Category

Поезия

Поезия

Париж

  • От
  • януари 27, 2015

Разстила се в краката ми,
облян от светлини.
И там – в крайните квартали –
все онази цигулка ехти…
Подканя стъпките ти по паветата
да се слеят с ритъма на този град,
да се превърнат в история…

Картичките винаги са в охра,
потъмнели в приятен ретро фон,
Все едно, че епохите се разминават,
докато ти все още си в Париж
и все още търсиш лика си в Сена,
набразден от повея на вятъра.

Времето е странно мрачно.
Навярно ще вали.
Казват, че това е нормално –
идва есен дори и в Париж…

…И когато самолетът отлети,
времето пак ще потече.
Ще се върнеш, откъдето идваш.
Но картичките в джоба ти
винаги ще имат силата да те връщат –
там, където историята танцува
върху паветата под краката ти…

Няма коментари
Поезия

Ще танцувам с дракони…

  • От
  • януари 23, 2015

Ще танцувам с дракони.
Ще потъвам в огнения им дъх
и ще рисувам с въглени
по сивата мъгла.

Да, ще танцувам с дракони!
Ще вляза в жаравата
и ще оставя следи в пръстта.
Така че някой ден да ме откриеш –
по искрите, които водят към мен.
Ако погледнеш високо – ще ме видиш.

Във висините.

С вятър в косите,
как поря въздуха
с драконови крила.

А в очите ми – гневът сплита звезди
и ги превръща в устрем,
в сила, която чупи и руши…
И от пепелта издига крепости.
Но ти не си плаши…

Ела – да потанцуваш с дракони…

Няма коментари
Поезия

Ускоряване

  • От
  • януари 19, 2015

Светът бърза – гони те.
В една такава надпревара,
в която на теб свят ти се завива,
докато ускоряваш,
натиснал педала на газта,
а вятърът свисти в ушите ти…

Нямаш време! Не!

Животът се изплъзва между пръстите –
ефирен, лек, превръща се в спомен…
Все едно, че някога си го живял.
Все едно, че някога си го мечтал.
Все едно, че на друг се е случил –
Не на теб.

Защото ти си бързал:
да пораснеш, да се издигнеш, да… живееш…

И точно тогава си изгубил…
Онази тишина,
която изпълва света преди съня.
Която те обгръща с меката пелерина на нощта
и позволява на деня да си отиде…

За това сега мечтая –
да гоня пеперуди
както преди.
Сред синева и лазур.
Да бъде май. Или юни.
И аз да си бъда същата –
окрилена от мечти…

Няма коментари
Поезия

Пътища

  • От
  • януари 17, 2015

Хиляди пътища има,
и всички ме водят към теб.
В някакво минало сиво –
един позабравен силует…

Любов е сигурно – ще си помисли някой.
Ще се усмихна вяло в този миг:
нима е нормално да обичаш някого,
когото само споменът е съхранил?

След това ще се върна към нишките,
които сплитат душите ни.
Към онази невидима сила,
която ни белязва завинаги.

Съдба е – ако вярваш в нея.
Онази, която свързва и дели.
Избор е – ще ти отвърна.
Ти решаваш накъде да вървиш…

Но в спомените си оставаш същия.
Оставам същата и аз.
Две деца, улавящи с поглед безкрая,

хванали се за ръце, потънали в захлас…

Няма коментари
Поезия

Моя е победата

  • От
  • декември 17, 2014

Ще те сполетя – като участ.
Като самата неизбежност,
която те очаква зад ъгъла.
Ще се подкосят коленете ти,
ще се строполиш на земята,
ще заровиш ръцете си в камъка
и ще ме молиш да спра,
да си отида…

Но знаеш – безпощадна съм.
Като времето.

Ще разпилея около теб шепа прах,
ще вплета в очите ти в нишки
и ще изтръгна дъха от гърдите ти.
Накрая ще отнема и тях –
спомените, които изпълват паметта ти.
Един по един ще ги изпивам,
ще избледняват в тишина.
А после – и ти ще си отидеш.
Поредният победен от Старостта!

