Category

Театър/ постановки/ представления/… и разни други интересни събития

Статии Театър/ постановки/ представления/... и разни други интересни събития

Срещата на Бог и Фройд в „Посетителят” от Ерик-Еманюел Шмит

  • От
  • януари 24, 2017

Статията ми Срещата на Бог и Фройд в „Посетителят” от Ерик-Еманюел Шмит, публикувана за пръв път в сайта “truestory.bg” на 23 ноември 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Как ли би се чувствал Бог, когато вижда всички ужасни неща – войни, престъпления и насилие, които се случват по света и се отразяват по новините, а след това и удобно се настаняват в домовете ни? Сигурно би бил отчайващо депресиран. Какво би трябвало да направи  тогава? Да отиде на терапевт. При кого? При най-добрия – Фройд, разбира се!

Тези мисли са се въртели в ума на френско-белгийския драматург Ерик-Еманюел Шмит преди да започне да пише „Посетителят” – споделя самият автор пред българска медия. Пиесата излиза за пръв път през 1994 година във Франция и му донася редица престижни награди. Софийската публика може да й се наслади на сцената на столичния театър „Сълза и смях”.

Действието се развива на 22 април 1938 година – мрачна нощ в нацистка Австрия. В кабинета на Фройд се води оживен диалог между него и смелата му и остроумна дъщеря Анна. Великият учен все още не смее да напусне страната, въпреки влошената политическа и военна обстановка, въпреки гоненията на нацистите срещу евреите. Но Гестапо ще отведат любимата му Анна за разпит и през дългите часове, в които бащиното сърце се терзае пред неизвестността, Фройд ще бъде посетен от необичаен гост…

Той твърди, че е Бог. Но един добър психотерапевт не вярва на всяка казана дума. Дали не е просто избягал луд, който някак си е успял да се вмъкне в дома на бащата на психоанализата? Дали в думите му има смисъл? Дали Фройд може да му се довери? Какво още може да се обърка тази нощ?

„Посетителят” поставя редица въпроси – за вярата днес, за разклатените основи на света, в който живеем, за това кой е виновен за случващото се. Докъде се простира отговорността на евентуалния Създател, поставил основите на всичко познато тук, и откъде започва личната отговорност на всеки един човек. Пиесата не размахва назидателно пръст и не дава готова поука, нито рецепта за това как да живеем правилно. Тя отразява тъгата и тихото безсилие, в което неизбежно изпадаме, когато се огледаме около себе си и се сблъскаме с непреодолимата бездна между Доброто и Злото, белязала епохата ни.

Интелигентният текст на Шмит оживява в играта на талантливите актьори:

Петър Райжеков, Вельо Горанов, Николай Тодоров и Елен Колева под режисурата на Александър Чобанов. Дългите аплодисменти в края на спектакъла са напълно заслужени!

Няма коментари
Статии Театър/ постановки/ представления/... и разни други интересни събития

„ШиЗи Про” – импровизационният театър, който флиртува с въображението ви

  • От
  • януари 24, 2017

Статията ми „ШиЗи Про” – импровизационният театър, който флиртува с въображението ви, публикувана за пръв път в сайта “truestory.bg” на 16 октомври 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Какво би се получило от една сцена, без какъвто и да е декор (а веднъж дори и без осветление!), липса на предварително обмислен сюжет и репетирани реплики, а само с група от талантливи актьори и способността им да превърнат от нищо… всичко!

Отговорът не е еднозначен, защото на толкова много представления на „ШиЗи Про” съм била до момента, че съм виждала какво ли не – грандиозни представления от импровизационен театър, които остават да кънтят ума ми, защото са повели въображението ми през толкова заплетен лабиринт, че дълго след това се връщам към тях и продължавам да се усмихвам, а понякога – и да се смея със сълзи на очи!

Но за какво става дума?

„ШиЗи Про” са група от професионални млади актьори, които репетират заедно от 2013 г. и се стараят да бъдат максимално подготвени за неизвестността, която ги очаква при всяко ново представление. Защото ключова роля за тяхното представяне има публиката – тя ще зададе темата на вечерта, ще каже тежката си Дума, около която ще се построи конструкцията на постановката. Изживяването е уникално всеки път – изиграно веднъж, представлението не се повтаря втори път. „ШиЗи Про” сътворяват своите превъплъщенията в т.нар. „Лонгформ“ импровизация – това е дълга форма на импровизационен театър, която продължава повече от 30 минути. През това време актьорите изграждат връзките между своите герои, заплитат ги, надграждат ги, а накрая – сякаш по магия – финалът става общ, изненадващ, но и логичен. От  отминалия театрален сезон насам групата провежда и една още по-необичайна вечер – „Шизитариум” – в която опитват съвсем нови и непоставяни формати на сцената до момента. Резултатът винаги е впечатляващ!

Златин Цветков е виновникът за това явление на българският театрален хоризонт. Млад, харизматичен и отдаден на любовта си към театъра, той е основател и вдъхновител на групата. Той е и човекът, който сформира екипа, състоящ се от талантливите Катя Бръмбарова, Евелина Васева, Димитър Живков, Владимир Зомбори, Илиан Илков, Милко Йовчев, Деян Михайлов, Яна Огнянова и Мирослав Симеонов.

Когато присъствате на тяхната игра, няма как няколко неща да не ви направят впечатление. Първото е доверието, които имат помежду си. Слушат се, наблюдават се, загърбват собственото си его, само за да помогнат на колегата срещу себе си да развие историята на героя си и да го постави в максимално добра позиция за неговото израстване. Второто е бързата мисъл, която притежават. Защото всичко се случва на мига и реакциите им трябва да са толкова бързи, колкото биха били в реалния живот. Богата обща култура, научни факти, любопитни гледни точки, въображение, работещо на пълни обороти… – има за какво да изкажете своите искрени адмирации.

Но най-добре е да се убедите в това сами. Имате шанс да го направите 3-4 пъти месечно на Камерна сцена „Славянска беседа”. И както Златин казва – „Представлението е безплатно на влизане и изключително скъпо на излизане!”. Да, входът е свободен – в края на представлението всеки оставя в кутия до входа толкова пари, колкото прецени. Но уверявам ви, че след като ги изгледате, ще искате да възнаградите таланта им и да се върнете отново, и отново…

Не говоря само за себе си или за приятелите, които съм водила с мен. Личи си по лицата от публиката, които редовно виждам там. И по развълнуваните лица на онези, които редовните зрители водят със себе си за първи път – новаците не знаят какво ги очаква, изглеждат леко смутени, но после се смеят с глас и накрая се връщат пак…

Няма коментари
Театър/ постановки/ представления/... и разни други интересни събития

Готови ли сте за една “Игра за големи мъже”?

  • От
  • септември 4, 2016

Статията ми “Готови ли сте за една “Игра за големи мъже”?”, публикувана за пръв път в сайта “Момичетата от града” на 3 юни 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК

Необходима е сериозна доза мъжество, за да запретнеш ръкави и да се впуснеш в пиеса, която разтърсва и те кара да мислиш дълго за нея, след като си я изгледал. Това най-добре го знае екипът, който запознава софийската публика с текста на Саймън Блок “Игра за големи мъже”. Димитър Живков – носител на “Аскеер” за изгряваща звезда през 2013 г., дебютира като режисьор в този спектакъл. С умел поглед и такт, шлифован с досегашния му опит като актьор в Сатиричния театър и с авторския моноспектакъл “Живак” той разкрива мирогледа на тримата герои – шофьори на такси, в които всеки може да се припознае и да открие по нещо, което кореспондира със собствения му живот.

Колеги и приятели – Оскар (Тигран Торосян), Ерик (Юлиян Балахуров) и Тони (Владимир Зомбори), се срещат всяка седмица, за да премерят сили на масата за тенис. Но днес всичко е различно. Изправени пред опасността да изпаднат от първа дивизия, всеки от тях се изправя лице в лице и срещу собствените си персонални тревоги.

Борбата със самотата, търсенето на лично пространство сред буря от семейни проблеми, опит да запазиш (или да разрушиш) една връзка, за която не си сигурен в собствените си чувства; работата, която изцежда всяка жизнена енергия от тялото ти, но все пак трябва да намериш сили да живееш; докъде се простира приятелството и откъде започват личните ти принципи и убеждения; прокрадващата се мисъл, че животът на другите може би е по-добър от твоя собствен, но как все пак да се научиш да го живееш правилно – това са част от въпросите, с които се сблъскват героите. А отговорите… трябва да открие зрителят. Преди всичко заради самия себе си.

Спектакълът е свеж и задържа вниманието будно с всяка следваща стъпка към неочаквания финал. Съвременната проблематика и динамиката, с която е изпълнен, превръщат сюжета в контрапункт на реалността. Убедителната реч на персонажите ще ви кара да се връщате към пиесата отново и отново… за да преоткривате нови нюанси от доводите им, върху които да се замислите.
“Игра за големи мъже” е написана през 1995 г. от Саймън Блок. Заради умението си да отразява стреса и напрежението в ежедневието на съвременния градски човек авторът често е сравняван от критиците с Дейвид Мамет. Преводът на български език е дело на Милена Попова. За визията на спектакъла (сценография и костюми) се грижи Димитър Димитров, за музиката отговаря Владо Ковачев, а фотограф е Петър Бонев.

Премиерата на “Игра за големи мъже” е на 06 юни на сцената на “Нов Театър” – НДК от 19:30 ч.

 

Няма коментари
Театър/ постановки/ представления/... и разни други интересни събития

Още няколко думи с любов… за театъра

  • От
  • юли 21, 2015

След конкурса “Театър, моя любов” (есето, с което участвах, можете да прочетете ето ТУК) ние, победителите, имахме шанса да надзърнем зад кулисите на три от най-любимите и най-емблематични театри в града…

По този повод можете да прочетете и впечатленията ни след това. Първата им публикация е ТУК.

Яница: „Ние вече сме част от просветените, които знаят отговорите на тези въпроси. Благодарение на това никога няма отново да бъдем обикновени зрители. Защото оттук нататък ще наблюдаваме с очите на хора, докоснали се например до историята на онази гардеробиерка, прекарала над 20 години в театъра – в началото попаднала случайно зад кулисите, но след това, омагьосана от духа на изкуството, остава завинаги.

Защото знаем за гримьорите, които познават всяка черта от лицата на актьорите, всяко дребно несъвършенство, което мигновено изчезва под четките им и извайва перфектния образ на героя, който тази вечер ще блесне на сцената в 19 часа.

Защото със собствените си пръсти се докоснахме да озвучителната техника, която изпълва залата с музика – в онзи, прецизно изчислен момент, когато публиката е притихнала и действието на постановката набира скорост.

Защото присъствахме на репетиции, в които актьорите полагат неимоверни усилия, за да разсъблекат собствената си душевност, да се освободят от всички онова, което са те самите, за да влязат в кожата на някой друг, за да вникнат в начина на мислене не героя, в неговото светоусещане, в характера му.

Защото се уверихме, че театърът е една машина за чудеса. В нея работят десетки личности. Част от тях остават срити зад кулите. Но ежедневно дават най-доброто от себе си, за да бъде магията на театъра винаги будна, винаги жива, винаги да ни приветства и да ни кара да се чувстваме уютно в театралния дом. И когато вечер театърът се изпълни с аплодисменти, това само доказва, че всички са си свършили работата по възможно най-добрия начин!“

Няма коментари
Театър/ постановки/ представления/... и разни други интересни събития

Късчета Щастие

  • От
  • януари 15, 2014

Щастлив си със билет в ръка – там, на стълбите, пред театъра, 
и нищо, че премръзва тя 
(въпросната ръка) – 
щастлив си със билет в ръка… 


Яница ХРИСТОВА 

Няма коментари
ИзкуствоТО Театър/ постановки/ представления/... и разни други интересни събития

“Имам една добра и една лоша новина”

  • От
  • януари 12, 2014

Имам една добра новина!
Бях на прекрасно място, пълно с неповторима енергия, хора и истории! На 9 януари Sofia Live Club се превърна в дом на „Пощенска кутия за приказки”, приютявайки стотици хора, дошли да слушат разкази, писани от обикновени хора, четени от популярни личности… Имаше толкова много народ, че нямаше как да се обърнеш, без да побутнеш някого. И това – в името на изкуството, на творчеството, на литературата! И после – ще се говори, че четенето и културата били в застой?! Да, бе! Друг път! Във възход са – благодарение на иновации и смели личности, които не се боят да превърнат идеите си в начинание и реалност.
            Атмосферата беше… неповторима. 12 разказа, 12 автора, 12 популярни имена от света на театъра, киното и журналистиката. Много смях, много фина ирония, много тънък хумор и намигване към ежедневните събития, понякога тъжни, понякога щастливи, които оставят отпечатък върху спомените ни и върху това, което сме.
            От известно време знам за съществуването на „Пощенска кутия за приказки”, но това беше първото четене, на което успях да присъствам. И беше толкова хубаво, че ми се иска да заведа всичките си приятели! Съчетаваше специфичното чувство на това да си стоиш вкъщи и да четеш любима книга, да отидеш на театър и да гледаш завладяваща пиеса, и да бъдеш в бар с яка компания, в която смехът ти се слива с този на останалите и се превръща в ехо на техните смехове. Вълшебно, наистина вълшебно! От тогава си мисля, че има разкази, които се пишат, за да бъдат издадени в книга, за да бъдат публикувани в медия, за да бъдат изиграни на сцена… А има и разкази, които се пишат, за да бъдат прочетени в приглушената светлина на някой бар, сред разнообразна публика, за да се превърнат в съ-преживяване…
            Основоположник на проекта е Гери Турийска – автор, текстописец, журналист, носител на приза „Жена на годината 2013” в категория “Култура” именно за „Пощенска кутия за приказки”, а явно е и човек със свежи идеи и необходимата доза устрем, за да ги реализира. И да ги направи заразително прекрасни. До толкова, че в момента, в който и последната история приключи, те обзема желанието някак си да превъртиш стрелките на часовника напред, да скъсаш няколко листа от календара и следващото четене да е само на въздишка разстояние. Но… ще трябва да почакаш. До 5 февруари. Часът и мястото – са същите. Темата – „Нищо лично”.
            И… имам една лоша новина!
Ако четейки това, те е обзело страшно съжаление и любопитство… значи си пропуснал четенето на историите на тема „Имам една добра и една лоша новина”. И няма какво да те лъжа – има за какво да съжаляваш!
Яница ХРИСТОВА

П.С. Изображението е от фейсбук страницата на “Пощенска кутия за приказки”.

Няма коментари
Нещата от живота Театър/ постановки/ представления/... и разни други интересни събития

