Category

Поезия

Поезия

Властелин на времето

  • От
  • септември 24, 2018

Очакват есента

на онази пейка в парка,

на която посрещнаха и лятото.

Младостта и старостта,

дядо и дете.

Детето тича, лудува,

на стареца му се приказва –

душа, изпълнена с истории.

– Спри – казва –

животът не е постоянна надпревара,

така или иначе накрая

побеждава само времето…

– Ще счупя всички часовници –

отвръща детето –

и ще подаря цялото време

на теб и на моите приятели…

– Приятели?! – дядото тъжно се усмихва-

един ден ще разбереш

как някои хора търсят врагове там,

където ти търсиш приятелство…

– Грешиш! – тропа с крак мъникът. –

Не искам да ти вярвам!

– Чудесно! Запомни хубаво тези думи:

„не искам”.

Един ден ще ти потрябват.

Когато научиш,

че да не искаш това,

което не можеш да имаш, е…

мъдро. Не, не мъдрост. Милост е.

Милост от теб, за теб самия…

– Дядо, стига. Въобще не те разбирам…

– Малък си, не разбираш.

Но запомни грохналия си прегърбен старец,

който нарежда думи в броеница,

превит, в очакване на есента,

студа и края…

Същински властелин на времето.

Но детето вече не слуша.

Тича след вятъра,

окрилено от мечти, надежди,

любопитство и копнеж.

А дядото мълчи.

От кулата на своите години

вижда картината така ясно,

но има ли смисъл да я рисува

пред очите на младостта,

която сега разполага

с пълна палитра неизживяно време

и плетеница от сезони?

Потъва в тишина старикът,

загръща се в плетения си пуловер,

че вятърът по това време щипе безмилостно.

Мислено тича с него,

лудува с внука си,

своя последен наследник,

който тепърва ще живее и греши,

ще трупа спомени, разоравания,

смях и сълзи…

Пожелава му тайничко щастие

и се надява накрая да не съжалява за нищо,

за нито един изживян миг,

за нито един избран цвят…

И някога, след много лета,

когато очаква сам есента,

да си го спомня с усмивка

и да досажда с историите си на децата.

Защото в това хладно време,

само в преживените истории

можеш да откриеш топлина…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

В края на хоризонта

  • От
  • септември 4, 2018

Да следваш линията на хоризонта,
която се отдалечава с всяка стъпка.
Да вярваш, че можеш да я стигнеш,
а по пътя да събираш преживявания,
да ги пазиш с кехлибарена нежност,
да ги подреждаш на лавици
и в дни на самота да се връщаш при тях,
да потъваш в мекотата им
като в топла прегръдка на приятел…
Да ти се скъсат обувките от ходене,
да нямаш място в ума си от спомени,
да се разбие сърцето ти на куп парчета –
все от обичане…
Да знаеш, че за нищо не съжаляваш –
живял си със своята истина,
с лекотата на чистата съвест…
Въпреки бурите, въпреки шума на вятъра,
въпреки водовъртежите на неизбежното,
плувал си към спокойни брегове.
И си оставил следи.  В пясъка.
Може би след миг ще ги отмият вълните,
може би ще се изгубят в детски смях,
може би ще се връщат с усмивката
на любим човек…
Може би никога няма да разбереш,
но поне едно ще знаеш –
че си живял…
С все сили си живял!
И те е имало – ефирно дихание,
шепа спомени,
звезда в края на хоризонта…

Яница ХРИСТОВА

 

 

 

Няма коментари
Поезия

Лятото си тръгва

  • От
  • август 24, 2018

Лятото си тръгва в края на август.
С хладния вятър
и падащите листа на кестените,
оцветени в златно.
Стяга си куфара,
пълен със спомени,
с морски пясък и миди,
с билки, падащи звезди,
сладки откраднати мигове
и дъх на конфитюр от ягоди.

Лятото си тръгва.
Крачи бавно по павираните улици,
няма сили да се обърне дори
и да се сбогува.
Тръгва си уморено
и с чувство на вина,
че ще се върне отново
едва след година…

А за година се променя всичко.
Не е същото дори морето.
Вълните са изяли пясъчната ивица,
а онази любов, която си обещавахте
да е „завинаги” ,
отдавна е останала в историята,
някои птици са се върнали,
други – не…
Лятото знае най-добре –
щастието е кратък миг.
И никога обещание.
То се случва сега
и – ако имаш късмет –
продължава много лета…

 

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Спомен от бъдещето

  • От
  • юли 24, 2018

Понякога зная  неща,

които още не са се случили…

Тих шепот от бъдещето.

Спомен от червенокосите жени,

прародителки,

които са ми оставили даровете си,

нежеланите…

 

Виждам те.

И чувам стъпките ти

сред чупливите листа на есенния ден.

В сивотата на следобеден час,

сряда е,

след дъжд.

 

Върволица от чадъри.

Тълпа от непознати.

И десетки ръце от чужди съдби

се протягат към мен,

опитвайки се да ме отклонят от пътя…

Но аз вярвам.

Че се открояват следите ни,

че чертаят хоризонт сред сивотата.

 

И градът не е вече страшен.

И светът не е прекалено голям.

Просто защото знам,

че те има.

Че те имало.

Че ще те има.

Защото  имаш в сърцето ми дом

и то винаги ще те чака да се върнеш…

 

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Поезия

Неделя

  • От
  • април 20, 2018

Неделя.
След дъжд.
Завалял изневиделица.
И под умиращата светлина
на дългия, проточен залез,
обагрил синевата в златно, охра
и напудрени розови облаци.
Ще последвам следите ти,
които отекват в безкрая.
Но все пак водят към мен.
Винаги водят към мен…

Няма коментари
Поезия

Дете тича към безкрая…

  • От
  • април 19, 2018

Дете тича към безкрая,

иска да улови с ръка звездите.

Но преди да се усети,

изплъзнали са се лъчите

и е останал само копнежът –

вечен.

Когато никой не го гледа,

рисува залези.

И колекционира пеперуди

с изранени крила.

Разказва тихо истории

и приютява пчелите в дъжда.

Виж го.

Детето, което тича към безкрая.

Вярва, че са до колене вълните.

И да го сломят няма да успеят,

защото морето шепти с гласа

на неговите древни братя –

мореплаватели,

                откриватели,

                               хора, които не знаят покой.

И заспиват сред звездите.

С бурята – заключили я дълбоко в себе си.

Няма коментари
Поезия

Вкусът на живота

  • От
  • март 24, 2018

Горчив.

Вкусът, който остава,
когато се събудиш след лош сън.

Или когато не можеш да заспиш
след лош ден.

И след онези моменти,
в които се оглеждаш
и търсиш подкрепа,
а виждаш само сянката си,
която лениво се точи след теб,
сякаш би напуснала също,
ако можеше.

Трупа се. Горчивината.

Заплашва да прелее
и да те удави.

Научи се да плуваш, младежо,
не разчитай на спасителни пояси,
пълни са само с въздух и несигурност.

Върху това или искаш да се крепи
крехкото ти бъдеще?

И да се криеш зад крепости, не помага.

Връгът живее в теб.

Трупа се като оловна отрова
и заменя съставните части
от костите ти.

Накрая дори няма да можеш
да вървиш с високо вдигната глава.

Ще загубиш първо звездите.

След това гордостта.

И накрая като мекотело
ще съществуваш сред отломките от себе си.

Горчив.

Понякога това е вкусът на живота.

Сладостта се изнизва между пръстите
като скъсана перлена огърлица.

Но оставя следи по небцето.

И когато много загорчи,
затвори очи…

И си спомни.

Няма коментари
Поезия

Викинг

  • От
  • март 13, 2018

Имам душа на стар викинг

и тя пътува през безкрайни морета,
събира късчета лед,
топи ги в топла жарава
и изцелява раните,
натрупани с времето…
Вятърът се заплита в платната на лодката,
древна и с белези – като самата вечност.
А хоризонтът е тънка линия сред синевата,
която надвисва над нас като воал.
Понякога разчитам само звездни карти
и търся криволичещите линии на съдбата.
Понякога копнея за бряг с уморен поглед,
понякога искам да потъна в дълбините,
а друг път знам – брегът е вътре в мен,
опора, твърда земя, която ме спира
и ме кара да вървя с гордо вдигнала глава.
Имам душа на стар викинг.
Крия я с усмивка.
Показва се само в блясъка в очите ми,
когато идва буря –
от онези, които изпъстрят небосклона
със светкавици и гръм;
които заплашват с водовъртеж,
защото след тях нищо няма да е вече същото.
Не се плаша тогава.
Опъвам платната, държа здраво щурвала
и плувам в свои води –
сред вълни, по-високи от мен…

 

Няма коментари
Поезия

Влюбване

  • От
  • март 4, 2018

Познавам те.

Хиляди пъти ще се заричаш,
че повече няма да чувстваш,
нищо няма да чувстваш…
Особено пък тази коварна любов,
която влиза под кожата
и ти взема ума.
Хиляда пъти ще отричаш,
че това, което виждаш,
е отговор на твоят зов
(неизречен)
все пак да бъдеш обичан.

Но ще припламнат някога едни искри –
и да се опиташ да ги спреш,
онова, което трябва,
ще изгори.

А от пепелището
ти или ще излезеш като феникс.
Или ще се превърнеш в призрак –
в сянка на самия себе си.
Сам решаваш…

Няма коментари
Поезия

Минало

  • От
  • февруари 13, 2018

Призраци от миналото

изпълват сивотата на деня.
Дебнат те зад някой ъгъл
и коварно протягат от мрака
към теб костелива ръка.
Плуват в спомените ти
и те връщат назад –
към онзи стар образ,
който вече не си…
(дори снимките ти го доказват!)

Защото си пораснал.
Преживял си ги.
Раните са зараснали,
(но останал е белег).
Прескочил си пропастта
(но още чуваш ехото от дълбините й)…
И пулсът се ускорява
при всяка нова следа…
Миналото  – оказва се – е котва,
която те спира сред полет
и стеснява хоризонта,
обещан на новите възможности.

Едно решение има.
И на себе си го дължиш!
Режи смело оковите.
И си позволи тази радост –
да забравиш онова,
което тежи
и те тегли назад:
все натам,
където, ако е имало смисъл,
щеше да останеш…
А ти не си.

Няма коментари