която виеше клони зад паметните плочи. От години бе пусто, самотно и призрачно място, обрасло с драки и населявано един Бог знае от какво…

Докато опечалените се бореха с чувството си за самосъхранение и с нежеланието си да преплуват през мръсната кална вода, над клоните, устремени към сивеещото небе, прелетя гарван и удостои присъстващите с презряно “Гра!”. Бабите пак наддадоха рев.

– Ах! По, ако знаеш как те мразя! – кресна единият гробар и заразмахва юмрук към проклетата птица. – Влияеш отрицателно на целия бизнес!

 

– Това ли е то? Оня свят? – попита Бабето и се заоглежда. Сред приглушената светлина помещението приличаше на казино. На отсрещната стена висеше огромен неонов надпис “Lasciate ogni speranza, voi ch’entrate[1]“. На масата пред нея стояха двама – единият имаше странна прическа, напомняше малко на глухарче, а другият й изглеждаше особено познат, сякаш бе виждала снимката му из всички вестници наскоро. А зад тях – прав беше застанал трети, с изтупан лъскав костюм, който в ръце държеше стар на вид бележник и си записваше подробно.

– Не, Наталия, преди да стигнете до Оня свят, трябва да преминете през Комисията по настаняването – заобяснява този със стърчащия бял перчем. – Да ви се представя. Главен комисар Алберт Айнщайн, ръководил на отдела от 1955 година до сега. Може да ми казвате просто Ал, за по-кратко. Това е колегата ми. Той от няколко години е в бранша, но създаде доста иновации и сме изключително доволни, че вече е част от екипа.

– Приятно ми е – кимна посоченият на съседния стол господин, а Бабето се взря в него зад очилцата му.

-А! Момче! Ти не си ли този, бе… компютърджията… Работа, работа… – затърси думата в съзнанието си тя.

– Да, Джобс, приятно ми е – изненада се от прозорливостта й Стиви.

– И сега какво? – Бабето се облегна удобно на мекия стол. – Трябва да ви разкажа живота си ли?

– Може би е по-добре да споделите как Смъртта ви откри. – отвърна Алби.

– Да, – съгласи се и Стив. – Забелязали сме, че покойниците обикновено имат нужда да споделят как се чувстват след това…

– Ами… – Бабето се разтършува из спомените си. – Мисля, че всичко започна в понеделник…

 

Стоях на сергията на Жоро и разглеждах връзките с магданоз. Бях си наумила да правя мусака. Какво? Защо ме гледате така? Много си върви с магданоз! А и в него има куп полезни вещества – желязо, магнезий, пък и… е вкусно бе, мама му стара! Ако ми дойдете на гости в Оня свят някой път, може и да ви я приготвя – по специална рецепта е, направо пръстите ще си оближете! 

А? Да. Та разглеждам магданоза и с крайчеца на окото си виждам как Жорко се заглежда в мен. Знам го аз, че ме харесва от едно време още, ама нали е женен, пък аз съм стара вече… и се правим на две и половина…

Пък то, това, магданоза, де, не може да е току-такъв. Само с пресен става хубаво. Трябва да е свеж и зелен… 

И точно когато си бях избрала една връзка, Донка от съседната кооперация се доближи до мен…. 

 

– Извинете, – Бабето спря разказа си и с почуда се загледа в онзи с костюма. – Този господин защо записва всяка моя дума?

– А, той ли? – Алби погледна зад рамо. – Не се тревожете. Това е Свети Петър, такава му е работата.

– Свети Петър? – Наталия невярващо разходи поглед по стилния му костюм, а той заговорнически й намигна. – Но… той не трябва ли да има ореол, бяла роба, огромна връзка ключове, такива неща…

– Ха! Демоде! – измънка под нос светецът.

– Откакто се запозна с Версаче много държи на стайлинга си… Моля, продължете – прикани я Стиви.

 

… знам аз, че за тази Донка се говори, че има дарба – гледа на кафе, на карти, истински оракул казват, че била. Никога не съм вярвала в подобни щуротии, обаче нещо в погледа й онзи ден ме притесни. След като постави ръка на рамото ми, очите й се оцъклиха и сякаш вече не беше в този свят, а гледаше направо през мен. 

“Този петък – каза тя, – ще умреш… в ръцете на силен и красив мъж…” 

С периферното си зрение видях как Жоро се е нахилил, ама на мен хич не ми беше смешно. 

“Кофти начало на уикенда ще да е…” – отвърнах и се опитах да се махна колкото се може по-бързо от там, та накрая и магданоза забравих…

 

– А нещо за самата вечер, в която умряхте? – върна я към настоящия момент Алби.

– Не знам… – Бабето повдигна рамене. – Всичко се случи много бързо, не мога да преразкажа цялата история…

– Петьо, дай топката – Стиви се обърна към светеца, който постави по средата на масата голяма кристална сфера. – Кристална топка, модел 2013-1, работи безотказно в духовното пространство и дори няма нужда от Интернет!

– Стиви, не бъди толкова самодоволен! И без нея се справяхме преди. Малко хипноза и покойникът всичко си казваше!

– Алби, не се заяждай, виж колко по-цивилизовано е така – Стиви почука няколко пъти по кристала и в сферата се раздвижиха образи. Бабето разпозна себе си – по светлосинята си бабешка коса и по пеньоара на цветенца…

 

Петък вечер. Бабето стоеше в хола на апартамента си. Нервничеше и постоянно гледаше часовника си, нетърпеливо въоръжена с бинокъл в ръка. От време навреме се доближаваше до прозореца и надничаше през пердето. Нищо. Нищо, всеки път нищо. До момента, в който в блока отсреща не светна един точно определен прозорец. Тя побърза да вземе купата с пуканки и да нагласи бинокъла добре на сбръчкания си нос. Шоуто можеше да започне…

 

– Защо? – попита Алби.

– В нашия списък е отбелязано, че сте била голяма воайорка, особено през последните няколко години – вметна Стиви и разпръсна няколко фино изписани листа на масата пред кристалната сфера. – В досието ви е записано.

– Пенсията ми е малка, пък еротичните канали са скъпи! – възмути се Бабето. – Какво очаквате? Но вижте, младока от съседната кооперация ми пълни душата с удоволствие. При това напълно безплатно! Направо да му се прииска на човек да е с около 40-50 години по-млад!

Алби и Стиви се спогледаха изненадано. Очите на Бабето палаво блестяха, което рядко се случваше при срещите им с други покойници на нейната възраст.

– Така е в епохата на постмодернизма – потупа ги Свети Петър по рамената и те отново се взряха в кристалното кълбо.

 

…този път комшията явно беше с червенокоса тигрица.

– ДА! – доволно възкликна Бабето и почти залепи бинокъла на прозореца. Протегна се и взе една пуканка от купата на перваза. Задържа я до устните си, притихнала в очакване.

В този момент обаче нещо голямо и светещо привлече вниманието на Бабето. Тя за секунда отмести бинокъла от възбудената сцена и го насочи  към късчето небе, отрупано със звезди, подаващи се между блоковете. Нещо странно летеше към апартамента й. Имаше неправилна цилиндрична форма, примигваше в  червено и жълто и като че ли бучеше.

Докато старицата се усети какво се случва, НЛО-то кацна на терасата на апартамента й. Със стържещ звук от летящата чиния се отвори капандура и пред Наталия се телепортира сияйна бяла светлина, която бързо променяше формата си и се изпълваше с материя.

Пуканката се изтъркули от пръстите на Бабето, когато пред нея накрая стоеше самият Брад Пит.

– О, майчице!  – прошепна тя, разглеждайки холивудската му физика в хола си.

-Hello! Buenos dias! Здраствуйте! Como esta? – заговори Брад, а Бабето се опитваше да си поеме дъх от вълнение. Той очакваше тя да му отвърне, все пак в Галактическия кодекс пишеше, че земляните по принцип са учтиви. Нещо явно не беше наред. Позволи си да я докосне с пръст и разбра. – А! Български! Здравейте!

– Здравей! – с пресипнал глас отвърна Наталия и в миг съжали, че не си е облякла най-хубавия домашен пеньоар – онзи, с големите хризантеми. А и можеше да е хубаво да извика Мичето преди няколко дни, за да й боядиса косата в по-наситено синьо. Все пак Брад Пит колко често идва в дома ти? Тя кокетно пооправи разпилените си къдрици. – Брад… Брад… Сам ли си, моето момче? Джолито с теб ли?

Красавецът не отговори веднага. Изглежда премисляше въпроса.

– Джолито? – промърмори озадачено. – Вероятно е станала грешка. Сигурно заради образа, който съм приел. Не знам за какво говорите, госпожо. Програмиран съм да заема лика, който според вашия вид олицетворява красотата в пълния смисъл на думата.

– Значи… не си Брад Пит? – разочаровано попита Бабето и спря да кокетничи. Замисли се дали не трябва да извика полиция тогава. Този можеше да е някакъв похотливец! После повтори пак мисълта в ума си. Този можеше да я някакъв похотливец!!! Усмихна се дяволито.

– Марсианец съм и събираме експонати за междупланетни опити. Когато прелитахме над този град, на духовната карта в летящата ни обсерватория вашата аура сияеше най-силно. Това означава, че сте в разцвета на силите си и сте идеална за експериментите ни с детеродните функции на земляните!

Бабето избухна в смях. Детеродните й функции отдавна бяха останали част от историята. Марсианецът обаче не се смееше. Изглеждаше напълно сериозен.

– Няма смисъл да се съпротивлявате, за това ви съветвам да дойдете доброволно…

Наталия спря да се смее. Май това не беше шега, не беше скрита камера, не беше и майтап. Взря се в неистинския и все пак така очарователен Брад, огледа тесния хол на старата си панелка… и в ума й набързо запрескачаха числа, образи, спомени. На тези години бе видяла достатъчно от този свят,  може би беше време да опознае и други светове?

– Хванете ме за ръка! – подкани я марсианецът. – Програмиран съм да бъда джентълмен.

Бабето не каза нищо. Протегна се и го хвана под ръка. Тръгнаха към летящата чиния и тогава… сърцето й спря да бие и бездиханното й тяло се свлече на терасата…

 

– А тъкмо ми беше станало любопитно! – със съжаление въздъхна старицата, гледайки непомръдващото си тяло в кристалното кълбо. – Мислех да им предложа да вземат и комшията, та заедно да участваме в този експеримент…

– Смърт, ти да кажеш нещо по въпроса? – неопределено към кого се обърна Алби.

В този момент до Наталия се материализира масивно кресло от лилав плюш. Върху него стоеше дълга кокалеста фигура, загърната в черен плащ и нарамила коса с проблясващо сребристо острие.

– Съвсем по график, Алби! – отвърна Смърт и отгърна свитъка, който носеше. Древният на вид пергамент се разстла, краят му се изгуби под масата и далеч отвъд времето. – Наталия Петрова, позната  като Бабето, петък, 23:52 часа, силни вълнения, сърдечен удар. – Смърт посочи един ред от безкрайния текст с кокалестия си пръст. Обърна се към покойницата и я изгледа с червения пламък на очните си кухини. – Беше приятно да се работи с теб, Бабет, душата ти беше лека, като на юноша. Това значи, че си живяла с удоволствие, а да знаеш колко малко хора го правят… – после се изпари с тих пукот.

– Е, – заговори Стиви. – Сега трябва да кажете къде искате да прекарате остатъка от вечността.

