Category

Разкази

Разкази

Последната надежда

  • От
  • август 8, 2014
„Последната надежда“ – разказът, достигнал до втората награда във втора възрастова група в конкурса „Душата на един извор“ – 2014 година.
Повече информация за конкурса и за победителите можете да прочетете ето ТУК или да разгледате следващото изображение, което споделям оттам в този пост.
Списък на наградените:
 
Корицата на сборника с наградените творби от тазгодишното издание на конкурса:
 
Откъси от наградените литературни творби от втора възрастова група, изложени в галерия „Жорж Папазов“ в Ямбол по време на церемонията на награждаването:
 
 
 
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари
Разкази

Машина за истории

  • От
  • август 8, 2014

Разказът ми, носител на Специалната награда в изданието от тазгодишния  конкурс за кратък фантастичен разказ по повод годишнина от рождението на Агоп Мелконян. Повече информация за конкурса можете да прочетете в „Сборище на трубадури“ – ето ТУК. 

Обявяването на печелившите разкази – ето ТУК. 

Първата публикация на разказа“Машина за истории“ в сайта през месец май – ето ТУК. От тук е и илюстрацията към текста, за която ще прочетете повече, последвайки този линк.

А от ТУКможете да изтеглите специалния електронен брой на списанието, посветен на най-интересните заглавия от конкурса. 

Приятно четене! 

 

Беше потомствен писател. Името на дядо му се бе издигнало почти до върха на Нобеловите лауреати преди около четиридесет години. После баща му в продължение на цялата си кариера трупа само овации и положителна критика. Някак естествено му се стори да се пробва в този занаят. И се пробва. След първия роман на Алберт критиците бяха очаровани, а читателите нямаха търпение да се запознаят с продължението. След като излезе самото продължение обаче… всички се поотдръпнаха, заявявайки, че дебютът е бил далеч по-обещаващ…

Това беше преди две години. От тогава Алберт не смееше да подаде нов ръкопис в издателството, защото усещаше отговорността, която криеше това действие – на карта бе заложено самото фамилно име и той не искаше да го злепоставя. А усещаше. Усещаше как текстовете му вече не звучат по същия начин. Бяха станали плоски, без емоция, без живец.

Алберт беше, меко казано, отчаян. А както често правят отчаяните хора – търсеше изход на проблема си къде ли не. За това и когато чу онзи слух, се изпълни с неочакван възторг. Из писателските среди се носеше мълвата, че на определен адрес в града всеки, изпаднал в криза, може да открие идея за нов сюжет… Алберт побърза да се измъкне от приема в литературното фоайе и да се стопи в тайнствения нощен мрак…

Адресът беше близо. Вратата се отвори от дребен старец с кръгли очилца.

– Какво ще обича господинът? – небрежно попита и намести лещите на ръбестия си нос.

– Вижте… може да ме сметнете за луд, но чух… научих… че можете да ми продадете Вдъхновение! – реши да не увърта Алберт, и без друго беше достатъчно закъсал творчески.

– Писател ли сте? – усмихна се непознатият, а Алби просто кимна тъжно. – Последвайте ме…

Двамата преминаха през осветения коридор на къщата и заслизаха по мрачните стълби, които водеха към подземието. Мястото беше изпълнено с влага, мъждукаща светлина, която сякаш се боеше да свети по-ярко, и странен, изпълващ тишината с щракане, шум. Накрая пътят им бе препречен от врата – стара, почти разнебитена и едвам държаща се на пантите си. Старецът се обърна към Алберт, кимна му окуражително и отвори вратата…

Помещението бе просторно, огряно от светлина и изпълнено с купища изписани листи – някои събрани в томове, други лековато разпилени. А в центъра на стаята, върху масивна дъбова маса, стоеше Машината. Беше класическа пишеща машина – махагонова на цвят, с лъскави метални букви, които бързо тракаха по белия лист, оставяйки след себе си мастилена следа. И машината пишеше. Пишеше сама…

– За Бога! Какво е това?! – възкликна Алберт и запристъпва към чудесията, накланяйки се, за да я огледа от всички страни.

– Била е тук, когато семейството ми е купило къщата – отвърна старецът. – Като че ли винаги е била тук. И винаги така се е държала. Пише. Независимо от всичко. Дори някак сама си намира листи. Опитахме какво ли не, честна дума. Но не може да бъде спряна, нито унищожена, нито изгорена. Нищо. Понякога пише толкова бързо и щрака толкова силно, че не ни позволява да спим… Знае ли човек – може да е творение, забравено от боговете… – повдигна рамене господинът. – Можете да си изберете ръкопис. Повечето автори обикновено вземат първия, на който се спре погледът им. Считат, че ще им е на късмет.

Алберт не можеше да повярва на очите си. Разходи се из купищата ръкописи, някои от които се извисяваха над собствения му ръст. Взе един в ръце – беше стар, написан на избеляла хартия явно преди доста години, защото, когато го докосна, страниците се зарониха под пръстите му.

– Това е… това е чудо! – Алби остави ръкописа, върна се при стареца и го хвана за раменете, изпълнен с почти налудничав блясък в очите си. – Колко струва? Кажете ми! Просто назовете цена!

– О, момче… обикновено за няколко стотачки ги давам ръкописите, та да може след време пак да се върнеш… – неловко се засмя възрастният мъж и се опита да се измъкне от хватката на писателя.

– Не говоря за ръкописите. Машината! Искам я… – Алберт го пусна и се върна до масата, коленичи пред нея и прокара замечтано пръст по металните извивки на пишещата машина. – Тя е бъдещето ми…

– Наистина ли? Ще я вземете? – попита старецът и въздъхна с облекчение. – С цялото ми семейство ще ви бъдем признателни!

 

Новият роман на Алберт бе приет изключително добре. Критиката беше единодушна, че под майсторското му перо е излязла история, която засенчва трудовете и на баща му, и на дядо му. Хвалеха устремения поток на въображението му, брилянтната фабула, заплетения сюжет. Обещаваха му бляскаво бъдеще – такова, какво приляга на подобен невъздържан и самобитен талант…

 

Алберт заживя спокойно, опиянен от похвали, забравяйки, че всичко си има цена… Понякога слизаше в мазето и проверяваше какво прави машината. А тя винаги пишеше. Винаги. Той разглеждаше историите. Коя от коя по-добри! И после бързо се качваше във всекидневната, за да се обади на издателя си и да го уведоми кога да очаква следващата му успешна чернова.

И така… до една сутрин, малко след поредната премиера. Алби се събуди. Долавяше все още неуморното тракане на машината, което си пробиваше път през тухлите и бетона, та чак до спалнята му. Но далеч по-силен бе настойчивият тропот, който отекваше от входната му врата. Алберт наметна тюркоазения си халат, със самодоволно извезаното „А” на ревера, и тичайки по мраморното стълбище, се опита да въведе ред в разпилените къдрици на косата си.

Спря се на прага, пое си дълбоко дъх и отвори. Пред вратата му се бе събрала многочислена тълпа. И въпреки че всеки държеше по един том от последните му книги, като че ли не беше от почитатели, които очакват автограф.

– Ти! – мъж на средна възраст го изгледа гневно и заби показалец в гърдите му. – Как смееш да описваш живота ми! Наглец! Дори имената не си си направил труда да смениш!

– И моите сънищата… – обади се някой зад него.

– И мечтите ми… – допълни трети, преди навалицата да избухне в приказки и разправии, отправени все към писателя.

Алберт изплашено заотстъпва назад, но множеството запристъпва към него, очаквайки отговори и обяснения. А там, недалеч под тях, се долавяше неуморното щракане на пишещата машина…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Разкази

Колкото човешка длан

  • От
  • април 27, 2014
Велико Търново е град, в който няма как да не се влюбиш. А ако се случи така, че живееш за известно време там, част от сърцето ти завинаги ще остане в болярската столица… Когато дойде време да си тръгна от това вълшебно място и да продължа живота си напред, нямаше какво друго да му подаря – освен думи и любов…  Думите са опаковани в разказ. Писан в началото на втори курс от студентските ми години.  Публикуван е ето ТУК малко преди церемонията по дипломирането ми като бакалавър. 

 

Вървях по горещите камъни и блажено се наслаждавах на летния ден. Слънцето озаряваше града и Царевец сияеше с цялата си красота. Покрай пръстите ми, подаващи се извън сандалите, притичваха малки гущерчета – с големи, любопитни очи. Запитах се дали и преди векове те, гущерчетата, са били толкова безсрашни и са се приближавали така смело до хората?…

…И изведнъж го видях – там, до Балдуиновата кула, морно облегнал ръце върху каменния зид, стоеше той… Самият цар Калоян! Бях сигурна, че сънувам… Не, не – надявах се да сънувам! Защото в противен случай това бе лудост!

Приближих се плахо. Огледах го. Ами… беше същият – като на изображенията в учебника по история. Недоверчиво протегнах ръка към него и докоснах ризницата му. Хм, вярно, беше напълно истински! Металните нишки изскрибуцаха под пръстите ми. Той, усетил присъствието ми, бавно се обърна към мен. Сивите му очи (не помня в учебниците да е пишело дали очите му са сиви) ме пронизаха и аз се почувствах така, все едно съм малко дете, уловено да върши пакост…

– Момиче, как се осмеляваш да нарушаваш покоя ми? – хладно попита царят.

– Не, не исках… – отговорих изплашено и отстъпих крачка назад. Щях да избягам…, но след миг се върнах на същото място – твърдо решена да задавам въпроси. Все пак не всеки ден срещаш личност от историята, нали? – Но… Вие изглеждате уморен?

Той отново ме погледна. Но вече в очите му нямаше гняв и раздразнение. Бе останала само умората.

– Да, права си… уморен съм – отговори царят и отново зарея поглед в синия безкрай. – Но въздухът тук ми дава нови сили. Само като поема дъх и душата ми се изпълва със смелост. Знам, просто знам, че всичко си струва, всяка битка, всяка жертва… Виж – той ми посочи с ръка обширния наниз от хълмове, потънали в гъсти гори, които обграждаха местността, – тази земя, тази божествена красота…

Замълча. Сведе поглед и го разходи по Янтра, която лъкатушеше покрай хълма и днес блестеше по особен начин сред знойната горещина. Около нас минаха няколко млади болярки, облечени с везани носии, и почтително се поклониха на царя.

– И всичко това е наше, българско е. Разбирам ги… – каза след миг. – Разбирам враговете ни. Те искат да сложат ръка на това райско кътче. Но знаеш ли – Калоян се обърна към мен, – най-голямото ни богатство… то се намира тук… – постави пръст върху лявата ми страна, върху сърцето ми. – Това е нещото, което ни прави българи! Нещото, което никой не може да ни вземе! Тук е силата ни… и тя ни прави непобедими! Понякога… – царят въздъхна. – … се питам дали постъпвам правилно.

– Защо? – осмелих се попитам аз. – В историята вие ще останете като един от най-добрите ни царе!

– Така ли мислиш? – Калоян иронично се усмихна.

Да мисля ли?! Бога ми, аз явно идвах от бъдещето – бях уверена в това! Но… нямаше как да му го кажа, нали? Беше немислимо да ми повярва.

– Да – просто се съгласих. – Така мисля. Наистина.

– Дано да си права. Всеки иска да го запомнят с добро – царят тъжно се усмихна. – А не с дадените жертви и претърпените поражения, не с битките… а само с победите…

Беше прав, разбра се. Но такава е била епохата, в която е живял – време, в което ако не вземаш решенията си с твърда ръка в името на каузата и народа си, си бил… обречен да не стигнеш до никъде, да разочароваш тези, които вярват в теб… и да ги оставиш в чужди ръце, които да си играят със съдбата им. Навярно цялата тази отговорност тежеше непосилно много. Навярно тя го уморяваше повече от въртенето на меча на бойното поле.

Замислих се още, че ако цар Калоян знаеше от какво време идвам аз, може би много щеше да се срамува… от нас, от собствения си народ. И от там мислите ми се изредиха една след друга, все тежки и подтискащи…

– Момиче, защо плачеш? – царят се взираше в мен, а аз, отнесена в размишления, напълно бях забравила, че той стои пред мен.

– Просто се запитах… – изхлипах аз, – какво би станало, ако всичко, което вършите, се окаже напразно?

– Никога няма да бъде напразно – Калоян се усмихна. – Докато все още някой помни, до последния човек, носещ българското в себе си… А и не е важно какво ще се случи след време, нали така говорят философите, важното е какво правим тук и сега. Това е единственото, което имаме – сегашния миг, в който само можем да дадем най-доброто от себе си.

– Така ли вдъхновявате войните? – попитах.

– Не, те тръгват вдъхновени след мен. Защото знаят за какво се бият – за себе си, за семействата си, за родината. Понякога, когато съм разколебан, сам си припомням тези неща. И вечер, всяка вечер, сънувам родното синьо небе, надвиснало като копринен балдахин над двореца ми. Сънувам песните на птиците, които огласят горите ни. Сънувам красивите ни момичета, тичащи из Търновград с ръчно ушитите си носии. Сънувам звука на балканските ни гайди, изпълващи въздуха не само с ритъм, а и с магия. Сънувам извити кръшни хора… и щастливи българи. И тогава… – царят се обърна към мен, изпълнен с гордост. – Тогава умората ми изчезва. Десницата ми става твърда като скала. Решенията ми се избистрят – ясни като изворна вода. И знам, че имам всичко необходимо… и не скланям глава.

– Чувала ли си, че човешкото ти сърце е голямо толкова, колкото е голяма ръката ти, свита в юмрук? – продължи след малко царят. – Не звучи ли някак… магическо?

– Ами… – отроних аз, – не знам… Това май е просто биология…

– Биология ли? – озадачено повтори Калоян. – Не, не е просто биология…- той измъкна нещо изпод ризницата си и ми го показа. – На какво ти прилича това?

Огледах вързопчето пред мен. Приличаше на малка кожена кесия. Владетелят леко дръпна връвките и аз видях, че е пълна с пръст.

– Но… какво е това? Защо носите пръст със себе си?

– Това не е просто пръст, дете. Това е земя. Земя, голяма колкото човешка длан. Българска е, от тук, от Царевец. Нося я винаги със себе си, за да ми напомня кой съм и от къде идвам… и къде ще се връщам винаги. – Той се усмихна отново. – Голяма е толкова, колкото е голямо сърцето ми…

Подаде ми кисийката. Аз я поех така, все едно държа светиня.

– Ти си още много млада. Знам, че когато си млад, си често объркан и не знаеш по кой път да поемеш. Задръж я. Нека тя ти бъде дар от мен и да ти показва правилната посока, когато сърцето ти не знае на къде да поеме…

– Благодаря ви! Толкова много ви благодаря! За всичко! За целия този разговор и…

Цар Калоян ми се усмихна. За последно…

… и отворих очи. В мен се взираше малко зелено гущерче със сивите си очички. Сиви? Като на Калоян…

Аз лежах върху каменната пътека до Балдуиновата кула. Като че ли целият Царевец бе притихнал.

Опитах се да се изправя. Тогава ги видях. Всички се бяха надвесили над мен. Пребледнели, уплашени.

– Girl, are you ОК? – попита ме една непозната русокоса жена. Беше от английската група туристи, с които се разминах малко преди… да се срещна с цар Калоян.

– Да, да – отговорих бързо и се опитах да стана.

– Стой, стой! Не мърдай! – спря ме екскурзоводът им. – Идва линейка насам. Когато пристигне, ние ще ти помогнем да станеш. Искаш ли вода?

– Не, добре съм! – отказах. – Какво се е случило?

– Както си вървя пред нас и се строполи на земята. Прекалено топло е днес. Може би си получила топлинен удар – обясни ми момчето. – Удари ли си нещо?

– Аз… мисля, че не… – бях объркана. Нима всичко, което бях изживяла, беше само една халюцинация, породена от слънцето?! – Ами… цар Калоян?

– Какво за него? – изненада се екскурзоводът. – Да, аз тъкмо разказвах историята му на туристите, когато… Всички ние се изплашихме и дойдохме да видим как си.

Огледах голямата група британци. Често в старата столица се разминавах с туристи от различни страни. Всички те бяха очаровани от красотата на страната ни, пленени от богатата ни история и впечатлени от културата и манталитета ни. Но като че ли днес за пръв път осъзнах наистина какво означава това. Ние живеем в късче от Рая и наричаме този Рай дом. А мнозина идват у дома, само за да му се порадват… и споменът за това, че са били тук, носят със себе си цял живот. А ние… ние сме благословени. Защото живеем в Рая.

Изправих се и изтупах праха от дрехите си. Е, явно срещата ми с любимия цар бе само една илюзия, само сън, плод на богатото ми въображение… Какво пък? Беше хубав, запомнящ се сън…

Унесена в мисли, едва сега усетих, че нещо тежи в ръката ми. Погледнах надолу. Бе кожена кесийка. Нещо в мен трепна. С разтреперани пръсти отхлабих връзките. Предчувствах, знаех, че в кесията има пръст… Пръст от моята земя… Земя, колкото човешка длан… толкова голяма, колкото е голямо сърцето ми…

Яница ХРИСТОВА 

Няма коментари
Разкази

Обицата на непознатата

  • От
  • ноември 7, 2013

Слънцето надничаше през запрашения прозорец, а лъчите се заиграваха с дантеленото перде и се разпиляваха по стената, боядисана в приятния мек нюанс на охра. Възрастната жена се загледа навън. Обичаше есенните залези и тихата меланхолия, която идваше заедно с тях. Едва доловима въздишка се изтръгна от устните й, след което тя се обърна към съпруга си, сгушен в меката завивка върху старата им спалня. Напоследък ревматизмът му се обаждаше и той предпочиташе да прекарва по-голямата част от деня тук – сякаш се чувстваше спокоен, че не пречи на никого с болежките си. Макар че от години живееха само двамата.

– Иване, искаш ли да направя чай? Това есенно време ме кара да си мисля само за чай с аромат на билки и канелени бисквити.

– Е, Танче, кога съм имал сили да устоя на твоя чай? Ама и медец да му сложиш, и то повечко така… – засмя се старецът.

Таня само тихо се усмихна. Излезе от стаята и след тридесетина минути се върна с поднос в ръце: с две порцеланови чашки, от които се издигаше ароматна пара, и чиния с кръгли канелени курабийки. В стаята вече цареше здрач, слънчевите лъчи се бяха изнизали неусетно, обагряйки небето в пурпурно. Жената щракна копчето на лампата и от стария стъклен абажур се разля изкуствена жълта светлина.

Иван се отмести леко, правейки място на Таня до себе си. Тя остави подноса на нощното шкафче и седна до съпруга си, тъжно взирайки се в уморените му очи, в лицето му, набраздено вече от десетки бръчици, в косата му, посивяла с годините. Отново я налегна меланхолия, отново тиха въздишка разпръсна тишината в стаята.

– Какво има? – попита дядото, пресягайки се към едната чаша с чай, която се разклати в треперещите му ръце, огласяйки здрача със звън от порцелан. Таня бързо се присегна, за да му помогне, а той я погледна безмълвно – с огромна благодарност, отразена в изумрудения блясък на очите му.

– Нищо, Ванко. Нищо. Калина се обажда днес… Добре е, каза. Започнала е втора работа. И е срещнала някакъв… Джон. – последната дума, толкова наситена с неприязън, сякаш трудно се измъкна от устните на бабата. – Не разбирам защо им беше на Румен и Надя да я пускат чак там да ходи. Какво им беше на нашите университети? Ама не – тя в Щатите искала, да лети със самолет искала, да види океана искала, не знам си още какво искала…

– Танче… – Иван постави ръка на коляното й. – Младост. Можеш ли да я спреш? Спомни си и ти каква беше на младини. Истинска лудетина! Ако онова време, нашето, беше по-различно… Ехе, сигурно и по-далеч от внучка си щеше са искаш да стигнеш. И сигурно щеше да го направиш. И никой нямаше да може да те спре. Което ме подсеща… – той закачливо се усмихна. – Ето от къде може би Калина е наследила този упоритост и твърдоглавие…

Таня се засмя. Уморен, старчески смях, който накара бръчиците по собственото й лице да затанцуват.

– Но вече не сме млади, Ванко. Не сме… Малко ни остава до края. Пък те ни оставиха сами. Внучето е на хиляди километри, децата са в големия град… А на нас какво ни остава? Самота! Само самота…

– Стига с тези мрачни мисли, Таня! – строго каза дядото, а тя го погледна така, сякаш без думи му казваше: „Знам. Знам, че и ти си го мислиш. Всяка вечер, когато в тъмнината костите те болят, когато ти е трудно да заспиш, когато ме гледаш как ти помагам с чашата с чай…“ – Виж… – започна той, вече по-меко – Така е. Навярно е така, но… какъв живот само, а? Какъв живот… – нотки на замечтаност се прокраднаха в гласа му. – Пълноценен беше. И още е! Как живяхме, как се борехме за мечтите си – със зъби и нокти. В онези времена! И ето, с гордост можем да си тръгнем от тук. Отгледахме една прекрасна дъщеря, имаме страхотна внучка, създадохме дом, не подвивахме крак и работихме здраво, пътувахме, излизахме с приятели… И се срещнахме, Танче! Срещнахме се! Знаеш ли колко хора не се срещат? Не откриват човека, с когото искат да остареят, с когото има смисъл да остареят… А ние се срещнахме. Аз те срещнах! – той се протегна и хвана ръката й в своята. – И това направи живота ми смислен…

Тя не каза нищо. Сведе глава и се опита да преглътне сълзите си, които издайнически щяха да се претърколят по лицето й.

– Но, знаеш ли, аз трябва… – гласът му се промени. Стана тревожен и напрегнат, някак виновен и смутен. Таня вдигна очи към него, но той нямаше сили да я погледне. – … да ти призная нещо. – каза, загледан през прозореца навън, от където вече надничаха първите звезди. – Нещо, което пазя цял живот в себе си и тази тайна вече ми тежи. Прекалено тежка е, за да я отнеса с мен в отвъдното.

– Иване! Какви ги говориш?! – скастри го бабата. – Пък после аз съм имала мрачни мисли…

– Не, не, почакай, изслушай ме – той се обърна към нея. Очите му блестяха – особен плам на вълнение, който тя никога не беше виждала в тях. – Обичам те, Таня, и винаги ще те обичам и ще бъда благодарен на боговете, че те срещнах и пътищата ни се пресякоха… Но трябва да ти кажа, че през всички тези години, аз… не бях особено добър съпруг.

– Моля?! – жената грубо отскубна ръката си от дланите на Иван, а в тона й се улавяше намек за гръмотевици. – Какви ги говориш?!

– Не, не е това, което си мислиш, но…

– Но?! – нетърпеливо повтори Таня.

– Случи се преди да те срещна… – мъжът въздъхна и затърси нещо из джоба на плетената си жилетка. – Виж. – разтвори ръката си пред старата жена, която ахна от изненада. – Открих я в деня преди да се запознаем. Блещукаше на паважа пред закусвалнята до светофарите. Беше толкова красива, че се наведох да я взема. Виж, виж като я наклониш, как се сменят всички цветове, все едно е изтъкана от небе и от светлина!

Жената с треперещи пръсти пое обицата, разглеждайки я внимателно. Беше синя и отрупана със звезди.

– Първо на шега се питах на кого ли е била… После започнах да си представям момичето, което я е носило, преди да я изгуби. Представях си я винаги една и съща, Таня. Винаги. Млада, устремена напред, с потрепващи къдрици при всяка нейна крачка, с толкова зелени и изпълнени с плам очи, че да ти се подкосят коленете… И в един момент, Танче, аз… я обикнах. Обикнах я такава. Нереална и далечна, като блян… Но ми беше хубаво да я срещам, там някъде, сред мечтите ми. И ми беше хубаво да имам нещо нейно в себе си, все едно това я правеше с една степен по-истинска, по-възможна. За това и винаги носех обицата с мен. Винаги.

– Нито веднъж не съм я виждала през всички тези години… – промълви старицата.

– Не исках да я виждаш. Не и до сега. Имах чувството, че… това е грях, който извършвам пред теб. Че е неморално и безумно от моя страна. Че… не те заслужавам. Защото, знаеш ли, аз си пожелах – още в първи миг, в който я видях – си пожелах да открия момичето, на което е принадлежала! И след като те срещнах, прости ми, понякога пак си го пожелавах…

Жената се усмихна тъжно. Подаде изгубената синя обеца на съпруга си и се изправи.

– Танче, съжалявам! Винаги ще се чувствам виновен… Но ти… защо ме гледаш така? Сърдиш ли ми се?

– Не, не ти се сърдя – прошепна старицата, надвеси се над Иван и го целуна по челото. – Просто те обичам!

След тези думи побърза да излезе със ситни стъпки от стаята. Знаеше, че той ще бъде прекалено изненадан и за известно време няма да знае как да й отговори. А междувременно тя трябваше да се махне от там. За да не позволи на сълзите си да я задушат, за да не позволи на вълнението си да отнеме красивия блян, с който е живял любимият й години, години наред.

Все пак какво друго му оставаше? Днес, в края на есента? Когато освен самотата и себе си, двамата нямаха нищо друго? Днес, когато пътят им клонеше към своя край, когато децата им бяха поели по своя собствен път, когато приятелите им навярно вече ги очакваха в други, далечни светове. Днес, когато той й призна, че я обича, че винаги я е обичал повече, много повече, отколкото сам подозира…

Таня се спря пред стария дъбов шкаф в хола. Там, в най-долното чекмедже, държеше онази прашна кутия, в която избеляваха първите любовни писма от Иван, в която стоеше албумът от сватбата им, първата грамота на Таня от училище и първите ръкавички на Калинчето, с които я изписаха от детския дом… Същата кутия, в която бе прибрала и онази синя обица, след като изгуби втората от комплекта преди повече от 40 години – в деня, преди да открие човека, с когото Съдбата бе решила остареят заедно…

Яница ХРИСТОВА

 

Няма коментари
Разкази

Животът такъв, какъвто можеше да бъде

  • От
  • юни 10, 2013


Младата журналистка се настани в мекото кресло срещу бюрото на лекаря, обляно в изкуствената светлина на луминесцентните лампи, включи диктофона си и го постави на плота по между им. Мъжът се усмихна самодоволно е се надвеси напред, докосвайки връхчетата на пръстите си над писалището.

– Доктор Смиренов, – момичето се прокашля неловко и провери дали устройството записва разговора им, – благодарим ви, че се съгласихте да ви интервюирам за последния онлайн бюлетин на нашето списание за тази година.

– И за това столетие! – допълни лекарят. – Трябва да изпратим ХХІ век подобаващо! Все пак това е векът, в  който цивилизацията ни достигна неподозирани технологични върхове и направи дори и немислимото възможно! Благодарение на времето, в което съм се родил, имам шанса да развивам методите си на работа и да бъда полезен за обществото. Тази мисъл изпълва дните ми напоследък. Мисля си, че ако се бях появил в друго столетие, щях да пропилея потенциала си…

– Усещам, че това е намек за новото ви изобретение. Знам, че нашите читатели нямат търпение да научат малко повече за него. „Животопис”? Нали така го бяхте кръстили?

– Да, точно така. Базирах се на идеята, че механизмът ми показва живота не такъв, какъвто е, а какъвто е възможно да бъде. Описва различни възможности на различни животи, на индивидуални съдби. И това го прави по своята същност уникално явление!

– Как ви хрумна идеята за него? Какво ви мотивира? Според проучването, което направих, и според електронните писма, които всеки ден засипват редакцията ни, „Животопис” е едно както гениално, така и много опасно откритие.

– Вижте… аз съм на 51 години,  роден съм в средата на века. Докато растях, все още имаше книги, които бяха част от нашия живот. Те ме възпитаха да бъда човека, който съм сега. В тях за пръв път се сблъсках с научната фантастика. За пръв път срещнах изобретения, които не съществуваха все още. Но днес са реалност. В една от книгите четох дори за подобна идея на моята, но тя по същество доста се различава от това, което направих аз. Още повече, че историята е писана преди повече от век и половина – тогава е била само фантазия, но днес е необходимост. Заради засилващата се вълна на масова депресия из страната. А и не само – това е световно явление. Има различни хипотези защо хората вече не са щастливи. Предполагам, че е защото имат натоварено ежедневие, прекарано във фабрики, фирми и миньорски заводи, където не са обградени с други хора, а с машини, роботи и компютри. Мисля и че времето оказва влияние – работниците са затворени по цял ден, не виждат слънцето, а естествената светлина е много важна за духовния баланс. Но такова е положението – днес има повече удоволствия за консуматора, за които, разбира се, трябват повече пари, а за повече пари, трябва да се работи повече. Разбирам. Но това поставя всички в омагьосан кръг. И когато кръгът се обтегне, когато тъгата и недоволството им започнат да ги задушават, се появява необходимостта от помощ. Необходимостта от „Животопис”. Не си мислете, че говоря празни приказки. Прекарал съм дълги години в изучаването на човешката душа. Дори имам магистърска степен по психоанализа. Но… знаете, светът много бързо започна да се променя. Всички около мен ми натякваха, че само с това образование няма да си намеря никаква работа, защото грижата за душата вече не е приоритет. Може би са били прави. За това и се преориентирах към изследване на развитието на техниката, на дигиталния свят и на новите електронни възможности. Съдейки по постигнатите резултати само от последната година, тоест откакто заработи „Животопис”, смятам, че комбинацията е повече от сполучлива.

– Доста любопитна информация дадохте, доктор Смиренов. Но дали все пак бихте могъл да обясните как точно работи изобретението ви?

– Всъщност е много просто. „Животопис” е основан на съвременните възможности на изкуствения интелект, вграден в операционната система на обслужващия ни компютър, както и на технологията на 3D изображенията, придобила широка популярност още в края на миналия век. Помня и как веднъж, след работа, вървях покрай алеята със соларни студия в града… И се замислих за самата идея – че след целия работен ден, работниците често посещават някое соларно студио, затварят се в една тясна ковчегоподобна кутийка, въобразяват си, че това може да компенсира истинските слънчеви лъчи и с придобития изкуствен тен заблуждават себе си и околните, че са здрави и всичко с тях е наред… Мисля, че това ме провокира най-много. „Животопис” се състои от няколко много важни компонента. Първо – пациентът, който дойде при мен, попълва своята лична житейска карта онлайн. В нея описва настоящия си живот, проблемите, болките и мечтите си. Изкуственият интелект обработва данните и подготвя индивидуален план-сценарии за конкретния пациент. След като тези стъпки са преминати, пациентът отделя един свободен ден, който прекарва в специална зала, изолирана от шум и външна светлина. Попадайки в залата, компютърът задейства  предварително обработения сценарии, които оживява пред очите на пациента и го потапя в света, в който винаги е искал да живее. Може да се разхожда из миналото и бъдещето, да се среща със съществуващи и несъществуващи личности, да говори с тях и те да му отговарят така, както ако наистина биха могли да бъдат там, с него! Осъзнавате ли значимостта на това откритие? Един ден, цял ден, изживян в света на мечтите ти, онези, лично твоите?

– Да, да… – неуверено кимна младото момиче. – Но, докторе, като оставим настрана безспорно изкушаващите страни на „Животопис”, както вече споменах, той е едно доста… опасно творение. Предполагам знаете какво посочват социологическите проучвания? – момичето си позволи бегъл поглед по лицето на Смиренов, който се опитваше да изглежда все така уверен, но няколко бръчици на тревога набраздиха челото му. – А именно, че около 90% от вашите пациенти отказват да се върнат в реалния свят? И попадат или в санаториуми и клиники за душевно болни… или прибягват към последния, фатален изход от този живот… Не са единици и случаите, при които пациентите ви се пристрастяват към илюзията, която създава „Животопис”, а таксата за еднодневния сеанс е доста висока… Те задлъжняват, вземат заеми от кредитните центрове, които никога няма да успеят да върнат и така ги завещават на децата си, водейки ги им труден и тежък живот…  Това не ви ли кара да мислите, че трябва да преустановите дейността на клиниката и лабораторията си?

– Аз… аз… – мъжът изглеждаше объркан. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от силата, с която беше събрал ръцете си върху бюрото. – Вижте… Аз не нося отговорност за това. Нали? Все пак не съм поканил никого насила, пациентите са идвали тук сами, водени от нуждата за помощ и подкрепа… Знам, че таблоидите ме обвиняват, че съм алчен и съм създал „Животопис”, за да забогатея бързо и лесно… Но не е… не съм такъв. Нали? Просто мечтите струват скъпо. Винаги е било така. Понякога хората цял живот се мъчат да достигнат един миг, един-единствен миг!, щастие… А аз им предоставям шанса да изживеят цял ден! Цял ден!

– Не звучите много убедително, доктор Смиренов. – Журналистката тъжно се усмихна. – Вие сте по-наясно от всички останали, че това щастие е илюзорно.

– Нима всяко щастие не е такова? – отвърна лекарят, възвръщайки твърдостта и увереността в гласа си.

– Може би… – момичето безизразно повдигна рамене. – Но щом е така, как си обяснявате смъртните случай при вашите пациенти? Защо се стига до там, при условие, че „Животопис” е създаден, за да помага и да лекува депресията, а не да я задълбочава?

– Вижте… Аз все пак съм само учен, не съм някое божество, в което днес и без друго никой не вярва. Мога само да гадая. Предполагам, че е необходима сила на духа, за да понесеш щастието, когато то се стовари върху теб. А може би… знам ли… може би те просто са разочаровани, че действителността, че самият живот, не е такъв, какъвто можеше да бъде…

– А как…

– Почакайте, почакайте! – доктор Смиренов стана от мястото си и недоволно размаха ръце. – Виждам, че подхождате пренебрежително към „Животопис” и улавям нападките и упрека в гласа ви! Не съм се съгласил да давам интервю при тези обстоятелства! Не ми се вижда редно! Отказвам!

– Доктор Смиренов… – журналистката тревожно се взря в ядосания лекар и тонът й се смекчи, връщайки я към плахата неувереност от началото на разговора. Това интервю беше важно за списанието, тя го знаеше най-добре, не можеше точно в навечерието на Нова година да обърка всичко. – Не, моля ви, нека започнем от начало…

– Не, късно е! При този непрофесионализъм, не заслужавате компромис от моя страна! – Смиренов  закрачи нервно покрай бюрото си. – Но знаете ли… Защо не изпробвате сама „Животопис”? Може би така ще успеете да обрисувате автентично действието му за читателите и няма да сте толкова скептична. – Той се ухили доволен от споходилата го идея и надменно изгледа уплашеното момиче, което се взираше в него с ококорените си сини очи. – Какво? Да не би това да ви притеснява?

– Аз… аз не мисля, че е редно… – смутолеви журналистката и напрегнато се вкопчи в облегалката на креслото си. – Не съм подготвена…

– О… – Смиренов  се приближи към нея. – Какво има да подготвяте? Нима в редакцията не ви претоварват с работа? Дори и днес? В навечерието на празника вие работите, работите, работите… И вие сте като всички други работници, признайте си – робиня сте на времето… Нима не сте искала друг живот? Нима не сте си представяла младините и зрелостта си по различен начин? Вероятно сте си мечтала за нещо… нещо, свързано с пътувания, със срещи, с любов, приятели… Но нещата са се пообъркали малко, а? – той замълча, а от очите на младата журналистка се стичаха сълзи. – Елате с мен до „Животопис”. Ще зърнете мечтите си, обещавам. За миг ще са само ваши…

Момичето, лишено все едно от всякаква воля, се изправи и последва доктора към изхода на кабинета. Пред вратата се спря и прикова в него навлажнените си сини очи.

– Вие… вие някога подлагал ли сте се на този тест със собственото си творение?

– Аз ли? – лекарят се изненада се от въпроса. – Не!

– Защо?

– Хм… Може би защото ме е страх какво ще видя… и какво ще почувствам…

– Но аз… и пациентите….

– Не се тревожете! Помислете само за читателите? Това ще бъде материалът на живота ви!

Вратата се затвори с щракване след тях. На бюрото, под натрапващата се светлина от луминесцентните лампи, остана само да премигва включеният диктофон, запаметяващ тишината  от празния кабинет…

 

Яница ХРИСТОВА
Няма коментари
Разкази

Очите на майката

  • От
  • февруари 17, 2013


Бяха легнали една срещу друга, както всяка нощ, на двете ъглови легла, сгушени в дъното на стаята. Детето протегна ръка и докосна пръстите на майка си. Жената се усмихна в полумрака и пое леко ръчичката му в своята.

– Защо не спиш, Доре?

– Мамо, мисля си… – прошепна момиченцето. – Аз… дали някога ще бъда като другите деца?

Сърцето на майката тревожно се сви и прескочи един удар. Тя се изправи, облягайки се на лакът. Притихна. Преглътна тежестта в гърлото си и каза:

– Не ти трябва да си като другите, Доренце, ти си специална…

– Не искам да съм специална, мамо… Искам да съм като тях! Искам да не ме сочат с пръст по улицата и да не ми се примисват… Искам да си играят с мен, да ме разбират… Искам да мога да тичам с тях и да се смеем… Искам да бъда красива, мамо…

– Но ти и сега си, миличка! – отвърна жената, а гласът й стана тих и пропит с болка. – Ти си най-красивото дете на света и аз много те обичам!

– Не съм красива, мамо! Днес чух децата пред блока… те казаха, че съм страшна…  И аз бях страшна, мамо! Сигурна съм! Видях го в погледите им…

– Не е така, Доренце! Те просто нямат очи за твоята красота, защото тези очи са специални, вълшебни са. Това са очите на майката… Аз ги имам. И те гледам с тях всеки ден. И когато те погледна, виждам само едно прекрасно момиченце, което ще порасне силно, здраво и красиво и пред което целият свят ще коленичи…

– Наистина ли, мамо?

– Наистина, Доренце!

– А аз ще имам ли такива очи някой ден?

– Ще имаш… Някой ден. Когато и ти имаш деца, ще ги гледаш със същите тези очи…

– А децата от блока? Те ще имат ли такива вълшебни очи?

– Ще имат… когато и те имат свои деца. И тогава ще разберат. Ще разберат теб. Ще разберат и мен. Ще разберат колко специална си всъщност!

– А много ли време има до този някой ден, мамо?

– Ами… да, Доренце, има години до него…

– А, мамо, докато дойде този ден, аз дали ще мога да бъда все пак като другите деца?…

Въпросът увисна във въздуха. Само за миг. Майката потъна само за миг в тишината, защото вече знаеше, че когато мълчи по-дълго, Доренцето започва да се съмнява в думите й.

– Ще бъдеш! – каза. Надвеси се над леглото на дъщеря си и я целуна по челото. – А сега заспивай, Доренце, става късно вече…

Детето тежко въздъхна и се сгуши в завивката си. Още държеше ръката на майка си, но когато се унесе в дълбок сън, пръстчетата отпуснаха хватката си и ръчичката увисна в празното пространство между двете легла. Майката още не спеше. Нежно хвана ръчичката и я мушна на топло под одеала. Постоя за миг загледана през здрача в Дорето. Сърцето й се сви от майчинска тревога. Знаеше, че преди малко й обеща нещо невъзможно… Защото тя, Дорето, бе различна и винаги щеше да бъде, просто така бе родена. Специална. Крехка. Бледа, с изтънялата си кожа и изпъкнали скули, тънка и чуплива. Защото беше… болничка. И майката знаеше, че времето е безсилно и онзи някой ден може и никога да не дойде… А онзи, другият, страшният ден, който щеше да ги раздели завинаги, тихо се просмукваше в премълчаните думи на лекарите от различните клиники…

След още няколко минути майката се отпусна върху възглавницата си, заслушана в равномерното дишане на Дорето и загледана в безкрайната дълбока тъмнина на тавана. И едва сега позволи на онези издайнически сълзи да се претърколят от майчинските й очи…

Яница ХРИСТОВА 
П.С.: Разказът е публикуван във в. „Труд“ (февруари, 2013г.)
Няма коментари
Нещата от живота Разкази

Малкото човече

  • От
  • февруари 14, 2013


 Вървях отново по мрачните и сиви улици на прашния град. Небето бе придобило страховит тъмен цвят, който обещаваше дъжд. Около мен вятърът разнасяше опадали есенни листа и разрошваше косата ми. Вървях, потънала в мисли от монотонното си ежедневие и не виждах –по-точно не забелязвах –света около мен.

           Изведнъж нещо прикова вниманието ми  толкова силно, че дори се изплаших. Само на няколко крачки от мен една жена шамороса детето си и то се разплака. И жената и детето бяха в окаяно състояние – слаби, мръсни, със стари и износени дрехи. Докато седях и гледах безучастно последва втори шамар, а малкото човече изпищя от болка. Искаше ми се да отида и да кажа на лошата майка „Спри!”, но така и не го направих. Никой от хората, които минаваха по главната улица, не го направи. Може би с право – това бе проблем само на тази жена и на това дете, кого другиго трябваше да засяга?! И все пак се изненадах от бездушието на околните . . . и от своето собствено бездушие . . .

Отдалечих се от това място, като се опитвах да не мисля за чувството на вина, което се загнезди в сърцето ми. В ума ми изплува спомен. Бях виждала това дете и майка му преди. Те просеха почти всеки ден по главната улица, а аз никога не им бях дала дори и монета. Странно – дори не ги и забелязвах, когато минавах покрай тях. „И моят живот не е по-лек” мислех си, докато ги подминавах. Моят живот . . . О, колко хубав бе моят живот в сравнение с техния! Имах всичко, което може да накара един човек да се почувства щастлив. А колко често забравях да бъда благодарна за това, което ми е дал живота . . .

Седнах на една пейка и няколко сълзи се стекоха по бузата ми. Не бях виновна, че те нямат това, което имам аз, нали?! И все пак се чувствах гузна . . .

Една ръка докосна рамото ми. Аз се обърнах. Срещу мен стоеше  малкото човече, гледаше ме с големите си сини очи, а лицето му все още бе зечервено от майчините шамари. Взех портмонето си и  додох на детето няколкото банкноти и монетите, които намерих в него. Малкото човече прибра с благодарност парите в скъсаните си дрехи. Продължи да стои до мен и да ме гледа. „Не плачи!” каза с детския си глас.

Но моите сълзи дори станаха повече. Как беше възможно това малко чавече, изстрадало толкова много през краткия си живот, да има място в душата си и за болката на другите? Как беше възможно да изпитва състрадание към мен – една непозната, която до вчера дори не го забелязваше? Погледнах го отново, а детето стоеше и ме гледаше с милите си и добронамерени очи. И изведнъж се запитах – кой всъщност е малко човече:

                                                               то или аз . . .

Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Разказът е публикуван в ноемврийски брой на в. „Труд“ от 2007 година. Поместен е и в учебник по български език за 7 клас на издателство „Булвест 2000“. 

Няма коментари
Разкази

Ръката на времето

  • От
  • декември 28, 2012

Беше краят на септември. Небето бе притъмняло и предвещаваше буря. А аз стоях до езерото извън града, захвърлил колелото си върху изсъхналата трева на поляната. Вятърът шумеше в златистите листа на дървото над мен и преминаваше покрай ушите ми като шепот на отдавна забравени богове.

Хвърлях камъчета във водата и унило гледах как потъват в безкрайната водна шир. Не знам колко точно съм стоял там. Когато човек се самосъжалява, губи представа за времето…

Но първо, как можах да забравя, трябва да ви се представя! Казват ми Алекс (от Александър, сещате се). На дванадесет години съм. Чудна възраст, няма що! И може би си мислите, че няма за какво толкова да се тревожа на тези години. Е, може би щяхте да бъдете прави, ако баща ми не беше астрофизик…

По принцип – нищо страшно и лошо няма в астрофизиката. Стоиш си вечер в тихата обсерватория, гледаш си звездите, чертаеш карти, похапваш от печените картофи, дето жена ти ти ги е оставила до телескопа. Идилия!

Идилия беше. До преди няколко седмици.

В средата на август баща ми завърши научните проекти, по които работеше от години насам. На каква тема бяха – не мога да кажа със сигурност, защото винаги, когато надзъртах в книжата му, срещах прекалено дълги и трудни думи (но май беше нещо свързано лунното сияние). И, горд, замина за Тулуза да защити труда си на престижна международна конференция.

Върна се у дома като болен. С едни ей-такива големи очи. Не спеше, не ядеше, само стоеше и зяпаше през този проклет телескоп!

Чул от някакви естонки, че по последни наблюдения се очаква нещо много страховито в края на годината. Нещо, което можело да предизвика края на света…

Да, като чух това и аз се сетих за календара на маите. Толкова шум покрай него се вдигна… Календар, писан преди стотици години, свършва мистично на 21 декември 2012 година. Апокалипсис! Дрън-дрън… Никога не съм вярвал на тези неща. Ехо, хора, на кого му трябва вечен календар?! Колко дълго трае вечността? Може ли да се измери през призмата на един обикновен човешки живот?! Маите са живели преди векове, дори и да са искали да направят календар, който да обхване цялото време на света, все в един момент ще да им е писнало и ще са си казала „О, я да спрем до тук…”, чиста случайност е, че краят се е оказал точно на тази дата в тази година…

Упорито (с цялата упоритост, на която е способно само едно дванадесет годишно момче) вярвах в тази си теория. Но, уви, тук въобще не става дума за нея…

Естонките разказали на баща ми, че в края на декември планетите от Слънчевата система ще се подредят в една линия, една зад друга. Уникално явление, което не се е случвало никога преди… И което вероятно ще доведе до катаклизъм. До сблъсък на гравитации. До момент, в който големите планети засмукват в орбитите си малките. До момент, в който животът, познат такъв, какъвто е сега, става невъзможен… Защото Земята е… малка планета, в сравнение с Юпитер например – истински гигант!

В продължение на месец татко всяка вечер дебнеше за знаци в обсерваторията, а мама разочаровано изнасяше непокътнатите му печени картофи на сутринта и го завиваше, заспал над голям тефтер с уравнения…

И така до снощи. Когато баща ми влетя в хола, показвайки изписаните листи с числа. „Истина е! Истина е! Това е краят!” – каза с глас, издигнат до фалцет, след което безсилно се строполи на дивана, а мама изтича за валериан…

Не мигнах цяла нощ и сега главата ми тежи, като че е от олово. Чувствам се… ограбен. Обречен. И в същото време имам чувството, че на раменете ми лежи целият свят, който очаква нещо от мен… А аз стоя тук, объркан, сред хиляди думи и въпроси… Защото вече знам, че никога няма да порасна, няма да шофирам, няма да уча в колеж, няма да целуна момиче… И това ме ядосва! Защо?! Защо трябва да идва краят на света точно сега?! Не може ли да изчака още 90 години примерно?! Може би когато си на 102 по-лесно приемаш подобна информация…

Както и да е.

Взех още едно камъче и го хвърлих в езерото. То образува няколко концентрични кръга и потъна във водата. Погълнато от гравитацията… Гравитация… онази невидима сила, благодарение на която и ние сме приковани към Земята и не отлитаме в космоса… А ето какво може би ни очаква: Безтегловност. Полет. Без кислород. Вечен мрак…

Ядосан на гравитацията и на цялата Слънчева система, метнах цяла шепа камъни във водата и гневно станах, изпълнен с решимостта да тръгвам вече към града. Когато се изправих, го видях… Стоял е зад мен през цялото време!

Тръпки ме побиха. Този тип изглеждаше странно. Беше младеж без обувки. Със сребриста раница на гръб. С черно трико, което го покриваше от ходилата до шията. Първо реших, че е някакъв ненормалник, който причаква хора извън града и… Но после се вгледах в него. Приличаше на татко, макар че имаше волева брадичка като мама… Усмихна ми се.

– Здравей, Алекс! – каза. Ужас! Знаеше и името ми!

– Ъ-ъ-ъ… Кой си ти? – попитах аз. Глупаво, нали? Знаех си, че трябва просто да избягам. Но… имаше нещо, което ме задържаше там. Може би не беше просто любопитство…

– Землянин съм. Тоест бях. – засмя се непознатият. – Идвам от друго време. И… знам за какво се тревожиш…

– Ха! Силно се съмнявам… – надменно отговорих и тръгнах към зарязаното си колело.

– Трябва да поговорим! – настоя той и препречи пътя ми.

– Мама ме е учила да не говоря с непознати! – отвърнах и ядосано свих ръце в юмруци.

– Колко хубаво тогава, че не съм непознат! – ведро отвърна странникът и се приближи до брега на езерото, коленичи и подхвърли няколко камъчета във водата. Гледах го недоумяващо. И откривах познати движения в маниерите му, дори и в тембъра на гласа му, макар да бях сигурен, че не съм го виждал никога преди.

– Познаваме ли се? – колебливо попитах и се върнах крачка назад, сядайки до него на брега.

– Дори нещо повече от това… – отвърна той и се отпусна в меката есенна трева. – С времето ще разбереш… – след тези думи се вгледа тревожно в джаджата, която висеше на китката му. Приличаше на часовник, но с голям циферблат, по който премигваха неясни руни, осветени в червено. – Но сега всяка секунда е важна! Алекс… – въздъхна и се загледа напред към хоризонта, обрамчен от езеро и от гора. – Колко бързо се променя светът, нали?

– Така е… – кимнах в отговор и въздъхнах и аз. Като него.

– Когато дойде краят на този свят, ти не бива да се боиш! – аз опулих очи невярващо, а той се обърна към мен и постави ръка на рамото ми. – Има и други светове, освен този. Просто трябва да си смел! Да бъдеш смел през цялото време! И, моля те, повярвай ми, трябва да направиш това, което ще ти кажа сега!

Непознатият измъкна сребърен цилиндър от раницата си, от който изпаднаха няколко кадифени свитъка, изпъстрени със странни схеми и чертежи, които определено не разбирах (а и никога не съм обичал математиката, ако трябва да си призная…)

– Това е схема на евакуационна капсула. Когато планетата остане без гравитация, подобно устройство може безпрепятствено да напусне орбитата й и да се устреми към по-добро място, далеч във Вселената. Схемата е разработена от други цивилизации, по-напреднали от нас. Благодарение на тях и сега аз съм тук. Те искат да ни помогнат, Алекс, искат да оцелеем и да видим най-доброто от Вселената! Защото ние, земляните, сме малки, Алекс, ние сме най-младата цивилизация в тази галактика. В сравнение с тях сме като пеленачета!

– Други цивилизации ли? – възкликнах аз. – Като марсианците ли?!

– Да – засмя се той. – Но и не само. Не сме сами в космоса, дете, и никога не сме били… А ако ми повярваш сега, човечеството има шанс да направи първата стъпка в прохождането си и в навлизането си в неподозирани галактики! Има шанс да види чудеса и да участва в интерцивилизационна коалиция, базирана на мир, хармония и любов между видовете. Може да живее на друга планета, много различна от нашата, но пък уютна по свой начин. Хората могат да изградят нов дом за себе си и за децата си…

– И… какво се очаква от мен? – не вложих нищо в този въпрос. Дори не бях наясно дали му вярвам или не. Звучеше ми леко като откачалка, но пък част от мен… се питаше защо пък не? (може би това беше онази част, застанала на ръба на отчаянието и вкопчена стремглаво в желанието да оцелее и да изживее живота си…)

– Алекс, ти трябва да вземеш тази схема. И… да я покажеш първо на баща си. Знам, че сега си много разстроен и ядосан, защото си мислиш, че светът се е обединил срещу теб. Но не е така.  Още си много малък, но с времето ще разбереш… дори и да беше по-стар, дори да беше на 102, пак щеше да си изплашен, дори и повече от сега. Като баща ти… той много се бои за теб, за себе си, за семейството, за всички! Ти трябва да го успокоиш… и да му вдъхнеш вяра и сили… и след това той ще знае какво да стори. Ще се свърже с медиите, ще намери техници, ще… стане герой! И ти! И ти ще бъдеш герой! Но това зависи от теб, само от теб… Ако ти се провалиш, ние… сме обречени…

– Но… но… ще ме помислят за луд! Едно хлапе, което се размотава с някакви си чертежи и разправя наляво и надясно, че някакъв перко в трико му е донесъл просветление от марсианците! – Да, знам, че думите ми са прозвучали грубо и че сигурно съм го засегнал, но… бях много изплашен, страхът заседна в гърлото ми като буца.

– Не крия, че ще има много неверници, но… в много моменти от живота е така. Не обръщай внимание на думите им! Просто прави най-доброто, на което си способен!

– И… всички ще оцелеят?

– Алекс… ти си просто човек, не забравяй… И те съветвам от сега да спреш да мислиш по този начин, защото, вярвай ми, с времето чувството на вина не намалява. Напротив. Ти си просто едно момче на дванадесет години, не си супергерой. Ще оцелеят тези, които те послушат, но вземат живота си в свои ръце!

– О… – непознатият имаше право и все пак се почувствах много тъжно и някак много отговорен към бъдещето.  Мислите ми бяха объркани. Повече от объркани. Блъскаха се едва в друга и се отричаха взаимно. Имах усещането, че мозъкът ми започва да пари  и ще избухне всеки момент…

– Знам какво ти се върти в главата… Но нищо не губиш. Помисли. Ако се окаже, че греша, Земята просто ще бъде погълната от Юпитер или от Сатурн. И това е. Това ще бъде краят й. Краят на човечеството. Никой няма да помни думите ти, за никого няма да има значение. Но ако съм прав… тогава има шанс. Има надежда…

Протегна свитъците към мен. Аз ги гледах объркано и колебливо няколко секунди. После плахо ги поех и се взрях в очите му. Лешникови. Като моите…

– Защо аз?! Защо избрахте точно мен за тази задача?! Та аз съм само едно хлапе…

– Децата са по-отворени към новите идеи, Алекс. А и, ако трябва да съм честен, са по-смели от възрастните…

– По-безразсъдни искаш да кажеш…

– Извъртай го както искаш – засмя се той. – Смисълът няма да избяга… А и… има още нещо. – Лицето му стана сериозно. – Аз те познавам. Знам на какво си способен. Знам как мислиш. Знам от какво се боиш. Знам, че нищо няма да те спре, ако ми повярваш. А аз знам, че ти ще ми повярваш, защото завися от това и без теб и мен няма да ме има…

– Как може да си толкова уверен в мен, когато аз самият нямам вяра на себе си?! – възкликнах аз, по-скоро обиден, от колкото ядосан или обнадежден. Но в този момент онова, което приличаше на часовник, нададе пронизителен звук и руните запремигваха като светкавици по дисплея. Непознатият се изправи и ми подаде ръка. А аз се загледах в нея и тогава чух гласа му за последен път…

– Вярвам ти, защото ти си част от мен, аз съм част от теб. Ти си аз. Аз съм ти. Но идвам от бъдещето… – Усмихваше се. И тогава нещо вътре в мен трепна. Разпознах се в очите му, в сериозното изражение като на татко и във волевата брадичка на мама. Ахнах. И не можех да откъсна очи от дланта му, от ръката, подаде ми през времето и пространството. Моята ръка… Поех я и се изправих. Усмихнах се и понечих да кажа толкова много неща…

Но той (тоест моето пораснало аз) се стопи във въздуха и остави само спомена за случилото се. И думите, които отекваха в съзнанието ми. И онзи свитък, в който болезнено бях вкопчил пръстите си.

Нямах повече време за губене. Яхнах колелото и запрепусках към града. Облаците, които обещаваха буря, изпълниха обещанието си. Капките бяха студени и тежки и жулеха лицето ми. Но аз карах. Почти бях останал без дъх. Но не спирах. Усещах свитъка до сърцето си. Усещах топлината и тежестта му.  Усещах силата и смелостта, която ми носеше… и вярата, че аз съм землянинът, избраният, че аз ще успея да изпълня мисията си!… И ще изживея живота си! И… някой ден сигурно ще уча в нещо като космически колеж и, вероятно, ще целуна момиче…

Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Разказът участва в конкурса „Когато хората пораснаха“ на Марсианско общество – България, 2012 година. 

Достигна до номинациите.

Няма коментари
Разкази

Домът на забравените

  • От
  • септември 7, 2012


Посветено на К…

Всичко наоколо бе окъпано в сияйно бяла светлина. Младежът примигна, за да починат за миг раздразнените му очи. Но какво правеше той тук? Какво беше това бяло сияние и този смразяващ студ, който прегръщаше всичко в хладна прегръдка?

Калоян се наведе и видя пред себе си студеното безизразно лице на възрастен мъж, застинало в беззъба усмивка. Младежът потрепери и отново спомените нахлуха в съзнанието му.

– Явно е умрял щастлив… – каза жената и му помогна да избута количката на подходящо място в моргата. Думите достигнаха до ума на Калоян като неясни, замъглени звуци. – Какво има, колега? Да не би това да е първият ви случай с трагичен край? Толкова е мило, че изглеждате така разчувстван! О, с времето свикваш да гледаш смъртта в очите и да не ти прави никакво впечатление… Такава е нашата професия – винаги крие риск…

– Ако можехме да излекуваме всеки… – промълви Калоян и замлъкна, отправяйки мрачен поглед към бездиханното тяло на стареца.

– Да, но тогава щяхме да сме богове, а не обикновени лекари… – жената се засмя, а бръчиците по лицето й образуваха страховита картина, като по платно.

Младежът не отговори. Искаше да излезе от тук и повече никога да не му се налага да влиза. Тръгна с бързи крачки към вратата, а бялата му престилка се развя от движението. Отвори, но се спря и се обърна объркан към лекарката.

– Ами ако никога не свикна със смъртта?

– В такъв случай по-добре се откажи още сега. Ще се срещнеш и с по-големи трудности. По-трудно е например, когато казваш скръбната вест на близките. Не можеш да се нагърбиш с всички болки на пациентите си и да ги носиш със себе си. Трябва да поставиш границата още сега и да не я преминаваш. Никога!

– Виждам, че добре се справяте с това да се правите на безсърдечна… А може би не се преструвате… – Калоян направи още една крачка напред.

– Виж какво, момченце! Имам стаж в тази болница повече от 30 години, ти дори не си живял толкова! Какво си мислиш, че ми е лесно ли?! Как мислиш, че ще кажа на съпругата на този старец, че е починал? Тя идваше всеки ден… Всеки ден съм й държала ръката, когато отчаяна е плакала над леглото му… И пак аз ще я погледна и ще й кажа… Разбираш ли?! Не си мисли, че щом в даден момент ти е гадно и те боли, и го показваш на околните, си по-добър от тях! Понякога просто трябва да си железен!

– Доктор Богданова, не исках… – смотолеви младият лекар и бързешком излезе от това мъртвешко място, затваряйки вратата зад себе си…

 

* * *

            Асансьорът тръгна нагоре. Калоян се облегна на дървената му стена. Днес бе най-тежкият ден в живота му – за пръв път бе видял как умира човек. Цял живот беше си мислил, бе живял с идеята, че е роден, за да стане лекар, че може да се справи с това. Съвсем скоро бе завършил, все още беше на изпитателен срок в тази болница и нямаше никакви оплаквания, макар че от седмици спеше само по няколко часа и работеше всеотдайно до лудост. Но сега… Знаеше, че рано или късно щеше да се случи най-лошото с някой пациент, но не знаеше защо това толкова го разстрои сега…

Асансьорът спря на третия етаж. Младият лекар слезе от него и дружелюбно кимна на няколко медицински сестри. Прокара ръка по красивото си лице, но след миг я отдръпна, защото небръснатата му от няколко дни брада го подразни.

По график сега беше часът, в който Калоян минаваше на визитация. Днес бе дежурен в клило „В” – „крилото на обречените”, както го наричаха в болницата. Това допълнително подсили мрачното му настроение и той се намръщи…

 

* * *

            Калоян вървеше с ръце в джобовете на престилката. Опита се да прочисти съзнанието си от мрачните мисли и точно когато реши, че е успял, една възрастна дама с отдавна побеляла коса се изпречи на пътя му.

– Извинявай, младежо, но би ли ми казал къде е съпругът ми? Беше в стая 312, а сега там има други пациенти и те ми казаха до попитам лекарите. Ти си лекар, нали? Виждала съм те и преди. Е, знаеш ли къде е? Беше в стая 312?

Калоян се притесни, сърцето му ускори ритъм. О, знаеше къде е съпругът на тази дама – в моргата. Но как можеше да й го каже?!

Младият мъж стоеше с ръце в джобовете, безпомощно примигвайки с очи. Устните му се раздвижиха с желанието да възпроизведът думите от обърканите му мисли, но така и нищо не се чу. Старицата го гледаше с нетърпение.

– Момче, добре ли си?

– Аз… – Да, определено това беше най-трудният момент от професията му. Лицето на Калоян бе придобило онзи бял цвят, който имаше само първият паднал сняг през годината. Той започна трескаво да се оглежда наоколо, но не откри подкрепа от забързаните хора, които минаваха покрай него. След един безкрайно дълъг миг се чу как асансьорът спира на етажа. Калоян се обърна и видя своето спасение – доктор Богданова се задаваше по коридора. Той въздъхна от облекчение.

– Момче?! – настоя старицата.

– Доктор Богданова! – възкликна лекарят, без да отвърне на възрастната дама.

– Разбирам, колега… оттук поемам аз… – доктор Богданова тъжно се усмихна и го потупа по рамото. – Върви… А вие, госпожо, по-добре седнете. Ще отговоря на всички ваши въпроси…

Калоян бързо остави двете жени насаме. Докато се отдалечаваше от мястото, се обърна назад и видя мекото изражение по лицето на колежката си, видя болката в очите на старицата и сълзата, която се стичаше по повехналата й буза. Мъжът се обърна и стъпките му станаха още по-бързи…

 

* * *

            Визитацията в крило „В” мина сравнително леко. Не беше лесно за Калоян да вижда лицата на обречените пациенти, за които лечението бе просто удължаване на срока до неизбежното. Още по-лошо беше, когато тези обречени знаеха какъв ще е краят… когато знаеха, че този край ще бъде скоро… Беше плашещо да среща погледите на безнадеждните пациенти, изпълнени с странно и безбрежно хладнокръвие, празнота и… примирение… Безкрайно примирение с жестокостта на живота…

Калоян въздъхна с облекчение. Днес поне не му се наложи да поглежда смъртта в очите за втори път…

Младият лекар беше свършил работата си в крилото и можеше да се отдаде на заслужена почивка. Започна да разкопчава престилката си още преди да е напуснал отделението.

Изведнъж вниманието на Калоян бе привлечено от красиво русо момиче, което бързо записваше нещо в тетрадката си, облегнало  гръб в стената до една от вратите.

– Не знаех, че имам толкова млада колежка! Или, може би, кандидат-колежка?!

Писалката на момичето застина във въздуха. То вдигна глава и прикова сините си очи в младия мъж.

– Всъщност нито едно от двете – отговори и продължи да пише.

– Какво правиш? – продължи да пита Калоян и любопитно се приближи, за да зърне написаното.

– Работя върху един проект… – отвърна момичето, затвори тетрадката и я прибра в чантата си, за да не я гледа никой.

– Проект? За какво – живота в болницата ли?

– Не – за силата на човешкия дух днес. Според мен има няколко места, в които можеш да срещнеш тази сила, при това в пълните й размери. И едно от тези места е болницата… Когато човек е изправен пред критична ситуация и няма изход пред себе си, показва на какво е способен, колко е силен…

– Да, права си – съгласи се лекарят. – Това важи напълно за „Крилото на обречените”… А ти как се казваш, млада госпожице?

– Микаела. – тя се усмихна мило.

– Е, аз съм Калоян, приятно ми е. За пръв път ли идваш тук, Мика?

– Не, идвах и вчера. Много мрачно място е това крило „В”. Говорих с Ники, от тази стая е – Микаела посочи съседната врата. – Срещнах го съвсем случайно. Много приятно момче, прилича на слънчице в това мрачно отделение. А и е на 16 години, също като мен. Ще пиша за него…

Лицето на Калоян притъмня. По челото му се образуваха няколко бръчици, устните му се свиха недоволно, а погледът му стана обвинителен.

– Осъзнаваш ли, че ти използваш Ники?!Защо не пишеш за нещо друго – например за това как расте царевицата или пък защо хората са виновни за намаляването  на популацията от панди? А какво ще се случи, когато приключиш проекта? Повече няма да дойдеш тук, а Ники ще се надява… Замисляла ли си се?! Или само искаш да се изфукаш в училище, без да ти пука за чувствата на горкото момче?! Замисляла ли си се за цената на своите действия и кой я плаща тази цена?! Ти ще дадеш надежда на един обречен младеж, а после ще му я отнемеш ей-така…

– Не е вярно! Не съм такава! Дори питах дали може да му направя малко празненство тук, защото той не може да излиза…

– И какво?! Ще поканиш твои приятели, които той не познава и ще му е неловко с тях?! Аз знам какво е състоянието на Ники – бях тук, когато го приеха. Знам колко време му остава – малко, много малко. Дори днес да изглежда добре, утре може и да го няма… А ти докога ще си до него?! Докогато си напишеш проекта ли?! Ами ако Ники не дочака да види края на този твой проект?!

– Аз имам принципи и не изоставям хората, когато се нуждаят от мен! Ще остана до тогава, докогато трябва! Важното е, че съм тук сега… а „сега” понякога означава и „завинаги”! Не ме познаваш, нямаш право да ми говориш така! Нахалник!

– Само времето ще покаже кой от двама ни е бил прав…

– Да! И аз това казвам! – Микаела ядосано остави лекаря сам и напусна с негодувание крило „В”.

 

* * *

            Днес беше нов ден. Нощта отмина, отнасяйки неприятните преживявания от вечерта със себе си. Калоян изключи будилника си и се протегна. Чувстваше се отпочинал – за пръв път от много време насам. Предстоеше още един ден в болницата и трябваше да се приготви бързо преди началото на работното време…

 

* * *

            Калоян почти се блъсна в доктор Богданова пред вратата на болницата. Той смутено се отдръпна и й даде път.

– Аз… за вчера… – смотолеви младия мъж. – Съжалявам… и благодаря…

– Хм, има за какво – лекарката се засмя, което накара отново бръчиците да затанцуват. – Ще дойдеш някой ден на моето място и ще разбереш какво ми е на мен. Животът е безмилостен, Калояне, за това всички умираме… рано или късно… Борим се, опитваме се да направим всичко възможно за един по-добър свят, всеки има своята лична трагедия и не трябва да се превръщаш в съдник на останалите…

– Знам… – промълви младежът. – Просто…

– Не, нищо не знаеш! Вчерашното ти поведение ме накара да преосмисля някои неща… Като твой наставник в тази болница, оставям на та теб всички дежурства в крило „В” за следващата седмица. Може би и за по- следващата , докато се научиш да оставаш хладнокръвен пред смъртта…

Калоян спря да върви. Остана безмълвен – като каменна скулптура. Крило „В”?! За цяла седмица?! А може би и повече?! Това беше много-много неприятно… Но Калоян трябваше да се справи по някакъв начин все пак…

 

* * *

Вече три часа Калоян обикаляше из „Крилото на обречените „ като болен от треска. Сърцето му се бе свило на топка и отказваше да бие спокойно. Притесняваше се, въпреки че до момента нямаше пациенти с обезпокоителни оплаквания.

Калоян вървеше в коридора и разтриваше с ръце слепоочията се, които го боляха неудържимо. Отнякъде дочу слаб и мелодичен шум. Лекарят последва мелодията, която го отведе до вратата, където вчера бе разговарял с Микаела.

До стаята на Ники…

Калоян внимателно отвори вратата. В помещението, около болничното легло на Ники, се бяха разположили десетина младежи, които явно се забавляваха. Ники, дребно и изключително бледо момче, се усмихваше, сияеше от щастие.

Доброто настроение се изпари в мига, в който Калоян прекрачи прага. Всички замлъкнаха, Микаела се намръщи и спря музиката, а Ники придоби отново болнавия вид.

– Да си вървим, приятели – каза Мика и се насочи към вратата. Калоян се протегна и я хвана за ръката преди да е излязла след другите младежи. – Какво?!

– Може би наистина греша за теб… А може би не, но… Само внимавай! Хората не са играчки за забавление!

– Знам! – момичето измъкна ръката си от здравата хватка, върна се няколко крачки назад и целуна Ники по челото. – Ще мина пак следобяд…

– Не идвай, ако не искаш… – промълви Ники и допълни с благодарност: – Това беше най-хубавото празненсто без повод, на което съм бил…

– Как така без повод?! Поводът си ти… – Мика се усмихна и излезе без да се обръща към Калоян.

Лекарят проследи с поглед момичето и след това се обърна към младия си пациент. Ники го гледаше с безразличие. Беше добро момче, смело, приемаше всичко стоически.

– Време е за преглед, храбрецо. – Калоян се приближи, приготвил слушалката в ръка.

– Тя е най-милото и добродушно същество, което познавам… – каза Ники.

– Нали знаеш защо е тук? Не мислиш ли, че те използва? – Калоян присви вежди.

– Това, че ме е избрала за своя проект, може да ме кара да се чувставам само поласкан. Тя ми разказа за вашия разговор от вчера. Вие много грешите.

– Защо?

– Защото когато бях по-малък, още когато откриха болестта ми и косата ми опада от лъчетерапията, моите връстници ми се присмяха. Тогава разбрах, че никога няма да бъда приет в едно нормално общество, винаги ще бъда отбутван… Всички лекари бяха изненадани, когато оцелях след терапията, защото бях толкова слаб. Изненадани са, че и днес още съм жив. Миналата седмица ме приеха по спешност, а аз не съм глупав и знам, че времето ми намалява прекалено бързо. – Ники въздъхна болезнено, но продължи. – Тогава се появи Мика, като някакъв ангел небесен и ми даде нещо, което никога няма да загубя. Даде ми надежда и любов… Знам, че смъртта стои точно зад рамото ми и само чака подходящия момент… Но вече не ме е страх от нея, защото знам, че тук ще има кой да ме помни. Докато Мика има място в сърцето си за мен, аз ще бъда жив… В началото тя не ме познаваше, но дойде при мен и ми показа, че хората могат да бъдат и добри… Вярвам, че животът е само един миг, просто един миг от вечността, но понякога… понякога вечността може да се превърне просто в миг – съвършен и красив, който да живее в сърцето ти до края… Моят миг носи името Микаела…

– Звучи красиво… – промълви Калоян. – Прилича на любов…

– Защото е любов… – вметна Ники.

– А какъв е отговорът на твоите чувства?

– Ще кажа само, че вярвам в Мика. Винаги съм мечтал някой да ме обича, да ми бъде близък, да бъде до мен. А Мика… Мика е повече от сбъдната мечта… Не познавам друг такъв човек. Вие познавате ли?

– Може би не… – Калоян прибра слушалката си. – Прегледът приключи, храбрецо. Не откривам промяна в състоянието ти, Ники. Ще пратя сестра да ти вземе кръв за изследвания.

– Може ли да е онази, която е много мила – Ива. Тя винаги ми носи нещо вкусно за хапване. – Ники умолително се усмихна.

– Ще се постарая. – Калоян се обърна към него преди да излезе. – Внимавай с чувствата – понякога те нараняват много повече от всичко останало…

 

* * *

Работният ден отмина безпроблемно. Вечерният мрак започна бавно да се спуска над градчето, обгръщайки болницата в було от тъмнина.

Калоян наметна дългия си черен шлифер и тръгна по коридора, кроейки планове за спокойна вечер у дома.

Отдалеч видя Микаела – седеше на пода пред хирургията, облегнала глава на стената. Тя тъжно плачеше, а отчаянието бе изписано по красивото й лице. Калоян се затича към нея и силна тревога разтърси съзнанието му.

– Какво се е случило, Мика?! Добре ли си?! – младия лекар коленичи до девойката.

– Аз да, но Ники… – Микаела изхлипа. – Както си говорехме и изведнж… Той е вътре… – тя посочи хирургията. – Страх ме е… Не ме пускат вътре! Не искам да го загубя! … Не знам какво да правя…

– Разбирам, но не бива да стоиш тук – Калоян  се изправи и й подаде ръка. – В двора на болницата има малък параклис. Върви, аз ще те намеря и ще ти кажа какво е положението.

Момичето се изправи и се опита да се усмихне с благодарност, но това само подсили тъжното й изражение. Изтри с длан сълзите си, но от очите й потекоха цял порой. Калоян изчака тя да се отдалечи и надзърна в хирургията.

– Затвори бързо! – скара му се Ивайла, любимата сестра на Ники.

– Обади ми се, за да ми кажеш как е приключила операцията – промълви Калоян и безшумно затвори вратата.

 

* * *

Калоян бавно прекрачи прага на параклиса. Вътре беше мрачно, а въздухът бе застоял и пропит с аромат на восък и тамян.

За огромна изненада на младия лекар в параклиса беше и доктор Богданова. Тя бе седнала на една от тесните пейки в дясно от вратата. Явно не беше толкова безчувствена, за колкото я приемаше той. По лицето й се стичаха сълзи. „Сърцето й не е от стомана, тя също е човек…” – тъжно си помисли Калоян. Почувства огромно съжаление към своята колежка, въпреки че не знаеше каква е болката й, а и навярно никога нямаше да попита…

На една от пейките в ляво пък седеше възрастната дама, която вчера бе загубила съпруга си. В ръцете й бе застинала започната плетка, лицето й бе безизразно, а погледът – зареян на някъде. По всичко се виждаше болката, която явно бе смразила стареещото й сърце и я измъчваше като хищна, смъртоносна рана.

Калоян потрепери от всичко видяно, но продължи напред. Микаела беше пред голямата икона на Богородица, паднала на колене, сплела ръце за молитва и отправила умоляващ поглед към светото изображение. Младият лекар спря точно до момичето. Не знаеше какво да каже. Сведе глава и постави ръце в джобовете на шлифера си.

– Ти беше прев! Аз съм предателка! – каза Микаела. – В този момент аз трябваше да съм до него, а не съм…

– Ти си с него по един или друг начин – успокои я Калоян. – Молиш се за него, мислиш за него, помниш го… навярно и го обичаш… Ники знае това и съм сигурен, че е щастлив и по-лесно се справя с болката…

– Какво следва сега?… – безсилно попита момичето.

Лекарят тъкмо се канеше да отговори, когато мобилният му телефон звънна. Той го извади от джоба на шлифера си и ръката му се разтрепери. На дисплея бе изписано „Ива”.

– Ало?! – с тревожен глас каза той.

– Всичко свърши… – отвърна разстроено Ивайла. – Миличкият!…

– О, не… – простена Калоян, затвори и сковано махна телефона от ухото си.

– За Ники ли беше? Как е той?! – Микаела се обърна към него с големине си навлажнени очи.

Калоян изпита и безпокойство, прибавяйки го към останалите неприятни емоции от днес. Знаеше отговора, но това не беше отговорът, който Микаела искаше да чуе. Не можеше да й каже, това щеше да я нарани…

Младият мъж остана безмълвен. След миг падна на колене до момичето. Не влизаше често в църква и рядко се молеше, за това скръсти ръце подобно на Микаела.

– Да се помолим… Може би така ще помогнем на Ники повече… – Калоян не беше искрен и напълно го осъзнаваше.

– Кажи ми истината, ще го преживея… или поне така се надявам… И без това ще разбера – от теб, или от някой друг… – Микаела още го гледаше.

– Ами… – лекарят си пое дълбоко дъх. – Ники ни изостави… вече е на по-добро място…

Микаела издаде отчаян писък и от очите й се стече цял порой сълзи. Калоян я прегърна, но това допълнително подсили плача й. Младият мъж се огледа. Сега този малък параклис бе приютил няколко самотни души, които бяха потънали в собствената си тъга. Те не се нуждаеха в момента от света, но май и светът не се нуждаеше от тях, бяха забравени от всичко и всички в своята болезнена самота.

– Бъди силна! – успя да каже Калоян. – Той сега те гледа някъде от Рая и не иска да страдаш. Ти го направи много щастлив и в сърцето ти винаги ще има специално място за него. Но сега трябва да продължиш напред, дължиш му го… Дължиш го на Ники!… – Микаела не спираше да плаче. Една сълза се стече и по лицето на младия мъж и той бе безсилен да я спре…

Яница ХРИСТОВА
 П.С.: Разказът е писан през 2006/ 2007 година. 
Няма коментари
Разкази

Пътят на Душата

  • От
  • декември 4, 2011

Нека първо ви разкажа една история…

Тя започва някога… Много, много отдавна…  в самото начало на Времето, когато боговете не били такива, каквито ги познаваме днес, а хората едва прохождали по тази земя…

Светът бил много по-различен… и мрак владеел човешкият  взор. Хората живеели, ала нещо им липсвало… Великата сила, която днес наричаме с различни имена, и която дала живителна искра на всичко около нас, не знаела какво да стори, за да изпълни със спокойствие и радост човешките дни.

Един ден Великата сила застанала пред хората и попитала:

– Нима не създадох за вас най-вкусната храна? Нима не ви дарих със светлина и топлина? Защо тогава не сте щастливи?

Млад и смел мъж се приближил към нея и смирено коленичил.

– Даде ни всичко необходимо, за да съществуваме… Но тези блага не са достатъчни, за да познаем истинското щастие…

– Нима за вас не създадох чувства като приятелство и любов? Нима те не ви носят радост?

– Да, – съгласил се мъжът, – когато обичаме и сме до любимите същества, сме щастливи… Когато срещаме приятели, сме искрени и добри… Но понякога, от всички тези красиви чувства,  ние изпитваме и болка… Болка, когато сме далеч един от друг… Болка, когато действията на тези, на които държим, ни нараняват…

Великата сила притеснено изгледала насъбралото се множество от хора и безсилно попитала:

– Какво мога да направя за вас?

– Имаме нужда от нещо… – проговорил отново смелият младеж. – От нещо, което да ни носи мир и покой… което да ни прави щастливи, дори когато всичко друго изгуби смисъл… което да ни връща към хармонията, когато я загубим… Трябва ни нещо, чрез което да изразяваме себе си и което да ни носи сили, дори когато дните ни изглеждат безнадеждни… Нуждаем се от нещo, което лекува рани… и което не е подвластно на времето…

Великата сила се замислила, оставила хората и се качила високо в небето. След няколко дни се върнала отново при тях. Носела голяма кошница със себе си.

– Ето, – казала Тя, – открих това, от което се нуждаете. В тази кошница има дар за всекиго. Този дар се нарича Талант. Всеки от вас може да има различен Талант, защото всички вие сте различни, душите ви са уникални… Но сте хора и това ви обединява. Талантът винаги ще живее с вас и ще придава на дните ви магическо очарование. Чрез него вие ще създнавате Изкуство. А Изкуството ще ви носи сили, ще бъде до вас и в най-мрачния час. Чрез него ще градите път от една душа към друга, ще изразявате емоции, ще споделяте енергия… Това ще бъде вашият извор на мир, хармония и сила…

Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Текстът е четен на пърформанс на студентски литературен клуб „ЛитАрт“ в Изложбени зали „Рафаел Михайлов“ като част от инициативите в „Дни на Книгата“, 2011 година. 

Няма коментари