Category

Нещата от живота

Нещата от живота Статии

Препоръчителен списък за Нова година

  • От
  • януари 12, 2019

Статията ми “2018-а: Препоръчителен списък”, публикувана за пръв път в сайта “Момичетата от града” на 18 януари 2018 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Новата година дойде. Може би все още сме подвластни на емоцията от купона на 31 декември и се връщаме с усмивка към хубавия спомен, но времето не се съобразява с вътрешното ни настроение и ето че неусетно се изнизаха първите седмици от 2018-а. Неусетно наистина. Защото все още не сме започнали да работим по списъка с амбициозни цели, които сме си поставили за годината. Нали?
През отминалите две седмици обаче животът в града ми даде достатъчно поводи да се замисля. Да си направя равносметка и да си изготвя нов, алтернативен, списък – без гръмки обещания и свръхамбициозни задачи, а… с прости препоръки, в които откривам доста повече смисъл, спокойствие и може би радост. Подходящи мотиви, струва ми се, за да го споделя с „Момичетата от града”. И ако поне в една от 10-те точки откриете нещо за себе си, то трудът ми не е бил напразен.

1. Всеки има право да срещне и да изживее мечтите си. Каквито и да са те.
2. Сбъдва се онова, за което не само мечтаеш, но и за което работиш. Иначе желанията си остават просто желания.
3. Ако нещата тръгнат да се провалят, дишай. Дишай дълбоко. Докато не почувстваш, че отново имаш земя под краката си и светът продължава да се движи напред.
4. Прави това, което обичаш. След време само то ще има значение.
5. Давай на хората около себе си онова, което заслужават. За някои това ще е любов, уважение, втори шанс… За други – да научат къде им е мястото (понякога – далеч извън живота ти).
6. Срещай се с хора, които те карат да се чувстваш щастлив със себе си около тях. С времето ще научиш колко много се различават от всички останали, с които ще те сблъсква животът.
7. Бори се със страховете си – онези, които те спират да мечтаеш, да обичаш, да живееш, да бъдеш щастлив.
8. Много тежи да осъзнаеш какви възможности си пропуснал просто защото не си бил достатъчно пораснал, за да видиш, че са пред теб. Когато го осъзнаеш, поне се опитай да не повтаряш подобни грешки в бъдеще.
9. Каквото и да се случва, е хубаво да знаеш, че има кой да ти налее чаша вино, да ти направи палачинки, да се посмее с теб в 1 часа посред нощ и да накара много от проблемите ти да изглеждат комични. Ако имаш поне един такъв човек в живота си, се чувствай страшен късметлия.
10. От много места ще чуваш как ТРЯБВА да изживееш живота си, какви ТРЯБВА да бъдат приоритетите ти… Ще сравняват живота ти с този на другите. Но ТИ не сравнявай живота си с чуждите избори, съдби и пътища. Само ако слушаш вътрешния си компас, ще знаеш, че не си закъснял за никъде и че не си объркал посоката.

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Нещата от живота

Кутията

  • От
  • декември 23, 2018

Малчуганите в днешно време нищо не знаят. Мога да го кажа не само от позицията на възрастта си, а и като горд собственик на една ценна, почти вълшебна кутия. Още повече, че е трудно да си направиш такава кутия сега, в това виртуално време, в което живеем, защото трудно се събират всички артефакти,  балансиращи точната амалгама от хартия, мастило и магия. За да може, когато я отвориш, дори след много години, да изпиташ топлина, да усетиш любов и рафинирана нежност, да бликнат в очите ти сълзи, докато глупаво и по детски се усмихваш…

В Кутията са старите ми лексикони (Ха! Днес  това си е същинска антика, за която децата може би дори не са чували), попълнени от съучениците ми от малките класове, които към днешна дата трудно си спомням как са изглеждали и не зная кой накъде е поел…

Но там са и картичките, и рисунките от приятели. И писмата – с истински плик и марка. С детски почерци и наивни истории, които си разказваме през времето и пространството, докато очакваме следващата си среща… Мили пожелания за празници и рождени дни. Обещания да си останем приятели завинаги (а сега вече знам, че финалът на някои истории е друг – понякога е по взаимно съгласие, понякога просто времето и разстоянието са си казали последната дума. И всеки е поел по пътя си…)

Там са и онези листи, изписани с познат и любим почерк от човек, който никога повече няма да се върне… Взимам ги в ръце и пръстите ми се разтреперват. Помня кога съм получила тези писма, но думите вече са ехо от вечността… Превръщат се в машина на времето и ме връщат там, където съм безгрижна и щастлива. Разхождам се из спомените си и искам да не свършват…

Тук са и писмата от стар добър приятел, чиито следи бях изгубила… За цели 17 години! Но една случайна среща (в която със сигурност пръст има съдбата!) промени всичко… и ме накара да отворя Кутията, която от години не съм…

А е и Коледа. Коледа в планината. Небето е зимно и ясно, Луната прави крачка назад от пълнолунието, а вятърът е играл до преди малко на гоненица сред върховете на боровете. Във въздуха витае вълшебство. Понякога ние го създаваме. Понякога сме просто част от него. Понякога го създават хората около нас, които ни обичат. Ако имаме късмет, ще отмъкнем малък сувенир от чудото. Той ще изпълва спомените ни или ще ни побутва да си спомняме, потънал в обикновена кутия от обувки, докато ние забравяме важните неща, залутани в ежедневието си на възрастни…

Да получиш титлата „сантиментален човек” може би не е най-доброто нещо, което може да ти се случи в този живот. Но понякога именно  сантиментът е струната, която трябва да трепне и да издаде стон, за да отвориш очи и да видиш нишката, която те свързва със света, когато се чувстваш напълно изгубен…

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Нещата от живота

Сбогом, Честър… :(

  • От
  • август 30, 2017

Снощи (21.07.2017 г.) на работа (такава ми е работата в момента, че наблюдавам потока от информация) не можах да повярвам, когато видях новината… Първата ми реакция беше: „Не, не, не!” и съм сигурна, че хората около мен въобще не разбраха какво пък толкова се случва…
А се случи това, че сякаш вестта за напускането на Честър Бенингтън на този свят откъсна част от собствения ми живот и минало и остави след себе си усещане за една особена пустота. Една ера приключи. Вратата се затвори и ключът в ключалката изщрака.
Днес сайтовете са пълни със статии за инцидента. Как е сложил край на живота си, през какви трудности е преминал в детството си, какъв е приносът му в музиката… Но най-искрени са онези коментари на хора от моето поколение – ние, които израснахме с гласа на Честър и това ще ни е белязало завинаги.
И аз съм сред тях. На колко съм била? 14? 15? Очаквах Ваня с нетърпение да ми запише някой нов диск и да ме пита какви песни искам да има в него… Лято е. От онези безгрижни лета, в които тепърва опознаваш себе си наистина и правиш планове за бъдещето. Мечтаеш. Чудиш се какъв ли ще е пътят ти. Какво ли има отвъд планините, които препречват линията на хоризонта? Сприятеляваш се. Някои от тези приятелства ще останат за цял живот. Създаваш спомени. И на част от най-хубавите ти спомени саундтракът им е на Linkin Park. И винаги ще бъде. Това свързва елементите от сюжета им и е част от историята…
Мисля си днес как съвремието има много минуси, но и много плюсове. И как сме големи късметлии, че границите понякога са абстрактно понятие. Как имаме шанса да се докоснем да велики неща, стоейки си на дивана вкъщи. Как изкуството има свободата да пропътува километри през времето и пространството и да достигне до теб – в момент, когато имаш наистина нужда от него.
Мисля си и друго. За творците. Как понякога се превръщат в пратеници с мисия. И задачата им е да оставят следа, много по-ярка от един обикновен човешки живот. Как вграждат най-доброто и красивото от себе си в това, което правят, и то остава след тях, за да разкаже за пътя им… И как понякога сякаш Съдбата нарочно така подрежда картите – струпва много болка и страдание в житейския път на някого, само за да съумее той с песните, музиката, филмите, книгите, картините – или с каквото там се е захванала душата му – да покаже, че отвъд мрака все пак има светлина. Винаги има светлина. Винаги…
Ние, обикновените хора, невинаги имаме потенциала да разберем тежестта и стойността на този товар. За нас остава само дарът от творческия процес – някой е повдигнал завесата на страха, запалил е свещ в тъмното, вдъхновил ни е, нахъсал ни е така да си изживеем живота, че да не съжаляваме за нищо, а от болката… от болката да създадем красота и светлина за другите.
Благодаря за музикалния фон на тийнеджърството ми, Честър! Благодаря за куража и енергията точно тогава, когато е трябвало!

 

Снимка: Интернет
Няма коментари
Нещата от живота Статии

Приятелят е този, който запява песента на душата ти, дори когато ти си я забравил

  • От
  • март 13, 2017

Статията ми “Приятелят е този, който запява песента на душата ти, дори когато ти си я забравил”, публикувана за пръв път в сайта “Момичетата от града” на 11 февруари 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Тези, които са натрупали доста повече мъдрост и житейски опит от мен, често казват: “И за добро, и за лошо – винаги хора си трябват…”. Имат предвид, че и в най-щастливите мигове в живота си, и в най-тъжните винаги имаш нужда от другите до себе си. И са прави – така е. Човекът е социално животно, но днес – въпреки всички форми за комуникация и общуване – сякаш ставаме все по-отдалечени един от друг.
Наскоро чух специалисти антрополози да разговарят за приятелството – как има ритуал за сприятеляване. Започва плахо – с първи стъпки за сближаване. После следва постепенно отпускане, общуване, срещи, хранене на обща трапеза и т.н. А понякога магията сработва от първия миг, когато видиш някого… Обаче, мисля си, дори и да си изпълнил всички елементи както трябва, дори и да си мислиш, че приятелството ви вече е крепко и може да устои на вечността, понякога животът крие доста изненадващи обрати в джоба си…

Има една стара приказка, която гласи, че приятелят е онзи, който може да запее песента на душата ти дори когато ти самият си я забравил.

Когато бяхме деца, беше лесно. Приятелите бяха онези, с които през ваканциите тичахме по поляните и играехме до здрач. После, с порастването, бяха онези, които останаха до нас и ни даваха съвети или бършеха сълзите ни, неизбежно съпътстващи пубертета. След това останаха онези, с които си делил един покрив, последните си пари, споделял си тайните си, мечтите си, най-щурите си вечери, най-тъжните си мигове. Онези, които са държали ръката ти, когато целият останал свят се разпада. Които са те побутвали – понякога с доста сила – когато се колебаеш, а щастието те чака зад ъгъла. Когато са те смъмряли без срам, за да те върнат в правия път…
Във всички онези мигове е било лесно да вярваш, че винаги ще е така. Че рамото, което ти е било опора, винаги ще остане до теб…
Но често ежедневието се превръща във водовъртеж. Повлича ни с центробежната си сила и ни запилява в различни краища на света, в различни графици, кариери, затрупва ни с куп грижи, семейни отговорности, гаджета, партньори и финансови предизвикателства.
И е страшно, когато започнеш да се питаш: ако сега нещо ми се случи, на кого мога да се обадя? Кой от всичките ми приятели, които напоследък нямат никакво време за мен, ще се отзове? Кой ще мине с поредното извинение (че няма време, че му е изникнало нещо (по-интересно от теб, но това е премълчано), че ще се уговорите за някой по-късен момент… А всяка следваща уговорка се разпада, понякога без дори да те предупредят, а ти си чакал до последния момент… Оказва се, че днес всеки си има цял арсенал от оправдания, а ти – по приятелски – смирено трябва да ги приемеш и да се надяваш, че един ден ще е различно.

Никога не знаеш какво място заемаш в живота на другите и какво място ще заемат те в твоя, кога ще дойдат, кога ще си тръгнат и какви следи ще оставят по пътя, който ви свързва…
А по празници е най-тъжно – когато тайфата, задружно усмихната на снимките преди години, вече трудно може да се събере в същия състав… И когато се огледаш по-внимателно, видиш, че си всъщност сам – много по-сам откогато и да е.
С една приятелка наскоро си говорихме. Каза ми: “Дори и да не се виждаме често, приятелството ни си остава същото – то е извън времето, не се променя…”. Права е. Така е. С най-добрите приятели е така. И два пъти да се видят в годината, и веднъж да се видят на две години, приятелството им си остава същото, защото успяват да намерят път един към друг и този път винаги ще ги свързва…
Но в това тук и сега, когато си сам, а душата ти се е стегнала на морски възел, се питаш: “Какво се случи, какво се обърка, къде са другите, онези, от които имаш нужда и в добро, и в лошо, с които през годините си изтанцувал целия ритуал за сприятеляване?…”.
Магията на съществуването е, че никога не знаеш колко си важен за хората около себе си – наистина. И когато си очаквал на повика ти да се отзове някой, на когото много държиш, а срещнеш хладното му безразличие, денят има силата да те сблъска с напълно непознат за теб, който да ти подаде ръка и да те издърпа от мрака на безизходицата. Без ритуали. Без предистория. Понякога с кратък разговор и добра дума. Понякога с действие и бърза мисъл. Понякога просто с присъствието си – да знаеш, че го има и че е до теб…

Има една стара приказка, която гласи, че приятелят е онзи, който може да запее песента на душата ти, дори когато ти самият си я забравил. В един от любимите ми сериали в различните сезони двама от героите бяха убити. Техните колеги и приятели, когато се сбогуваха с тях, запяваха песента, която знаеха, че им е любима…
Има дни, в които съм безкрайно благодарна – на онези, които толкова пъти до момента с такава виртуозност са изпявали собствената ми песен, че са ме връщали от безпътицата м

Няма коментари
Нещата от живота

Измислен бар някъде в Исландия…

  • От
  • януари 24, 2017

Януари е. Отварям прозореца и студът нахлува в стаята ми като приливна вълна. Вятърът навън шумоли – заиграва се с пухкавите снежинки от навалелия сняг, които звънтят някак деликатно в мрака. Оранжевите отблясъци на уличните лампи рисуват сенки и потъват в оставените следи по отъпканите пътеки между блокове…

А старата ми душа на северняк-пътешественик ме връща там – при древния студ, в мразовитата вечер, в старата исланска кръчма, забутана в някой незнаен пущинак. Тясно е, пълно е, шумно е. От колоните кънти стар рок. Мътната светлина на бара е приютила всякакви северни типове – приличат на древни викинги всичките до един.

Палтата и шубите им висят по старите закачалки до стените, пият си питиетата по изтъркани тениски върху масивните дървени маси, запечатали белези от безброй вечери, прекарани тук – олющени, надрани, издраскани с йероглифи от джобни ножчета и инициали на влюбени романтици. Вън вали. Дъждът е леден, скоро ще премине в сняг и вечерта ще стане наистина ледовита.

Ние – чужденците – сме седнали на една маса в дъното. Пием нещо, което прилича на вино и бира едновременно – с преливащ се вкус между грозде, хмел и боровинки (като в един стар сън…) Отличаваме се – по пуловерите и по любопитните погледи, с които оглеждаме всичко наоколо – от потъмнялата дървена ламперия, през натрапчиво зелената боя, която плъзва пръсти от стените към тавана, до бара, над който жълтите крушки пръскат светлина по окачените измити чаши, които я улавят и я пречупват през стъклените си призми.

До нас има телевизор – звукът му е спрян, но на терена тичат два отбора по тревист терен. Някои от старите викинги до нас издават радостни викове, когато техният отбор отбележи точка. Притварям очи, отпивам си от халбата… Толкова далече е от вкъщи, но все пак е уютно – като дом, скрит сред преспите в снега…

П.С.: Наистина много ми се ходи там (в Исландия). Колекционирам отговори от приятели, на които вече съм го съобщила лично. Досега всички са изключително колоритни 😀 

Няма коментари
Нещата от живота

Откъс 4 от пишещия се наръчник „Как да разпознаеш една истинска Баба?”

  • От
  • януари 24, 2017

Глава 4: По манталитета

Една автентична Баба е костелив орех и това се вижда от пръв поглед. Тя няма да те подведе с милото си отношение, с подкупваща доброта или ведра усмивка. Напротив. Една истинска Баба има голям шанс да ти сервира най-неприятните новини ребром, да те сръчка с лакът в автобуса и така да ти се извини, сякаш ти се кара, че си влязъл в траекторията на собствената й аура. А ти – объркан и смутен – да мигаш ужасено и да не знаеш как да реагираш… Такива ги върши Баба. Някой злонамерен език може и да каже, че така се забавлява – като тероризира околните. Но това твърдение надали е много близо до истината. Баба просто си е такава. Тя огъва света около себе си, не се нагажда спрямо него, кара го той да заеме правилната форма около нея. И ако светът (и хората в него) не са гъвкави достатъчно, Баба не се свени да редактира недостатъците им. За да се чувства комфортно.

Баба е праволинейна. Издигнала е принципите си на пиедестал и не е склонна да отстъпи и на милиметър от тях. Щом Баба заклейми съвременната мода, младото поколение и неприятния шум, наречен модерна музика, значи Баба ще отстоява тази си позиция до самия си край. Тя не приема аргументи, които противоречат на нейното. Не го прави, защото е ограничена, а защото не вярва, че някой, който се е развивал правилно интелектуално, няма да бъде съгласен със собственото й мнение. (Сами разбирате какво означава това.)

Баба е бунтар. Тя води ежедневни битки. Бойното поле се простира от входа на блока й, през опашката за хляб в магазина, до края на най-често ползваната линия от градския транспорт. Тя винаги се бори за справедлива кауза и влага толкова ентусиазъм, колкото мнозина млади хора не могат да генерират с десетилетия. Да наблюдаваш спор между две старици, между две автентични Баби, това е като да си свидетел на сблъсък на титани. Можеш само да склониш хрисимо глава и да се преклониш пред енергията им, богатия речник и попържни, древни и стари, които никога до сега не си чувал.

Но под булото от всичко това, Баба крие нещо. Нещо лично и нейно, съкровено и деликатно. Колкото и да се опитва да прилича на Луната – да показва само едната си страна, онази, костеливата, твърдата, Баба има и друга. Тя е мека. Тя е като облак, пълен с пара, страхове и хербаризирани мечти.

Наскоро наблюдавах Баба – автентична до мозъка на костите си. Видях очите й – как блестят като на малко момиче. Как се радва. И радостта й не е пълна с еуфория, с думи, които чакат да бъдат изречени, с екстровертност, която кипи като вулкан. Тази радост беше тиха. Смирена. Тя се отразяваше само в очите й и в стойката й – по-изправена, по-горда. Това беше щастие, отлагано с годините, подплатено с мъдрост и тишина. Лично. Нейно. Щастие на човек, лишен от много неща през годините…

Баба е такава. Мистерия. Мислиш, че я познаваш, но всъщност не знаеш историята й… Ако реши, тя ще ти позволи да прочетеш няколко страници. Но да научиш всичко, което я е направило така истинска и изпълваща света около себе си присъствието си, няма да успееш… Тя няма да те допусне толкова близо. Само ако си наблюдателен, ще видиш къде се размиват очертанията на Желязната лейди, къде се пропуква контура… и как от пукнатините те гледа едно малко дете, с блеснали и любопитни очи, жадно към приключенията на този живот…

Няма как да не се запитам каква ли Баба ще бъда и аз?… Шеметна. Луда. Щура? Дали ще успея да съм една автентична старица – отвоювала правото си да не спазвам каноните, наложени от обществото, освободена от хилядите очаквания на околните, от хилядите очаквания, които имам сама, от гласовете на другите, които заживяват в съзнанието ти и се опитват да ти казват как да живееш правилно (според тях)? Дали разочарованията ще имат шанса да се превърнат в гориво, което захранва желанието ти да вървиш напред и да намериш онова, което ги оборва? Дали няма да си боядисам косата лилава, да яхна един скейтборд, да скачам с парашут, с удоволствие да ръчкам младоците с лъкът в ребрата в 204-ката? Дали… всичко това не си струва да се превърне в нетърпение и ентусиазъм, с които приемаш живота си всеки изминал ден след всеки изминал рожден ден?

        Навярно – да…

Няма коментари
Нещата от живота Статии

Твоите хора

  • От
  • септември 4, 2016

Статията ми “Твоите хора”, публикувана за пръв път в сайта “Момичетата от града” на 25 август 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Обичам, когато се съберем цялата компания, всеки да забрави за времето, а мен да ме заболят скулите от смях и от непрестанно усмихване. Обичам ги тези разговори, които прелитат от астрофизика и Космос, през злободневни професионални неволи и стигнат до това какво и как да сготвим, за да изненадаме гостите си, или в кой автосервиз няма да ни одерат кожите. Влюбена съм в тази подкупваща непринуденост, с която тече разговорът – без да мислиш дали това, което ще кажеш, е уместно или не. Без да се притесняваш дали ще те разберат правилно, или въобще няма да те разберат. Защото това са твоите хора. Онези, до които можеш да си позволиш да бъдеш човек – да бъдеш себе си, да изглеждаш крехък и чуплив или да бъдеш смел, без да се боиш, че ще ти се присмеят… До които можеш да обичаш. И да имаш мечти. И страхове. До които да строиш бъдещето си. Или да извличаш от миналото само онази есенция, в която са събрани най-ярките спомени от всичко онова, което те е направило човека, който си…

Дори и с години да не сте се виждали, когато отново се срещнете, времето не само спира, но и някак забавя ход, сменя посоката и се връща назад.

За съжаление, тези срещи не се случват толкова често, колкото на мен би ми се искало. Времето, разстоянието, мястото, моментът, графиците… Понякога всичко се превръща в едно голямо разминаване. Но вече знам – дори и с години да не сте се виждали, когато отново се срещнете, времето не само спира, но и някак забавя ход, сменя посоката и се връща назад и накрая сякаш не е минал нито ден от последната ви среща. Все така сте си близки. Отново намирате път един към друг – просто защото пътят никога не е бил прекъсван…

Понякога тази мисъл има силата да се превърне в носеща греда, върху която се обляга цялото ежедневие. Дните, които те сблъскват с хора от всякакъв тип, твърде далеч от твоя. Агонията от противопоставянето на различни гледни точки, в които едната винаги трябва да е правилна, а другата – не (твоята). Неприемането. Неразбирането. Ампутацията на нормална комуникация. Затварянето в стереотипи и опитът да те вмъкнат в рамките на чужди разбирания за света. Откритието, че, за да се впишеш, трябва да застанеш на челна стойка, въпреки че дори тогава не е сигурно. Пък и въпросът остава – има ли смисъл въобще?

Те няма да се опитат да те напъхат в собствената си рамка. Ще те оставят да бъдеш свободен.

Когато се срещнеш с твоите хора, картината се избистря, отговорът изплува ясно на повърхността. Не. Няма смисъл. Поне докато ги има тях. Докато има хора…

…Уютни, като дом. Топли – като есенен ден, в който всичко е окъпано в жълто и охра, а слънцето се отразява в медните цветове и се загнездва в теб, сякаш може да те топли цяла зима. Безброй зими…

Има хора, които знаят – собствените ни стереотипи нараняват първо нас, а после и тези, които се опитваме да ограничим с тях. Именно затова те няма да се опитат да те напъхат в собствената си рамка. Ще те оставят да бъдеш свободен… Да бъдеш себе си.

Има хора, чийто дух лети. Изпълва стаята. Изпълва сякаш цялата Вселена. Те ще те накарат да мислиш – с различна гледна точка, по различни проблеми, на разнообразни теми. Те няма да ти кажат как да мислиш, няма да се опитват да формират и видоизменят мнението ти. Просто ще ти помогнат да израснеш. Да направиш крачка напред. Понякога – към неизвестното дори, в тъмното. Някъде, където никога не си мислил, че ще бъдеш. За да видиш, че там не е толкова страшно…

Има хора, които искаш да задържиш до себе си завинаги.

Има хора, с които можеш да говориш часове наред и да загубиш представа за времето. А можеш и да помълчиш, без тишината да се загнездва помежду ви като проблем, като тягост, като наказание.

Има хора, до които животът изглежда по-лек, по-поносим. Знаеш, че те не бива да се превръщат в опора на света ти. Но знаеш и че, ако се наложи, биха изнесли целия свят на раменете си далеч от бурята…

Има хора, които… когато откриеш, разбираш: искаш да ги задържиш до себе си завинаги.

Те са… Уютни.

Като топъл ден…

Като огнище.

Като дом.

Има хора, за които ти си точно такъв човек!

Няма коментари
Нещата от живота Статии

Безкрайни звездни нощи

  • От
  • септември 4, 2016

Статията ми “Безкрайни звездни нощи”, публикувана за пръв път в сайта “Момичетата от града” на 16 август 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Лятото си отива. Август се изплъзва като пясък между пръстите и есента започва да надзърта зад дръпнатите пердета на прозорците ни. Нощта става по-дълга. Денят свършва по-рано. Времето за бира в парка намалява, романтичните разходки по „Моста на влюбените” скоро ще останат в историята, прогонени от септемврийския хлад. Тук някъде ще последват скептичните погледи на онези, които все още не са си взели отпуска и не са се попекли на морския бряг. Разбирам ги. Но вслушайте се в гласа на вятъра – той нашепва, че промяната е вече тук. Неизбежна е. Една стара жена веднъж точно на морето ми каза как есента идва през август – обикновено след първия сериозен дъжд, след който температурите не тръгват да гонят живачни висини.

Онези лета остават да ехтят в нас, независимо от времето, независимо колко големи сме станали и колко сериозни са отговорностите ни.

Но всяко лято е история. Изпълнено със спомени, то остава да живее в нас и да ни топли, дори когато навън се разфучат зимните снегове и ежедневието ни всмуче в себе си. Така е още от годините, в които летата означаваха само едно – „Ваканция!”. Дните минаваха на село – в тичане, лудории, дъх на окосена трева, филиите с лютеница на баба, скрити в тайни кътчета книги от задължителния списък за четене и най-истинските приятелства, в които единственото, което имаше значение, беше, че сме заедно и можем да си поиграем, да превърнем всяка среща в чудо. Онези лета остават да ехтят в нас, независимо от времето, независимо колко големи сме станали и колко сериозни са отговорностите ни – там, някъде дълбоко в себе си, винаги можем да открием същите малки деца, леко изплашени и изключително любопитни, които само очакват да си спомним за тях и за енергията, с която преминаваха през дните си.
Сега лятото за повечето от нас вероятно е… няколко откраднати седмици, пълни с морски пясък или свеж планински въздух. Палатки. Бунгала. Хотели. Хижи. Няколко дни на бягство от големия град и корпоративните постулати. Ограничен ресурс от време, в което да поживееш, да отдъхнеш, да презаредиш, да си починеш. Време, което никога не стига… Особено за плановете, които цяла година си събирал.
Грандиозният план за „Лято 2016” изпълни ли се? Дали първата пробойна не беше още в началото на годината, когато си обеща, че ще започнеш да спортуваш и да влезеш в супер форма за плажа? А с всеки ден оправданията ти бяха по-силни от мотивацията… След това дали великата ти идея не се пропука с мисълта, че от заплатата си ще спестяваш всеки месец и този път ще отидеш някъде далеч от родното Черноморие? А накрая Ахтопол пак ти изглеждаше добър, приемлив, скромен вариант… И дали не се размина с „тайфата” (същата онази, от детинство)? Дали обещанието, че тази година ще се съберете всички и ще отидете заедно на море, отново не се провали и не се стопи сред хоризонта като мираж – било заради невъзможност да напаснете графиците си, било заради това, че повечето вече имат свои семейства, деца, грижи…

След всяко лято остават моменти – някоя безкрайна вечер в разговори, някое пътуване, нещо споделено…

Дали това лято беше такова, какво ти искаше? Надявам се да е било. Надявам се, когато се върнеш в града и вечер излезеш с чаша бира на терасата, докато нощта се разстила с безкрая от звезди над теб, да се усмихваш на събраните спомени тази година. Защото те ще се превърнат в история – твоята.
Понякога, дори тук, в столицата, летният въздух следобед се изпълва с пушек. Ароматът е познат. Хваща те за ръка и те връща години, години назад. Пак си дете, пак си на село, пак наблюдаваш стариците, които приготвят зимнина. Тук е различно. Ала винаги ще се намери по някоя баба бунтарка, която да реши да опуши целия квартал, но да си свари лютеницата пред блока и междувременно да подари едно пътуване назад във времето на някой забързан младеж като мен. Тя консервира лятото (подобно на стих на Георги Господинов) и го затваря в буркани, а аз мога да го запечатам само в думи – с този ресурс разполагам. Лято след лято.

И заради това знам… Дори и всички планове за лятото да са се сгромолясали с трясък, то не е било провал. След всяко лято остават моменти – някоя безкрайна вечер в разговори, някое пътуване, нещо споделено… Нещо, което искаш да разказваш. И нещо, за което ти се мълчи и си остава само за теб – за него ще се сещаш винаги, когато наблюдаваш ивицата небе и звездите, които надзъртат между блоковете, когато излизаш на терасата и тръпнеш в очакване за лятото догодина…

 

Няма коментари
Нещата от живота Статии

За несъвършената двойка

  • От
  • април 11, 2016

Статията ми “За несъвършената двойка”, публикувана за пръв път в сайта “Момичетата от града” на 14 март 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Приближаването на пролетта е идеалното време да изтрезнееш. От опиянение. И от илюзии. Въобще – да се отърсиш от мисълта, че ако си сам, си най-големият неудачник на света. Или пък да си дадеш равносметка в каква връзка участваш. И защо.

Защото има един особен вид… любов. Любов, чиято основна и неразгадаема функция е да ни кара да изглеждаме като идиоти. Защото има един вид обвързване, който е противопоказен на всяка здрава логика. Той води до нездравословното откъсване от себе си и до тоталното претопяване в енергията на някой друг. Става дума за онези взаимоотношения, които ви карат толкова много да се вкопчите един в друг, че накрая – недай си боже такъв тип обвързване да достигне до своя край – да не знаете как да продължите нормално живота си. Ироничното е, че почти винаги се стига до край – връзката натежава сама на себе си и от прекомерния напън се къса, изчерпва се.

Тук няма да говорим за Съвършената двойка – за онези, които се допълват, които хармонизират един до друг и се превръщат в олицетворение на истинската любов. Ако и вие вярвате, че сте такива – влюбени, щастливи, обичани и обичащи, можете спокойно да спрете да четете още тук. Тази статия не е за вас. Тя е за онези мили хорица, които са срещнали някого, сближили са се, но вместо мечтаното щастие, чувстват умора, страх, обърканост, та дори и гняв, и с цялата си същност усещат, че нещо не е наред, но нито знаят какво е, нито как да го променят.

В ЕДИН МОМЕНТ ЗАПОЧВАШ ДА СЕ СЪСТЕЗАВАШ СЪС СЕБЕ СИ.

А е лесно. Лесно е да се подлъжеш. Лесно е да се впуснеш към някого, без да си даваш сметка до какво може да доведе срещата ви. Лесно е, когато се влюбваш, да се стремиш да дадеш най-доброто от себе си на човека до теб… и обикновено точно това е първата стъпка, която води до трагичния финал. В един момент започваш да се състезаваш със себе си. Със себе си Преди и със себе си Сега, като Сега си убеден, че трябва да си перфектен, съвършен… А човекът срещу вас привиква с мисълта, че вие жертвоготовно сте склонни да превъзмогвате трудностите заради него, че радушно бихте приели всяко предизвикателство, само за да му докажете, че сте перфектният избор и ще бъдете перфектният партньор. Винаги. Винаги ще имате хъса на състезателен кон и никога няма да подвиете крак. А когато умората се загнезди във вас и отнеме първо спокойния ви сън, след това спокойното ви ежедневие, а накрая изцеди и последната ви капка любов… ще ви заболи най-много от разочарованието, което ще видите в очите на любимия. Разочарование, че не можете да бъдете човека, който сте обещавали, че ще бъдете. Едва тогава ще осъзнаете (ако не сте го знаели през цялото време), че не сте били себе си, не сте били искрени, играли сте роля. И вече не можете да я играете със същия патос.

А човекът срещу вас може дори да не се сети да отвърне на вашата инициатива с взаимност. Дори през ум няма да му мине, че вашето основно предназначение не е да бъдете на негово разположение по всяко време на денонощието. Вие ще си изградите щит от оправдания – ще си казвате, че той с времето ще се промени, че има добра страна, просто в момента не е в настроение… В един момент оправданията ще се натрупат и просто ще се сринат върху вас…

Докато вие, навярно, се страхувате. Страхувате се да отхлабите хватката, с която сте се усукали с избраника на вашите чувства. Дори когато не сте убедени в положителния им резултат върху живота и психиката ви. Просто защото ви е страх – страх ви е, че ще останете сами, че самотата ще ви задуши, че дори и една пропукана връзка със съмнителна перспектива е по-добра от никаква връзка. Жертвали сте всичките си идеали в името на компромиса. И не ви остава нищо друго, освен да се вкопчите в тази сламка, удобно подадена от съдбата, до такава степен, че да не можете да се познаете дори сами. Ще ви се иска да прекарвате всяка свободна минута заедно – не толкова провокирани от желанието, че се чувствате добре един до друг, а по-скоро притиснати от тревогата, че ако не сте винаги заедно, то вашият избраник може да отпусне примката и да избяга от вас… Затова ще му звъните. Ще превръщате в трагедия, изтъкана от съмнения, всяко пропуснато обаждане и всеки закъснял отговор на съобщенията ви… Накрая това ще ви съсипе. И ще убие и малкото останала романтика.

НИМА ЕДНА ПРОПУКАНА ВРЪЗКА Е ПО-ДОБРА ОТ НИКАКВА ВРЪЗКА.

Но… когато става дума за това, кого да обичаш и кого не – съветите са излишни. Всеки има право да допусне своите грешки. Иначе рискуваме да зачеркнем с лека ръка мотивите, породили едни от най-брилянтните произведения на изкуството. Нещастната любов е стимул. И спънка. Тя е шансът да откриеш пътя към собственото си израстване, към собственото си щастие. А пътят към щастието е много индивидуален. И при всеки един от нас има различен маршрут, различни завои, различни стръмнини. Ням

Няма коментари
Нещата от живота

Откъс 3 от пишещия се наръчник „Как да разпознаеш една истинска Баба?”

  • От
  • април 4, 2016

Глава 3: На опашката

Една истинска Баба се е освободила от ограниченията, които налага обществото и вече не й се налага да ходи на работа например. Дали е достигнала до заветните години за пенсия, които у нас все по-подозрително стимулират дълголетието и вярата във вечния живот, или разчита на реституция и наеми от уплашени кандидат-софиянци, това няма никакво значение. Единственото важно е свободното време на Баба, което тя умело запълва със социални контакти.

Едно от любимите места на Баба за завързване на нови познанства, това са дългите опашки за чакане на ред – в супермаркета, в поликлиниката, на спирката на градския транспорт. И къде ли още не.
Първият признак, по който можете да разпознаете, че пред вас стои една истинска Баба, а не обикновена старица, това е напрегнатият й гръб, до който единствено имате зрителен контакт. Но това е напълно достатъчно, за да ви внуши без думи, че, въпреки че тя е пред вас на опашката, самото ви присъствие се натрапва и изнервя Баба, защото тя трябва да се съобразява с вас, да ви търпи и да ви чака! Да, да ви чака! Нищо, че (по всички закони на физиката и пазаруването) ще маркират нейната покупка преди вашата и тя ще си е тръгнала, преди да се усетите. Фактите обаче са безсилни, когато Баба си е решила, че е права!
Ако по някаква странна случайност се случи така, че Баба се озове след вас на опашката, това е явен знак, че не ви очаква нищо добро! Една истинска Баба има дарбата да се изразява едновременно
лаконично и многозначително, при това само с поглед! Тя така ще ви изгледа, че вие моментално ще изпитате чувство на вина – че пречите на тази приятна, мила и хрисима жена по пътя й към далеч по интересни неща от това да стои, да си губи времето и да се взира в тила ви! Най-разумното, което можете да направите, е да отстъпите място на госпожата и да проявите търпение. Една истинска Баба учи умело на търпение – дори това да не е вашата собствена баба. Вродената им склонност да възпитават и редактират младото поколение има пандемичен характер след една определена възраст.

Но ако вие сте след Баба и проявите неблагоразумието да я помолите да минете преди нея (както и да го въртите, Баба знае много добре какво имате предвид – искате да я ПРЕРЕДИТЕ, а това противоречи на всичките ѝ морални, етични и непоклатими разбирания), то се подгответе за обливащата хладна пот, която ще се стече по слепоочията ви. Баба може и отново да не ви каже нищо, но ще ви внуши, че не бързате само вие и това, че се опитвате да я подцените, че няма интересни неща за вършене, е най-малкото тесногръдо от ваша страна. Ще се почувствате глупаво. Но така и ви се пада, заради проявеното лекомислие.

Има и едно място,  където, чакайки на опашка, Баба се чувства в особено свои води. Това е пред кабинета на собственото ѝ джипи. Тук Баба е разговорлива – намира си събеседнички, с които шумно обсъжда миналото, кулинарията, младежта, та дори и дядовците. Ако слушаш внимателно Баба, можеш да останеш с впечатлението, че тя е доста тежко болна… но ако се осмелиш да я погледнеш, ще се изненадаш от ружа по бузите й и яркото червило, с което е завършила стайлинга си за деня. В теб може и да се прокрадне усещането, че тя е тук не толкова за прегледа, колкото да срещне някой сроден по съдба и светоглед, с когото да си побъбри без задръжки. Не се оставяй обаче това чувство да те подведе и да те направи беззащитен. Баба е винаги нащрек. Когато някой младок се опита да влезе преди нея в кабинета на джипи-то, Баба става като хищник, който дълго се е спотайвал в саваната, но острите му нокти само чакат да докопат млада и невинна антилопа…

Когато Баба чака на опашка не е човек, с когото можеш да се шегуваш. Или с когото да не се съобразиш. Но когато една истинска Баба, чакайки своя ред, захване разговор с теб, се отпусни. Отвори сетивата си. Няма начин да не научиш нещо от Баба – тя винаги има с какво да те изненада. Не само с натрупания житейски опит, а и с цялото любопитство, което струи от нея, въпреки годините. Думите й се автентични – необременени от техника, социални мрежи, стереотипи на съвремието и предразсъдъци. Когато една истинска Баба на опашката си търси с кого да поговори, тя има какво да му каже. Просто той трябва да е готов да я чуе. Тя никога няма да спомене и дума за това, че може би е малко нещо самотна… Не. Не търси самота в порива ѝ да общува. Подари й свободата просто да бъде себе си. Когато си тръгнеш, ти може и да я забравиш, но една истинска Баба ще помни топлината, която е получила от този споделен миг. Е, може понякога да е малко капризна…. Но една истинска Баба има право на това – извоювала си го е. След петдесетина година може и да я разбереш…

Няма коментари