Паралелни светове

  • От
  • октомври 26, 2013

            Преди няколко дни, когато вървях из изненадващо спокойния софийски булевард, а есенните листа пропукваха под велурените ми обувки и вечерният мрак се сгъстяваше около мен, в съзнанието ми се преплитаха театрални мисли. Основно свързани с това, че…  каквото и да се случва на сцената, публиката е най-важна. Защото именно тя – със своята уникална и неповторима атмосфера – може да промени цялостното усещане от постановката, да измени действието дори, притегляйки го в собствената си орбита от емоции…
            И докато си мислех все неща в този дух, го видях… Заел централно място в изпълненото със сияйна светлина малко помещение, контрастиращо с притихналия есенен здрач наоколо. Местенцето изглеждаше безумно уютно, сгушено на тихата уличка, с цялата тази охра, разлята по стените, с дантелените перденца и малките масички. Пекарна беше. За хляб, да. А той – явно пекарят – беше млад, с топъл син блясък в очите, запретнал ръкави и препасал престилка. Имаше нещо в осанката му… което подсказваше, че се чувства на мястото си, че е щастлив и някак горд от това, което прави. Направих още крачка напред и видях защо – на витрината бяха изложени пити – традиционни, почти древни, с орнаменти, които извайваха картини от хляб. Съвършени. Красиви. Български…
            Отминах и докато новите мисли опитваха да изградят общ език с предишните, се озовах до Ректората на Софийски университет. Място, превзето от млади хора, които искат промяна и един по-добър, по-поносим живот. Въздухът покрай тях искреше наелектризиран – не толкова от скандиранията им, по-скоро от емоциите – ентусиазъм, решимост, страх, мечти… И… един тъпан. Който, странно, все едно успява да схване ритъма на собственото ти сърце… ритъма на всички наоколо. Винаги съм се чудела – от къде и как на подобни…ъ-ъ-ъ мероприятия, все от някъде се появява и един тъпан?…
            Докато търсех отговор на този въпрос, се спрях до входа на централната сграда. Там, на броени метри от протеста, един млад мъж стоеше… и чакаше някого. Нетърпелив. Потропващ с крак, потреперващ на моменти, но не от хладния есенен въздух… В ръцете си държеше роза и всячески внимаваше да не я нарани с движенията си…
            Да, светът е толкова… различен. Зависи от къде го гледаш и колко напред продължиш със скитането си…
            Но… това беше вчера.
            А днес… Тази вечер тоест, докато се лутах в супермаркета до нас, попаднах на цял ред шоколадови ДядоКоледовци, покрай които минах с целия комплект от детска радост и коледен ентусиазъм, съхранил се в мен през годините. И, знаете ли, когато бях малка, помня, веднъж някой ни беше подарил нещо, което тогава и идея си нямах как се казва – всъщност научих едва днес. В детските ми спомени то прилича на книга, има картинки на корицата, но като побутнеш определени квадратчета… под тях те очаква шоколадов бонбон. Е, днес разбрах, че цялата тази чудесия се наричала „Коледен календар” и, Бога ми, идеше ми да се разплача там, сред всички тези Дядоколедовци, държейки един „Календар” в ръка… Но това сега няма значение. Знам, че зимните празници не са толкова интересни, когато растеш или, ужас!, когато вече си пораснал… Но сега знам – знам как да си върна късче, та дори и цели 12 парченца, истинска коледна детска еуфория….

Яница ХРИСТОВА 
Няма коментари
Есета ИзкуствоТО Книги и автори Статии Театър/ постановки/ представления/... и разни други интересни събития

МАСОВА КУЛТУРА И ДУХОВНА НИЩЕТА

  • От
  • октомври 7, 2013

 
            Масовият културен свят, в който живеем, размива границите между отделните държави и създава условия за така популярния днес глобализъм. Музика, литература, кино – с наличието на Интернет днес – могат да бъдат слушани, четени или гледани едновременно както в Китай и Индия, така и в Канада, Австралия или на Балканите. И това превъзмогване на пространството и времето като пречка в общуването има своята положителна страна – възможността да учиш, да се срещаш с добри практики от цял свят, да се разширява мирогледът ти. Но… отвъд положителното, се спотайва и напълно естествената тревога от последиците, които води след себе си това явление…
            Масовата култура, за да бъде възприета от широката публика, не е с висока стойност. Леснодостъпна, лесносмилаема, без необходимост от умствено усилие, за възприемането й. Високостойностните произведения са рядкост и се губят сред множеството, често са отбутвани, често неразбрани и определено не са „масови”.
            А тази, твърде масовата култура, служи единствено за „убиване” на времето – да ти отнеме от това скъпоценно време, от което е изтъкан животът ни, и което иначе би се вложило в нещо друго. Нещо градивно. Тя не може да те накара да се извисиш, духът ти да порасне и да открие нови ширини. Не. Напротив. Масовата култура те принизява до своето собствено ниво…
            И така мрежата се заплита. Изтъкава се място за настъпваща духовна нищета… До момент, в който всичко се превръща в чалга, в поп-фолк текст, в латиноамерикански сериал, в комшийска или нашенска сапунка…
            И примката се затяга допълнително от икономическите фактори, които правят истинската култура скъпа. Елитарна. Но не елитарна, както се е разбирала преди десетилетия – когато грамотността е била привилегия за малцина, а образованието е било издигнато на пиедестал. Днес истинската култура е елитарна, защото е за отбрано общество, което може да си я позволи на фона на масовата безработица и ниски заплати, на фона на високите цени на книгите и билетите за театър, на фона на необходимостта от по-функционална държавна и национална политика, ориентирана към културата и изкуството.
            А когато тази политика се задвижи, когато заработи бюрократичната машина и положението в страна тръгне в по-добра посока, може би мрачната констатация, че българинът купува по половин, едва по половин!, книга на година, ще се превърне просто в спомен от миналото. А дали му се чете на този българин, който е успял да отдели от своята заплата (от няма и 300 лева) все пак пари за половин книга? Със сигурност! Той, българинът, навярно би купил и повече книги за година, стига да можеше. И може би някой ще каже, че тук преди всичко въпросът опира да приоритети. Да, може би. Но аз ще кажа, че преди всичко опира до възможности. И българинът все още има потребност от култура, все още търси път към нея, все още не се е превърнал в онзи груб, мрачен  и закоравял балкански субект, какъвто от десетилетия го упрекват, че е… Българинът е борец. Само това мога да кажа в негова защита. Той се бори първо за своето оцеляване – днес, тук. И само той си знае колко му е трудно. Само той знае как се отделят средствата за тази митологично-антиутопична половин книга!
            И тук, като бъдещ завършващ книгоиздател, може би трябва да отделя място и на въпроса с констатациите, че днес не се чете. Че има спад на четенето. Че младото поколение не е четящо поколение. И тук вероятно трябва да кажа, че това не е точно така. Сред ширналата се модерна вълна на простащина, в определени младежко(а и не само)–социални слоеве, една солидна част от подрастващите израстват с книга в ръка, използват и новите възможности за четене онлайн, и всичко друго, което модерното време може да им предостави.  Може би това, към което са насочени интересите им, не е по вкуса и естетическите разбирания на поколението преди тях, на техните родители, баби и дядовци. Но това е напълно нормално – новото време създава нова естетика, формира нови интереси, нова култура, нов тип читатели. Читатели, които според изследвания из цял свят, все по-трудно задържат вниманието си, разсейват се бързо, динамични са. Но не са глупави – напротив, будни са и са пълни с енергия, открити към нови идеи и приключения. Към всичко, което е способно да им грабне вниманието и да прикове интереса им към себе си. А като че ли това днес е по-трудната задача – да срещнеш нещо интересно и непознато, невиждано, неписано и нечетено преди…  Но все пак докато ги има, докато има деца, които вечер заспиват с прочетена приказка, докато има тийнейджъри (ах, една от най-актуалните чуждици в езика ни днес!), които израства с приключенията на някой любим книжен герой, все още бъдещето ще изглежда обозримо и достижимо…
            А какво трябва да се случи, за да се ограничи потока на масовата култура? За да се преструктурира духовната нищета в нещо друго? Само държавната политика ли е от значение?… Разбира се, че не е само тя. Огромна, водеща функция имат и хората на изкуството и културата – във всичките им роли и аспекти. Тяхна задача е да се измъкнат от сенките, да свалят шапките (под които най-често се крият), да спрат да се оплакват, че те създават ГениалноИзкуство, а все остават неразбрани, да се мобилизират и да творят. Да творят с мисъл, душа и чувство. Да осъзнаят ролята си на духовни фигури в обществото, на чиито рамене лежи отговорността, която идва с таланта – отговорност, която да им нашепва, че трябва да оставят следа, пътеводна светлина, път, който да бъде последван…
 Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Публицистичен текст, писан като част от проект по дисциплина „Народопсихология” за семестриална оценка в 4 курс
Няма коментари
Театър/ постановки/ представления/... и разни други интересни събития

В търсене на точните думи за „Живак” – моноспектакъл на Димитър Живков

  • От
  • юли 4, 2013


            Хубаво е човек да изпълнява обещанията, които е дал пред себе си – при първа възможност! Споменавала съм го вече (ТУК). И наистина – не знам дали се случи, защото толкова сериозно се бях заканила, или просто съдбата така подреди цялата ситуация, но наистина запълването на белите петна в списъка с театрални заглавия, които съм си набелязала от ехе-е-екое време, това лято започна с… „Живак”. И нямаше как да започне по-добре!

            „Живак” е нещо… за което ми е трудно да говоря сега, а бях решила да напиша страшен материал за блога – все пак се каня да го гледам от година вече! А сега, когато знам колко различно и разчупено е, колко е хубаво и с каква емоция те оставя, след като напуснеш залата, ми е трудно да намеря точно онези думи, с които трябва да се говори за „Живак” и за Димитър Живков.

            „Живак” е една история, вплела в себе си цял куп истории – различни и емоционални, които в повечето случаи те карат да се разплачеш от смях… до момента, в които гърлото не те стегне от задушаваща тъга и сълзите ти не се превърнат в признак на съвсем друга емоция… Героите са различни, всеки със своите си специфични особености и неподправено излъчване, до един брилянтно изиграни само от един-единствен актьор – с енергия и такъв неописуемо зареждащ хъс, че ми е трудно още да осъзная как може да се направи преход от Снайпера през Спас Певеца към Стрина Милетка например, съпътствани неотлъчно от колоритния северозападен диалект. Но ето, че може! Като това не губи и частица от автентичността на образите им. За което е необходим талант – в огромни дози! А в този случай наличието му е безспорно. Предполагам, че винаги така е било всъщност.
            Сюжетът… е богата палитра от моменти, проследяващи житейското израстване на Здравко Димитров, трудностите по пътя, срещите му с отделните типажи във времето, откриването на любовта, загубата й, намирането на смисъл да продължи напред и винаги да прави с цялото си твърдоглавие това, което му се струва редно, е, поне до момента, в които не закоравее до толкова, че да се зачуди къде се размива границата между редно и нередно, между бизнеса и усещането  за принадлежност. „Живак” прави преход между големите човешки болки и малките ежедневни радости, разхожда се в дълбините на Душата и онова, което те прави Човек – в онези малки мрачни кътчета, в които се спотайва махленската злоба, но и в онази част, в която живее чувството за дълг, желанието за щастие и проявената доблест. „Живак” е история за произхода и силата на корените, за семейството – това, което имаш, онова, което никога няма да имаш, и това, което трябва сам да създадеш. История, толкова близка, че те кара да се припознаеш в нея, да преоткриеш стъпки от собственото си израстване и за момент да се върнеш там, от където си тръгнал…
            И за финал – преди малко повече от месец Димитър Живков получи “Аскеер” – Изгряваща звезда – за  изпълнението на цялата плеада от образи в „Живак”. И със сигурност това е само началото!

