Category

Поезия

Поезия

Единични хора

  • От
  • януари 6, 2020

  На А.

Лутат се.
Живот – лабиринт.
И търсят следи,
и събират мечти…
А градът тихо мълчи,
сгушен в себе си.
Рисуват дъги.
В сивотата.
И слънце –
в дъждовните дни.
Обикновено са въоръжени
– с усмивка
(дори когато нещо адски им тежи).
Често в края на деня
уморено сядат на бара.
Поръчват си вино –
във висока гарафа
(любимо питие на самотата).
Мислят за времето.
Времето, което събира.
Времето, което разделя.
Време да живееш…
И време да дойдеш на себе си –
съвсем по библейски.
И дори когато си сам,
да си събрал целия свят в душата си…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Кълбото на времето

  • От
  • октомври 10, 2019

Един ден небето ще притъмнее
и всичко ще свърши така,
както е започнало.
Но отвъд Големия взрив
няма да има нищо,
за което да си струва да останем.
Животът, който обичаме,
животът, който мразим,
все през пръстите ни изтича –
котка, която тича
след кълбото на времето,
докато то се разплита…

Яница Христова

Няма коментари
Поезия

Памет

  • От
  • юни 24, 2019

Помни трепетите, усилието, вълненията.
Помни какво му е коствало
да изкачва върхове,
да диша на пресекулки,
да не спи от болка,
да се буди трудно…
Но помни и какво е да се носи лекокрило
в плен на радостта.
Помни усмивките, разменените погледи,
пеперудите в стомаха.

Тялото помни. Има своя собствена памет.
А паметта често е по-силна от волята –
не можеш просто така да забравиш онова,
което ти се иска да не се е случвало –
белезите, раните, травмите…

Питай старите спортисти.
Те знаят най-добре.
Дори и дълго да не са били на терен,
дори и да се слезли от ринга,
дори и да са изгубили форма,
мускулите помнят…
Помнят натоварването,
помнят тренировките.
И – дори след години –
при подходящи условия
могат пак да влязат в познатия ритъм…

Така че… защо си мислиш,
че никога отново няма да се влюбиш?
Сърцето е също мускул.
Макар и разбивано безброй път,
то помни как пак да обича…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Топография на щастието

  • От
  • май 26, 2019

По всяка улица от този град
се разхождат спомените ми.
Пресичат на светофарите,
спират се до малките кафенета,
заглеждат се в непознатите
и тръгват след стъпките
на бездомните кучета.

Спомените ми извайват осанка
под есенните кестени
и танцуват в дъжда –
там, където някога някъде
забързано с тичане
отмина младостта…

А щастието се е приютило на завет
под стряхата на забравени къщи
от старци и наследници.
Шмугва се в тишината,
тръгва по тротоарите
и ме търси – да се върне при мен,
да се върна при него…

Яница ХРИСТОВА

 

 

Няма коментари
Поезия

Образи

  • От
  • май 10, 2019

Тъжно е да се отразиш
в смирената усмивка на младеж,
който някога преди
е бил лудо влюбен в теб.
(Помниш го, нали?)
Но е продължил напред,
уморен от твоето колебание.
Уж се радваш…
(…но щастието му ти тежи.)

*

Страшно е да се видиш
в очите на жена,
която те е обичала.
(Въпреки самия теб.)
Но се е отказала от тази любов,
преживяла те е…
(Заради самия теб.)

*

Тежко е да чуеш
как те описва дете,
което е вярвало в теб
(Всемогъщият възрастен!)
Но думите ти накрая
са се оказали само празни обещания,
нелепи лъжи…
(Останалото са разочарования –
не си признаваш,
но понякога точно в тази роля
най-много ти приляга да бъдеш
такъв, какъвто всъщност си…)

Яница Христова

Няма коментари
Поезия

Свободен

  • От
  • април 29, 2019

Без да си усетил,
на безброй парчета си се разпилял.
Оставил си по нещо от себе си и тук, и там.
Душата ти е била отворен храм.
Нападнат от грабители…
Съборени са светините,
осквернени в пръстта,
потъпкани са иконите,
а вярата е събрана в шепа,
юмрук, гневно насочен към небето.
Мълчат божествата,
забравени в тишина,
натрупана с годините.
Но ще зазвънти някога камбана,
звукът ще накъса мълчанието
(като счупено стъкло,
разпилени песъчинки сред звездите)…
Ще се събереш в една точка –
с енергия и заряд
( от преди Големия взрив).
И през всички лабиринти,
ще излъжеш Минотавъра,
ще попаднеш в центъра,
скрит дълбоко в теб,
без карта и компас.
А там стои истината –
премълчавана, преглъщана,
изричана с писък,
загърбена, забравена,
обречена, очаквана…
Истината,
която ще те направи свободен…

Яница Христова

Няма коментари
Поезия

Морско

  • От
  • април 22, 2019

Скали в небето,
обрулени от вятъра,
си говорят с бурята.
Извисяват осанка
над дребните проблеми на света
и хвърлят деликатно сянка,
под която играят немирни деца.
А вълните се разбиват в брега
и понякога отмъкват прашинки,
подобно на изпусната неволно сълза…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Уют

  • От
  • април 10, 2019

Блясъкът заслепява.
Там, където вече е чисто и подредено, 
лесно се живее.
Магията е да видиш потенциал в руините,
да си представиш как между тези четири стени
ще кипи живот, ще се роди дом,
как ще грее огнище и ще се топли цялата къща,
къде ще окачиш снимките от лятната почивка,
къде ще са книгите, картините, малката кухня,
да чуеш как ще ехти смехът ви в светлата стая…

Можеш да си строител, ако запретнеш ръкави.
Мечтател си, ако дадеш шанс и на обреченото…
Много упреци ще се натрупат по пътя –
такова е началото на всяко ново начинание.
Но победата се отразява само в очите на онези,
които не са се отказали,
продължили са напред, въпреки стръмнините…

С лека ръка се отхвърля всичко,
което не подмамва окото с обещание за наслада.
Плаши натрупаният прах,
съборените греди,
счупените прозорци
и разнебитените прагове.
Плаши трудът, която трябва да положиш,
за да кажеш накрая – „Това тук е мое”.

Страшни са порутените къщи.
(Същото важи и за хората).
Само упоритите мечтатели им дават шанс.
И въоръжени с упоритост
(за да не откажат),
изненадват накрая с уюта,
който оставят след себе си…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Сянка от човек

  • От
  • април 1, 2019

Демоните на страховете
оглозгват духа ти –
всеки ден по малко.
Накрая остава само скелетът –
сянка от човек,
спомен, че те е имало.
С белезите по костите,
пукнатини от стари счупвания,
фрактури от небрежност,
заздравявания накриво,
с ъгълчета, които драскат и болят…
*
Всеки ден тревогата руши мостове
и от отломките гради крепости.
Стар град си,
зазидан в себе си.
А няма вече кръстоносци,
които да прескочат високите стени.
Ако някой трябва да те спаси,
ще бъдеш самият ти…
*
Призраците от миналото
и неродените деца на бъдещето
могат безкрайно, неуморно да шептят,
да припяват своите песни,
да обсебват ума ти,
да заключват вратата към новия ден…
Но остават безсилни пред едно:
доза кураж, малко смелост, когато е нужно…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Обещания пред утрото

  • От
  • февруари 24, 2019

Преди да се превърнем в шепа пръст,
преди звездите да угаснат
и да падне мрак – като за последно –
преди да изречем думи,
след които няма връщане…
Преди да пропаднем в тишина.
Преди да подвием колене,
победени от умората,
преди пясъкът в часовникът да изтече –
до последната песъчинка,
която зад стъклото кънти…
Да се изправим,
да изтупаме праха от времето,
да се вгледаме в изгрева,
да поемем дълбоко дъх…
И там, където можем, да простим.
На себе си. И на света.
За пукнатите. За несъвършенствата.
За белезите, натрупани дотук.
За картата, в която се превръщат,
и притеглят деня ни в своята орбита…
И събрали нови сили,
да поживеем.
Да се вслушаме в гласа на волята си.
На съвестта. На желанията.
Да се опълчим на страховете.
Преди да е станало късно.
Късно за втори шанс
и обещания пред утрото.
Толкова късно,
че да няма връщане назад…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари