Category

Поезия

Поезия

Образи

  • От
  • май 10, 2019

Тъжно е да се отразиш
в смирената усмивка на младеж,
който някога преди
е бил лудо влюбен в теб.
(Помниш го, нали?)
Но е продължил напред,
уморен от твоето колебание.
Уж се радваш…
(…но щастието му ти тежи.)

*

Страшно е да се видиш
в очите на жена,
която те е обичала.
(Въпреки самия теб.)
Но се е отказала от тази любов,
преживяла те е…
(Заради самия теб.)

*

Тежко е да чуеш
как те описва дете,
което е вярвало в теб
(Всемогъщият възрастен!)
Но думите ти накрая
са се оказали само празни обещания,
нелепи лъжи…
(Останалото са разочарования –
не си признаваш,
но понякога точно в тази роля
най-много ти приляга да бъдеш
такъв, какъвто всъщност си…)

Яница Христова

Няма коментари
Поезия

Свободен

  • От
  • април 29, 2019

Без да си усетил,
на безброй парчета си се разпилял.
Оставил си по нещо от себе си и тук, и там.
Душата ти е била отворен храм.
Нападнат от грабители…
Съборени са светините,
осквернени в пръстта,
потъпкани са иконите,
а вярата е събрана в шепа,
юмрук, гневно насочен към небето.
Мълчат божествата,
забравени в тишина,
натрупана с годините.
Но ще зазвънти някога камбана,
звукът ще накъса мълчанието
(като счупено стъкло,
разпилени песъчинки сред звездите)…
Ще се събереш в една точка –
с енергия и заряд
( от преди Големия взрив).
И през всички лабиринти,
ще излъжеш Минотавъра,
ще попаднеш в центъра,
скрит дълбоко в теб,
без карта и компас.
А там стои истината –
премълчавана, преглъщана,
изричана с писък,
загърбена, забравена,
обречена, очаквана…
Истината,
която ще те направи свободен…

Яница Христова

Няма коментари
Поезия

Морско

  • От
  • април 22, 2019

Скали в небето,
обрулени от вятъра,
си говорят с бурята.
Извисяват осанка
над дребните проблеми на света
и хвърлят деликатно сянка,
под която играят немирни деца.
А вълните се разбиват в брега
и понякога отмъкват прашинки,
подобно на изпусната неволно сълза…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Уют

  • От
  • април 10, 2019

Блясъкът заслепява.
Там, където вече е чисто и подредено, 
лесно се живее.
Магията е да видиш потенциал в руините,
да си представиш как между тези четири стени
ще кипи живот, ще се роди дом,
как ще грее огнище и ще се топли цялата къща,
къде ще окачиш снимките от лятната почивка,
къде ще са книгите, картините, малката кухня,
да чуеш как ще ехти смехът ви в светлата стая…

Можеш да си строител, ако запретнеш ръкави.
Мечтател си, ако дадеш шанс и на обреченото…
Много упреци ще се натрупат по пътя –
такова е началото на всяко ново начинание.
Но победата се отразява само в очите на онези,
които не са се отказали,
продължили са напред, въпреки стръмнините…

С лека ръка се отхвърля всичко,
което не подмамва окото с обещание за наслада.
Плаши натрупаният прах,
съборените греди,
счупените прозорци
и разнебитените прагове.
Плаши трудът, която трябва да положиш,
за да кажеш накрая – „Това тук е мое”.

Страшни са порутените къщи.
(Същото важи и за хората).
Само упоритите мечтатели им дават шанс.
И въоръжени с упоритост
(за да не откажат),
изненадват накрая с уюта,
който оставят след себе си…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Сянка от човек

  • От
  • април 1, 2019

Демоните на страховете
оглозгват духа ти –
всеки ден по малко.
Накрая остава само скелетът –
сянка от човек,
спомен, че те е имало.
С белезите по костите,
пукнатини от стари счупвания,
фрактури от небрежност,
заздравявания накриво,
с ъгълчета, които драскат и болят…
*
Всеки ден тревогата руши мостове
и от отломките гради крепости.
Стар град си,
зазидан в себе си.
А няма вече кръстоносци,
които да прескочат високите стени.
Ако някой трябва да те спаси,
ще бъдеш самият ти…
*
Призраците от миналото
и неродените деца на бъдещето
могат безкрайно, неуморно да шептят,
да припяват своите песни,
да обсебват ума ти,
да заключват вратата към новия ден…
Но остават безсилни пред едно:
доза кураж, малко смелост, когато е нужно…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Обещания пред утрото

  • От
  • февруари 24, 2019

Преди да се превърнем в шепа пръст,
преди звездите да угаснат
и да падне мрак – като за последно –
преди да изречем думи,
след които няма връщане…
Преди да пропаднем в тишина.
Преди да подвием колене,
победени от умората,
преди пясъкът в часовникът да изтече –
до последната песъчинка,
която зад стъклото кънти…
Да се изправим,
да изтупаме праха от времето,
да се вгледаме в изгрева,
да поемем дълбоко дъх…
И там, където можем, да простим.
На себе си. И на света.
За пукнатите. За несъвършенствата.
За белезите, натрупани дотук.
За картата, в която се превръщат,
и притеглят деня ни в своята орбита…
И събрали нови сили,
да поживеем.
Да се вслушаме в гласа на волята си.
На съвестта. На желанията.
Да се опълчим на страховете.
Преди да е станало късно.
Късно за втори шанс
и обещания пред утрото.
Толкова късно,
че да няма връщане назад…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Победителят в играта

  • От
  • февруари 6, 2019

Готова съм.
Да заложа на една карта,
да рискувам,
да сложа всичко на масата,
но да получа глътка щастие.
Щастие пред свободата.

Ще бъда покер играч.
От най-добрите.
От онези, с които животът
така сурово си е поиграл,
че са си татуирали правилата му
на ревера си,
близо до сърцето. За спомен.

С един ход ще предопределя
цялата игра.
Начало и край,
събрани в една точка.
И това може да се окаже
най-голямата ми грешка
или пък най-хубавото нещо,
което съм правила за себе си…
Кой може да ми каже?
Непредвидима е природата
на все още неслучилото се…

Раздават картите,
чипове летят във въздуха,
трупа се залогът,
колодата намалява.
Притихнали в очакване,
затаяваме дъх –
всеки на тази маса
на нещо се надява…

Смесват се цветовете,
червено и черно –
вечната класика.
Съдбата е коварен играч,
докато премигнеш
и е сменила ръката,
и е решила изхода на играта…

Пада завесата.
Представлението е към края си.
През смях и сълзи
можеш да ръкопляскаш сам на себе си,
когато публиката си тръгне.
Заради куража, заради мъжеството,
необходими, за да се изправиш сам срещу нея –
срещу Съдбата,
която владее играта по-добре от всеки друг,
и каквото и да правиш, накрая все тя побеждава…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Донкихотовски

  • От
  • януари 23, 2019

Там съм. Някъде –
по средата на пътя,
свила гнездо сред бурята,
приютила гръм и мълнии,
заглушила всеки стон,
който напомня,
че от раните – незаздравелите –
все още изтича светът ми.
И вали. Вали навън –
порой от пропилени възможности.
Една съсухрена ръка потропва
по стъклото на прозореца,
обсипано с капки дъжд.
Не искам да отварям.
Прекалено рано е…
И за тази умора,
дошла тук без време…
Там съм. Някъде.
Боря се с призраци.
От миналото, настоящето и бъдещето.
Рисувам стихове.
И не се страхувам.
Сили не ми останаха за страх.
Вкопчила до бяло
пръстите си в сабята,
ще се боря. Донкихотовски.
С поредната вятърна мелница,
пред която ме изправя светът.
И ще пиша своята история –
само с думите,
които ме изпълват
със смисъл…

Яница ХРИСТОВА 

Няма коментари
Поезия

Пъзел

  • От
  • декември 19, 2018

След дългия ден
се прибираш във вкъщи
и си позволяваш само лека въздишка;
за да нахлуе онова, което си избягвал,
за да си признаеш колко си уморен…
Познавам те.
Знам как искаш
 (все по-често)
да се откажеш.
От всичко.
Да залостиш вратата.
Да сложиш точка
в края на дългото изречение,
което накъсва сюжета…

Но утре пак ще те изтегли гравитацията.
Ще отвориш очи,
ще изключиш будилника,
ще погледнеш с насмешка
рошавата си физиономия в огледалото
и ще си кажеш:
„Хайде, да го избутаме и този ден…”
И така се трупат годините.
Заскрежени, посипани със сняг,
със следите от коловозите
(на познатото),
които очертават траекторията
на живота ти…

Понякога походката ти те издава.
Натежал е товарът върху раменете.
Магнетизмът около теб задържа
отломките от личността ти,
които продължават да кръжат,
превръщаш се в център на света им…
И така ще бъде  – пътят към вечността…

Но всяка сутрин по следите от счупеното,
по напукания лед,
по драскотините в огледалото,
по линиите на ръката си,
по лъкатушещите завои на съдбата,
ще се събираш отново. Къс по къс.
Досущ дете, което си играе.
И един ден мечтае
да окачи на стената –
във величава рамка –
целия пъзел,
сглобен от хилядите си  разпилени части…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Време

  • От
  • декември 14, 2018

Не знам дали си струва
да се страхуваме от времето.
От неговата непредвидима природа.
От женската непостоянност на мойрите.
Събрани трите в тъмата,
едната преде кълбото на съдбата,
другата го заплита,
а най-разсеяната, най-старата,
прекъсва все някога нишката…
Надяваме се да не избърза
прекалено много…
Да ни е останало време
да прочетем всичките си книги,
да разкажем най-вълнуващите си истории,
да изживеем една любов…
Да кажем на любимите си хора
колко много ги обичаме…
Да попътуваме и да съберем
гледки от различни страни…
Да се помирим със себе си.
Да спрем да бързаме.
Да създадем топлина за зимата,
да ни е светло в дългите нощи,
да гледаме как напролет
светът се събужда
и да се изпълваме с надежда…
Да проследим как порастват мечтите ни
и да се сгушим в скута им,
където е най-уютно
и умората отстъпва дори.
И тогава да притворим очи,
да се обърнем към богините
и без страх да кажем: „Режи!”…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари