Category

Поезия

Поезия

Донкихотовски

  • От
  • януари 23, 2019

Там съм. Някъде –
по средата на пътя,
свила гнездо сред бурята,
приютила гръм и мълнии,
заглушила всеки стон,
който напомня,
че от раните – незаздравелите –
все още изтича светът ми.
И вали. Вали навън –
порой от пропилени възможности.
Една съсухрена ръка потропва
по стъклото на прозореца,
обсипано с капки дъжд.
Не искам да отварям.
Прекалено рано е…
И за тази умора,
дошла тук без време…
Там съм. Някъде.
Боря се с призраци.
От миналото, настоящето и бъдещето.
Рисувам стихове.
И не се страхувам.
Сили не ми останаха за страх.
Вкопчила до бяло
пръстите си в сабята,
ще се боря. Донкихотовски.
С поредната вятърна мелница,
пред която ме изправя светът.
И ще пиша своята история –
само с думите,
които ме изпълват
със смисъл…

Яница ХРИСТОВА 

Няма коментари
Поезия

Пъзел

  • От
  • декември 19, 2018

След дългия ден
се прибираш във вкъщи
и си позволяваш само лека въздишка;
за да нахлуе онова, което си избягвал,
за да си признаеш колко си уморен…
Познавам те.
Знам как искаш
 (все по-често)
да се откажеш.
От всичко.
Да залостиш вратата.
Да сложиш точка
в края на дългото изречение,
което накъсва сюжета…

Но утре пак ще те изтегли гравитацията.
Ще отвориш очи,
ще изключиш будилника,
ще погледнеш с насмешка
рошавата си физиономия в огледалото
и ще си кажеш:
„Хайде, да го избутаме и този ден…”
И така се трупат годините.
Заскрежени, посипани със сняг,
със следите от коловозите
(на познатото),
които очертават траекторията
на живота ти…

Понякога походката ти те издава.
Натежал е товарът върху раменете.
Магнетизмът около теб задържа
отломките от личността ти,
които продължават да кръжат,
превръщаш се в център на света им…
И така ще бъде  – пътят към вечността…

Но всяка сутрин по следите от счупеното,
по напукания лед,
по драскотините в огледалото,
по линиите на ръката си,
по лъкатушещите завои на съдбата,
ще се събираш отново. Къс по къс.
Досущ дете, което си играе.
И един ден мечтае
да окачи на стената –
във величава рамка –
целия пъзел,
сглобен от хилядите си  разпилени части…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Време

  • От
  • декември 14, 2018

Не знам дали си струва
да се страхуваме от времето.
От неговата непредвидима природа.
От женската непостоянност на мойрите.
Събрани трите в тъмата,
едната преде кълбото на съдбата,
другата го заплита,
а най-разсеяната, най-старата,
прекъсва все някога нишката…
Надяваме се да не избърза
прекалено много…
Да ни е останало време
да прочетем всичките си книги,
да разкажем най-вълнуващите си истории,
да изживеем една любов…
Да кажем на любимите си хора
колко много ги обичаме…
Да попътуваме и да съберем
гледки от различни страни…
Да се помирим със себе си.
Да спрем да бързаме.
Да създадем топлина за зимата,
да ни е светло в дългите нощи,
да гледаме как напролет
светът се събужда
и да се изпълваме с надежда…
Да проследим как порастват мечтите ни
и да се сгушим в скута им,
където е най-уютно
и умората отстъпва дори.
И тогава да притворим очи,
да се обърнем към богините
и без страх да кажем: „Режи!”…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Феникс

  • От
  • ноември 17, 2018

Законите на живота
рядко се пишат със сила.
Желанието е онова,
което може да се превърне в стихия,
да преобърне света,
да накара дъждът да спре,
реки да потекат нагоре,
огънят да угасне
и да остави след себе си
опожарени села
и черно пепелище…
от което да разпери крила
пълен с живот феникс,
отправил взор към безкрая…

Идеите са заразителни.
Прескачат от ум към ум.
Една мисъл може да създаде път,
да превърне мрака във воал,
през който прозира истината.
Защо мислиш,
че са горели хора на клада?
Защото духът е безсмъртен.
Защото със сила не се пречупва,
не можеш да унищожиш нечия воля,
да спреш нечия обич,
да сложиш окови
на онова озарение,
което изпълва деня със светлина
и копнеж…
със смисъл.

