Разкази

При Пешо Морския

  • От
  • януари 27, 2019

Разказът ми “При Пешо Морския”, публикуван за пръв път в сайта gramofona.com на 4 януари 2018 г. за конкурса им за рибарска история.  Първата му публикация  можете да прочетете ето ТУК

И тази вечер на бара се бяха събрали старите рибари. Морето вън бушуваше, обгърнато от есенния вятър и от близката буря, която предупредително блъскаше и по вратата на старата кръчма. Табелата на „При Пешо Морския” от десетилетия се опълчваше на лошото време, сгушена на няколко преки зад пристанището в Бургас, и всяка вечер се ослушваше за историите на рибарите от този край, за епичните им улови, за летните авантюри, за живота им, напоен с дъх на сол и приключения.

И тази вечер не правеше изключение.

Пешо Морския беше застанал зад бара, запретнал ръкави и оголил стари татуировки – морска котва и кръшна русалка, която опасваше бицепса му с опашката си. Заведението днес беше почти празно. Бурята явно беше изплашила част от клиентелата, но най-редовните посетители нищо не можеше да ги спре. Старите морски лисици, които с години бяха скитали по вълните, не се страхуваха от бурите на брега. За това и сега Пешо слушаше в захлас за приключенията на трима от най-верните си клиенти – Иван Бакенбарда, чичо Ставри и Кольо Скицата.

– В нашето село пък – говореше чичо Ставри, – от малък ми разказваха, че в язовира ни живее сом. Толкова голям, че сигурно тежи поне едни 300 кила… Представяте ли си? Що за риба трябва да е това чудовище? Понякога сънувам, че съм застанал на брега, хвърлил съм една въдица в язовира и чакам, чакам… По едно време нещо започва да опъва кордата, звънчето до плувката ми ще се пръсне от ектене… Дърпам, дърпам…. И по едно време пред очите ми се оголва най-грамадната риба, която някога съм виждал! Зинала една паст, направо… да ти настръхнат бакенбардите от страх, Иване! А аз – стоя, моля ви се! А сомът се засилва към мен, налапва ме целия, все едно съм корнишонче, и потъвам в мрак след това… Сутринта се будя, облян в пот целия.

– За бакенбардите не знам – казва Иван, прокарвайки замислено пръсти през гъстите си черни бакенбарди, – обаче може и да има истина в тази легенда, за която говориш… Чувал съм за един случай, в който наш колега, рибар, си изпуснал такъмите в язовира, докато се борил с някакво шаранче, закачено на кукичката… Нейсе, рибата избягала, но завлякла въдицата му във водата. А знаете – добрата въдица е като добрата жена – обичаш я до болка и си готов на всичко за нея. За това и нашичкият решил – свалил ризата, сгънал панталона си, скочил във водата и започнал да плува. Обаче… по някое време една великанска сянка закрила слънцето, което прозирало под водата. Погледнал нагоре и видял – петметрова риба, сом ли била – не знам, но преминавала над него, напълно необезпокоявано… Излязъл нашичкият с побеляла от страх коса и неспособен да си каже името.

– Като ви слушам така, знаете ли за какво си мисля? – попита Кольо Скицата. Другите трима го гледаха с почуда. Доволен от ефекта, той продължи: – За чудовището от Лох Нес. Нищо чудно в това шотландско езеро да си живее някой дългичък сом, който да стряска наивните туристи. Всъщност може и да не е сом… То така и не знаем какво точно живее в най-дълбокото: там, където никога не е прониквал слънчев лъч, където човешки очи не са се докосвали до тайните светове на рибите…

– Ех, Кольо, вярно си голяма скица – засмя се Пешо Морския. – Трябва да спреш да ги четеш вече тези книги, дето ти запълват етажерките във вас. Не се чуваш понякога какво говориш.

– Че какво пък съм казал сега? – възпротиви се Кольо, но замълча, прекъснат от трясъка на отворената и прихваната от вятъра врата. Старите рибари се обърнаха и видяха на прага, подпрян на патериците си, да стои един от най-популярните в близкото минало на града рибари – Жоро. Той им се усмихна благо и закуцука с единствения си останал крак към тях. Настани се на висок стол до бара и прокара ръка през прошарената си коса, за да прогони застиналите там дъждовни капки.

– Какво правите, момчета?

– Нищо, Старши – отговори Пешо Морския и по инерция наля пълна халба от любимата бира на новопристигналия. – Майсторите говорят тази вечер за големи риби. А както знаем, никой не разбира повече от теб от големи риби тук.

– Вярно е! – съгласи се Ставри. – Разкажи ни пак, Жоро, за ловуването на китове в Антарктика!

– Е, тази история вече хиляда пъти съм ви я разказвал, сигурно я знаете по-добре и от мен – засмя се мъжът.

– Да видим… – засмя се и Иван Бакенбарда. – Ние ще започнем, пък ако нещо объркаме, ти ще ни поправяш. Така… Бил си младо момче още, Жорко. Не ти е липсвал приключенски дух, както и нюх към емоции, които остават завинаги. А и си правил онова, което правят добрите моряци – следвал си посоката, в която е духал вятърът на времето…

– Същият този вятър те е качил на няколко кораба, които тръгват от същото това пристанище, което стои зад гърба ни. И след няколко сменени длъжности, както и при няколко различни капитана, ти, младото българче, си се озовал на японски китоловен кораб, който пори вълните в Южния океан и Антарктика… – чичо Ставри замечтано въздъхна.

– Там си участвал в ловуването. С всичките му харпуни, мрежи и специални въжета с примки, достатъчно силни, за да издържат няколкотонно животно! – довърши Кольо Скицата и отпи от бирата си. – Братче, ти си сбъднал мечтата на цял куп мъже в страната! Хващал си риба, толкова голяма, че не можеш да я опишеш и с разперване на ръцете даже!

– Само че… с времето разбираш и някои други неща, Кольо – отпи и Жоро от чашата си. – Разбираш, че някои риби не са за улов. Защото са прекалено големи, прекалено величествени. Те са създадени, за да властват над океана, да се извисяват над вълните, да притихва синевата покрай тях, а планините, които криволичат по хоризонта, да се конкурират с размерите им… А ти, малкият човек, който е дръзнал да вдигне оръжие към тях, си обречен да потънеш в порой от кръв, от тяхната кръв… и да платиш собствената си цена за това… – той замълча и замислено плъзна поглед към липсващия си крак. Останалите уловиха този мълчалив жест и се поразмърдаха на столовете си от неудобство.

– Кхъ-кхъ… – Пешо Морския се прокашля. Сигурен знак, че се кани да смени темата. Правеше го винаги, когато усетеше, че в атмосферата под мътната светлина на бара му се утаява напрежение. – Обаче малките риби… малките риби са съвсем друго нещо.

– О! Какво говориш! – поде чичо Ставри. – Малките риби са за развлечение! Нищо не може да се сравни с това да е неделя, да напълниш багажника с въдици, да качиш жената и децата в колата, да постелите едно одеяло на брега, да ги оставиш да се занимават с каквото си решат, а ти да отидеш някъде, по-далечко, да метнеш кукичката с примамка и да чакаш да дойде точно твоята риба… Ей-така и двамата си синове съм отгледал! Понякога си мисля, че и една локва да намеря, ще пробвам с въдицата дали има риба… Жена ми веднъж ми каза, че си обичам въдиците повече от нея… Замислих се. Ами не е далеч от истината! – Всички избухнаха в дружен разбиращ смях. – Страст, какво да направя… Поне може да е сигурна, че не бих й изневерил…

– А аз най-обичам от целия риболов, когато след това се съберете с приятели. Решите да изпържите рибата, да отворите бирата, да захванете разговор… Няма такова споделяне, няма такова каляване на една истинска дружба! – намеси се и Иван Бакенбарда.

– Пък аз знаете ли кое обичам най-много? След излизането с мрежите и дървената лодка в морето, разбира се. Най-много обичам да е лято, да съм в Поморие и да събирам раци около вълноломите – каза Кольо и всички избухнаха отново в смях.

– Ех, Скица, голям риболовец се извъди и ти! – Пешо Морския го потупа по рамото. – А ти, Жоро, имаш ли любим риболовен момент?

– Тишината. Не знам дали това е дошло с времето, но в момента най-много обичам тишина. Онзи момент, когато седна на сгъваемото столче и отправя поглед напред в далечината, докато чакам плувката да затрепти. Тогава светът сякаш спира. Мислите ми се успокояват. Имам време за почувствам, че съм жив и всичко в този живот може да си дойде на мястото. След това няма значение дали ще уловя нещо. Или ако уловя – дали ще го пусна да си плува обратно във водата или не. Аз вече съм получил своята награда.

– За това те уважавам толкова, Жорка – Пешо Морския чукна чашата му бира със своята. – Звучиш като човек, който е успял да научи много неща от морето, от рибите и от целия риболов въобще.

– Така научих най-важните си житейски уроци наистина – тъжно се усмихна Жоро и болезнена гримаса се разходи по лицето му, докато ръката му се плъзна под бара и разтри онова място, след което десният му крак липсваше. Мъжете приковаха в него очи със съчувствие, но не посмяха да попитат как е. – От влагата е – смили се над тях Жоро. – Ставите и костите започват да се обаждат вече, когато времето се влоши. А есента тази година, както виждате, е с характер…

Мъжът се смъкна от високия стол и се подпря на патериците си. Закуцука към вратата и се спря на прага, за да им кимне за лека нощ.

– Старши, утре ще дойдеш ли пак? – попита Пешо Морския.

– Разбира се. Това място винаги е пълно с истории, които ме карат да се чувствам много по-млад, много по-жив. Сред приятели винаги е така. – отвърна Жоро и излезе навън. Зад него дървената табелка с надпис „При Пешо Морския”, обградена от синьо-бял воден пояс, се полюшваше като махало на часовник, подета от нощния вятър.

Шумът от тромавите стъпки на стария рибар събудиха котката, която спеше до контейнерите пред заведението, от които натрапчиво се носеше миризма на риба. Животното сънено протегна лапи напред, а Жоро трепна от гледката. Една от предните лапички на животинчето липсваше. Той се приближи, а котката не се отмести – стоеше и любопитно се взираше в човека пред себе си. Рибарят протегна ръка и я погали зад ушите. Тя измърка доволно и се изправи, балансирайки на три лапи. В очите й се отразяваха звездите и приближаващите се облаци на есенната буря.

– Май доста си приличаме с теб, приятелче… – прошепна Жоро. – Дали да не те отведа у дома? А? Какво ще кажеш? Защото, освен всичко друго, морето учи да не оставяш нищо ценно в ръцете на бурята… Но ти това го знаеш толкова добре, колкото и аз, нали… Мъжът притегли котката в скута си и я обгърна с велуреното си палто.

Табелата на кръчмата още се тупкаше с трясък във вратата на заведението, а вятърът надвиваше историите на рибарите, които се раждаха около бара на Пешо Морския. А нощта приютяваше самотните стъпки на Жоро, който утре отново щеше да се върне… и щеше да води още един приятел със себе си…

Яница ХРИСТОВА

Все още няма коментари

Остави коментар