Category

Книги и автори

Есета ИзкуствоТО Книги и автори Статии Театър/ постановки/ представления/... и разни други интересни събития

МАСОВА КУЛТУРА И ДУХОВНА НИЩЕТА

  • От
  • октомври 7, 2013

 
            Масовият културен свят, в който живеем, размива границите между отделните държави и създава условия за така популярния днес глобализъм. Музика, литература, кино – с наличието на Интернет днес – могат да бъдат слушани, четени или гледани едновременно както в Китай и Индия, така и в Канада, Австралия или на Балканите. И това превъзмогване на пространството и времето като пречка в общуването има своята положителна страна – възможността да учиш, да се срещаш с добри практики от цял свят, да се разширява мирогледът ти. Но… отвъд положителното, се спотайва и напълно естествената тревога от последиците, които води след себе си това явление…
            Масовата култура, за да бъде възприета от широката публика, не е с висока стойност. Леснодостъпна, лесносмилаема, без необходимост от умствено усилие, за възприемането й. Високостойностните произведения са рядкост и се губят сред множеството, често са отбутвани, често неразбрани и определено не са „масови”.
            А тази, твърде масовата култура, служи единствено за „убиване” на времето – да ти отнеме от това скъпоценно време, от което е изтъкан животът ни, и което иначе би се вложило в нещо друго. Нещо градивно. Тя не може да те накара да се извисиш, духът ти да порасне и да открие нови ширини. Не. Напротив. Масовата култура те принизява до своето собствено ниво…
            И така мрежата се заплита. Изтъкава се място за настъпваща духовна нищета… До момент, в който всичко се превръща в чалга, в поп-фолк текст, в латиноамерикански сериал, в комшийска или нашенска сапунка…
            И примката се затяга допълнително от икономическите фактори, които правят истинската култура скъпа. Елитарна. Но не елитарна, както се е разбирала преди десетилетия – когато грамотността е била привилегия за малцина, а образованието е било издигнато на пиедестал. Днес истинската култура е елитарна, защото е за отбрано общество, което може да си я позволи на фона на масовата безработица и ниски заплати, на фона на високите цени на книгите и билетите за театър, на фона на необходимостта от по-функционална държавна и национална политика, ориентирана към културата и изкуството.
            А когато тази политика се задвижи, когато заработи бюрократичната машина и положението в страна тръгне в по-добра посока, може би мрачната констатация, че българинът купува по половин, едва по половин!, книга на година, ще се превърне просто в спомен от миналото. А дали му се чете на този българин, който е успял да отдели от своята заплата (от няма и 300 лева) все пак пари за половин книга? Със сигурност! Той, българинът, навярно би купил и повече книги за година, стига да можеше. И може би някой ще каже, че тук преди всичко въпросът опира да приоритети. Да, може би. Но аз ще кажа, че преди всичко опира до възможности. И българинът все още има потребност от култура, все още търси път към нея, все още не се е превърнал в онзи груб, мрачен  и закоравял балкански субект, какъвто от десетилетия го упрекват, че е… Българинът е борец. Само това мога да кажа в негова защита. Той се бори първо за своето оцеляване – днес, тук. И само той си знае колко му е трудно. Само той знае как се отделят средствата за тази митологично-антиутопична половин книга!
            И тук, като бъдещ завършващ книгоиздател, може би трябва да отделя място и на въпроса с констатациите, че днес не се чете. Че има спад на четенето. Че младото поколение не е четящо поколение. И тук вероятно трябва да кажа, че това не е точно така. Сред ширналата се модерна вълна на простащина, в определени младежко(а и не само)–социални слоеве, една солидна част от подрастващите израстват с книга в ръка, използват и новите възможности за четене онлайн, и всичко друго, което модерното време може да им предостави.  Може би това, към което са насочени интересите им, не е по вкуса и естетическите разбирания на поколението преди тях, на техните родители, баби и дядовци. Но това е напълно нормално – новото време създава нова естетика, формира нови интереси, нова култура, нов тип читатели. Читатели, които според изследвания из цял свят, все по-трудно задържат вниманието си, разсейват се бързо, динамични са. Но не са глупави – напротив, будни са и са пълни с енергия, открити към нови идеи и приключения. Към всичко, което е способно да им грабне вниманието и да прикове интереса им към себе си. А като че ли това днес е по-трудната задача – да срещнеш нещо интересно и непознато, невиждано, неписано и нечетено преди…  Но все пак докато ги има, докато има деца, които вечер заспиват с прочетена приказка, докато има тийнейджъри (ах, една от най-актуалните чуждици в езика ни днес!), които израства с приключенията на някой любим книжен герой, все още бъдещето ще изглежда обозримо и достижимо…
            А какво трябва да се случи, за да се ограничи потока на масовата култура? За да се преструктурира духовната нищета в нещо друго? Само държавната политика ли е от значение?… Разбира се, че не е само тя. Огромна, водеща функция имат и хората на изкуството и културата – във всичките им роли и аспекти. Тяхна задача е да се измъкнат от сенките, да свалят шапките (под които най-често се крият), да спрат да се оплакват, че те създават ГениалноИзкуство, а все остават неразбрани, да се мобилизират и да творят. Да творят с мисъл, душа и чувство. Да осъзнаят ролята си на духовни фигури в обществото, на чиито рамене лежи отговорността, която идва с таланта – отговорност, която да им нашепва, че трябва да оставят следа, пътеводна светлина, път, който да бъде последван…
 Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Публицистичен текст, писан като част от проект по дисциплина „Народопсихология” за семестриална оценка в 4 курс
Няма коментари
Книги и автори

“Невидимите кризи” и “И всичко стана луна” – или за историите, които дълго време след това отекват в теб

  • От
  • септември 8, 2013


            Има текстове, които отлагам във времето, защото се колебая как да ги започна – знам, че трябва да бъдат на ниво и че всяка дума трябва да си бъде на мястото. За това ги премислям, премислям… до момента, в който желанието да ги напиша не стане по-голямо от мен.
            Е, такъв е случаят първо с текста ми за „Невидимите кризи” – онази безумно симпатична книжка на Георги Господинов, в която се влюбих още в първия миг, в който зърнах корицата – идейна, красива и с прекрасно полиграфическо оформление. Тайничко влизах в „Хеликон”, за да прочета по някой-друг абзац, защото знаех, че взема ли я тогава – ученето за семестриалното завършване и за държавния изпит ще остане далеч назад в списъка с приоритети ми. За това чаках, чаках… И когато дойде време за „Пловдив чете” вече нямах търпение. Жената на щанда ми каза, че си купувам „Истинско бижу!” – е, че аз това вече го знаех много добре…
            „Невидимите кризи” с лекота преминава през различни светове – познати, далечни, литературни – за да събуди в теб желание да пътуваш – било до някоя далечна страна; до моменти от миналото, което те е превърнало в човека, който си; или да се поровиш между редовете на книга от автор, който е предопределил облика на класическата (ни) литература. И може би ще прозвучи малко странно, но според мен „Невидимите кризи” е точно книга за пътешественици, които не се страхуват от тишината – онази тишина, която позволява да поспреш сред забързаната динамика на нашия щур ХХІ век и да надзърнеш дълбоко в себе си, в болките и страховете си, които, сигурна съм, само ако погледнеш в очите на човека до себе си – ще откриеш, че са същите. Освен с хуманност, текстовете в „Невидимите кризи” са изпълнени и с толкова ерудиция и любов към литературата и думите, поднесени с неподправения стил на Георги Господинов, че в един момент започваш да се чувстваш обогатен, замислен и заразен със същата тази всеобхватна любов, която те кара да събуждаш нови и нови светове от думи, в които да откриваш неподозирани съкровища, които очакват точно и само теб…
            Имам си един изключително любим цитат от книгата, който лично мен ме препраща много назад във времето, носи ми вдъхновяваща доза меланхолия и ме връща към спомени с приятели, които отдавна ми липсват – “… и ако някой те попита в този момент какво е щастието, би посочил мълчаливо към всички тези бъбрещи момчета и момичета. Да остарееш с приятелите си на един такъв площад, бъбрейки и отпивайки от бирата в топлите нощи, в квадригата от стари сгради, където е минало и детството на твоя баща и на твоя дядо. Да си спокоен в смълчаванията на компанията, последвани от вълната на смеха, да не искаш ни повече, ни по-малко от света, освен да запази този ритъм на тишина и смях. В неизбежните нощи на идващи лета и старост… “
            А за „И всичко стана луна” ми е още по-трудно да говоря, защото… винаги ще пазя този екземпляр, нищо, че името в автографа ми е м-ъ-ъ-ъ-ничко сбъркано, няма значение – като дете се радвам на тази първа среща с Георги Господинов и само заради онази приятна изненада си струваше да премина през всички несгоди на книгоиздаването от последните 4 бакалавърски години… Че и пак да го направя! С най-голямо удоволствие! А опашката, която се изви след мен пред щанда на издателство „Жанет 45” на „София диша” само показва, че превърналата се в клише мисъл, че български автори не се четат, е безумно далеч от истината – четат се, стига да има какво да кажат и да знаят как да ти го кажат…

            Сборникът… е прекрасен. Изискан, лек и приятен, с истории, които дълго ще помниш, с неочакван край, с неизбежната доза тъга, но пък… поднесена толкова красиво. В началото си мислех, че ще ми е трудно да си определя фаворит сред разказите, но моментът, в който прочетох последния разказ – „И всичко стана луна” – вече имах изявен победител в класацията си. Дочетох го в метрото, от нетърпение, а когато излязох на повърхността, оцъклената в края на месеца августовска луна се взираше между блоковете в мен… Настръхващо беше! А това направи разказа още по-личен и още по-любим…
           
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари
Книги и автори Снимки

Залез… и цитат

  • От
  • април 22, 2013
Антоан дьо Сент-Екзюпери – “Малкият принц”
 “…Ах, мъничък принце, аз постепенно разбрах също тъй твоето мъничко тъжно съществувание. Дълго време ти си имал за развлечение само сладостта на слънчевите залези. Узнах тая нова подробност на четвъртия ден заранта, когато ти ми каза:
— Много обичам слънчевите залези. Ела да видим един залез…
— Но трябва да почакаме…
— Да почакаме ли — какво?
— Да почакаме, когато слънцето ще залезе. Отначало ти имаше много изненадан вид, а след това се разсмя на себе си. И ми каза:
— Аз все си мисля, че съм у дома!
Наистина. Когато в Съединените щати е обяд, във Франция — това се знае от всички — слънцето залязва. Ако човек би могъл за една минута да отиде във Франция, би присъствувал на залеза. За нещастие Франция е много далеч. Но на твоята толкова малка планета стигало ти е само да дръпнеш стола си на няколко крачки. И всеки път, когато ти се е поисквало, ти си гледал вечерната дрезгавина…
— Един ден видях слънцето да залязва четиридесет и четири пъти!
И малко след това ти добави:
— Знаеш ли… когато човек е много тъжен, обича слънчевите залези…
— През оня ден с четиридесет и четирите пъти — ти си бил значи много тъжен?
Но малкият принц не ми отговори…” 
  (любим цитат, от любима книга 🙂 🙂
Няма коментари
Книги и автори Намерено в Интернет

Разкази – фаворити

  • От
  • март 24, 2013
В дебрите на Интернет можеш да попаднеш на какво ли не – както в положителния, така и в отрицателния смисъл на това изказване… Някои от най-точните попадения при мен – свързани най-често с поредица случайности – са тези разкази, за които… няма какво да кажа, защото те достатъчно красноречиво гороворят сами за себе си. Някои от тях са на известни вече автори, други – на имена, за които вероятно тепърва ще слушаме доста… 
За сега ще се огранича и ще ви представя четири разказа и едно стихотворение – към тях се връщам най-често, защото ме карат да мисля и да съпреживявам миговете… и като цяло да се чувствам добре като техен читател 🙂 

1) “В страната на залязващото слънце” – Евгений Лукин
Един невероятен разказ, изпълнен с много хумор и една съвсем неутопична работохолизирана препратка към бъдещето… 
Можете да го прочетете ето ТУК .

2) “Агенция “Среден пръст”” – Стефан Бонев 
Разказ, отличен със специална награда… То всъщност си го пише под самия разказ, де 🙂 Много… интересна идея… Лятото говорих за него на едно приятелско събиране поне 15 минути сигурно… а го бях чела поне преди година… Но как да го забрави човек?! 
Можете за го прочетете ето ТУК .

3) “Гърненце с мерудийка” – Габриела Влахова
Този разказ е… просто мил, ужасно мил и разхождащ те във времето – мен лично ме препрати към собственото ми детство… 
Можете да го прочетете ето ТУК .

4) “Закъснелият дар” – Георги Господинов 
О… просто две думи – Георги Господинов! Това е напълно достатъчно… 
Можете да прочетете разказа ето ТУК .

И… едно стихотворение. 
Което имах щастието да чуя изрецитирано на първото награждаване на литературен конкурс, на което присъствах. Тогава Париж бе все още много далечна идея (за разлика от сега… но за това ще разказвам друг път)… Но стихотворението е толкова истинско, толкова… колкото и аз си представям онзи, моя си Париж, че не мога да го забравя – дори след тези отминали години… 

5) “Онзи наш Париж” – Екатерина Карабашева 
Можете да го прочетете ето ТУК .
Няма коментари
Книги и автори

Тери Пратчет – любим, по-любим, най-любим!

  • От
  • март 19, 2013


ПЪРВАТА МИ СРЕЩА С ТЕРИ – НАЧАЛОТО НА ЕДНА ЛЮБОВ…
            Е, не, че беше точно истинска среща…(де да беше всъщност, де да беше…)
            Случи се когато бях на 15 и си направих самапървата читателска карта в градската библиотека (и преди съм имала, разбира се, но не на място с толкова голям фонд!). Исках още в същия миг да си взема книга (просто някаква книга) за четене. И тъй като в този период вече бях запален фентъзи фен, и интересът ми съответно беше в тази посока… Но нали знаете, че библиотекарите не винаги са обикновени хора – понякога са един особен вид ангели, които са на точното място, в точното време, само за да ти дадат отговорите, от които имаш нужда и, понякога, дори да тласнат целия ти живот в определена посока. Само с една книга… Една-единствена книга…
             Това се случи и тогава. Библиотекарката – мила жена с онзи тип големи очила, които имат добрите лелки от детските филмчета, ми подаде малка шарена книжка и ми каза: „Защо не вземете тази? По принцип много го четат този автор. Ако проявите интерес – другите от поредицата са позиционирани в детския отдел…” Взех малката книжка с леко недоверие и с прилична доза скептицизъм към прекалено шарената, както ми се струваше тогава, корица…
            Прибрах се, отгърнах страниците… и потънах в думите… (ама не от онова потъване, в което се давиш, ами другото – с което всяко докосване е наслада…)
            Тогава разбрах, че е трудно да има любов от пръв поглед между автор и читател – заради липсата на зрителен контакт. Но е възможно да има любов от първа книга – при нея ти, читателят, разбираш, че този автор ще те съпътства до края на живота ти и винаги ще има запазено почетно място в библиотеката и душата ти…
            Книгата беше „Господари и господарки”. Не можех да повярвам, че има човек, който може да ме накара да се смея със сълзи на очи и след няколко реда само да ми поднесе някоя зверски точна философска мисъл, която да ангажира ума ми за дълго време напред… И после – само след ред, отново поредната доза смях…
            Още тогава разбрах, че тези книги не са писани за деца… И не можех да спра да се питам – кой е Тери Пратчет? На колко е години? От къде е? Ще се ожени ли за мен? 😉 (шегувам се)
            Минаха доста години от тогава. Вече знам отговорите на въпросите си (их, значи, женен е!) и съм изчела почти всичките негови книги, които са преведени на български. Имам дори списък… Но ми е малко тъжно, защото ми се струва, че когато списъкът свърши… ами… светът ще ми изглежда едно малко по-тясно и самотно място… Хубавото (което на моменти всъщност ме дразни) е, че „Вузев” издават само по две негови книги на година… Така че в следващите 2-3 години поне ще имам какво още да очаквам – през декември и юни…
           
НО КОЙ Е Terry Pratchett?
            Струва ми се глупаво да представям биографията му, която можете преспокойно да намерите на десетки места из мрежата. Съвсем накратко – Терънс Дейвид Джон Пратчет е роден на 28 април 1948 година във Великобритания. Един от фактите, на които често се акцентира, е че на 17 години напуска училище и започва да работи като журналист в местния вестник (и споделя, че пред един млад човек с перо в ръка, могат да се открият какви ли не възможности…). Какво по-голямо доказателство за това, че е бил уверен в силата на перото си, в магията на думите и в невероятния път, който му предстои да извърви? Днес е издаван, четен, превеждан, обичан на десетки езици в цял свят! През 2009 година му е връчено званието рицар и днес е сър Тери Пратчет. Но през 2007 година обявява, че страда от Алцхеймер. Заявява, че няма да се предаде и че болестта е открила човек, който може да си позволи да се бори с нея. Дори участва във филм на BBC “Choosing to die .  Обявява се „за”евтаназията и казва, че понякога човек, особено болен, има право сам да избере как да посрещне смъртта. Надява се скоро науката да напредне и да открие лек за състоянието му. Надяваме се и ние! Продължава да пише и е с все същото брилянтно чувство за хумор, подплатено с мъдрост.
            Често книгите му са определяни като фантастика, фентъзи, пародия… Но според мен (е, аз вероятно никак не съм обективна) са много повече от това! В тях има всичко! Като се започне от теология, мине се през философия, литература и история, и се стигне до икономика и политология. Книгите му са не само интертекстуални (с много препратки към различни други книги, истории, митология… и какво ли още не), но и разнищват по някой голям проблем по един уникален начин, както и редица малки, чисто човешки и хуманни въпроси. Да, точно това е точното определение за Пратчет – той е хуманен. Влага човешки качества дори и в плъховете, внушава човечност у читателите дори и към най-неприятните персонажи. Дори и Смъртта не отрицателен герой… Често и в най-големите неудачници (или в някой кльощав младеж, лишен от волева брадичка, или в някое момиче, пухкаво и закръглено) се пръква по някоя геройска постъпка в точния, най-подходящ момент. Струва си да отбележа, че Тери има и особено отношение към жените – към женските персонажи. И това отношение не е дискриминационно – дори напротив („Чудовищна команда” в случая се явява христоматиен пример за затвърждаване на тезата ми). Краят на книгите му обикновено е… е, не винаги щастлив, но най-често много мил и разтапящ те.
Може би тук трябва да отбележа, че знам, че Пратчет не е  подходящ за всеки вкус. Има огромна вероятност на тези, които очакват напудрени описания на залези и изгреви, с романтичен стил или поетична ритмика, да не им се хареса… Не. Пратчет не е такъв. Не, че не може да пише така – може, разбира се. Но просто не го прави – има прекалено много други автори, които пишат така. Той просто разказва историята си – по начина, по който е решил, без да се обяснява излишно, без тежки въведения, та дори и на жаргон… пък който го разбере – разбере, който не – има право да си вземе друга книга…
До сега три от книгите на Тери Пратчет са и екранизирани – „Дядо Прас”, „Цветът на магията” и „Пощоряване” (“Going postal”). Филмите са доста дълги, но вярвам, че истинските запалянковци ще имат сили до края им. Особено за „Пощоряване” – прекрасно изпълнение според мен, добър подбор на актьорите. Във всяка от екранизациите, Тери се появява в малка епизодична роля – казва, че това е неговата единствена суета…
           
СВЕТЪТ НА ДИСКА                 
(Discworld)
Мястото, където се развива действието на (по-голямата част от) книгите на Пратчет – свят, плосък като диск, който се крепи на раменете на четири гигантски слона, които са стъпили на гърба на Великата А`Туин – костенурка, която се носи из космоса… И там, в този магически свят, е пълно с герои – хора, магьосници, вещици, джуджета, тролове…
В едно интервю Пратчет казва, че различните герои, които се появяват в различна последователност в книгите му – не са подбрани случайно. Те се появяват, когато иска да каже нещо точно определено, да отправи конкретно послание. За това не може да каже за кого ще пише в следващата си книга и не може да се осланя на очакванията на почитателите си… защото магията не би се получила по същия начин.
Трудно ми да кажа коя точно книга ми е най-любима… Или кой точно герой ми е най-скъп… Често колебанията ми се движат между капитан Керът – блестящ, ослепителен, праволинеен младеж, отгледан от джуджета, но вероятно с кралски произход, добряга, който знае винаги какво да каже и как да предразположи другите; Ото Вик – вампир, който е фотограф и въпреки че се превръща в пепел след всяка светкавица, продължава да снима – защото това е страстта на живота му! Ей-на това му казвам аз Упоритост!; Лорд Ветинари – който успява с много тънка и умела дипломация да поддържа баланса в необичайния Анкх-Морпорк…; ами Баба Вихронрав… и Леля Ог… две, хм-хм, интересни дами… и така мога да продължа още доста дълго време…
Последната му книга, която тази година излезе на българския пазар, е „Нация” (и в момента ми е един много скъп подарък). Казват, че това е книгата, която Тери пише след като разбира, че е болен и влага в нея своята лебедова песен. И въпреки че се оказва, че тази книга няма да бъде последна му, било хубаво да се чете като такава… Преди да я прочета не разбирах какво точно означава това. Сега знам. Много различна наистина, в сравнение с останалите му книги. Не с толкова разтърсващ хумор, а с повече… лирика. Това е една история, особено в последните страници, с която Пратчет се опитва да се сбогува с читателите си… и да им покаже, че има вяра, че има нещо хубаво Отвъд…

Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Изображенията, които не са мои, съм посочила върху тях от кои сайтове са взети 🙂
 

Няма коментари
Книги и автори

„Хиляда сияйни слънца” – Халед Хосейни

  • От
  • март 10, 2013
            О… мислих си, че е трудно да се говори за книга от ранга на „Ловецът на хвърчила”, но „Хиляда сияйни слънца”, втората книга на Хосейни, като че ли вдига летвата още по-високо и оставя след себе си от онова специфично усещане (което носят само най-стойностните книги в живота), след което си хем покрусен, хем си някак пречистен, и си по-добър и по-щастлив. Като след някакъв своебразен духовно-книжен катарзис…
            Историята тук се движи около живота на две жени – Мариам и Лайла – различни, далечни една от друга, всяка със своите проблеми и минало. Но в един момент, в един трагичен момент, съдбите им се преплитат, за да се превърнат във врагове, в приятелки, в съучастнички, в майка и дъщеря… История за големите проблеми в света – икономико-политическо-религиозни – които променят всичко наоколо, променят пейзажа, срутват градове, отнемат животи, променят режими и създават нови правила. Но това е и история за онези малки и тихи промени, които нямат нищо общо с големите и шумни войни, с взривовете на ракетите и пукота на куршумите. Онези промени, които всеки изживява тихо и дълбоко в себе си. Когато се влюбва. Когато страда. Когато се надява. Когато взема съдбовно решение…
            Книгата ме впечатли и с дълбочината, с която са описани женските образи, душевностите им – жени, които са израснали не само сред трудното военно положение в Афганистан, но и са част от една културна традиция, много далечна от тази, характерна за нашите географски ширини. Те живеят във време, в което жената няма право на глас, няма право на мнение, няма право на равнопоставеност – защото се приема, че мъжът е този, който взема решенията, защото стои на много по-високо равнище от нея. Те са част от култура, в която жената, за да не предизвиква поход, или не излиза от дома си (особено без мъж-придружител), или когато го прави, е покрита с бурка – така че гледа света през премрежен отвор. Което според мен много прилича на решетки. Затворнически…
            Въобще – една книга с много дълбочина и искреност, която поставя много въпроси. И всеки трябва да открие отговорите сам за себе си. А стилът на писане на Халед Хосейни продължава да е все така приятен, лек и четивен. Но в никакъв случай – повърхностен. Героите отново са с характерни особености, уникални и различни. А след като затвориш и последната страница, и самият ти вече не си същия човек – с една степен по-замислен си поне…
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари
Книги и автори

Халед Хосейни – „Ловецът на хвърчила”

  • От
  • февруари 25, 2013

О… как да започна да говоря за тази книга?

Истинска, много, много истинска книга!…

            Сюжетът проследява житейската история на Амир – започваща в Афганистан и завършваща в Щатите. История за приятелството, за семейството, за щастливите и безгрижни детски дни, за войната, за израстването… за допуснатите грешки и за чувството на вина. За втория шанс – който понякога идва, а понякога – не… А понякога… носи със себе си път към изкупление на греха, на допуснатата грешка в миналото… Но този път е труден. Винаги е труден…

И въпреки че книгата проследява живота на герои, имащи различна култура и религия от нашите тук, историята е универсална и общочовешка – излиза извън границите (физическите граници на държавите) и преминава отвъд психологическите граници, които често си създаваме, пазейки се от „различното”. История за едно момче, което не е герой – не блести с храброст и физическа сила. Едно момче, което, като всички хора, изпитва страх. И което се оставя страхът да заглуши всички други гласове в ума му, защото просто няма сили да му се възпротиви и  това се превръща в причина неговият най-добър приятел (и полубрат) да бъде наранен, унизен… и вече нищо да не бъде същото. После идва времето на политическите метежи. Изселването от родината. Началото на израстването. Любовта. Загубата… Вторият шанс – отново да бъде добър и да поправи вече стореното веднъж. Да даде надежда на едно дете… Не защото вече е по-смел, а защото знае какви биха могли да бъдат последствията от страха… А те са по-страшни от самия страх…

„Ловецът на хвърчила” ме изненада – с начина, по който е поднесена историята. Равно. Спокойно. С малки детайли, които й придават такава автентичност… и достоверност. В смисъл – в книгата няма нищо преекспонирано. Всичко звучи така, като че ли се случва наистина. Или се е случило – някога, преди. Героите са реалистични и пълнокръвни – със собствената си външност и чудатост при характерите… А в определени моменти срещнах много любопитен подход: авторът задава по някое изречение – което всъщност е последица от събитие, предстоящо да се случи някъде по-нататък в действието… и читателят, няма как!, започва да се пита какво ли означава това, да гради хипотези… уж очевидни, а пък… в крайна сметка – се оказва, че не е точно така.

И за финала – „Ловецът на хвърчила” ме хвана буквално за шията и не ме пусна, докато не затворих и последната страница  – някакво много особено чувство на тежест се загнезди в гърлото ми и обтегна струните на душата ми… а щом една книга може да причини това, значи си струва да бъде прочетена… и препрочитана!

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Книги и автори

„Кланица 5” – Кърт Вонегът

  • От
  • февруари 3, 2013

Вече знаете каква е прелюдията (ако сте преминали през текста ми за „Великият Гетсби”, но ако не сте… звучи ето така:
Предпоследен семестър в университета.
Дисциплина – Американска литература…
Всички, още от ученическите си години, знаем, че всяка книга, която влиза в учебната програма, е изправена пред сериозно предизвикателство, за да спечели вниманието и искрената любов на читателя (който е, малко или много, притиснат от обстоятелствата да я прочете. А никой не обича принудата – независимо под каква форма е поднесена…) Не всяка книга (понякога дори истински шедьовър в националната и световна класика!) обаче съумява да премине през този своеобразен тест. Тези, които не успяват, се превръщат просто в поредното скучно занимание… Но тези, които успеят да извоюват читателските симпатии, доказват защо именно те трябва да се изучат и защо това е Задължително. Оставят следа в съзнанието ти и те карат да се връщаш към тях дълго, след като си ги прочел… )
            Вонегът беше вторият автор, с когото продължих от задължителните произведения от конспекта по Американска литература. Този път реших да бъда напълно безпристрастна и да подходя към книгата без предварителна подготовка. Да, знаех кой е автора, знаех няколко крилати фрази от творчеството му, както и бях чела съвети за творческо писане, поднесени от него… Но „Кланица 5” ми звучеше като далечно, напълно непознато заглавие. И по-добре, че беше така.
            „Кланица 5” е едно малко книжле, събрало в себе си няколко паралелни истории. Тази на разказвача, изправен пред дилемата дали и как да разкаже историята. Тази на героя, на Били Пилигрим – като млад, почти дете, на фронта; като оцелял след войната, продължаващ живота си;
 като възрастен, когато според всички има проблем с психиката; 
и като пътуващ във времето, гост на трафламадорците. Всъщност „Кланица 5” е една от най-нестандартно написаните книги, които са попадали в ръцете ми. Действието не следва никакви закономерности, моментите не са подбрани последователно; знаеш какво ще се случи, авторът го е казал, вметнал го е в някоя от другите истории, много преди да се случи наистина. Но липсва хаос, няма го (дори и да го очаквате, ако си мислите, че така книгата ще е накъсана), текстът е една своеобразна симбиоза с доста дълбок смисъл и ясни послания.
И така… защо аз бих издала тази книга?
 (каквато е задачата ми като бъдещ книгоиздател, явяващ се на изпит по Американска литература)
На първо място заради идеята, че това е книга за войната без герои. Тази идея лежи още в първите страници на текста. И наистина – докато повечето книги, филми и истории, посветени на (или вдъхновени от) бойни действия, създават образа на Героя – на онзи силен и безстрашен смелчага, който пръв се впуска в сражението, който не изоставя бойните си другари и жертвоготовно би пролял кръвта си в името на каузата, то тук герои, особено такива, липсват. Войната е разгледана като казус, който изправя личността пред лицето на ужаса, който променя живота ти безвъзвратно и ти си безсилен да й се опълчиш, защото си… само човек. Войната те повлича след себе си и ако оцелееш, винаги ще носиш спомена за нея. Спомена за това, че ти си човек, но и този до теб – и той е, както и този срещу теб – врагът ти – също е човек, същия човек като теб. И тогава? Какъв е смисълът да воювате, след като всички сте хора? Какво се случва, ако пък врагът ти подаде ръка – още там, на бойното поле? И има ли кауза, която стои над човечността, заради която си струва хората да воюват?
            На второ място, но не по важност, ще спомена и идеята за времето. И въобще –  цялата философия на тралфамадорците (извънземните, с които комуникира Били). Според тях смъртта не съществува – защото този, който е живял веднъж, продължава да живее завинаги в други, предходни моменти, дори и в момента да е… леко затруднен. Според тях всички моменти, всички мигове, съществуват заедно – сега, в този момент, във всеки един момент. И когато гледат към някого, те го виждат като съвкупност от този, който е бил още от пеленаче, та чак до наши дни, а и след това… А времето е… по-скоро абстракция, която съществува само на Земята. Дори си правят експеримент с Били и актрисата, когато са на Тралфамадор, с часовник в тяхната стая – забавят или забързват стрелките, за да проследят реакциите им. Това ме накара да направя и препратка към една мисъл на Тери Пратчет – за това че „хората много държат на времето, защото именно те са си го измислили…” Въобще – идеята за Времето ме вълнува особено много през последна половин година (но за това ще пиша някой друг път), та Вонегът ме накара да се позамисля за още някои аспекти от тази тема…
            Ако трябва да си призная – вероятно ако не изучавах тази дисциплина в университета, никога нямаше да се срещна с „Кланица 5”. И вероятно щях доста да изгубя. Може би щях да подмина книгата заради заглавието – звучеше ми… ами доста агресивно, доста кърваво (разбираемо е, предполагам). Но сега гледам на текста по-скоро като философски труд, от колкото като на обикновена художествена литература.
            Яница ХРИСТОВА
Няма коментари
Книги и автори

“Великият Гетсби” – Франсис Скот Фицджералд

  • От
  • януари 18, 2013



Предпоследен семестър в университета.
Дисциплина – Американска литература…

Всички, още от ученическите си години, знаем, че всяка книга, която влиза в учебната програма, е изправена пред сериозно предизвикателство, за да спечели вниманието и искрената любов на читателя (който е, малко или много, притиснат от обстоятелствата да я прочете. А никой не обича принудата – независимо под каква форма е поднесена…) Не всяка книга (понякога дори истински шедьовър в националната и световна класика!) обаче съумява да премине през този своеобразен тест. Тези, които не успяват, се превръщат просто в поредното скучно занимание… Но тези, които успеят да извоюват читателските симпатии, доказват защо именно те трябва да се изучат и защо това е Задължително. Оставят следа в съзнанието ти и те карат да се връщаш към тях дълго, след като си ги прочел…

Може би тук трябва да си призная, че въпреки положителните рецензии и въпреки всеобщото преклонение и признание към разказваческия талант на Фицджералд и това, което е направил за американската литература,  подходих с  известна доза скептицизъм към „Великият Гетсби” (първата книга, с която реших да започна от конспекта по дисциплината…) И скептицизмът ми ме държеше здраво, поне докато не преполових книгата… Или по-точно – докато не се появи самият Гетсби. Тогава се трансформира в нескрит интерес и искрено любопитство какво следва оттук нататък…

И като студент по книгоиздаване, моята задача, докато чета заглавията от конспекта си и се подготвям за изпита, които ми предстои, е да се дам мотивиран отговор бих ли издала (ако вече съм издател) въпросната книга и защо…

И така… Защо аз бих издала „Великият Гетсби”?

На първо място заради образа на Джей Гетсби – пленяващ от мига, в който се появи в действието. Преди да го зърнеш с читателските си очи, всички герои говорят за него – за онзи богат господин, чудак, който организира пищни приеми, но остава малко в сянка от забавлението и лудия купон (както бихме казали днес…). Това създава предварително напрежение и очакване, нетърпение да разбереш кой всъщност е този тип… Не след дълго се появява – такъв, какъвто е, с цялото обаяние и магнетизъм, които създава около себе си.  Усмихва се и кара околните да се чувстват уютно около него, уютно в собствените си кожи, в хармония с това, което са… (Не случайно споменавам това. В истинския живот познавам няколко човека, които успяват да създадат същото усещане около себе си – приятно и зареждащо е. Истински талант! Не, не – по-скоро е магия! Не се среща често и именно за това трябва да се цени. И не случайно точно то привлече първо вниманието ми към Гетсби. И положителното ми отношение към него.) След първата среща с героя булото на неизвестното започва бавно, постепенно да се повдига – макар и не съвсем, дори до края на книгата, когато все още остават много въпроси, догадки и съмнения…
            Но едно е напълно ясно. Това е Пътят на Гетсби – пътят на израстването, на отдадеността, на следването на една мечта, на една любов… На любовта, която се превръща в болка, но и в стремеж. Любовта, която променя живота, а и света…
            Зад охолството, което струи от дома на Гетсби и зад ежедневните приеми, които дава, се крие копнежът му да зърне сред гостите младежката си любов, любовта на живота си – Дейзи, срещу чиито дом не случайно купува и собствената си къща. Дейзи, която в миналото е била доста по-заможна от него и заради която той променя живота си (като не забравя да помага и на семейството си, докато се изкачва нагоре по житейската стълбица). Как се е сдобил с парите си – с тайни афери, с продажба на алкохол и с връзки със съмнителни приятели със съмнително препитание… историята не уточнява. Но въпреки всичко целта му е постигната – той придобива състояние, с което би направил живота на Дейзи прекрасен, изпълнен с лукс и разкош… Остава само да намери отново път към нея, отново да се срещнат… И те се срещат наистина. Гетсби – заслепен от любов, неразумен и дързък, загърбил собствените си интереси, отдаден на емоцията…
            Някак няма как да останеш безразличен към този герой. Чаровен, емоционален… И след като вече ти е станал толкова симпатичен, нелепият край на живота му, собствената му саможертва, те жегва и не ти дава мира (дори след като отдавна си прочел и последната страница…)
            Днес все повече стават героите – в книгите, на телевизионния екран или по улиците навън – които не търсят нещо по-възвишено от натрупването на голям капитал, на много пари, на скъпи вещи. Днес всичко приключва до лукса и разкоша. Любовта… не се приема за толкова мощен стимул. Тя е по-скоро нещо като бонус. Още повече, че в еталон започва да се превръща мнението, че ако имаш много пари, ще имаш и много „приятели” и много ъ-ъ-ъ… „любови”…
            А Гетсби е добър пример. Идващ от далечната 1925 година. Вдъхновяващ… но трагичен…
           
На второ място в моята класация „Защо бих издала тази книга?”, се нареждат образите на Дейзи и на Том Бюканън. Дейзи – свикнала с живот в охолство, с живот без лишения, в който всичко й бива поднесено на готово. Отегчена (и наранена) от поведението (и изневерите) на съпруга си Том, приема появата на Гетсби отново в живота си като приключение, като разтуха от ежедневието, като кратко бягство от реалността. Изглежда е поласкана от вниманието му, от неговия успех, постигнат в нейно име… Но като че ли това е само от суета. Нищо повече от авантюра. Не влага чувствата, които и той е вложил. И накрая, когато Гетсби поема нейната вина за катастрофата (от любов и благородство, искрено загрижен за живота й и доброто й име), Дейзи го изоставя, бяга, дори не се връща за смъртта му… с което доказва, че не го е заслужавала, че не е заслужавала любовта му през цялото това време…
А Том – съпругът й, също свикнал с разкошния живот и привилегиите, които той носи, изпълнил дните си с авантюри и изневери, поставя съпругата и семейния си живот на преден план едва когато се появява съперник, конкуренция, която да го измъкне от ежедневието и да го провокира да се осъзнае, да се бори… Но не и да се промени – напротив. В Том липсват качествата, които притежава Гетсби. Липсват устрема, смелостта, благородството. Том е страхливец – той убеждава Дейзи да избягат от града, за да не носят отговорност за престъплението, за мъртвата Мъртъл Уилсън ( с която си отива и вината за изневярата му…)
            Том и Дейзи. Защо ги споменавам ли? Ами защото са типични персонажи – дори и за съвремието ни. Не-напълно искрени, прикрити, пречупващи действителността през призмата на собствения си егоизъм…

И на трето място ще спомена образа на Ник Карауей – разказвачът, през чиито очи наблюдаваме историята. Той остава в сянка, акцентът не се измества върху собствената му персона, но в същото време е активен участник в случващото се. Доста умела композиция, стремяща се да балансира върху обективността, която позволява на читателя сам да избере своите герои, да отличи заложените проблеми и да проследи действието.

Сюжетът… няма да го обсъждам. Книгата има достатъчно достойнства, за да бъде прочетена от всеки, който иска да научи повече. Мен лично – ме изненада… в добрия смисъл на този израз. Понякога книгата, която четем, съвсем съзнателно ни води към края си – тоест: читателя предчувства какво следва, как ще завърши, какво ще се случи, как ще постъпят героите… Сюжетът става предвидим. Е, „Великият Гетсби” (поне при мен) не подейства така. В нито един миг не бих могла да предположа, че краят няма да е щастлив (примерно) или дори да изградя собствена стабилна догадка какво точно ще се случи… Не. Всичко беше изненада. Голяма (тъжна) изненада… О, да – и заради това също бих издала тази книга. Книгите трябва да изненадват. И понякога – дори да ядосват читателите. Да ги карат, след като изминат с поглед и последния ред, да се питат „Защо?!”и да се възмущават, че „Не може, не бива да свърши по този начин!!!” Съжалявам. Но понякога е така, случва се – досущ като в реалния живот… 

Яница ХРИСТОВА 
Няма коментари
Книги и автори Нещата от живота

Вълшебният път на Книгата

  • От
  • ноември 11, 2012


            Здравейте. За тези от вас, скъпи читатели, които ме познавате, не е тайна, че уча книгоиздаване. Е, поне за повечето от вас. Другата част вероятно дори не помнят, че някога е ставало дума за това… А за всички останали: да. Уча книгоиздаване. И завършвам тази година…
            Обикновено тук някъде следват въпросите: „Ама какво учите всъщност?”, „То има ли още кой да чете?”, „И каква ще станеш, след като завършиш?”, „А?! Какво пък е това?!”… както и още много други, все в същия учудено-скептичен дух. Слушам ги от мига, в който реших за запиша тази специалност. ( и не – държа да отбележа – това не беше случаен избор, не беше и компромис за бъдещето ми. Живях с идеята две години, последните две години от гимназията – от момента, в който разбрах, че съществува подобна дисциплина. Мечтах. Борих се… и ето ме, сега съм тук – почти завършил (дай Боже) бакалавър!)
            А за тези, които все още се чудят „Защо, по дяволите, точно това си избрала, когато днес се говори само за спад на четенето и се предрича краят на Книгата?!”, ще кажа… че първо не вярвам в подобни  прогнози. А дори и да вярвах, това нищо не би променило. Защото Книгата е (тук вече се движа по много тънък лед, защото за книгите са давани стотици определения – класически, професионални, романтични, а и всеки си има по едно лично свое, което отговаря на разбиранията му…) кауза. Да. Книгата е кауза. А всяка кауза се нуждае от своите защитници, закрилници и, като цяло, рицари, които да се борят за нея и да я отстояват пред света. Мисля, че точно това са книгоиздателите. Рицари на словото. Още от Древността – ако направим една малка ретроспекция и минем през записването на йероглифите върху камък, през скрипториумите и създаването на свитъци от папирус и пергамент, през първите кодекси, калиграфски изписвани и украсявани като бижу за нечии богат дом, през Гутенберг и… стигнем чак до наши дни. Издателската, книгосъздаващата, работа винаги е била трудоемка и е криела своите колебания, страхове и тревоги. Но пък си е струвало. Книгите са оставили отпечатък във времето… А понякога дори самото време може да се измери с книги, не мислите ли?
            Но… преди да се превърнеш в рицар в днешно време, трябва да си запознат с пътя, по който преминава Книгата, за да се превърне в това, което е…
            Процесът е дълъг, доста по-дълъг, от колкото е самото краткотрайно изчитане на съдържанието от страниците й…
            Започва се с написването. Тук е необходимо да има автор– с идея, воля и търпение, за да седне и да създаде текст. Ако трябва да съм честна – трудно е. Трудно е да изкараш мислите и образите от главата си и да ги запечаташ върху белия лист. За това и първият етап е от изключителна важност: без автор –няма книга. След като вече е създаден, текстът поема на дълъг път и след изминаването му до край, няма да бъде това, което е бил в началото. Защото тук се намесва Редакторът. Важна, ключова фигура, в битието на Книгата. Неговата задача е да превърне в красив, съвършен лебед, дори и най-нескопосаното черно пате от нечий ръкопис. Освен богатата база от знания, редакторът трябва да има и желязна нервна система, защото често авторите стават доста агресивни, когато някой се опита да закачи творението им… След като редактирането и коригираните са преминали безаварийно, на преден план излиза художникът, дизайнерът – човекът, който ще създаде корицата. Той трябва да улови духа на книгата, да го пресъздаде в образ, който да се превърне в марка, емблема на съдържанието, но и да изкуши читателя, да му внуши, че наистина иска да прочете точно тази книга… Паралелно с тези етапи, се извършва и оформлението на самия текст – страниране, номериране („пагинация” ли беше терминът?) … Да, полиграфическото оформление е важно – то е признак за качеството и професионализма на издателството и ако се пренебрегне с лека ръка, може да се превърне в голям препъни камък, което… не е добре нито за бизнеса, нито за книжната кауза. След като сме готови до тук, продуктът може да премине на следващото ниво – отпечатването. Процесът е сложен – свързан с мастила, прехвърляне на образ от една плака на друга, отпечатване, сгъване на коли, изрязване, прикрепване към корицата на книжното тяло… Но след като приключи, Книгата е готова да поеме по книгоразпространителските канали и да достигне до крайния потребител, читателя…
            И може би точно тогава приключва мисията на Рицаря – Книгоиздател… тогава,  когато точната книга попадне в ръцете на точния читател. И той, читателят, се почувства свободен да тръгне на пътешествие в далечни, непознати светове, да потъне в собствената си душевност, да опознава непознатото. Чувства, че в лицето на Книгата ще открие приятел. Най-добрият приятел, който би могъл да бъде навсякъде, винаги и по всяко време…
            И докато я има тази магия, Книгата няма да загине (колкото и да им се иска на тези, които правят онези проучвания, които едва ли не граничат с мрачни екстрасенски предсказания ). Защото приятелството е магия. А приятелството между Книгата и Човека-Читател съществува от хилядолетия, ще го има и за напред, гарантирам! Или по-точно –  вярвам с цялата си душа… защото знам,  винаги ще има по някой рицар, който да извървява с любов ежедневно вълшебния път на Книгата и ще влага цялата си душа в името на каузата…
            И така…
            Предполагам, че още доста често занапред в живота ми ще се случва да ме питат „Книгоиздаване?! Ама какво сте учили всъщност?!”… И ще ме е страх да им кажа истината. Защото как да отговоря: „Учих се да бъда Рицар…”, като точно хората, които се осмеляват да зададат този повърхностен въпрос, въобще не биха ме разбрали за какво говоря…
 Яница ХРИСТОВА
Няма коментари