– Какво имате предвид? Рая или Ада ли?

– Ох, тези земляни! – засмя се Свети Петър. – Какви са тези архаизми, в които вярвате! Отдавна вече тази система не работи, нали за това я има Комисията по настаняването!

– Не бъди зъл, Петьо! От хилядолетия боговете не са изпращали нови указания на хората! – Ал извади червена писалка от джоба на сакото си. – Тук сте новодомец. Можете да опишете света, в който ви се иска да попаднете, пък ние ще се постараем да намерим нещо подходящо за душата ви.

– Представете си, че сме брокери! – ентусиазира се и Стиви.

На Бабето само това й трябваше. Палавото пламъче отново засия в очите й.

– Значи… искам умерен климат, без резки разлики в температурните амплитуди, да има специфични валежи от мъже, като в онази песен, нали се сещате? Да са яки, и мускулести, пък аз да съм млада, да приличам на Анджелина Джоли и…

Времето упорито се разваляше. Небето бе придобило особен цвят, граничещ между индигово синьо и умопомрачително сиво. Започваха да се сипят едри и тежки дъждовни капки. В далечината са чуваше гръмовен грохот и се разнасяше сияние от светкавици.

Свещеникът, като божи човек, водеше групата на опечалените през храсталаците в гората. Бабите вече не се лигавеха, ами всячески се опитваха да запазят колкото се може повече от новите си рокли. Често призрачната тишина биваше нарушавана от гарваново грачене. Тогава гробарите започваха вдъхновено да псуват – с целия цветущ арсенал от ругатни, на които е богат българският език.

Точно една особено описателна ругатня активира духовното табло в летящата чиния, акустирала на поляната зад иглолистните дървена в гората. Марсианците доволно потриха ръце, тоест пипала, тоест израстъците, с които си служеха като ръце в реалната си форма, и почти еуфорично се зарадваха на прииждащата към тях група земляни…

– Здравейте, уважаеми зрители! Пак съм аз, вашият любим метеоролог, а това е късната прогноза за времето! Липсвах ли ви? Ха-ха, знаех си аз, че съм ви липсвал! По този повод съм ви подготвил едно страхотно стихче за края на емисията… А сега – да си поговорим малко за прогнозата! Какъв странен ден, нали? – отново синоптикът със странната нахилена физиономия и още по-странното велурено сако, ръкомахаше пред картата на България. – Цялата страна днес се радва на топло пролетно слънце! Като изключение прави само това малко градче, ето тук, точно в сърцето на Балкана! Някак си там се е развихрила страховита буря. Не са ли големи късметлии с този благодатен пролетен дъжд…

Сигналът прекъсна. Натежала от пътници летяща чиния премина покрай сателита, който отговаряше за телевизионния сигнал в тази част от планетата, и счупи част от предавателя му…

Ухилената физиономия на синоптика застина за миг на екрана, премигна, премигна, и после цялата картина се стопи в мрака на телевизорите в цяла Българи, южните части на Турция и половин Македония.

 

Яница ХРИСТОВА

Яница Христова завършва бакалавърска степен по „Книгоиздаване” във Велико Търново, а след това е част от магистърската програма „Творческо писане” в СУ. Нейни разкази и стихове са излизали в различни периодични издания и алманаси. През есента на 2013 година е премиерата на първата й пиеса – „Без контрол“ в театър „София“, а през 2014 година разказът й„Машина за истории” е сред победителите в Конкурса за фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян. В момента Яница е на 26 години и работи в сферата на медиите. Нейни текстове могат да бъдат прочетени в личния й блог, както и на страниците на „Момичетата от града”.

[1] „Надежда всяка тука оставете” – „Ад”, Данте – Б.А

Няма коментари
Разкази

Звездни нощи

  • От
  • юли 7, 2016

Ловците се върнаха в пещерата и носеха нанизани на големи дървени пръти две диви планински кози. Здрачът падаше пред входа на каменния им дом, а огънят пращеше в издълбаното скално огнище. Тази вечер щеше да се пирува.

Ая – дъщерята на Вожда – наблюдаваше танцуващите сенки на жените, които щяха да изпекат месото на огъня, да почистят кожите и да запазят най-хубавите кости. Те пееха – благодарствена песен за добрия улов, благославяха Слънцето и благодатта му, извиваха кръшните си тела около огъня и замятаха в ритъм кожените си туники.

По някое време сред тях се прокрадна дългурестата фигура на Оги – младият мъж, който не ходеше да ловува. Той носеше голяма плетена кошница, пълна с боровинки и ароматни треви. Мускулестите ловци се извъртяха към него. Смехът им отекна в дългата пещерна зала. Вождът се приближи ядосано до момчето, събори кошницата и смачка с крак меките плодове. Изсумтя заплашително. Оги изглеждаше хладнокръвен. Само по свитите му в юмруци ръце се виждаше тънката нотка на недоволството. Младежът не каза нищо. Обърна гръб на групата и се насочи към изхода на пещерата. Преди да излезе, плъзна тъжен поглед към майка си. Старата жена се правеше, че не е забелязала нищо. Но очите й бяха плувнали в сълзи, докато обезкостяваше животните до огнището.

Този история се повтаряше почти всяка нощ. Ая я бе наблюдавала стотици пъти досега. Но се надяваше днес да е различно… Въздъхна. Влезе в шатрата си, която бяха завършили преди ден – собствено нейно жилище сред селището, изплетено от клони и папрат. Тази  нощ беше новолуние. Ая беше събрала достатъчно луни зад гърба си. Бе настъпил моментът, в който да създаде семейство, да избере ловец, който да се грижи за нея и бъдещите им деца. Ритуалът щеше да започне след малко. Тя наметна върху раменете си туниката от тънка еленова кожа, обагрена в червено. От шията й се спускаше метален накит, който завършваше с прозрачен кристал. В абаносовите си коси вплете украшения от кост и миди. Репутацията й на най-красивото момиче в племето беше неоспорима…

Огънят пукаше. Сенки плъзваха по лицата на племето, събрано около огнището. Гласовете им изпълваха нощната тишина и въздуха, напоен с аромат на печено месо и билки. Ая заемаше централно място, а до нея Вождът обхождаше с поглед широкоплещестите млади ловци. Скоро щеше да даде начало на ритуала. Момчетата щяха да имат изпитания за сила, за ловкост, за най-добре изработено оръжие – лък или копие.

Ая потрепна при мисълта. Отговорността за този важен избор надвисна над раменете й като съдба и проклятие. Имаше чувството, че дъх не й достига тук. Напълни глинената купа със сварени билки, взе още едно парче печено месо и излезе на въздух.

Оги стоеше пред входа на пещерата. Чертаеше нещо с пръчка в меката пръст. Ая приседна до него и му подаде глинените съдове. Той ги пое с недоумение.

– Мъж, който не умее да ловува, не може да яде от храната на племето – повтори думите, чувани много нощи преди това.

– Оги… Знаеш защо го прави баща ми, нали? Трябва да има правила, за да оцелеем.

– Беше много по-лесно, когато бяхме деца и си играехме около шатрите на племето…

– Знам – Ая постави ръка на рамото му, – но отдавна вече не сме деца. Всеки трябва да поеме своите отговорности.

Оги се загледа в купата. Нощното небе се отразяваше в ароматния еликсир, луната надзърташе зад глинения ръб и сякаш тихо им се усмихваше.

– Месото ухае хубаво – каза по някое време той.

– Яж. За теб съм ги донесла.

Младият мъж се поколеба. Но свитият му стомах изкъркори и взе решението вместо него. Той отхапа голямо парче и шумно задъвка.

– Не ме бива в стрелбата с лък – заговори Оги, – а с копието съм още по-трагичен. Не съм толкова силен. Раменете ми са слаби. Като на жена, казват, че били. Не мога да догонвам дивеча. Когато случайно го стигна, нямам достатъчно ловкост, за да разбера кое е най-слабото му място. Мога само да събирам плодове… Аз съм срам за своето семейство.

– Не си… – гласът на Ая не беше уверен. – Просто всички те сравняват с баща ти, а ти си много различен от него.

– Да, с мъжа, който откри пещерата…

– И ни спаси от бога на вятъра и богинята на дъжда. Той ни даде най-хубавия подслон…

Бащата на Оги беше легенда – предишният Вожд, който реши, че не може племето му да се превива под силата на бурите и да губи шатрите си при най-лекия вятър. Сам тръгна на поход. Сам откри пещерата, в която в момента живееха всички. Но когато доведе хората до входа й, го чакаше изненада. Мечка, голяма като канара, пазеше мястото като свое. Вождът се пребори с нея, но раните му го отведоха към далечни други светове скоро след това. Оги беше малък. Помнеше само силните му ръце и рамене, върху които светът изглеждаше много по-прост и по-подреден.

– Тази история ме пази, Ая. Ако не беше баща ми, Вождът до сега да ме е изгонил от племето. Аз съм издънка. Не съм полезен за никого от вас. А не съм глупав. Знам, че ако остана без племе, ще загина. Ще бъда сам сред зверовете. Но така сякаш умирам всяка нощ… Тук, под звездите.

Ая се облегна на каменната стена зад гърбовете им. Звездите блещукаха ярки и безгрижни над тях. В далечината припяваше тъжна нощна птица.

– Звездите са божествени сълзи, Оги. На Слънцето му е тъжно, че ни изоставя през нощта сами и плаче за нас. Сълзите му светят в тъмното и не ни позволяват да загубим пътя си никога.

– Не знам дали ще ми повярваш, но от доста време ги наблюдавам. Струва ми се, че те се движат. Че и ние се движим, заедно със земята под краката ни.

Ая се изправи и се загледа в момчето. Изглеждаше сериозен.

– Дори и в момента ли? – не вярваше тя.

– Да, дори и в момента.

– Странно. Не усещам нищо.

– То е… неуловимо. Сякаш невидима сила ни завърта в пространството. За това звездите всяка нощ не са точно там, където са били преди това. Ела, искам да ти покажа нещо.

Оги се изправи на крака и подаде ръка на Ая. Тя я пое и двамата се скриха зад шубраците, които ограждаха входа на пещерата.

Момичето занемя. Скрита от погледите на всички, скалата тук сияеше. Сякаш небето се отразяваше по гладкия камък и звездите я наблюдаваха едновременно там, отгоре, и тук – точно пред очите й.

– Какво е това? – възкликна Ая и прокара ръка по скалата.

– Това са наблюденията ми. От години ги гледам тези звезди. Трябваше по някакъв начин да отбелязвам промените. Издълбах ги с нож.

– Но… те блестят! Като истински! Как си го направил? Това е магия!

– Не е магия! – засмя се Оги. – В гората има един вид дървесни гъби. Те светят в тъмното. Събрах част от кората им и я превърнах в багрило.

Ая се разхождаше около студения камък и прокарваше пръсти по всяко едно отделно съзвездие. Приличаше на малко дете, което за пръв път излиза от пещерата. Оги стоеше облегнат и я наблюдаваше тихо. Под бледите лъчи на лунната нощ изглеждаше още по-красива.

– Виж, – той се доближи до нея, – приличат понякога на различни животни. Това не ти ли прилича на мечка?

Ая отстъпи крачка назад. Наклони глава. Засмя се.

– Да, погледнато така, прилича. А това? Това какво е?

– Не знам. На теб на какво ти прилича?

– Ами… бих казала, че е сърна.

– Може да бъде всичко, което поискаш, Ая.

Ая се спря до него. Оги беше прекалено висок за нейното племе пещерняци. Беше и прекалено слаб, защото ловуващите го лишаваха от стабилна храна. Когато бяха малки, играеха заедно до огъня. След това спряха. И не бяха говорили от години. Баща й, новият Вожд, не го харесваше – никак.

Оги смутено се извъртя, избягвайки погледа й. Тишината между тях бе надвиснала като неловка бариера.

– А това – Ая се върна към скалата, – какво е? – Тя прокара пръст по една особено ярка звезда, която оставяше блестяща следа след себе си.

– О, това ли? Не знам как се нарича. Ела и ще ти покажа.

Оги се промуши навътре в шубраците. Няколко скални издатини му помогнаха да се покачи на хълма над пещерата. Ая запретна туниката си и го последва в тъмнината. Когато и двамата бяха достатъчно нависоко, той хвана ръката й и посочи една определена ивица в небето. Там кометата сияеше сред звездите, а опашката й оставяше ярка следа в небосклона.

– Появи се преди няколко дни. В началото беше много бледа. Прилича на звезда, която пада от небето. – каза Оги.

– Да, наистина. – кимна Ая. – Божествена сълза, отронена за хората…

Очите на момичето се насълзиха. Ая обърна гръб и на кометата, и на Оги. Седна върху влажната земя и сведе глава така, че косата скри лицето й.

– Страх ме е, Оги!

– Но… от какво? Ти си дъщерята на Вожда!

– Аз съм преди всичко дъщеря на Слънцето, Оги, като всички нас.

– Почакай, не разбирам… – младежът коленичи до нея. – Ти скоро ще бъдеш жрица, ще си избереш ловец, ще изпълниш всичко, което племето иска от теб. От какво толкова има да се страхуваш?

– От… от всичко! Ако днес направя грешен избор, ако зимата тази година е твърде жестока, ако не спазя ритуалите правилно, ако разгневя боговете, ако племето пострада заради мен?

Тя се обърна съм него. Очакваше той да й каже нещо. Да я успокои. Той само се усмихна и посочи звездите.

– Виж ги. Те никога за нищо не се притесняват. И правят света по-добър и по-красив.

Ая се засмя. Засмя се и Оги.

– Знаеш ли какво си мисля, Оги… – тя се приплъзна към него и облегна глава на рамото му. – Чувствам се добре до теб, не си като другите, не си като ловците. Те ме плашат.

– За пръв път някой да види нещо хубаво в това, че не съм като ловците – Оги тъжно се усмихна.

– Не. Наистина. Затова искаш ли… да споделиш разстланата кожа на пода в шатрата ми тази нощ, скрита от погледа на всички?

Оги остана безмълвен. В тишината чуваше учестеното й сърцебиене. Тя се притесняваше. А той беше твърде изненадан, за да разсъждава трезво.

– Тази нощ? – попита объркано.

– И всички останали безкрайни нощи, докато някой ден Слънцето ни прибере при себе си и ни отведе на Дългото пътуване.

– Аз… Да… Но баща ти няма да доволен, Ая!

– Казах ти – аз съм преди всичко дъщеря на Слънцето… – тя се притисна по-близо до него и затвори очи. Сърцето й забави ритъм, затова пък неговото лудешки препускаше напред…

В пещерата цареше оживление. Състезанията бяха започнали и ловците наддаваха бойни викове, докато премерваха силите си. Когато Ая и Оги влязоха, въздухът се раздвижи и пламъците на огъня затрептяха. Мъжете спряха боричкането си, Вождът се изправи. Погледът му се плъзна първо по Ая, после по Оги и накрая се спря върху сплетените пръсти на ръцете им.

– Татко… – гласът й не трепна. – Аз избрах.

– Какво трябва да означава това? – Вождът заплашително тръгна към тях. – Как така си избрала?!

– Ето, виждаш, избрала съм. Ти трябва да се подчиниш на волята на жрицата на това племе! Не искаш да си навлечеш гнева на боговете, нали? Племето няма да го приеме добре. Може дори да те прокуди от пределите на селището…

Двамата се гледаха дълго. Нито един от тях не извърна поглед.

– Защо го правиш? – накрая не издържа Вождът. В гласа му вече не бе останала познатата заплашителност. Чуваха се само бащинска загриженост и тревога. – Искаш да ме накажеш ли?

– Това няма нищо общо с теб, татко.

– А тогава защо, Ая? Бащата на Оги беше силен воин, но той не е! Помисли малко! Знаеш, че когато дойде зимата, дивечът намалява, храната е оскъдна. Племето пак ловува заедно, но добрият ловец има привилегията първо да помисли за жена си и децата си… Оги няма да може да се погрижи за теб.

– Не ми е нужно някой да се грижи за мен. Аз знам всички лековити билки в района, познавам всички ядливи гъби и корени, мога да направя храна от всичко, знам как да умилостивя боговете. Това никой от твоите воини не го може, нали?

– Но, Ая…

– Не се тревожи за мен, аз знам какво правя. – Ая се усмихна за пръв път, откакто влязоха в пещерата. Пусна ръката на Оги, приближи се до Вожда, надигна се на пръсти и го целуна по челото. – Искам всички нощи от остатъка на живота ми да имат двойно повече звезди. Тази магия сама не мога да я създам.

– Не разбирам… – прошепна Вождът.

– Някой ден ще разбереш. Сега просто дай благословията си и дай тон за ритуалната песен, която ще свърже този съюз с вечността.

Вождът остана като вкаменен. Ая се отдалечи от него, хвана Оги за ръка и го поведе към новата си шатра. Племето се раздвижи. Някой зададе тон за песен. Погледите на всички дълго се носеха след двамата млади. Някой от тях сякаш за пръв път виждаха, че Оги е част от племето, други като че ли за пръв път забелязваха, че не е толкова странен. Само майка му стоеше тихо в тъмния ъгъл на пещерата и плачеше – от щастие…

Яница ХРИСТОВА 

 

Няма коментари
Разкази

“Изгубеното Северно сияние”

  • От
  • юни 1, 2016

Разказът ми, участник в конкурса за фентъзи разказ “Песента на Юга”, организиран от Fantasy LARP Center. Първата му публикация можете да прочете ето ТУК.

Още преди да отворя очи усещах, че нещо не е както трябва. Между пръстите ми имаше странна, влажна и грапава консистенция, която дразнеше кожата ми и по нищо не приличаше на сняг. Нито на лед. Вложих цялата си воля в усилието да надигна уморените си клепачи. Имах чувството, че не съм го правила от векове. Е, то точно така си и беше, няма какво да ви лъжа…

Яркото слънце проряза сетивата ми като стоманен нож, забит в зениците на очите ми. Надигнах се на лакът върху мокрия пясък. Отместих полепналата по лицето ми коса. Вълните още се плискаха върху краката ми, а морската шир синееше към безкрая. Въздъхнах. Не очаквах да видя това, когато се събудя след дългогодишния си сън…

Огледах се. Брегът се простираше зад мен, а след него започваше тучна зеленина, палми извиваха стъбла към небето, а някакви шарени и шумни птици пореха въздуха над мен. Погледът ми се спря на група хлапета, които стояха като хипнотизирани и ме гледаха, без да помръдват. Опърпани препаски покриваха мургавите им телца, а гарвановите им коси образуваха тъмни ореоли над главите им. Очите им – тъмни ококорени мъниста – се взираха в мен. Едно от тях не издържа. Замери ме с празна мида, която одраска кожата на рамото ми, подаваща се изпод скъсаната ми вълнена рокля. Всички деца се разпищяха и побягнаха в различни посоки.

Аз останах сама на брега. Усмихнах се. Иронично и на себе си. Поех дълбоко дъх – топлият въздух изпълни дробовете ми като благодат и проклятие едновременно. Затворих очи и се опитах да се концентрирам.

Помня най-важното: коя съм и как да владея магията. Всеки, който е обучен на Север, знае, че когато се настроиш на правилните честоти, цялото вселенско знание може да премине през теб. Да изпълни всяка част от теб – всичко, което се е случило, което не се е случило и което ще се случи някога… И това знание може да те направи оръжие в ръцете на елементите, които изграждат баланса в света около нас. Това всъщност е магията. Това те прави Вещица.

А аз… аз бях най-добрата!

***

Дъщеря съм на Севера. Родена съм сред студ и снегове – в земя, скована от лед през по-голямата част от годината. Дните бяха кратки, нощите – дълги и безкрайно тъмни. Небето понякога изцъклено се взираше в скромните ни домове, обгърнати от сняг – но дори и когато времето беше ясно, звездите оставаха студени, далечни.

Пред горящите огньове баба ми разказваше истории всяка вечер: за отминали времена, за древни владетели, за жрици, които са проправяли пътя на Съдбата. Баба не беше обикновена жена. Личеше първо по погледа ѝ – чист изумруд, който се забиваше в теб и те правеше безсилен, и по косата ѝ – сплетени червени пламъци, които нямаше как да объркаш. Всички ми казваха, че много приличам на нея. Бяха прави. А аз знаех, че с всички тези истории баба прави нещо много важно – подготвя ме за бъдещето.

Защото страшни неща се спотайват в дълбокия и дълъг мрак. Питайте малките деца – те не потулват страховете си под оправдания и илюзии, те много ясно виждат опасността, но с течение на времето възрастните забравят, изграждат щит от самозаблуди и не вярват на малките.

Леденият мрак на Севера не е нещо, с което човек може да се шегува или да пренебрегва с лека ръка. Той може да потопи в забрава всички, които живеят там. За това са необходими хора със специална дарба, които да поддържат баланса – между сеитба и жътва, между стари и млади, между глад и наличие на храна, между живот и смърт. Защото на Север животът се движи по тънка линия, която ако не внимаваш, всеки миг може да замръзне и да се скъса. Тези избраници трябва да имат своя, вътрешна светлина, която не се влияе от външния мрак. Трябва да овладеят магията и да поддържат мисълта си винаги будна, винаги нащрек. Баба беше такава жена. Беше вещица. Вещица станах и аз…

***

И си изтърпях наказанието за това. А най-голямото наказание за една северна вещица, която се самозабрави и злоупотреби със силата си, е сестрите ѝ да ѝ обърнат гръб и да я оставят сама в сърцето на леда. Сборището – цели 12 северни вещици – се събра и реши да ме линчува. Обединиха се срещу мен и аз бях безсилна срещу всички им. Магията ми не стигаше и започнах да се вледенявам – да потъвам в айсберга, който се простираше под краката ми.

Кълбета от емоции дълго преминаваха през мен. Мислите ми се бунтуваха, но тялото не ми се подчиняваше. Когато решиш да използваш зимата срещу враговете си, зимата има право да те погълне в себе си… И в един момент непрогледният мрак изпълни съзнанието ми. Приличаше на сън. Но не беше. И това беше по-страшното – щеше да продължи завинаги. Нито жива, нито мъртва – заклещена между световете. Поне да можех да умра – да се слея в потока от енергия, който циркулира непрестанно в света, и да намеря покой…

***

Отворих го

Няма коментари
Разкази

Старият победител

  • От
  • април 23, 2016

 

Разказът “Старият победител” и публикуван за пръв път на страниците на в. “Дума” – брой 139, от 20 юни 2015 година. Публикацията му можете да прочете ТУК. 
 

Яница ХРИСТОВА е родена на 1 юли 1990 година. През 2013 година завършва “Книгоиздаване” във Великотърновския университет, а в момента работи в столицата и е част от магистърската програма по творческо писане в СУ “Св. Климент Охридски”. “Първият ми опит с писането на разкази бе, когато бях на 9 години, и оттогава знам, че искам да се занимавам с литература, но и че ми предстои доста четене, учене и писане, за да мога да разказвам историите си по възможно най-добрия начин” – споделя Яница. През есента на 2013 г. се състоя премиерата на нейната първа пиеса – “Без контрол” в театър “София”. През юни 2014 г. спечели Втора награда във втора възрастова група на Осмия национален конкурс за млади художници и литератори “Душата на един извор”.

 

Винаги, когато дядо Стефан вървеше към опустялата стара фабрика в края на града, където се приютяваше всяка нощ от години насам, нещо из дрехите му металически подрънкваше. Винаги. Дори в дните, в които не получаваше от минувачите и пробита монета даже.

Понякога този тайнствен звън привличаше погледите на околните. Обаче същите тези любопитни погледи бързо се отклоняваха, след като срещнеха окаяната външност на стария бездомник, след като се разходеха по прокъсаните му избелели дрехи и по загорялото му от слънцето прашно лице, след като потънеха за част от секундата в безбрежната тъга, която струеше от слабото му клошарско тяло и безкрайно се отразяваше в дълбочината на очите му…

 

И тази нощ дядо Стефан вървеше към фабриката, а тихият звън отмерваше стъпките му. Този звук го успокояваше и правеше погледа му някак… замечтан. Може и да нямаше нищо друго, останало му в този свят, но поне имаше него – звука, безгласното вълшебство в дните му, което с всяка стъпка му напомняше, че все още има надежда, има смисъл…

Но изведнъж звукът секна. Неочакваната тишина привлече вниманието на двете възрастни жени, които бяха подминали току-що стареца по обичайния му маршрут. Те любопитно се обърнаха и видяха как дядо Стефан стои, облян в жълтеникавата светлина на уличното осветление, а около него тихо се сипят първите плахи снежинки, с които обикновено идва зимата. Старецът се държеше за овехтялата шуба и гледаше нагоре – към дълбокото черно небе, от което само няколко звезди се подаваха със студения си ноемврийски блясък. Нещо явно не беше наред…

… защото след миг дядо Стефан се свлече върху хладния тротоар, а около него се разнесе силен металически грохот, понесен сред високите сгради от акустиката на пустеещата улица… Някъде в далечината засвири линейка и после всички звуци се сляха в тъмнината около бездомника…

Когато отвори очи, около него царуваше сияйна белота. Но това не беше Рая, защото той не беше мъртъв. Най-малкото защото ясно усещаше иглата, забита във вената му, по която се стичаха животворните вещества от системата, надвиснала над леглото му.

– Не се движи рязко – чу глас сред белотата. – Получи слаб сърдечен удар. Но трябва да внимаваш много оттук нататък, това може да е било само предупреждение…

– Нямам пари да платя за престой в болница… – отвърна дядо Стефан.

– Сигурен ли си? – многозначително попита мистериозният глас и за миг, само за миг, по челото на стареца се разходиха бръчици на паника. Той надигна бялата завивка и шокирано погледна чисто новата пижама, която определено виждаше за пръв път.

– Шубата ми?! Къде ми е шубата?! – опита се да се изправи, но системата го прикова към болничното легло. Така обаче виждаше притежателя на гласа – млад лекар, може би едва прехвърлил тридесетте, с добронамерен лешников поглед и немирна абаносова коса.

– Тя ли те интересува или… те? – усмихна се лекарят и приседна в края на леглото му.

– Виж, момче, не съм ги откраднал… Мои са! Никога не съм бил крадец, никога!

– Не съм и намекнал подобно нещо, деденце, не се вълнувай, в момента емоциите не са добър съветник… Но бях изненадан наистина! Толкова са много! И повечето са златни! Сигурно тежат, когато ги носиш постоянно с теб…

– Не тежат повече, отколкото теглото на един бездомник – тъжно се усмихна старецът и сведе поглед към леглото. – Те ми дават надежда всеки ден и ме карат да вярвам в хубави неща, дори и когато заспивам гладен, дори и да срещам в очите на хората по пътя упрек, обвинение или погнуса… Те ме карат да помня винаги кой съм… кой съм бил. А аз съм същият като преди, само че… съм по-стар и с годините съм видял колко многолик е животът и как в един миг може да си на върха, а в следващия – на дъното, отвъд предела на най-мрачните си представи. Далеч отвъд… Там, където очарованието да бъдеш човек се измества от най-неприятните човешки, чисто човешки житейски несгоди… откъдето красивото си отива, за да остави всичко грозно да те завладее. Виждам го в очите на другите. В начина, по който ме гледат… или по-точно – когато отказват да ме видят, все едно не съществувам… Защото се страхуват, че ако ме допуснат като възможност в света си, някой ден може и да станат като мен…

– Моля те, по-полека с емоциите, господин… – младежът затърси с поглед медицинския картон, но не го откри.

– Георгиев. Стефан Георгиев. Но не са ме наричали по име, нито са ми казвали “господин” от… има-няма 10 години. Дори понякога се чудя дали така се казвам наистина. Но когато погледна медалите… Знам, че това съм аз! – с особена нотка в гласа спомена за медалите и сякаш тази дума свали от плещите му целия товар, трупан през последните години.

– Разкажи ми повече за тях! – въодушеви се лекарят. – Десетки са! Има от национални състезания, от европейски първенства, дори има и от световен турнир! Изумително е! Откъде един клошар има толкова медали в себе си?

– Е, чак пък изумително… – скромно се засмя старецът. – Бях млад и атлетичен, не ми липсваше амбиция и хъс за тренировки. Треньорите казваха, че в мен има потенциал, и аз се опитвах да го използвам рационално. Явявах се на състезания, печелех. Бях влюбен в леката атлетика. Но най-много обичах да мятам гюле – надалеч, далеч… все едно с него изхвърлях и лошите мисли вън от себе си. Или да тичам. Обичах да тичам и вятърът да пее в ухото ми, да шуми като шепот на забравен бог. Вдъхновявах се така – сам. Това никой треньор не може да ти го даде. Той може да ти покаже ключа към способностите ти, но ти трябва да ги събудиш сам, за да си най-добрият сред всички останали. Аз го можех. Тогава. И се раздавах до края на силите си. Затова и медалите са ми толкова скъпи… запазили са най-хубавото от мен.

– Но?

– Какво “но”, докторе?

– Ами явно нещо се е случило, щом сега си тук…

– Кръговрат – тъжно сви рамене дядо Стефан. – Печелиш, докато си млад. После трябва да поемеш в друга посока. А и се влюбих. Как да не се влюби човек! Казваше се Мария и беше гимнастичка. Като се усмихнеше, и имах чувството, че в стаята грейва слънце. Оженихме се. Имахме дъщеричка – Мая. Старецът замълча за момент и дискретно се опита да прикрие мокротата, разляла се около очите му. – А аз бях треньор. Имаше турнир в Копенхаген и бях с отбора, когато… е избухнал пожар в къщата ни. Никога няма да си простя, че не бях с тях онази вечер!

– Виж… – неловко започна лекарят, но дядо Стефан махна с ръка, преглътна невидимата тежест в гърлото си и продължи.

– Няма проблем, минало е, не мога да върна времето назад, знам… Но ако можех, щях да изгоря заедно с тях!

– Не говори така…

– Така е! Всичко, което обичах, си отиде в онази нощ. Отиде си и най-важната част от мен. Останаха ми само медалите. Защото те не горят… Не можах да се съвзема след пожара. А когато веднъж започнеш да затъваш, няма измъкване, да знаеш! Всъщност – по-добре е никога да не научаваш… Защото когато се превърнеш в развалина, оставаш сам наистина – без приятели, без роднини… Само ти и кошмарите ти. Които се сбъдват, един по един…

– Съжалявам, че попитах. Не трябваше… – неловко смутолеви лекарят и извърна поглед от бедния стар мъж.

– Доктор…?

– Атанасов.

– Доктор Атанасов, вие сте млад човек още. Ще видите какво ли не по пътя си. Не отклонявайте очи от тази част на живота. Прекалено много хора го правят… Пък и… може би трябваше да разкажа на някого, може би ми остава прекалено малко време до края на собствения ми път…

– А някога… Не ти ли е хрумвало да ги продадеш? Медалите имам предвид. Може би ще закрепиш положението за месец. А един месец е много време. Това може да е добър старт, едно ново начало за някоя нова посока в живота ти…

– Да ги продам?! – изуми се старецът. – Не! Никога! Все едно да продам последната частица от душата си… Впрочем – ще ми ги върнете ли?

– Разбира се – в шкафчето до леглото са – приятелски се усмихна лекарят и дръпна чекмеджето, което се отвори с ръждив стон. Старецът погледна бляскавите медали. Гледа ги дълго, докато тишината в разговора се разтегляше като ластик. Накрая извади един от златните, обкован с лавров венец, копие и топка, и го подаде на младежа. – Но господин Георгиев, какво правите?

– Вземи го, момко. Това е първият медал, който някога получих. Първото ми доказателство, че с труд всичко се постига… и че животът може да е хубав. Давам ти го за човешкото ти отношение към мен… – дядо Стефан се усмихна така, все едно още няколко години бяха смъкнали товара си от раменете му. – А аз не съм се чувствал човек от много време насам…

– Но… нямаше нужда! – доктор Атанасов, обигран още от университета в спазването на строго самообладание, изглеждаше трогнат и развълнуван. – Знаеш ли, дядо, ще се опитам да направя още нещо за теб…

И го направи. Писа на свой приятел, с когото бяха израснали от деца, но по някое време животът ги прати по различни пътища – единия към медицинския факултет, другия към земеделския колеж. Писа, че ще му изпрати читав човек – стар лекоатлет, шампион с голяма душа, но леко болно сърце – за помощник в работата около полето и животните. След като го изписаха от болницата, доктор Атанасов помогна на дядо Стефан да стигне до гарата, качи го на влака, неизменно съпровождан от онзи познат, тих, но постоянен звън… Помаха му през прозореца… и не го видя никога повече. Напролет получи имейл, в който пишеше, че дядо Стефан – този слънчев божи човек – спечелил обичта на цялото село и не отстъпвал по нищо на младите юнаци по нивите, докато една сутрин, преди да тръгнат за сеитба, не се появил за закуска. Качили се до стаята му да го повикат, когато открили, че той си е отишъл завинаги – починал в съня си, поставил ръка върху медалите, лежащи на гърдите му, запечатал завинаги усмивка на лице и поглед, изпълнен с вяра, отправен напред…

Понякога, когато доктор Атанасов вървеше из града, срещаше бездомници, които жално протягаха ръка напред. Пускаше по няколко банкноти в ръцете им и винаги, винаги, когато имаше свободно време, сядаше да размени по някоя човешка приказка с тях. После тръгваше по пътя си и се питаше къде ли е дядо Стефан сега, дали е открил семейството си и дали не тренира някой ангелски отбор? После, на път към болницата, напипваше онзи скъп медал, който винаги носеше в джоба на сакото си, и отговорът идваше сам – част от дядо Стефан винаги щеше да бъде тук… за да го прави по-добър човек…

Яница ХРИСТОВА

 

Няма коментари