Category

Поезия

Поезия

Избори

  • От
  • февруари 2, 2016

Харесвам в теб
различната ти гледна точка.
Хладният ти рационализъм.
Умереността,
с която говориш дори за поезия,
докато аз затъвам в метафори…

Харесвам в теб
търпението, с което ме окуражаваш.
Тихите ти стъпки,
с които се движиш в кухнята до мен,
докато аз пека нещо във фурната
и се чудя
дали ще се получи,
или не.

Харесвам в теб
това, че не чертаеш планове за бъдещето.
Ти просто знаеш.
Знаеш какво ще се случи утре,
защото знаеш какво избираш сега.
И изборът ти винаги е правилен.

Харесвам в теб,
че знаеш,
че избрал си мен.
И това ти е напълно достатъчно…

 

Няма коментари
Поезия

За героите

  • От
  • октомври 30, 2015

Героите падат в битката първи,
винаги първи!
Уморени –
от целия път,
от натежалите рамене,
с които влачат крилете си по паважа…
От разкървавените ръце,
с които са шили раните
по телата на приятелите си.

От подпухналите клепачи,
с които са възпирали сълзите си.
От всички думи,
които тежат все още в тях –
неизречени…

Героите биват победени –
винаги победени!
По следните им тръгват
след десетилетия лениви историци
и пишат летописи
на отминалия им в битки живот.

Търсят причината,
поради която героите
не са скланяли глава,
не са се примирявали
с един обикновен живот,
не са създавали уютен дом
и многолюдно семейство,
не са заспивали като котки
до топлото огнище,
не са засищали глада си с наслада…

А винаги са искали нещо повече –
непонятно за всички защо и до днес.
Но героите в търсене умират –
винаги в търсене!

На онова тихо нещо,
което се крие отвъд хоризонта,
което се слива със залеза,
което буди с целувка деня,
което те изпълва със смисъл,
което има силите да се превърне
в твоята собствена съдба…

Героите знаят цената –
понякога заради търсенето…
няма кой накрая да те погребе…

Няма коментари
Поезия

Скитници

  • От
  • октомври 29, 2015

По покривите на къщите
се разхождат скитници,
изгубили представа за времето.

Броят звезди,
броят съдби,
събрани и разпилени
из улиците на този град.
Изглеждаме им малки
(от високото) –
като пионки от стара игра
със стари и забравени правила…

Смешни сме им навярно –
и аз, и ти:
как тръгваме един към друг,
спираме се, мълчим,
разминаваме се,
още преди да се срещнем…

Навярно се усмихват –
иронично и загадъчно –
и сигурно чертаят под звездите
картата на собствените ни пътища,
а ние наивно вярваме,
че това е Съдба…

Няма коментари
Поезия

Искам да е есен…

  • От
  • октомври 19, 2015

Но като онази,
в която въздухът ухаеше на дъжд и свобода.
Когато небето беше лудо синьо,
а вятърът разнасяше из село
есенни листа с цвят на злато и на охра.

Искам да е онази есен –
преди да те срещна…

Преди кестените да се надвесват над мен
по тези булеварди, по които разхождам деня си
и се чудя накъде ли водят всички тези пътища…

Искам да е онази есен,
в която нищо друго не искам.

Защото си имам всичко:
дете съм;
у дома съм;
октомври е.
И джобовете ми са пълни с орехи…

Няма коментари
Поезия

Етюд

  • От
  • септември 24, 2015

(В пет части)

Разочарование

Правоъгълно е.
И сякаш е заседнало в гърлото ти,
пречи ти да си поемеш дъх…
Ръбовете му са остри и
раздират част от теб
при всеки опит..
Има металичен вкус.
Все едно е направено от олово
и ти много добре знаеш –
разпръсква отровни нишки в кръвта ти.
Заради това ще изчезнеш –
подобно на Римската империя,
загърбила всякакво величие…

Щастие

Редуват се.
А то е плахо.
Като дете с бели пантофки,
което скача в купа
с опадали есенни листа.
Разхожда се вечер из булеварда –
едвам ще го познаеш в здрача,
ако не търсиш точно него…
Понякога се осмелява –
да те хване за ръка,
да те накара да изправиш глава,
да се огледаш в звездите,
едвам пробили си място на небето
в града.
Обикновено не остава дълго.
Премигваш…
И то вече с други си играе
из есенните паркове…

Любов

Там е, където няма болка.
Или поне така би трябвало да е.
Но ние – съвсем по човешки –
умеем да объркваме разни неща…
Оплитаме се в мрежи,
пресяваме сънища
и накрая се оказваме въвлечени
в поредната изтъркана илюзия.
Строим замъци
от пясъци
и в тях зазидваме здравия разум.
Защото и без друго не го ползваме…

Очакване

Светът притихва.
Само колите тичат с блеснали фарове,
без да знаят – заслепяват те.
А в теб се свиват бури,
ураганни ветрове отвяват мислите ти –
все на Север…
А ти стоиш, притихнал.
Светът се свива в един единствен миг.
Преди да избухне като Свръхнова
и да се разпилее на хиляди парченца…
И това е мигът, в който някой ще ти каже
своето „Да” или своето „Не”…
И това ще промени цялата Вселена…

Кръгове

Затварят се.
И накрая оставаш сам – като в пашкул.
И се чудиш – дали си какавида,
която ще се превърне в пеперуда.
Или си се оттеглил в тишината,
за да се сбогуваш с крилата си.

Няма коментари
Поезия

Залези

  • От
  • юли 5, 2015

Понякога мечтаеш
за морски залези…
За ярки слънчеви лъчи,

които се вплитат в косите ти,
полазват по кожата ти
и огряват деня –
като за последно…
Понякога мечтаеш за онази свобода,
с която тичаше из житата
и натежалите класове
мелодично шумяха
под босите ти крака …

Понякога мечтаеш
да затвориш дъха на лятото
в стъклена бутилка.
Да я скриеш нависоко –
в най-тъмния ъгъл
на най-горния рафт в гардероба…

И просто да знаеш:
че е там.

И винаги, когато пожелаеш,
ще можеш да се връщаш –
къс по къс,
с всяко дихание
да прекосяваш отминалото време.

И накрая пак да се оглеждаш –
в пленителните морски залези,
които чертаят вълни по синевата.
И ти си там – песъчинка в безкрая,
окрилена от цялото безгрижие на света,
застинал в този един-единствен миг…

Няма коментари
Поезия

Дъжд

  • От
  • май 10, 2015

Дъжд през май –
с дъх на люляк,
окосена трева
и късче синева,
промушило се между клоните…

Поглеждам назад –
пак съм дете
и боса тичам
по прашните улици…

В косите ми
се вплитат слънчеви лъчи,
и оставят медени следи,
които блещукат още,
отвъд времето…

А там, някога…
в подножието на планината
пак ме чакат
приятелите от детинство…
Тогава, когато смехът ни
извиваше стълби към небето
и се отразяваше в сиянието на боговете…

И цялото село се къпеше в тишина.
И малки, дребни чудеса.
(Ежедневие.)
А ние не знаехме,
че това е всичко,
от което се създава щастието…

Разбирам го едва сега.
С натежали от товара
на годините рамене,
с уморените очи,
с коловоза от отговорности,
с живота по график
и постоянна надпревара
с града и времето…

Само понякога,
когато се погледна в огледалото,
и видя следите
от слънцето в косите си,
си спомням…
коя съм била,
какво е било…

И нищо, че навън вали:

усмихвам се и ми е топло…

Няма коментари
Поезия

Като рицарите

  • От
  • април 6, 2015

Препасали голи идеали,
днес зъзнат на студа…
Рамо до рамо до бездомните кучета,
треперят, прокудени от света…
Подминават ги кухи погледи,
дребна суета, потъпкани ценности
и потънала в забрава човещината…
А навън вали…
Ледените капки се врязват в кожата
и оставят следи.
Отмиват вадичките
от застинали в тишина сълзи,
разбиват се с пукот
и някак глухо след тях кънти
въпросът
„Какъв е смисълът
в това битие”?

Като рицарите днес не се живее –
ще ти го каже всяко малко дете,
вкопчило лапи в новия си таблет,
разстрелващо чудовища на екрана
с един единствен клик…

Скоро светът сам ще въстане,
ще издигне лозунг
като в евтина реклама:
„Всички рицари – на разстрел!”
На колене ще сте пред всичко,
За което някога сте се борили…
На колене… победени!
И по ризите ви ще разцъфнат рози.
Върху тях, обагрен в червено,
ще се стича собственият ни позор…
Но от дъжда – заслепени –
няма да го забелязваме, уви…
И светът ще продължи да се върти…
Без подвизи. Без доблест.
Без срам.
И без причина…

Няма коментари
Поезия

Преди да заминеш

  • От
  • март 4, 2015

Чужбина е хищно влечуго.
Просмуква се тихо
и застава между теб и всички,
които обичаш.

Поглъща приятелите и семейството ти,
засмуква мечтите им
и се прокрадва в очите им като блясък –
звездица на надежда за по-добър живот…
Огромното й туловище се простира
на хиляди километри околовръст,
огъва се, пулсира…

Сестра ти ще замине тази зима.
Напролет – приятелчето от детинство.
Съседите отдавна имат виза,
(вече спестяват за жилище в Чикаго)…
Заслушан в разговорите на приятелите си тук –
осъзнаваш… Остават ви броени дни!

Ще се разпилеете като парчета
от счупена бутилка
в краищата на света.
Корабокрушенци само ще намират
мокри и нечетими писма.
Думи, които прекосяват океани:
„Обичам те, мамо…”, „…у дома”, „… добре съм…”,
„…ще се върна”, „само още малко…”

Чужбина е хищно чудовище, знаеш.
Изпълва атласа, надвиснала с огромната си сянка
над твоята малка балканска страна…

В един момент просто искаш…
да станеш, да я прегърнеш, да потънеш в нея,
да започнеш да събираш отломките
от живота, невъзможен за живеене
по тези географски ширини…

В които все по-често се събуждаш
с идеята да емигрираш и ти…
 

Няма коментари
Поезия

Полукръгове

  • От
  • февруари 4, 2015

Докато звездите спят,
влюбени пеперуди чертаят месеци
и летят в полукръгове.

Не ги интересува нощната тъма.
Дошли са тук, забравили страха.
Знаят само, че ако се уморят,
крилата им ще изгорят
от топлината
на уличното осветление.
Примирили са се.

(Примирение –
това е товарът,
който носят всички мечтатели…)

Утрото така ще ги завари.
Застинали. Заспали насред полет.
Никога повече няма да чертаят месеци.
С половин крило са завинаги обречени…

След това вятърът ще ги поеме.
В последен полет.
Ще ги отнесе далеч –
там, където от светлината не боли,
а хоризонтът е изпълнен с цветове.

Хайде. Стига. Не плачи.
Хвани ръката ми.
И ела да рисуваме дъги…

Няма коментари