След нас остават следите ни.
История, която някой някъде
разказва, притихнал до огъня,
сгушен в тишината на нощта…
Слушат децата – с блеснали очи –
и в тях се отразяват нови светове,
пълни с блясък и безброй звезди.
Безсмъртието е свобода,
лъжите все някога умират.
Дави се злобата в безсилие,
а накрая остава само доброто –
разстила се меко върху пепелта
и очаква фениксът да разпери крила…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Очакване

  • От
  • октомври 20, 2018

Чакам последния автобус.
Хората около мен
идват и си отиват –
всеки следва своя път
и изглежда различен светът,
отразен в очите му…
Замръзнали са минутите
от разписанието.
Питам се колко ли време
още ще чакам?
Обикновено е точно толкова,
колкото е необходимо…
Смрачава се и небето посивява.
Изглежда също и че ще вали…

…една старица в есенния вятър чака
куп мигове, които са отминали,
и едва няколко, побиращи се в шепа,
които още не са дошли…

Яница ХРИСТОВА

 

Няма коментари
Поезия

Храм на забравен бог…

  • От
  • септември 25, 2018

Хора, шум и клаксони по булеварда,

вечер – като всяка друга,

с една тълпа, готова да те погълне

и да  обгърне раменете ти

с пелерината на анонимността.

 

Квартално заведение и шумни наздравици.

Някой празнува поредното остаряване.

Прибираш се вкъщи, залостваш вратата

и оставаш сам в своето изгнание,

далеч от света,

в една квартира в централната част на града…

 

В лабиринт от хиляди мнения,

истината стои и блещука сама –

перла в сърцевината на неразказана история.

Наблюдаваш от балкона

как светват и гаснат светлини,

тази София никога не спи,

заедно будувате

и тази нощ часът неусетно става три…

 

Самотата е убежище.

Уютен храм на забравен бог.

Идваш тук, когато няма на кого да разкажеш

за фойерверките, които  горят в ума ти,

подпалени от някоя нова идея…

Оставяш ги на свобода

и гледаш отраженията им по стените:

танцуват.

 

После се връщаш. И уж си си същият.

Мълчалив чудак със сив пуловер,

пълна раница с цветни моливи

и един почти изписан тефтер.

Ще те побутват пак непознатите

на пешеходната пътека,

ще гониш отново зеленото на светофара,

ще будуваш до три сутринта…

но вътре в теб танцуват онези нови светове,

искрят, проблясват и огряват

територията на живота ти:

отвъд града, отвъд навалицата –

някъде, съвсем близо

до безкрайните поля на тишината…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Властелин на времето

  • От
  • септември 24, 2018

Очакват есента

на онази пейка в парка,

на която посрещнаха и лятото.

Младостта и старостта,

дядо и дете.

Детето тича, лудува,

на стареца му се приказва –

душа, изпълнена с истории.

– Спри – казва –

животът не е постоянна надпревара,

така или иначе накрая

побеждава само времето…

– Ще счупя всички часовници –

отвръща детето –

и ще подаря цялото време

на теб и на моите приятели…

– Приятели?! – дядото тъжно се усмихва-

един ден ще разбереш

как някои хора търсят врагове там,

където ти търсиш приятелство…

– Грешиш! – тропа с крак мъникът. –

Не искам да ти вярвам!

– Чудесно! Запомни хубаво тези думи:

„не искам”.

Един ден ще ти потрябват.

Когато научиш,

че да не искаш това,

което не можеш да имаш, е…

мъдро. Не, не мъдрост. Милост е.

Милост от теб, за теб самия…

– Дядо, стига. Въобще не те разбирам…

– Малък си, не разбираш.

Но запомни грохналия си прегърбен старец,

който нарежда думи в броеница,

превит, в очакване на есента,

студа и края…

Същински властелин на времето.

Но детето вече не слуша.

Тича след вятъра,

окрилено от мечти, надежди,

любопитство и копнеж.

А дядото мълчи.

От кулата на своите години

вижда картината така ясно,

но има ли смисъл да я рисува

пред очите на младостта,

която сега разполага

с пълна палитра неизживяно време

и плетеница от сезони?

Потъва в тишина старикът,

загръща се в плетения си пуловер,

че вятърът по това време щипе безмилостно.

Мислено тича с него,

лудува с внука си,

своя последен наследник,

който тепърва ще живее и греши,

ще трупа спомени, разоравания,

смях и сълзи…

Пожелава му тайничко щастие

и се надява накрая да не съжалява за нищо,

за нито един изживян миг,

за нито един избран цвят…

И някога, след много лета,

когато очаква сам есента,

да си го спомня с усмивка

и да досажда с историите си на децата.

Защото в това хладно време,

само в преживените истории

можеш да откриеш топлина…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

В края на хоризонта

  • От
  • септември 4, 2018

Да следваш линията на хоризонта,
която се отдалечава с всяка стъпка.
Да вярваш, че можеш да я стигнеш,
а по пътя да събираш преживявания,
да ги пазиш с кехлибарена нежност,
да ги подреждаш на лавици
и в дни на самота да се връщаш при тях,
да потъваш в мекотата им
като в топла прегръдка на приятел…
Да ти се скъсат обувките от ходене,
да нямаш място в ума си от спомени,
да се разбие сърцето ти на куп парчета –
все от обичане…
Да знаеш, че за нищо не съжаляваш –
живял си със своята истина,
с лекотата на чистата съвест…
Въпреки бурите, въпреки шума на вятъра,
въпреки водовъртежите на неизбежното,
плувал си към спокойни брегове.
И си оставил следи.  В пясъка.
Може би след миг ще ги отмият вълните,
може би ще се изгубят в детски смях,
може би ще се връщат с усмивката
на любим човек…
Може би никога няма да разбереш,
но поне едно ще знаеш –
че си живял…
С все сили си живял!
И те е имало – ефирно дихание,
шепа спомени,
звезда в края на хоризонта…

Яница ХРИСТОВА

 

 

 

Няма коментари
Поезия

Лятото си тръгва

  • От
  • август 24, 2018

Лятото си тръгва в края на август.
С хладния вятър
и падащите листа на кестените,
оцветени в златно.
Стяга си куфара,
пълен със спомени,
с морски пясък и миди,
с билки, падащи звезди,
сладки откраднати мигове
и дъх на конфитюр от ягоди.

Лятото си тръгва.
Крачи бавно по павираните улици,
няма сили да се обърне дори
и да се сбогува.
Тръгва си уморено
и с чувство на вина,
че ще се върне отново
едва след година…

А за година се променя всичко.
Не е същото дори морето.
Вълните са изяли пясъчната ивица,
а онази любов, която си обещавахте
да е „завинаги” ,
отдавна е останала в историята,
някои птици са се върнали,
други – не…
Лятото знае най-добре –
щастието е кратък миг.
И никога обещание.
То се случва сега
и – ако имаш късмет –
продължава много лета…

 

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Спомен от бъдещето

  • От
  • юли 24, 2018

Понякога зная  неща,

които още не са се случили…

Тих шепот от бъдещето.

Спомен от червенокосите жени,

прародителки,

които са ми оставили даровете си,

нежеланите…

 

Виждам те.

И чувам стъпките ти

сред чупливите листа на есенния ден.

В сивотата на следобеден час,

сряда е,

след дъжд.

 

Върволица от чадъри.

Тълпа от непознати.

И десетки ръце от чужди съдби

се протягат към мен,

опитвайки се да ме отклонят от пътя…

Но аз вярвам.

Че се открояват следите ни,

че чертаят хоризонт сред сивотата.

 

И градът не е вече страшен.

И светът не е прекалено голям.

Просто защото знам,

че те има.

Че те имало.

Че ще те има.

Защото  имаш в сърцето ми дом

и то винаги ще те чака да се върнеш…

 

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари