Статии

Агресията, която расте в домовете ни

  • От
  • юни 13, 2017

Статията ми “Агресията, която расте в домовете ни “, публикувана за пръв път в сайта truestory.bg на 5 юни 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Юни. Става все по-топло. Зачестяват клаксоните по пътищата, щастливият младежки смях и лудешкото броене до дванадесет, следвано от еуфория и подвиквания. Сезонът на баловете! Още едни абитуриенти са извървели своя среднообразователен път, преборили са се криво-ляво с образователната система, сдобили се с диплома в ръцете (и съмнителни знания) и са готови да се влеят в потока на „истинския живот”, който винаги ги е очаквал зад стените на училището с целия си арсенал от задължения и отговорност.

Може би щяхме доста по-лесно да се зарадваме на красивите им тоалети, на щастливите им усмивки и на авантюристичния им дух, ако не знаехме какво се случва в стаите на родните училища. Ако не бяхме изгледали един куп клипчета (често качени от същите тези ученици), в които деца зверски се млатят или посягат на учители – онези все по-обезверени носители на знанието, които някога се ползваха с авторитет. Ако не бяхме изпратили Габи – момиченцето, отишло си без време заради ритник в корема от свой съученик. Ако не бяхме видели как млади момчета ритат по спирките възрастни хора – в Бургас, в метрото в Германия… Ако агресията между младите през последните години и особено през последните месеци не се беше превърнала (с право) в една от най-тиражираните теми в медиите.
През април Министерството на образованието и науката (МОН) представи междуинституционален план за превенция на агресията и засилване на сигурността в училищата. Главни действащи роли тук ще имат отново преподавателите, различни министерства, сред които на здравеопазването, органи на реда и по-големите ученици, които да вразумяват с думи по-малките. На теория планът от 22 точки не звучи толкова зле. Възниква обаче въпросът: не изместваме ли вниманието си в грешна посока?

Преди време в интернет се завъртя коментар на преподавателка, която с искреност и болка обясняваше как професията й вече изисква тя да бъде толкова гъвкава, че да успее да вмъкне учебния материал в съкратените учебни часове по предмета, но освен това ѝ се налага да влиза в ролята на звероукротител, който усмирява навлезлите в пубертета ученици, отказващи да слушат в час. Трудна, почти непосилна задача. Предизвикателство, пред което са изправени десетки учители всеки ден. И в момента обществото ни е вперило зорък поглед към работата им. Сякаш задачата им е не да образоват, а да възпитават младото поколение.

Задача, която до скоро принадлежеше на родителите, на семейството.

Герой от любим мой филм – психолог – разсъждава за поведението на едно малко дете към другите в социума. „В ранна детска възраст – казва той, – децата са социопати. Те не правят разлика между добро и зло, не знаят, че действията им могат да причиняват болка…” Вероятно е така, не съм специалист, за да оборвам това твърдение и съм склонна да се съглася с него. Защото когато един все още крехък индивид се формира като личност, той трябва да бъде възпитан, да му бъде показано кое е редно и кое – не, да му бъде обяснено как е нормално да се държи сред другите, да му бъдат показани достатъчно добри примери в близкото обкръжение, така че само да си извлече необходимите изводи и да реши какъв човек иска да бъде. Това се случва първо у дома, доста преди детето да прекрачи прага на детската градина, много преди да бъде готово да влезе в училище, и затова поведението му в училище е резултат на възпитанието (или липсата на такова), получено в семейството.

Напоследък картината е различна. Децата сякаш израстват в среда без ценности. Среда, в която отговорността се прехвърля върху учителите и образователната система, за да има все пак някой виновен, да го сочим с пръст, да се освободим от чувството на вина, без да осъзнаваме, че назидателно вдигнатият пръст сочи нас самите. Защото издигнахме егоизма в култ, той е новият ни ориентир в 21. Век: „Ти да си добре“, „Гледай да се уредиш“, „Не мисли за другите, твоето щастие е по-важно, „Бъди пасивен пред страданието на човека до теб, защото то не те засяга“, „Щом преследваш личното си благоденствие, всичко ти е позволено“. Този начин на мислене е началото на края на изграждане на чувство за равенство и емпатия към хората до нас, към съученика на съседния чин, към колегата на съседното бюро, към бъдещия партньор, с когото се очаква да създадете здрава семейна връзка. След като егоизмът, подхранван от идеята, че конкуренцията е основна двигателна сила за развитието на всичко в живота ни, а другият човек по подразбиране е враг, властва навсякъде, защо се изненадваме, че не можем да припознаем в хората до нас човешката топлота и достатъчно достойни за уважение качества?

Когато спрем да забелязваме тези черти в другите, ние сме склонни да се оправдаваме пред себе си, че едва ли не те заслужават ритник в гърба, оскубване или як пердах, че заглеждат мом(и)чето, което харесваме. На преден план излиза животинското: започва

Все още няма коментари

Остави коментар