Category

Поезия

Поезия

Спомен от бъдещето

  • От
  • юли 24, 2018

Понякога зная  неща,

които още не са се случили…

Тих шепот от бъдещето.

Спомен от червенокосите жени,

прародителки,

които са ми оставили даровете си,

нежеланите…

 

Виждам те.

И чувам стъпките ти

сред чупливите листа на есенния ден.

В сивотата на следобеден час,

сряда е,

след дъжд.

 

Върволица от чадъри.

Тълпа от непознати.

И десетки ръце от чужди съдби

се протягат към мен,

опитвайки се да ме отклонят от пътя…

Но аз вярвам.

Че се открояват следите ни,

че чертаят хоризонт сред сивотата.

 

И градът не е вече страшен.

И светът не е прекалено голям.

Просто защото знам,

че те има.

Че те имало.

Че ще те има.

Защото  имаш в сърцето ми дом

и то винаги ще те чака да се върнеш…

 

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Неделя

  • От
  • април 20, 2018

Неделя.
След дъжд.
Завалял изневиделица.
И под умиращата светлина
на дългия, проточен залез,
обагрил синевата в златно, охра
и напудрени розови облаци.
Ще последвам следите ти,
които отекват в безкрая.
Но все пак водят към мен.
Винаги водят към мен…

Няма коментари
Поезия

Дете тича към безкрая…

  • От
  • април 19, 2018

Дете тича към безкрая,

иска да улови с ръка звездите.

Но преди да се усети,

изплъзнали са се лъчите

и е останал само копнежът –

вечен.

Когато никой не го гледа,

рисува залези.

И колекционира пеперуди

с изранени крила.

Разказва тихо истории

и приютява пчелите в дъжда.

Виж го.

Детето, което тича към безкрая.

Вярва, че са до колене вълните.

И да го сломят няма да успеят,

защото морето шепти с гласа

на неговите древни братя –

мореплаватели,

                откриватели,

                               хора, които не знаят покой.

И заспиват сред звездите.

С бурята – заключили я дълбоко в себе си.

Няма коментари
Поезия

Вкусът на живота

  • От
  • март 24, 2018

Горчив.

Вкусът, който остава,
когато се събудиш след лош сън.

Или когато не можеш да заспиш
след лош ден.

И след онези моменти,
в които се оглеждаш
и търсиш подкрепа,
а виждаш само сянката си,
която лениво се точи след теб,
сякаш би напуснала също,
ако можеше.

Трупа се. Горчивината.

Заплашва да прелее
и да те удави.

Научи се да плуваш, младежо,
не разчитай на спасителни пояси,
пълни са само с въздух и несигурност.

Върху това или искаш да се крепи
крехкото ти бъдеще?

И да се криеш зад крепости, не помага.

Връгът живее в теб.

Трупа се като оловна отрова
и заменя съставните части
от костите ти.

Накрая дори няма да можеш
да вървиш с високо вдигната глава.

Ще загубиш първо звездите.

След това гордостта.

И накрая като мекотело
ще съществуваш сред отломките от себе си.

Горчив.

Понякога това е вкусът на живота.

Сладостта се изнизва между пръстите
като скъсана перлена огърлица.

Но оставя следи по небцето.

И когато много загорчи,
затвори очи…

И си спомни.

Няма коментари
Поезия

Викинг

  • От
  • март 13, 2018

Имам душа на стар викинг

и тя пътува през безкрайни морета,
събира късчета лед,
топи ги в топла жарава
и изцелява раните,
натрупани с времето…
Вятърът се заплита в платната на лодката,
древна и с белези – като самата вечност.
А хоризонтът е тънка линия сред синевата,
която надвисва над нас като воал.
Понякога разчитам само звездни карти
и търся криволичещите линии на съдбата.
Понякога копнея за бряг с уморен поглед,
понякога искам да потъна в дълбините,
а друг път знам – брегът е вътре в мен,
опора, твърда земя, която ме спира
и ме кара да вървя с гордо вдигнала глава.
Имам душа на стар викинг.
Крия я с усмивка.
Показва се само в блясъка в очите ми,
когато идва буря –
от онези, които изпъстрят небосклона
със светкавици и гръм;
които заплашват с водовъртеж,
защото след тях нищо няма да е вече същото.
Не се плаша тогава.
Опъвам платната, държа здраво щурвала
и плувам в свои води –
сред вълни, по-високи от мен…

 

Няма коментари
Поезия

Влюбване

  • От
  • март 4, 2018

Познавам те.

Хиляди пъти ще се заричаш,
че повече няма да чувстваш,
нищо няма да чувстваш…
Особено пък тази коварна любов,
която влиза под кожата
и ти взема ума.
Хиляда пъти ще отричаш,
че това, което виждаш,
е отговор на твоят зов
(неизречен)
все пак да бъдеш обичан.

Но ще припламнат някога едни искри –
и да се опиташ да ги спреш,
онова, което трябва,
ще изгори.

А от пепелището
ти или ще излезеш като феникс.
Или ще се превърнеш в призрак –
в сянка на самия себе си.
Сам решаваш…

Няма коментари
Поезия

Минало

  • От
  • февруари 13, 2018

Призраци от миналото

изпълват сивотата на деня.
Дебнат те зад някой ъгъл
и коварно протягат от мрака
към теб костелива ръка.
Плуват в спомените ти
и те връщат назад –
към онзи стар образ,
който вече не си…
(дори снимките ти го доказват!)

Защото си пораснал.
Преживял си ги.
Раните са зараснали,
(но останал е белег).
Прескочил си пропастта
(но още чуваш ехото от дълбините й)…
И пулсът се ускорява
при всяка нова следа…
Миналото  – оказва се – е котва,
която те спира сред полет
и стеснява хоризонта,
обещан на новите възможности.

Едно решение има.
И на себе си го дължиш!
Режи смело оковите.
И си позволи тази радост –
да забравиш онова,
което тежи
и те тегли назад:
все натам,
където, ако е имало смисъл,
щеше да останеш…
А ти не си.

Няма коментари
Поезия

Полунощ

  • От
  • февруари 9, 2018

Полунощ е.
Градът не спи.
Жужи в забързания трафик
и чете стари вестници.
Защото тук новините
бързо остаряват.
Днес си просто дете,
а утре – грохнал старец
(дори не усещаш как така е станало!)
Може часовникът в кухнята да е спрял,
но времето продължава
да се гони с вятъра по булеварда.
А старите болки се трупат,
свиват се на кълбо –
като уморена котка,
която търси покой
всяка вечер в леглото ти
и тайничко краде ти съня…

Полунощ е.
Събирам сияния –
отражения на фарове,
летящи светлини
и реклами от билбордове.
Лесно изглежда –
всичко уж се продава,
но все пак накрая
най-важното не можеш да купиш с пари
(другото е пиар + евтини лъжи)…

Гледам часовника.
Безмилостни стрелките
шумолят в мрака.
Бяга след тях сънят ми,
сякаш за нещо ме наказва.
Старият фотьойл до прозореца
ще бъде моят пристан.
Старата котка в краката ми мърка.
Оглежда се нощта ми
в зелените й ириси –
лукава нежност…
И в този миг времето спира.
От грохнала старица
се превръщам пак в дете;
тичам по поляните
и гоня пеперуди
из слънчогледови поля…

Няма коментари
Поезия

Уроци

  • От
  • декември 21, 2017

Чувал ли си как

фениксът умира в огъня,
а после възкръсва от пепелта,
изтупва крилата си
и се преражда за живота нов,
пречистен?
Светът е богат на митове,
пълни с утеха и открадната мъдрост.
Но уроците ги учиш най-добре сам –
когато се изправят срещу теб,
зашлевят те с плесница в лицето
и извадят дъха от гърдите ти.
И докато се гърчиш от безсилие
върху студения асфалт,
всеки път ще се питаш:
ще се изправя ли сега,
ще възкръсна ли от пепелта,
ще се разперят ли крилата ми,
ще са сияйни ли перата им?…
Когато всяко вдишване е агония
и дори сънят бяга от теб,
въпросите се трупат на камулата купчина
и заплашват да те затрупат
под тежестта си.
В мрака чуваш само стрелките,
които безмилостно режат времето на късове.
Когато изгубиш достатъчно мигове,
от които нямаш спомени
(не искаш да ги помниш),
ще се изправиш на крака.
Като да се учиш да прохождаш отново е.
Ще се протегнеш с плахи ръце,
та да хванеш нишката,
която ти подават мойрите,
а съдбата ще се свие на кълбо до нозете ти.

Парещите въглени на огъня,
през който си преминал,
ще останат да тлеят винаги в дъното на душата ти,
ще изпълват гърдите ти с дим,
понякога ще те задушават,
но с искрите си ще сияят в мрака,
за да помниш, че си бил там –
бил си в дълбините на тъмата…
И си преминал.
Тази сила изтегля птицата обратно към живота.
Тази сила разперва крилата й
и й подарява целия хоризонт.
Тази сила… само тази сила,
изтъкана от копнежа
да продължиш напред…

Няма коментари
Поезия

Улици

  • От
  • октомври 7, 2017

Живях в крайните квартали.

Наблюдавах от сутрин до вечер
уморените лица на хората,

вечно бързащи за някъде,
все за нещо закъснели,

а тук – така неусетно –
се изплъзва същинският живот
между пръстите им,
без дори да се усетят…

Слушах студеният вятър
през нощите
как фучи покрай панелките
и всичко след него остава
някак по-сиво,
дори котките:

в походките им даже
се вижда меланхолията
и безкрайната досада
да са тук…

Живях и на последния етаж
(за кратко).

Градът заспиваше в краката ми,
а нощните му светлини –
светулки –
кръжаха над забързаните му сънища.

Защото всяка нощ се превръща в обещание –
че утре няма да е същото…

Вървях. Хиляди улици съм извървяла.

Първо по твоите стъпки.

След това упорито надявайки се,
че оставям свои –
белег, че съм била тук,
че ме е имало…

И свикнах. Сама.

Да приспивам залезите си.

Да откривам в утрото възторг.

Да оставям болката да отшуми,
а не да се превръща в рана.

Да пазя щастието като перла,
скрита от очите на другите.

Да изтъка от надеждите си воал
и да ги пришия с вяра,
така че вятърът да не ми ги отнеме…

Затова и съм смела. Понякога.

Знам, градът ме разбира.

Разтварям се из улиците му
и после къс по къс се събирам…

Няма коментари