Category

Театър/ постановки/ представления/… и разни други интересни събития

Театър/ постановки/ представления/... и разни други интересни събития

„Службогонци“

  • От
  • април 14, 2013



МТД „Константин Кисимов” – Велико Търново

           Създадена по едноименния текст на Иван Вазов, комедията, която на тази сцена дава поле за изява на гласовитите изпълнители на великотърновския театър и талантливия оркестър (който не веднъж ме е карал да се чувствам като в Париж), днес като че ли е по-актуална от всякога.

            Сюжетът се завърта около поста на Министъра – пост, който носи след себе си цял куп главоболия, свързани с постоянните искания на познати, непознати и роднини за назначаване на служба, на работа… за предпочитане такава, която не изисква много труд, но носи със себе си солидни облаги. Набезите на службогонците са непрестанни, често граничещи с наглост и цинизъм. Никой не е такъв, за какъвто се представя, действията са прикрити под булото на емоциите, но целта им се спотайва далеч отвъд обичта и добрите обноски…
  

          Дори любовта, която се появява между различните персонажи, се изправя пред изпитания. И важен е отговорът на въпроса, който се движи заедно с нея по време на цялото действие – тази любов истинска ли е или само прикрит интерес, маскирано службогонство?… Отговорът идва с падането на правителството, с лишаването от поста на Министъра, което накланя везните в неочаквана посока… и кара службогонците да покажат истинските си лица… и да си отидат, оставяйки след себе си хаос и разбити сърца… За да се окаже, че понякога щастието е много тихо. То не иска нищо, не ламти нито за постове, нито за много пари. То е скромно. Но взаимно… дори когато избира да не е в големия град, а на село… В провинцията, където трудът е полски и е тежък, но и където истински важните неща остават непреходни… защото се отразяват в очите на любим човек…

Яница ХРИСТОВА
П.С.: Изображенията са от посочените върху тях сайтове.
Няма коментари
Есета Театър/ постановки/ представления/... и разни други интересни събития

Любовта е театър

  • От
  • март 27, 2013

27 март – Международен ден на Театъра! 🙂 
Най-човечното и най-човешкото изкуство, пропътувало пътя си от незапомнени времена, та чак до днес… при което реалният контакт с истински хора е все още жив: на фона на всички екрани и  монитори  с цифровизирани и дигитализирани образи и целия технологичен бум през последните години… Едно от малкото останали места, където поне за два часа можеш да се почувстваш Човек, заобграден от Хора… Всички, които са влюбени в театър, знаят за какво говоря. А на останалите – им пожелавам да научат… и да усетят магията, която настъпва, когато прожекторите изгаснат, секунди преди началото на постановка… когато  целият свят притихва… и чуваш само как собственото ти сърце тупти… 