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Театър/ постановки/ представления/... и разни други интересни събития

“Завещанието на целомъдрения женкар” – от Анатолий Крим

  • От
  • април 28, 2013



Драматичен театър – Монтана, сезон 2009 / 2010

Театър „Българска армия”, сезон 2012 / 2013

           Не ми се иска да правя сравнение между тези два съвсем различни (и в същото време толкова доближаващи се) прочита на текста на Анатолий Крим. Предполагам обаче, че в един момент и това несъзнателно ще се случи…

            Първо няколко думи за сюжета…
            Дон Жуан (да, правилно го прочетохте) е към края на своя жизнен път и, както повеляват църковните закони по онова време, не може да си отиде от този свят без да се изповяда и да потърси опрощение за душата си. А как да се случи това с неговата слава? Кой свещеник би се осмелил да  влезе в дома му, този дом с порочно минало, и да рискува да се „зарази” с донжуановата похотливост? Е, в крайна сметка се намира един… който рискува – било от любопитство, било от интерес, било от чисто християнския си свещен дълг (но на дали точно това, последното, е водещата причина)… В разговора между

тях всеки излага своята гледна точка за света, за миналото, което го е довело до тук: трагичният опит на монаха с любовта, огромната бройка от ощастливени жени от Дон Жуан… който обаче твърди, че до сега си е също толкова целомъдрен, колкото е бил и като пеленаче… Магията, с която е носил щастие в сърцата на дамите, е била просто, според думите му, в отношението му към тях – защото всяка жена е красива и прекрасна и има нужда от мъж, който да я кара да се чувства така, все едно лети… Дали е искрен обаче? Или се преструва най-митологизираният ухажор на всички времена? По някое време в действието с гръм и трясък нахлува и едно момиче, което твърди, че е дъщеря на известния любовник (който пък настоява все още за своето целомъдрие!). Къде е истината? Ако очаквате да ви кажа – жестоко грешите. Това е отговор, който всеки зрител трябва да открие сам за себе си, защото го няма фиксиран никъде в пиесата. Мистерия. И то толкова умело изплетена… Към своята (непотвърдена) дъщеря Дон Жуан отправя и едно послание, което ме впечатли още първия път, когато гледах спектакъла (на Театър Монтана) – за това, че една дама трябва винаги да е различна, за да бъде преоткривана и обичана всеки ден… А в последните, съвсемсъвсем в последните мигове от действието, става ясно кой всъщност е монахът… или по-скоро – в кой ще се превърне след срещата си с Дон Жуан. Изненадващ и онемяващ край, предизвикващ усмивки и ръкопляскания…

            Забавна, хитроумна и интелигентна, с много хумор и лек философски привкус, пиесата е болезнено актуална днес – времето, което парадира с разкрепостения си морал и свобода в общуването, но и същото това време, в което нещо много съществено някъде явно се изплъзва, за да остане само самота на негово място… неразбиране… разминаване между Мъжа и Жената, които трудно се разбират и изграждат общ език, пък какво остава да „летят” заедно? „Завещанието на целомъдрения женкар” поставя своеобразен мост и като че ли внася доза яснота в отношенията им.
            Обединението ми мнение и за двата спектакъла е… положително, доста положително, отлично. И в двата прочита – на режисьорите Минчо Събев и Ивайло Христов –  има много хумор, но силно послание. Постановките наистина са различни, но и близки. Сценографията на „Българска армия” е доста по-пищна, с повече акценти, които препращат към Средните векове, докато на Театър Монтана – по-скромна, по-изчистена и стилизирана, но това в никакъв случай не е минус. Монтанският Дон Жуан (Любомир Бояджиев) беше по-смирен, по-подготвен за срещата със смъртта и умело завоалиращ въпроса за своето целомъдрие (защото и до ден днешен не мога да преценя къде точно беше истината. Чудесна игра – там е истината вероятно, там!) Васил Михайлов пък беше един по-непримирим и все още непредащ се Дон Жуан… а за целомъдрието на този тип образ аз искрено се съмнявам. Монтанският монах (Данчо Колев) пък беше по-енергичен и наперен, а армейският (Леонид Йовчев) – по-свит и неуверен в себе си – напълно различни образи, но пък чудесно изградени и пасващи си на мястото. И се радвам, че имах шанса да присъствам и на двата спектакъла – защото обогатяват по-съвсем различен начин зрителя.
Яница ХРИСТОВА
           
           
Няма коментари