Нещата от живота

Дежа вю!
Преследва ме от вчера…
На различни места в града срещам един и същ човек, който много ми напомня на друг, когото познавах някога преди, отдавна, в едно друго време. И все си мисля, че точно времето ни е променило – мен, него… и вече нищо не е същото. Всъщност то наистина НЕ Е… Но може би, все пак, колкото и да е различно това Днес и Сега, с което разполагаме, една част от нас винаги остава влюбена – в онова Преди. Заради спомените, предполагам. И заради това, че времето може да промени хората, но не и спомените им…
(е, понякога ги кара да забравят… но това е съвсем друга тема 😉 )

Яница ХРИСТОВА 

Честита Нова 2013-година и от мен! 🙂
Сред целия куп от пожелания, които съпътстват този ден, само ще ви пожелая да вярвате в себе си, в сегашния миг и във всички възможности, които предстоят! Бъдете по-често до хората, които обичате, до хората, които ви правят по-добри и ви карат да обичате не само тях, а и себе си и целия свят! И Щастието няма да закъснее… когато се приближи – просто се пресегнете и го сграбчете! 😉

Този път ще бъде без ирония, обещавам (докато една от най-предъвкваните теми през последните години все още не е отминала. И е актуална – поне до утре (21.12.12 – бел.авт.). И до следващия слух за Апокалипсис…)

Краят на света…
Ще върна първо времето назад. На около 14 години съм. Никой, по него време, не споменаваше маите или утрешната дата. Но тогава за пръв път осъзнах, че аз живея на края на света… Мястото, където е домът ми. Истинският. Там, където съм отраснала и съм се превърнала в човек. В човека, който съм. Мястото, където времето все едно спира и на пръв поглед нищо не се случва, а светът, там някъде, продължава да се върти… Едно местенце (в Стара планина), което притежава най-сияйните звезди, сигурна съм! А когато небето нощем е ясно, се вижда дори и Млечният път (о,никак не се шегувам!) Тук често няма обхват, няма Интернет, няма шумотевица и онова странно градско чувство, че както си вървиш по тротоара, някой забързан закъсняващ ще те сръга с лакът между ребрата и ще те остави без дъх… Не. Тук можеш да останеш сам с мислите си, със себе си… И тогава, на 14, като един истински тийнейджър, понякога се дразнех на всичко това: на тишината, на спокойствието… За това е толкова хубаво, че този период, пубертетът, отминава. И след като отмине – вече знаеш кой си и какво е от значение всъщност… И промяната, преходът, се случва неусетно… Да, също толкова неусетно, колкото е дошла мисълта ми, че, не, аз не живея на края на света, а в Началото му…
Оставете ги маите – те, милите, нямат вина за това, че някой си е решил, че те „това са искали да кажат“. В една песен се пееше, че краят на света е нещо твърде лично. Лично е – за мен. И не, не ме кара да се чувствам изплашена и да се питам „Ами какво следва сега?!“. Кара ме… да се чувствам… дете. У дома. Играещо по разни поляни, със слънчеви лъчи… И да се усмихвам! 🙂

Яница ХРИСТОВА 

Знам. Знам още от началото на първи курс, че заради положението на Велико Търново, тук елементарните понятия от географията и физиката не важат. На горе – на долу, близко – далеч… Не бива да вярваш само на очите си (защото после краката ти ще ти бъдат много сърдити, заради реалния път, който ще ги принудиш да изминат…)
Обаче… не съм предполагала, че точно когато съм в четвърти курс (притръпнала вече към търновската действителност), ще бъда изправена пред тежката житейска дилема да не знам къде съм и на къде да поема, да се лутам поне 15 минути по разни асансьори, стълби и коридори, всеки път да се озовавам на различно място и да съм в безизходица почти на косъм до изхода – всеки път, на ръба на отчаянието (в един момент определено бях!)… Така е… Момчето от рецепцията вярно ме предупреди, ама пуста придобита болярскоуниверситетска увереност – не му повярвах… После – аз нямах думи, а той беше видимо развеселен!
Мисля, че това може да се случи само тук – град със собствена история, собствен дух, собствено време, че дори и собствено пространство, пред което и най-добрият компас е безсилен…

 Яница ХРИСТОВА 

Преди да затворим някого в рамките на собствените си ограничения и разбирания за света, дали първо да не го опознаем? Ей-така, за разнообразие този път… Без оправданието, че го познаваме от години, без констатацията, че го виждаме ежедневно и че това е напълно достатъчно. Защото не е. Никога не е…(Уверявам се всеки ден!)
И може би тогава ще сме малко по-смирени, по-добри, загърбили гнева и идеята, че все „някой друг ни е виновен“… И може би ще бъдем малко по-човечни. По-… хора…

 Яница ХРИСТОВА