Любовта е театър 
(и обратното 🙂 )
            Напушена.
Напушена с трева…
            Всъщност никога не съм била. Но съм чувала доста определения и разкази за хора, прекалили с въпросния вид нелегална растителност. Говори се, че изглеждат щастливи, объркани, превъзбудени, че говорят много, че духът им витае в неизследвани ширини, а въображението им щрака на пълни обороти. Смеят се. Или плачат. Или и двете едновременно…
            Хм… чувството някак ми е много познато. Чудесно се вписвам в шаблона сред тези думи, само че… след като съм била на театър, без да е необходимо да ползвам някакви други психотропни вещества.
            Защото след постановка не зная къде се намирам. Завесата пада. Аплодисменти. А аз стоя, гледам в една точка и не зная в кой свят съм в този момент – в моя, привидно реалния, или в онзи, другия, пленително създадения?! От коя страна на завесата съм останала?! Това наоколо декор ли е?!… Духът ми кръжи за известно време около мен – щастлив, окрилен и свободен. Преосмисля случилото се, изживява го отново и отново, избира си любими реплики и философски ги преповтаря в някой сюблимен житейски момент. А аз стискам здраво билета в ръка (защото после ще го прибера у дома в една стара кутия, пълна с изживени спомени)… Смея се. Или плача. Или и двете едновременно…
            Говори се, знаете, че първият път не се забравя. Странно е тогава защо, но много хора всъщност не помнят първото си ходене на театър. Но аз… аз го помня. Беше есен. Хладна есенна вечер в края на септември. Бях любопитна, нетърпелива и развълнувана. Тъкмо бях станала на петнадесет години – здраво навлязла в пубертета. Пубертет… Трудно време. Светът сякаш изведнъж се стоварва върху теб и ти казва, че трябва да оставиш детството зад гърба си, да зарежеш приказките, да се подготвиш за реалния живот и да пораснеш. Време, в което трябва да откриеш себе си. Да опознаеш интересите си. Да избереш какъв искаш да бъде пътят ти…
            Ето в този важен момент в моя живот аз отидох за пръв път на театър, на първата ми голяма и зряла пиеса, изиграна от професионалисти (след това щяха да последват още много. Много!)… Но още тогава осъзнах, че той, театърът, носи късче от магията, която витае в приказките, че идва от друг свят и те омагьосва, пленява те и не те оставя безразличен…. и има силата да се превърне в любов. За цял живот!
            Да, любов… И като споменах тази дума, някак естествено ми се вижда да кажа и още няколко думи за любовта. И за театъра, разбира се.
            Когато се повдигне въпросът за любовта, понякога и ние се превръщаме в актьори. Играем роли, пози, крием чувства, демонстрираме чувства, носим маски и сваляме маски. Защото искаме да бъдем перфектни, идеалния избор, най-добрия екип, съвършената двойка. Но в живота съвършенството някак винаги успява да се изплъзне, не мислите ли? Но пък за сметка на това може да се открие в театъра. В театъра може да има съвършена любов, съвършен миг. И когато завесата падне, ние да бъдем с една степен по-обогатени и да отнесем частица от този миг със себе си.
            Любовта е театър. Може би. Понякога… Но театърът е любов. Винаги!
           
            Напушена. Пияна…
            Никога не съм била.
            А и за какво ми е?! Когато искам да се отърся от ежедневието, да видя нови светове, да изживея нещо различно, просто си купувам билет. Правя го често… и се чувствам завидно добре! 
Яница ХРИСТОВА

П.С.: Текстът е писан преди доста време, за конкурс. Но днес, Празникът, ми се струва най-подходящото време да го споделя 🙂

Няма коментари
Театър/ постановки/ представления/... и разни други интересни събития

„Методът Грьонхолм“ – от Жорди Галсеран

  • От
  • март 26, 2013


Драматичен театър – Ловеч

          

  О… Много любопитна пиеса, нестандартна, съвременна и провокативна. Игра се снощи. Отдавна не бях гледала нещо подобно и честно казано – много ми липсваше… заради неописуемото чувство, което те връхлита след като напуснеш залата след спектакъл, който те е разтърсил и те кара да мислиш, мислиш, мислиш… и да се чувстваш малко по-различен от този, който си бил преди началото на постановката…

            Рекламната брошура от театъра е доста подробна и обобщаваща. Не ми се иска да се преповтарям с нея, но някои моменти е трудно да се избегнат…

            Всичко започна с онзи познат, записан глас, който моли всички зрители да си изключат звука на телефоните… Прожекторите изгаснаха… и всеки миг действието трябваше да започне, актьорите да излязат на сцената… нетърпението взе да се разтяга като ластик…  когато на някой от задния ред му звънна телефона и той започна доста шумно да се обяснява, да се ядосва… И всички в публиката съвсем откровено да се възмущават и да цъкат недоволно с език… Докато се оказа, че това е единият герой, част от постановката – тук беше първият спонтанен и всеобщ изблик на смях из цялата зала – че са успели да ни преметнат…  

            После действието постепенно, но доста динамично започна да се заплита. Сюжетът – четирима кандидати се явяват на интервю за работа за висок пост, със солидна заплата. Но се оказва, че интервюто няма да е класическо – те ще бъдат провокирани и изправяни пред нестандартни проблеми, ще бъдат притиснати от обстоятелствата да покажат истинската си същност… или да я обвият в пълна мъгла. През цялото време пред зрителя изникват въпроси – кое е лъжа и кое е истината, аз как бих постъпил в тази ситуация, наистина ли по света вече се провеждат подобен тип интервюта за работа, ами ако и на мен ми се случи, аз кой герой бих бил…

            Четиримата герои са доста различни един от друг. Единият – може би най-централния образ (изигран от Иван Юруков) – е нервак и заядливец, безчувствен и хищнически настроен… Бога ми, през цялото време ми напомняше на един мой познат… от началото до самия край!

            А в края – всички маски бяха свалени… и се оказа, че нищо не е точно такова, каквото е изглеждало…

            Пиесата е напрегната, изискваща внимание (и в известна степен интелектуално усилие, за да проследиш всички задачи и да вникнеш в психологизма на случващото се). Но всичко е поднесено приятно и с неподправена (и обилна) доза хумор…

            Комедията е наистина повече от актуална. Засяга ред проблеми от ХХІ век – като се започне с идеята за това какви роли играем в обществото, какви маски носим и дали ги сваляме и кога, до каква степен сме искрени, какво бихме жертвали в името на кариеризма и високата заплата… и се стигне до откритието какво най-често се крие отвъд грубостта… и дали е рационален и подлежащ на обяснение човешкият фактор, воден и заплетен от куп противоречащи си емоции?…

Яница ХРИСТОВА
Няма коментари
Театър/ постановки/ представления/... и разни други интересни събития

„С любовта шега не бива“ от Алфред дьо Мюсе

  • От
  • март 21, 2013


ДТ „Стефан Киров“ Сливен, сезон 2007 / 2008 

            Една от любимите ми пиеси! Въпреки че бях на 16 години, когато я гледах, и въпреки че от тогава мина доста време и не помня подробности от сюжета, е останало в мен още чувството и споменът от целия прекрасен спектакъл! Действие, наситено с много хумор, но и много смисъл. И въпреки че се смях почти през цялото време, това беше първата пиеса, която успя да ме разплаче – с един от монолозите на Пердикан (изигран от неотразимия Димитър Живков), в който ставаше дума за Мъжа и за Жената и за това, че колкото и различни да са, колкото и неприятни същества да са на моменти, природата е създала между тях нещо прекрасно и красиво – Любовта…
            Сюжетът… няма да изпадам в подробности, защото в момента спомените ми са посипани с леката мъгла, която идва с отминалото време от тогава. Накратко – сблъсъкът на младостта и твърдоглавието, бягането от и търсенето на любовта, идеята, че в живота и чувствата ти понякога присъстват и други хора, които се превръщат в кукловоди и те тласкат в неподозирана за теб посока… (Един от моментите, които най-ярко помня, е свързан с репликата на Барона „Хайде, няма да ви чакам цял ден!”, отправен към една целувка, но за жалост трябва да се види с очи, защото не подлежи на описание…) Спектакълът завърши така, както бе започнал – все едно целият цикъл на действието се затвори в собствения си пашкул, оставяйки усещането, че всичко видяно е било само сън, само мисъл…
            Едно от имената, които привличат вниманието в афиша, е това на Асен Блатечки, превъплътил се в ролята на Барона. Интересен образ, добро изпълнение, много енергично представяне… Първата постановка, която гледах с негово участие. Но и първата, в която срещнах името на Димитър Живков – много млад (може би тогава е бил на годините, на които съм аз сега), но осезателно много, много талантлив! Още тогава бях сигурна, че му предстоят още много роли, че има специално място в българския театрален живот, което чака той да се появи и да го заеме, а на мен ми  предстои да слушам още и тепърва новини за него. И… браво на моята тийнейджърска проницателност!
            Не случайно пиша този текст днес. Тази вечер е премиерата на сериала „Недадените” по БНТ (вдъхновен от историята за спасените български евреи), в който Живков също има роля. До сега е изиграл още доста театрални, телевизионни, рекламни персонажи… но за жалост не съм имала шанса да се запозная с всички тях. Особено нетърпелива и любопитна съм към първия му авторски моноспектакъл „Живак”, чиято премиера беше миналата година и предизвика заслужени (със сигурност!) овации… Надявам се не след дълго да успея да запълня всички празнини от театралния афиш, които съм си набелязала, но в момента разстоянието се явява сериозна пречка. Най-вероятно когато дойде това време ще започна с „Живак”… и съдейки по спомените ми от „С любовта шега не бива”, мога само да гадая размера на това колосално събитие…
Яница ХРИСТОВА 
П.С.: Снимките, които не съм правила аз, са от посочените на тях сайтове.
Няма коментари
Театър/ постановки/ представления/... и разни други интересни събития

Tiramisu

  • От
  • ноември 8, 2012
Не знаех почти нищо за сюжета, когато си купих билет за тази постановка. И се радвам, че беше така, защото това ми позволи да й се насладя без да имам предварителни очаквания. 

Корените на пиесата са полски – неин автор е Йоанна Овшанко. Сюжетът проследява моменти от ежедневието на седем млади, красиви и намахани дами, които работят заедно в рекламна агенция. Те са типични представителки на модерната и еманципирана жена, кариеристката, която се справя и сама в живота, борейки се за това, което иска.
Но… отвъд видимото има и нещо друго. Всяка от тях всъщност не е точно тази, за която се представя във фирмата – показното щастие и успехът в кариерата и любовта крият различни страхове и проблеми, които всяка героиня таи само дълбоко в себе си…
Впечатли ме и една метафора. За града. Който в един момент се приближава към тях, притиска ги и те няма къде да избягат, колкото и да се съпротивляват…
Провокативна, съвременна пиеса, която е хубаво всяка модерна жена днес да изгледа – поне веднъж. И да си направи една малка равносметка – лична, само за себе си…
Но може би обаче неизбежен за всички зрители е въпросът „Защо?!Защо точно тирамису?!” Е, ако се питате същото – ще разберете едва в последните мигове от постановката. Бъдете нащрек! 

Яница ХРИСТОВА 
Няма коментари
Театър/ постановки/ представления/... и разни други интересни събития

Lord of The Dance – една малка сбъдната мечта :)

  • От
  • октомври 20, 2012


          Не знам от къде да започна, защото имам чувството, че каквото и да кажа, все няма да бъде достатъчно…
            Помня ги още от дете – един куп тропащи какички и батковци от телевизионния екран. Помня любопитството си. И помня как винаги съм се чудила как така успяват – всички заедно, в ритъм, като един… Предполагам, че още тогава съм искала да ги гледам – на живо, за да разбера къде е магията – но не знам до каква степен желанието ми е било осъзнато и до каква – не…
            Но ето, че и това се случи! Наистина!
            Залата беше голяма и пълна. Събирахме се (зрителите), обединени от общото си нетърпение, огромната доза любопитство и преклонение към изкуството във всичките му форми и разновидности. Минутите се проточваха безкрайно дълго, докато най-накрая светлините не угаснаха и не останаха само лъчите на прожекторите…
            И… се пренесохме в свят на феи и звезди, на силни мъже, на лиричност и нежност, на смелост и борба между добро и зло, на любов и доблест. На ритъм, който създава магия. На спектакъл, в който думите не са необходими, за да се разберем. На изкуство без граници…
            Lord of The Dance  всъщност обединява няколко различни звена и именно симбиозата между тях го прави толкова популярно шоу в цял свят години наред. Музика, песен, класически и модерен балет, ритъм… Два часа възхвала на енергията, на младостта, на красотата… Със сюжетна линия, вплетена в танца, в която накрая доброто и любовта побеждават…
            И бурните аплодисменти са напълно заслужени!
            А в самото начало, още след първите няколко акорда, които пропълзяват в цялото ти тяло от големите колони, обрамчващи сцената, а сърцето ти започва да бие в такт с музиката, сълзите някак от само себе си бликват в очите ти. Сълзи от удоволствие. И наслада. Сълзи от кеф (ах, колко подходяща жаргонна дума!). Защото и ти си там. Част от магията. Част от легендата…
           
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари
Театър/ постановки/ представления/... и разни други интересни събития

Сблъсъкът ми с Рангел Вълчанов, Калин Терзийски… (или Една необичайна среща с думи, изкуство и наситеност на емоции)

  • От
  • октомври 9, 2012


КАК НАУЧИХ ЗА СЪБИТИЕТО?
Вървях из старата столица – по пътя от Регионалната библиотека към центъра. Времето беше топло и есенно, денят – втори октомври.
            С всяка изминала година все повече се убеждавам, че колкото и да напредват технологиите и средствата за масова информираност, едно прастаро средство никога не излиза от мода и дава качествени резултати. А именно – да си отваряш очите, когато вървиш. Независимо кога и къде. Наистина. От всякъде може да те дебнат хиляди интересни неща…

            Това се случи и въпросния ден. Случайно видях този афиш, залепен на прозореца на една книжарница. Събитието щеше да се проведе на следващия ден, в старата поща в града. Снимката на сградата ми беше позната, но за всеки случай влязох в книжарницата да попитам дали не греша. Не грешах. Беше ми ясно вече, че ще отида…

МЯСТОТО.
            Старата поща във Велико Търново е масивна старинна сграда, извисяваща се в началото на Самоводската чаршия. Изглежда колоритно, каменно, внушително здание. След като прекрачиш прага й, ти става ясно колко стара е всъщност и видимо си личи, че не функционира от години. Това лято мястото е приютило идеите на млади творци в Минифестивал на съвременното изкуство, чието закриване беше именно на трети октомври с представянето на книгите и филма за Рангел Вълчанов.
            В различните помещения на пощата бяха разположени вдъхновени инсталации от развитието на средствата за комуникация от преди до сега: забравеният път на класическото писмо, роботизирано-космически хипотези за бъдещето…а  в главната зала, в която се прожектираше филмът, от рамката на прозореца висяха стари слушалки от домашен стационарен телефон, а в средата на стаята имаше махало… което все едно отмерваше безвъзвратно и завинаги отлитащото Време, което носи постоянна Промяна…
            Залата беше прашна, с излющена мазилка и високи запрашени прозорци. Може би ви звучи странно, че на подобно място може да се случва(не случайно използвам тази дума)изкуство, но… ако бяхте там, щяхте да почувствате, като мен, че няма друго по-подходящо място, с по-подходяща атмосфера от тази…
А КАКВО СЕ СЛУЧИ ВСЪЩНОСТ?
            Рангел Вълчанов (български актьор, режисьор, сценарист, вече прехвърлил осемдесетте години) не успя да присъства по здравословни причини. Но негови приятели и познати  го представиха в една много интересна и положителна светлина.
            Събитието започна с прожекция на филма „Пътешествие между два филма”. И не, това не приличаше на филм. Приличаше на разговор. На среща с добър приятел, който те е поканил в дома си, за да си поговорите. В един момент границата между зрител и участник изчезна. Монологът се превърна в диалог – в който и двете страни са активни, въпреки че видимо не се забелязва, но на духовно ниво си съпричастен и знаеш, че тези обикновени житейски ситуации са ти познати, случвали ти са се и на теб, знаеш за какво става дума…
            Филм-разказ. Без преструвки и преувеличение. Филм за ежедневието, за малките неща, за семейството, за мъдростта, която се трупа с годините. Филм за живота. И за това, което прозира след него. Филм, който оставя отпечатък и за който мислиш доста след като вече е отминал…
            Една от репликите ме впечатли, а предполагам и не само мен, изключително много: „Човек се ражда сам. И умира сам. А през останалото време се опитва да докаже, че това не е така…”
            Като че ли животът бе представен просто: като нещо, което просто се случва, без да е необходимо да се тревожиш излишно за него. Смъртта не е страшна. Залива те вълна от спокойствие…

            След прожекцията Калин Терзийски (популярен български автор) представи книгите, написани от Рангел Вълчанов – книги, в които се отразява същото онова спокойно отношение към живота, чувството за хумор и огромната доза самоирония: „Всички ще умрем, а сега наздраве” и „Ура! Най-после и онемях”. Приятели на актьора разказаха каква голяма личност всъщност стои зад тези книги, защото той, Рангел, е болен от рак – един от най-големите здравословни кошмари на ХХІ век –  но въпреки това не е загубил себе си и силата на своя дух…

КАКВО СЕ СЛУЧИ СЛЕД ТОВА?
            Бе вече тъмно, когато събитието приключи. Това не беше никак лошо – в тъмното можеш да повървиш сам и да преосмислиш това, което ти се е случило. А мислите бяха много, а чувството… не мога да го опиша, колкото и да ми се иска. Напомня на тишината, която идва след като много неща са казани и все пак е останало нещо недоизказано… Напомня на среща със стар приятел, с когото не сте се виждали с години… Напомня на сбогуване. Напомня…
            Всъщност една жена, с която се разминахме на изхода и която беше също сред публиката, май го каза доста добре: „Чувствам се така, все едно съм била на медитация…”

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари