Category

Поезия

Поезия

Памет

  • От
  • юни 24, 2019

Помни трепетите, усилието, вълненията.
Помни какво му е коствало
да изкачва върхове,
да диша на пресекулки,
да не спи от болка,
да се буди трудно…
Но помни и какво е да се носи лекокрило
в плен на радостта.
Помни усмивките, разменените погледи,
пеперудите в стомаха.

Тялото помни. Има своя собствена памет.
А паметта често е по-силна от волята –
не можеш просто така да забравиш онова,
което ти се иска да не се е случвало –
белезите, раните, травмите…

Питай старите спортисти.
Те знаят най-добре.
Дори и дълго да не са били на терен,
дори и да се слезли от ринга,
дори и да са изгубили форма,
мускулите помнят…
Помнят натоварването,
помнят тренировките.
И – дори след години –
при подходящи условия
могат пак да влязат в познатия ритъм…

Така че… защо си мислиш,
че никога отново няма да се влюбиш?
Сърцето е също мускул.
Макар и разбивано безброй път,
то помни как пак да обича…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Топография на щастието

  • От
  • май 26, 2019

По всяка улица от този град
се разхождат спомените ми.
Пресичат на светофарите,
спират се до малките кафенета,
заглеждат се в непознатите
и тръгват след стъпките
на бездомните кучета.

Спомените ми извайват осанка
под есенните кестени
и танцуват в дъжда –
там, където някога някъде
забързано с тичане
отмина младостта…

А щастието се е приютило на завет
под стряхата на забравени къщи
от старци и наследници.
Шмугва се в тишината,
тръгва по тротоарите
и ме търси – да се върне при мен,
да се върна при него…

Яница ХРИСТОВА

 

 

Няма коментари
Поезия

Образи

  • От
  • май 10, 2019

Тъжно е да се отразиш
в смирената усмивка на младеж,
който някога преди
е бил лудо влюбен в теб.
(Помниш го, нали?)
Но е продължил напред,
уморен от твоето колебание.
Уж се радваш…
(…но щастието му ти тежи.)

*

Страшно е да се видиш
в очите на жена,
която те е обичала.
(Въпреки самия теб.)
Но се е отказала от тази любов,
преживяла те е…
(Заради самия теб.)

*

Тежко е да чуеш
как те описва дете,
което е вярвало в теб
(Всемогъщият възрастен!)
Но думите ти накрая
са се оказали само празни обещания,
нелепи лъжи…
(Останалото са разочарования –
не си признаваш,
но понякога точно в тази роля
най-много ти приляга да бъдеш
такъв, какъвто всъщност си…)

Яница Христова

Няма коментари
Поезия

Свободен

  • От
  • април 29, 2019

Без да си усетил,
на безброй парчета си се разпилял.
Оставил си по нещо от себе си и тук, и там.
Душата ти е била отворен храм.
Нападнат от грабители…
Съборени са светините,
осквернени в пръстта,
потъпкани са иконите,
а вярата е събрана в шепа,
юмрук, гневно насочен към небето.
Мълчат божествата,
забравени в тишина,
натрупана с годините.
Но ще зазвънти някога камбана,
звукът ще накъса мълчанието
(като счупено стъкло,
разпилени песъчинки сред звездите)…
Ще се събереш в една точка –
с енергия и заряд
( от преди Големия взрив).
И през всички лабиринти,
ще излъжеш Минотавъра,
ще попаднеш в центъра,
скрит дълбоко в теб,
без карта и компас.
А там стои истината –
премълчавана, преглъщана,
изричана с писък,
загърбена, забравена,
обречена, очаквана…
Истината,
която ще те направи свободен…

Яница Христова

Няма коментари
Поезия

Морско

  • От
  • април 22, 2019

Скали в небето,
обрулени от вятъра,
си говорят с бурята.
Извисяват осанка
над дребните проблеми на света
и хвърлят деликатно сянка,
под която играят немирни деца.
А вълните се разбиват в брега
и понякога отмъкват прашинки,
подобно на изпусната неволно сълза…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Уют

  • От
  • април 10, 2019

Блясъкът заслепява.
Там, където вече е чисто и подредено, 
лесно се живее.
Магията е да видиш потенциал в руините,
да си представиш как между тези четири стени
ще кипи живот, ще се роди дом,
как ще грее огнище и ще се топли цялата къща,
къде ще окачиш снимките от лятната почивка,
къде ще са книгите, картините, малката кухня,
да чуеш как ще ехти смехът ви в светлата стая…

Можеш да си строител, ако запретнеш ръкави.
Мечтател си, ако дадеш шанс и на обреченото…
Много упреци ще се натрупат по пътя –
такова е началото на всяко ново начинание.
Но победата се отразява само в очите на онези,
които не са се отказали,
продължили са напред, въпреки стръмнините…

С лека ръка се отхвърля всичко,
което не подмамва окото с обещание за наслада.
Плаши натрупаният прах,
съборените греди,
счупените прозорци
и разнебитените прагове.
Плаши трудът, която трябва да положиш,
за да кажеш накрая – „Това тук е мое”.

Страшни са порутените къщи.
(Същото важи и за хората).
Само упоритите мечтатели им дават шанс.
И въоръжени с упоритост
(за да не откажат),
изненадват накрая с уюта,
който оставят след себе си…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Сянка от човек

  • От
  • април 1, 2019

Демоните на страховете
оглозгват духа ти –
всеки ден по малко.
Накрая остава само скелетът –
сянка от човек,
спомен, че те е имало.
С белезите по костите,
пукнатини от стари счупвания,
фрактури от небрежност,
заздравявания накриво,
с ъгълчета, които драскат и болят…
*
Всеки ден тревогата руши мостове
и от отломките гради крепости.
Стар град си,
зазидан в себе си.
А няма вече кръстоносци,
които да прескочат високите стени.
Ако някой трябва да те спаси,
ще бъдеш самият ти…
*
Призраците от миналото
и неродените деца на бъдещето
могат безкрайно, неуморно да шептят,
да припяват своите песни,
да обсебват ума ти,
да заключват вратата към новия ден…
Но остават безсилни пред едно:
доза кураж, малко смелост, когато е нужно…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Обещания пред утрото

  • От
  • февруари 24, 2019

Преди да се превърнем в шепа пръст,
преди звездите да угаснат
и да падне мрак – като за последно –
преди да изречем думи,
след които няма връщане…
Преди да пропаднем в тишина.
Преди да подвием колене,
победени от умората,
преди пясъкът в часовникът да изтече –
до последната песъчинка,
която зад стъклото кънти…
Да се изправим,
да изтупаме праха от времето,
да се вгледаме в изгрева,
да поемем дълбоко дъх…
И там, където можем, да простим.
На себе си. И на света.
За пукнатите. За несъвършенствата.
За белезите, натрупани дотук.
За картата, в която се превръщат,
и притеглят деня ни в своята орбита…
И събрали нови сили,
да поживеем.
Да се вслушаме в гласа на волята си.
На съвестта. На желанията.
Да се опълчим на страховете.
Преди да е станало късно.
Късно за втори шанс
и обещания пред утрото.
Толкова късно,
че да няма връщане назад…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Победителят в играта

  • От
  • февруари 6, 2019

Готова съм.
Да заложа на една карта,
да рискувам,
да сложа всичко на масата,
но да получа глътка щастие.
Щастие пред свободата.

Ще бъда покер играч.
От най-добрите.
От онези, с които животът
така сурово си е поиграл,
че са си татуирали правилата му
на ревера си,
близо до сърцето. За спомен.

С един ход ще предопределя
цялата игра.
Начало и край,
събрани в една точка.
И това може да се окаже
най-голямата ми грешка
или пък най-хубавото нещо,
което съм правила за себе си…
Кой може да ми каже?
Непредвидима е природата
на все още неслучилото се…

Раздават картите,
чипове летят във въздуха,
трупа се залогът,
колодата намалява.
Притихнали в очакване,
затаяваме дъх –
всеки на тази маса
на нещо се надява…

Смесват се цветовете,
червено и черно –
вечната класика.
Съдбата е коварен играч,
докато премигнеш
и е сменила ръката,
и е решила изхода на играта…

Пада завесата.
Представлението е към края си.
През смях и сълзи
можеш да ръкопляскаш сам на себе си,
когато публиката си тръгне.
Заради куража, заради мъжеството,
необходими, за да се изправиш сам срещу нея –
срещу Съдбата,
която владее играта по-добре от всеки друг,
и каквото и да правиш, накрая все тя побеждава…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Донкихотовски

  • От
  • януари 23, 2019

Там съм. Някъде –
по средата на пътя,
свила гнездо сред бурята,
приютила гръм и мълнии,
заглушила всеки стон,
който напомня,
че от раните – незаздравелите –
все още изтича светът ми.
И вали. Вали навън –
порой от пропилени възможности.
Една съсухрена ръка потропва
по стъклото на прозореца,
обсипано с капки дъжд.
Не искам да отварям.
Прекалено рано е…
И за тази умора,
дошла тук без време…
Там съм. Някъде.
Боря се с призраци.
От миналото, настоящето и бъдещето.
Рисувам стихове.
И не се страхувам.
Сили не ми останаха за страх.
Вкопчила до бяло
пръстите си в сабята,
ще се боря. Донкихотовски.
С поредната вятърна мелница,
пред която ме изправя светът.
И ще пиша своята история –
само с думите,
които ме изпълват
със смисъл…

Яница ХРИСТОВА 

Няма коментари