Category

Поезия

Поезия

Нагоре

  • От
  • март 11, 2021

Пътеката се вие – самотна и стръмна –
към висините; към планината,
от която се вижда градът като длан,
разперена във времето.
Стъпките ти са смели, но уморени.
С въодушевление си тръгнал по този път.
Мнозина са крачили с тебе в началото.
После всеки е поел в своята си посока,
някои са се уморили, други са бързали,
трети са искали да продължат, но без теб.
Хиляди пъти си се питал –
има ли смисъл да продължаваш въобще?
Но щом си тук, смисъл значи има.
Виж го небето. Нежно и синьо.
Обещава ти тихо безкрая,
чертае нови хоризонти.
Усети я тази земя под краката си.
Опора винаги, дори когато падаш,
дори когато пълни с песъчинки раните ти
и повече от тях боли.
Защото след това се вглеждаш в белезите си.
Като карта са. Спомен от стари преживелици,
от стара болка. Нишан.
Нещо ти се случило, нещо те е превърнало в този,
който си. Някой с история. Някой с бъдеще.
Дъждът ромоли по листата на дърветата над теб.
Понякога сварва всички неподготвени.
Дори и ти си.
Но я му се усмихни. Идва нещо да промени.
След това облаците ще ти изглеждат още по-пухкави,
може би дори ще има дъга.
Ако все бягаш от дъжда, как ще я видиш?
Ето, приближаваш върха.
До последно ще се питаш дали си е струвало.
Но когато застанеш там, на най-високото,
заедно с копнежа, който те е водил с дни,
въздухът ще премине през гърдите ти с друга сила,
с непознат възторг.
Очите ти ще се опитат да запомнят гледката.
Душата ти ще прелива от радост, че си тук.
И после  пътят надолу ще ти се стори по-лек.
С по-малко въпроси, с повече отговори.

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Зимна къща

  • От
  • декември 6, 2020

И този декември през вратата влиза хлад.
Прагът пустее, залостила съм уж плътно.
Останахме вътре. Аз. И страховете ми.
А навън, казват, било пълно с чудеса.
Но когато погледна през замръзналите прозорци,
виждам само скреж.
В далечината пуши нечий комин.
Някъде е топло.
Някъде е дом.
Тук е само зимна къща.
Няма я на картата.
Няма и адрес.
В познатия до болка град е,
на улицата, по която минаваше преди.
Дали още поглеждаш към прага?
Дали се премрежват очите ти от спомени?
Отседнала съм за кратко.
Колкото да събера парчетата от разбитото,
да измета, да постеля нов килим,
да забърша праха…
Да презимувам.
Пък след това ще мисля за топлите страни.

Яница Христова

Няма коментари
Поезия

Призраци и талисмани

  • От
  • юни 13, 2020

Вярвам в (не)съществуващи неща:
призраци и талисмани;
в невидимите нишки,
които ни свързват;
в миналото, което не избледнява;
в любимите ни мъртъвци,
оставили следи в нас завинаги;
в сънищата, които се сбъдват;
в любовта, която е отговор
на всички незададени въпроси.
Вярвам, че сме по-големи от страховете си
и по-малки от благодарността.
Вярвам в мъдростта на утрото
и в силата на нежността да излекува раните
и да отключи отдавна заключени врати.
В тишината вярвам също.
Когато думите капитулират
и те оставят като оголен нерв,
да трептиш в емоцията си.
И после се връщат – дума по дума,
да те превърнат в човек,
да те свържат отново със света.
Вярвам в приказките,
които четяха ни като деца.
Превръщахме се с тях в герои,
оставаме такива и сега –
на кръстопътя между воля и съдба,
имаме лукса да вярваме в чудеса…

Яница Христова

Няма коментари
Поезия

Късно

  • От
  • април 4, 2020

Северняците са смели хора,
свикнали с капризите
на дивата природа.
Опитомяват ветровете,
извличат най-доброто
дори от зимата.
Будят цветята на пролет
и обличат с топъл кожух есента.

В ледници са затворили страхове си
и не се вслушват в шепота им.
Израстват до огъня
и разказват приказки захласнато,
сънуват легендарни герои
и в сага се превръща денят им…

Но има и такива бури,
пред които дори смелите треперят.
Капки скреж тръгват по вените им
и тревога вледенява сърцето.

А бурята нехае.
Носи лед в търбуха си
от облаци –
тежки и индигови.
Бурята,
която слиза от хълма,
стъпва с тежки стъпки
и отеква с гръм.
Плаши хората от селото.

Защото те знаят.
След някои бури
трудно се събират руините.
Светът се променя.
Разгражда се на съставните си части
и се събира отново. Като пъзел.
Дърветата остават да лежат прекършени,
обещанията за пролет не помагат.
И утре слънцето
отново ще изгрее.
Но ще е вече късно…
късно…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Единични хора

  • От
  • януари 6, 2020

  На А.

Лутат се.
Живот – лабиринт.
И търсят следи,
и събират мечти…
А градът тихо мълчи,
сгушен в себе си.
Рисуват дъги.
В сивотата.
И слънце –
в дъждовните дни.
Обикновено са въоръжени
– с усмивка
(дори когато нещо адски им тежи).
Често в края на деня
уморено сядат на бара.
Поръчват си вино –
във висока гарафа
(любимо питие на самотата).
Мислят за времето.
Времето, което събира.
Времето, което разделя.
Време да живееш…
И време да дойдеш на себе си –
съвсем по библейски.
И дори когато си сам,
да си събрал целия свят в душата си…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Кълбото на времето

  • От
  • октомври 10, 2019

Един ден небето ще притъмнее
и всичко ще свърши така,
както е започнало.
Но отвъд Големия взрив
няма да има нищо,
за което да си струва да останем.
Животът, който обичаме,
животът, който мразим,
все през пръстите ни изтича –
котка, която тича
след кълбото на времето,
докато то се разплита…

Яница Христова

Няма коментари
Поезия

Памет

  • От
  • юни 24, 2019

Помни трепетите, усилието, вълненията.
Помни какво му е коствало
да изкачва върхове,
да диша на пресекулки,
да не спи от болка,
да се буди трудно…
Но помни и какво е да се носи лекокрило
в плен на радостта.
Помни усмивките, разменените погледи,
пеперудите в стомаха.

Тялото помни. Има своя собствена памет.
А паметта често е по-силна от волята –
не можеш просто така да забравиш онова,
което ти се иска да не се е случвало –
белезите, раните, травмите…

Питай старите спортисти.
Те знаят най-добре.
Дори и дълго да не са били на терен,
дори и да се слезли от ринга,
дори и да са изгубили форма,
мускулите помнят…
Помнят натоварването,
помнят тренировките.
И – дори след години –
при подходящи условия
могат пак да влязат в познатия ритъм…

Така че… защо си мислиш,
че никога отново няма да се влюбиш?
Сърцето е също мускул.
Макар и разбивано безброй път,
то помни как пак да обича…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Топография на щастието

  • От
  • май 26, 2019

По всяка улица от този град
се разхождат спомените ми.
Пресичат на светофарите,
спират се до малките кафенета,
заглеждат се в непознатите
и тръгват след стъпките
на бездомните кучета.

Спомените ми извайват осанка
под есенните кестени
и танцуват в дъжда –
там, където някога някъде
забързано с тичане
отмина младостта…

А щастието се е приютило на завет
под стряхата на забравени къщи
от старци и наследници.
Шмугва се в тишината,
тръгва по тротоарите
и ме търси – да се върне при мен,
да се върна при него…

Яница ХРИСТОВА

 

 

Няма коментари
Поезия

Образи

  • От
  • май 10, 2019

Тъжно е да се отразиш
в смирената усмивка на младеж,
който някога преди
е бил лудо влюбен в теб.
(Помниш го, нали?)
Но е продължил напред,
уморен от твоето колебание.
Уж се радваш…
(…но щастието му ти тежи.)

*

Страшно е да се видиш
в очите на жена,
която те е обичала.
(Въпреки самия теб.)
Но се е отказала от тази любов,
преживяла те е…
(Заради самия теб.)

*

Тежко е да чуеш
как те описва дете,
което е вярвало в теб
(Всемогъщият възрастен!)
Но думите ти накрая
са се оказали само празни обещания,
нелепи лъжи…
(Останалото са разочарования –
не си признаваш,
но понякога точно в тази роля
най-много ти приляга да бъдеш
такъв, какъвто всъщност си…)

Яница Христова

Няма коментари
Поезия

Свободен

  • От
  • април 29, 2019

Без да си усетил,
на безброй парчета си се разпилял.
Оставил си по нещо от себе си и тук, и там.
Душата ти е била отворен храм.
Нападнат от грабители…
Съборени са светините,
осквернени в пръстта,
потъпкани са иконите,
а вярата е събрана в шепа,
юмрук, гневно насочен към небето.
Мълчат божествата,
забравени в тишина,
натрупана с годините.
Но ще зазвънти някога камбана,
звукът ще накъса мълчанието
(като счупено стъкло,
разпилени песъчинки сред звездите)…
Ще се събереш в една точка –
с енергия и заряд
( от преди Големия взрив).
И през всички лабиринти,
ще излъжеш Минотавъра,
ще попаднеш в центъра,
скрит дълбоко в теб,
без карта и компас.
А там стои истината –
премълчавана, преглъщана,
изричана с писък,
загърбена, забравена,
обречена, очаквана…
Истината,
която ще те направи свободен…

Яница Христова

Няма коментари