Няма коментари
Поезия

На края на света

  • От
  • ноември 24, 2014

Какво ли правиш сега –
там – на края на света?
Където дори и въздишките
не достигат,
а спомените се превръщат в пепел,
докато се устремяват към теб…
Там, където навярно
същите слънчеви лъчи
рисуват сенки по первазите
и навярно същите котешки стъпки
оставят следи по прозорците…
Навярно и там градът се разбужда
със стари продавачи на гевреци,
които те приканват към себе си…
И сигурно и там по паважа
се чуват токовете на дамите –
забързани –
как потропват напевно…

Сигурно и там такситата прелитат
покрай светофарите,
а когато вали – са намръщени минувачите…

Сигурно… все още се усмихваш
с онази загадъчна усмивка,
когато се опитват да ти продадат цветя
старите цветарки по пътя…
И сигурно още им казваш:
„Няма нужда, няма го моето момиче…”
Само че… този път знаеш.
Била съм.
И съм си отишла…

За това вече живеем като непознати.
Делят ни цели вселени,
дори когато вървиш по съседния тротоар.
Но понякога… се питам –
какво ли правиш сега,

там, на другия край на света?…

Няма коментари
Поезия

* * *

  • От
  • ноември 17, 2014

Каквото и да пише в учебниците,
сезоните не се повтарят –
никога отново няма да бъде
ноември тази година.
Ако го пропилееш в града,
ще изгубиш твърде много
(цветове)…

А помниш горите –
окъпани в злато и тишина,
в най-пленителната охра,
която още изтръгва въздишки
от гърдите ти…

Да, помниш тази есен от дете.
После панелени блокове
оковаха хоризонта
и рамкираха живота ти.

Сега само сънуваш:
къщата на село,
планински върхове,
които те приканват,
реки, гори и… свобода!
И винаги е есен –
като тази, в която се събуждаш…
но с много повече, много повече!,
цветове!

Няма коментари
Поезия

Безсъние

  • От
  • юли 27, 2014
Градът не спи в четири часа.
Притихнал е в очакване.
И брои – безсънници…
В тишината му отеква
кашлица на стар пушач,
а подозрителни фарове
свиват зад ъгъла…
От някъде се чува детски плач,
а влюбена двойка
 се целува на улицата…
Градът не спи в четири часа.
В очакване на утрото.
Звездите се губят
в натежалия въздух,
в умореното очакване на чудото…
загубило се някъде сред ежедневието,
потънало в прах
и стари фасове от цигари…
Градът се простира отвъд прозореца ми,
нахлува в стаята с бледи отражения.
Защото не спя в четири часа…
Броя собствените си безсъници,
подреждам мечтите си по лавицата
и прилежно избърсвам праха,
натрупал се по тях…
Нощ след нощ.

Будуваме. 

Яница ХРИСТОВА 
Няма коментари
Поезия

Себастиан

  • От
  • юли 24, 2014

На Б. –
защото превърна един сив ден в мечтание

Когато те открия, Себастиан,
обещавам да се омъжа за теб!
Да те последвам в безкрайната морска шир,
вечер да прокарвам пръсти през косата ти
и да ти шептя, че те обичам, докато заспиш…
Когато те открия, Себастиан,
ще метна раницата си на гръб и ще тръгна –
да преследвам хоризонта,
да търсим къде слънцето целува земята
преди да потъне в обятията на залеза…
Там, Себастиан, ще си направим дом
и ще ни е винаги топло… винаги…
Дори когато забушуват бури
и настъпи онази зима,
която попарва надеждите
и вплита бели нишки в косите,
и забулва с воал очите,
и светът става нереален, сив, стареещ…
Дори и тогава ще ни е топло, Себастиан,
защото ще съм сплела пръстите на ръцете си с твоите…
Когато те открия, Себастиан,
ще бъда най-щастливото момиче на света!
Защото ще знам, че си истински,
че не си просто… мечта…

Яница ХРИСТОВА 

Няма коментари
Поезия

Детство

  • От
  • февруари 27, 2014

Вярвахме като деца,
че няма как да дойдат мрачни дни…
Че бурите идват и отмиват,
а след тях времето притихва,
приканвайки ни към игри…
Вярвахме, че сенките на облаците
са просто шанс да опознаеш сивотата,
но отвъд тях пак слънце блести
и всичко си е същото –
каквото е било винаги преди…
Вярвахме, че сме толкова големи,
че стига само да протегнем ръце,
за да докоснем звездите…
Че луната може да се заплете в косите ни
и сигурно се усмихва, след като заспим…
Вярвахме… че светът е до колене,
както се пее в старите песни,
че е пълен с възможности
и е всъщност щуро приключение…
Вярвахме, че имаме крепост –
там, в сърцето на планината,
където домът ни пазеше от всичко лошо…
А приказките ставаха истина,
стига да повярваш в тях…
Вярвахме… Преди.
Преди да пораснем
и да изгубим най-истинската част от себе си.
Преди бурите да ни връхлетят,
а слънцето да избяга в безкрая…
Преди да завали…
и вятърът да отвее спомените ни…
Преди да се разрушат крепостите,
а под руините да остане детството ни…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари