Разкази

Клиника „Мемориес”

  • От
  • юни 21, 2020

Доктор Лунд се облегна на прозореца в кабинета си и плъзна поглед към градината. Беше ранен септемврийски следобед, пациентите бяха изведени на свеж въздух и медицински сестри с бели униформи щъкаха около тях. Днес имаше трима мъже и две жени,  представители на средната класа. Жените, както и един от господата, бяха в начален етап на терапията си и скалповете им бяха бинтовани, което обясняваше неособено координираните им движения. Другите двама обаче бяха тук от седмица и изглеждаха завидно добре, излъчваха самоуважение и жажда за живот. Доктор Лунд не се притесняваше за пациентите си, лечението на всеки един вървеше по план. Малко бяха случаите в практиката му, когато нещо се объркваше. За сметка на това пък с гордост държеше на бюрото си досиета на своите най-добри пациенти – с техните успехи и постижения след престоя им в „Мемориес”.

– Никола – чу глас зад гърба си. Не беше необходимо да се обръща дори, само един човек си позволяваше своеволието да не почука на вратата на кабинета му.

– Кажи, Хана – отвърна, все още загледан навън.

– Би ли слязъл до рецепцията? Мисля, че се задава любопитен случай и бих искала да се консултирам с теб как да постъпим…

 

Искрящите неонови букви пред входа на клиника „Мемориес” се виждаха отдалеч. През нощта мекото им сияние привличаше любопитните погледи на минувачите, но малко бяха онези, които се осмеляваха да прекрачат прага й. Въпреки че беше в престижен квартал – доктор Лунд много настояваше да е в добър район и да има изглед към планината – тук не идваха заможни пациенти, те сякаш нямаха нужда от това. Обикновено в клиниката попадаха хора, за които терапията беше последен шанс и именно затова бяха склонни да рискуват всичко…

Доктор Лунд и съпругата му Хана се стараеха да посрещнат всеки нов пациент сърдечно, да му предоставят най-добрите грижи и когато той е готов, да го пуснат в лабиринтите на новата му съдба…

 

На стената срещу рецепцията се виеше надпис с красив шрифт: „Други спомени, друг живот!”. В момента точно под него стоеше възрастен мъж с протрит шлифер и малка пътна чанта в ръце. Когато видя, че докторът и Хана се задават по коридора, се изправи от канапето и свали каскета си, под който лъсна голо теме.

– Здравейте! Доктор Лунд, приятно ми е – подаде ръка Никола. Старецът я пое със здравата си хватка на военен ветеран.

– Здравейте, докторе! Можете да ми казвате просто Оскар.

– Радвам се да се запознаем, Оскар! Заповядайте в кабинета ми да обсъдим вашия случай. Трябва да призная, че съм изненадан да ви видя тук. Обикновено в клиниката не идват пациенти, прекрачили 50-те… – доктор Лунд се засмя.

– С моите 84 години ще бъда истинска антика за вас, но все пак се надявам мозъкът ми да е достатъчно свеж и да не ви създава трудности – Оскар се усмихна неловко.

– Сигурен ли сте, че го искате наистина? – в гласа на Хана се долавяха нишки на тревога.

– Разбира се. Нямам какво повече да губя… Всъщност – точно затова съм тук…

 

Паметта е най-любопитната способност на човешкия мозък. Доктор Лунд беше убеден в това още от студентските си години и именно поради тази причина посвети целия си професионален път на нейното изследване, проучване и манипулиране.

Животът и светът оставят отпечатък в ума, благодарение на който индивидът се приспособява към околната среда, съхранява информацията и я възпроизвежда в ключови моменти от своето съществуване. Но с течение на времето в съзнанието се загнездват и данни, от които личността не се нуждае, за да функционира правилно. Доктор Лунд беше убеден, че ако успее да намери начин, по който да изолира излишното, онова, което се превръща в товар за съществуването, ще помогне на много хора…

След две десетилетия упорит труд и експерименти, „Мемориес” отвори врати…

 

Оскар се бе настанил на стол пред бюрото на лекаря, а Хана напрегнато кръжеше из кабинета, докато Никола барабанеше с пръсти по дървения плот и замислено слушаше стареца.

– Знам, че терапията продължава около две седмици. Четох, че ако е необходимо повече време за извънболничната социализация, престоят тук се удължава, но при мен това няма да е необходимо, все пак съм пенсионер. Що се отнася до парите, не се тревожете. След края на Третата световна война ме наградиха с медал. От чисто злато е. Цял живот го пазя, няма вече закъде…

– Запознат ли сте с рисковете? – попита Хана.

– Разбира се. 1 към хиляда. Тоест – може да се случи грешка с един на хиляда пациента. Биоприспособимия чип, който сте патентовали, рядко се отхвърля от мозъка на приемника, но все пак се случват и изключения. Досега в практиката ви се е случвало само веднъж пациент да получи разстройство на личността и да продължи живота си в психиатрична клиника. Доколкото проучих случая, историята на пациентката е била много тежка и без базисните спомени, от които се е лишила, се е почувствала изгубена. Уверен съм, че при мен няма да е така.

 

В „Мемориес” идваха хора, които се движеха по ръба между отчаянието и надеждата. Те бяха склонни да инвестират много, жертваха всичките си пари или се включваха към непосилните условия за кредитиране на банките, само защото вярваха, че след това ще се почувстват достатъчно добре, за да печелят повече и да успеят да ги погасят. Това бяха нещастни личности, уморени от нещастния си живот.  И бяха готови на кардинални решения, за да го променят.

Идваха със спомените и житейската си история. Някои от тях усещаха къде се е пропукал светът им, къде е зейнала пробойна в личния им космос и е засмукала с центробежна сила енергията, младостта и радостта им. Други не бяха съвсем наясно. Тогава разговаряха с Хана – най-добрият психиатър в града. И травмиращите преживявания започваха да излизат на повърхността…

Точно от тях не се нуждаеха повече. Трябваше да ги забравят окончателно, за да започнат живота си начисто. Обикновената среща с психотерапевт не даваше желаните резултати при пациентите на „Мемориес”. Дори и временно да чувстваха облекчение, демоните им продължаваха да живеят вътре в тях и да дебнат удобен момент, в който да се възродят и да им попречат да изградят пълноценен живот…

Доктор Лунд беше патентовал системата, по която пациентите заличаваха спомени и се сдобиваха с нови на тяхно място. Защото – мотото на „Мемориес” не лъжеше – който имаше други спомени, имаше и друг живот. Пациентите, които успешно преминаваха през терапията, придобиваха нови основи на самоличността си, а това помагаше и цялата действителност за тях да се пренареди. Повишаваше се самооценката им, чувстваха се значими, бяха готови да дадат най-доброто от себе си на света, а светът – като огледало – връщаше и най-доброто към тях. Когато напускаха клиниката, бяха напълно способни да извоюват живота, който винаги са искали – не усещаха спънки, нямаха излишен товар със себе си…

Екипът в „Мемориес” предлагаше и специален, допълнителен пакет за социализация, който пациентите избираха при нужда от напълно нов старт за себе си – да се преместят в нов град, да се сдобият с жилище под наем, да започнат нова работа и да не се срещат повече с бивши приятели, партньори или колеги, които биха попречили на пълноценното им възстановяване и изграждане на новия им живот.

През последните 10 години, откакто функционираше клиниката, през ръцете на доктор Лунд бяха преминали няколко хиляди души, един малък град почти. Около Коледа не можеше да намери място за всички поздравителни картички и благодарствени писма, които получаваше от успешните си пациенти. Сред тях вече имаше международни бизнес лидери, награждавани учени, талантливи творци, щастливи майки и бащи…

„Да помниш – вече знаеше Лунд, – е безценен дар от природата. Но да забравиш онова, което ти носи болка, е подарък, който можеш сам да си подариш…”

 

– В началото на новото хилядолетие бях двадесетгодишен. Тогава обявиха и Третата световна война, в която бях задължен да се включа. Видях доста ужасии. Когато човечеството разполага с достатъчно мощни оръжия, е способно на изключителна безчовечност. Ако ме питате, войната трябва да се забрани с международен закон… Добре, че спря преди да сме се самоунищожили, преди Великите сили да извадят атомните бомби и биологичните оръжия… И без това достатъчно болка понесохме. Пред очите ми загина брат ми, както и едни от най-близките ми приятели… Опожарявахме села, майки ни молеха за децата си, а ние трябваше да вървим безчувствени и да се правим, че не ги чуваме… Най-ужасните 5 години от живота ми, мисълта за тях още не ми дава покой и ме буди нощем… Само едно ме спаси. Само едно нещо ме остави жив. Знаете ли кое? Надеждата, че тук, в града, ме чака моята сладка Надя… Не знам как, просто чувствах, че тя е добре и ще ме изчака да се върна… – Оскар изтри насълзените си очи и замълча.

– Разбирам – прекъсна тишината доктор Лунд. – Вие сте първият ветеран, който идва при нас. Това е сериозен товар, който носите със себе си. Ще се постараем да освободим психиката ви от напрежението… Но обикновено при нас идват пациенти, които искат ново начало, молят се да забравят старото, за да изградят живота си отново… Каква е вашата мотивация?

– Не, вие не ме разбрахте… Аз не искам да се откажа от спомените за войната. С тях съм свикнал да живея. Да, носят ми мъка, но… има нещо по-лошо от мъката. И то е радостта, която си е отишла завинаги… – Оскар сведе глава и Хана видя сълзите, които се търкулнаха върху каскета, който лежеше в скута му.

– Коя радост си е отишла от вас, Оскар? – жената постави ръка на рамото му. – Моля ви, не се разстройвайте!

– Надя… Тя… Просто не е била внимателна. Не се е огледала, когато е пресичала улицата до нас… Микробусът въобще не е имал време да спре…

– О! – възкликна доктор Лунд. – Толкова съжалявам!

– Благодаря, докторе – промълви стареца. – Вече три месеца се опитвам да приема случилото се, а не мога. Бяхме си само ние, двамата. Почти шейсет години. Разбирате ли колко много е това! Вие дори още не сте живели толкова! Не ни беше писано да имаме деца, затова и си останахме сами. Но бях щастлив, толкова щастлив… Сутрин се будех с благодарност, че я имам, че прави деня ми смислен, че се смее на шегите ми и на всички истории, които е чувала безброй пъти… Обичах топлотата, с която обгръщаше живота ми. Беше по-благотворна и от слънцето за мен… Тайничко се молех един ден да си тръгна преди нея, защото знаех, че иначе няма да успея да го понеса… И не мога. Наистина…

Никола се умисли. Опитваше се да нареди пъзела на господин Оскар в ума си и да разбере точно какво го моли този възрастен чудак.

– Понякога на всички ни се иска да имаме сила, с която да контролираме реалността, но не можем. Боя се, че във вашия случай ние няма как да ви помогнем… Имате ли сте красив живот, изпълнен с обич. Повечето наши пациенти могат само да мечтаят за нещо подобно. Естественият край е… неизбежен. Не можем с нашите човешки сили да му се опълчим…

– Никола – прекъсна го Хана, – ако разбирам правилно господина, той не иска да променим края… той иска да изтрием цялата история от ума му?

– Какво?! – изненада се Никола. – Това са шейсет години! Това е целият му живот!

– Съпругата ви е права, докторе. Точно затова съм тук. За да забравя любовта на живота си. Иначе няма да мога да изживея остатъка от своето съществуване. То няма да е много, не съм първа младост все пак. Но искам в последните години от старостта си да живея с мисълта, че съм един самотен старец. Че винаги съм бил самотен старец. А не да се събуждам с болката в гърдите, че съм имал прекрасна жена и прекрасен живот, които са си отишли завинаги…

– Не, не мога! Това ми се струва нехуманно! – Никола се изправи и столът тупна зад гърба му от рязкото движение. – Тук идват хора, които са имали тежко детство, изпълнено с агресия. Идват подтиснати от шефовете си служители. Идват емоционално обременени хора след тежка раздяла… Идват различни личности с различни драматични истории, които наистина им пречат да продължат напред. Но вие… Вие…

– Аз също просто искам онова, което обещавате: спокойствие, щастие, умиротворение между мен и света… Защо това ви тревожи?

– Защото… Защото ми се струва неетично! Ще залича спомена за най-важния човек в живота ви, който ви е носил радост, а не болка!

– Болката я изживявам сега, доктор Лунд. Ако можете да я спрете, не е ли етично като медик да го направите? – ръцете на Оскар се бяха впили до побеляване в каскета му…

 

Лека инвазивна операция, с която се поставя био чип в мозъчната кора, който пречупва импулсите на невроните така, че ги заблуждава и крие нежеланите спомени. Коктейл от белтъчини и ензими, който се приема дълго време и помага на ума да се нагоди към новата ситуация. Време, за да се климатизира личността към променената си житейска реалност…

 

Беше красив есенен ден през октомври. Планината се извисяваше над клиника „Мемориес” с преливащи цветове от охра и медено, до светлокафяво и огненочервено. Вятърът се заиграваше с листата на дърветата в двора, които падаха с вихрена танцова стъпка. Небето синееше. С онзи наситен и син цвят, който има само през октомври. Днес не се виждаше нито едно облаче по хоризонта, но въздухът беше хладен.

Млада медицинска сестра подаде чаша чай на възрастния господин, който я погледна и благо й се усмихна.

В ръцете на Оскар чашата още пареше. Той отпи. Липа, мента и канела се плъзнаха по небцето му. Старецът прокара пръст по бинтовата превръзка, която опасваше главата и голото му иначе теме. Не усещаше болка, само лека пулсация.

– Добре ли сте, господине? – попита сестрата. Беше млада, почти момиче. Имаше коса с цвят на лешник и очи като теменужки.

– Да, благодаря, чудесно се чувствам – отговори той и тайничко съжали, че винаги е бил самотник, че на младини, след войната, не е срещнал някое красиво момиче и не е споделил живота си с него.

„Съдба”, каза после сам на себе си, но – необяснимо за него защо – сърцето му запрепуска лудо в гърдите, сякаш имаше свои собствени спомени, различни от неговите…

Яница ХРИСТОВА

Все още няма коментари

Остави коментар