Category

Книги и автори

Книги и автори Статии

Животът и литературата се срещат в „И додето се раждат лъчите” от Георги Караманев

  • От
  • юни 13, 2017

Статията ми “Животът и литературата се срещат в „И додето се раждат лъчите” от Георги Караманев”, публикувана за пръв път в сайта truestory.bg на 29 април 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

„…Защото историите са всеки ден край нас, във всеки предмет, във всяка среща, във всеки дъх”

пише младият автор Георги Караманев в своя дебютен биографичен роман „И додето се раждат лъчите”. Няма как да не се съгласим с думите му. Книгата е достатъчно красноречиво доказателство, че това е точно така.

Мастилените редове по страниците очертават житейския път на фотографа Йордан Йорданов – Юри (1940-2009). Колоритната му личност изплува от праха на времето, затрупало го със забрава. А и личният, и професионалният му живот оставят ярка следа след себе си и си струва да бъдат съхранени за идните поколения. Дори и в съвременните фотографски среди да не се шуми много около него, името на Юри се свързва с качество и професионализъм, със собствен почерк и хъс в работата. Той твори активно през последните три десетилетия на миналия век, работи в най-известното модно списание в България за времето си, а негови снимки участват в чуждестранни изложби, печелят му престижни награди и се съхраняват в колекциите на световни галерии.

Юри е чудак. Стихия. Живее според собствените си принципи, остава верен на себе си и обича живота, въпреки всичките му трудности и предизвикателства. Живее в интересни времена. Динамиката около него го сблъсква с няколко големи любови, белязвайки сърцето му с четири жени, от които има три дъщери. Пише стихове. Снимките му са изкуство – черно-бели, изрисувани със светлина пейзажи и портрети на красиви жени от света на модата, обикновени хора, запилени в забравени села, затворници, работници. Детайлът при него е важен. Въобще – Юри е бил един човек, който много внимателно е наблюдавал света около себе си и е имал око за важните неща…

И е имал голям късмет да попадне на такъв човек също. 6 години, 9 месеца и 1 ден след смъртта на Юри следите на бурния му живот преминават през интересните лабиринти на Съдбата, за да се озоват при Георги Караманев. Авторът е заместник главен редактор на Списание 8 и с професионалния си нюх усеща добрата история, която трябва да се увековечи. Прави го по най-добрия начин – фино, със стил и език на високо ниво. С топлота и доброта, с приятелска искреност и уважение към личността на този забележителен майстор на фотографията. Не е изненада, че „И додето се раждат лъчите” е една от наградените книги в тазгодишното издание на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет” – в раздел проза. Едно напълно заслужено отличие!

Книгата е идеално допълнение за библиотеките на онези, запалени по фотографията, не само като хоби, а и като художествено изкуство, което запечатва един миг във вечността; онези, които обичат добрата литература и красивите истории; онези, които обичат в романите им да има живец и ярки образи, живот със собствена философия и бурни емоции… Романът за Юри е точно такъв. Защото..

„… Всеки има своята история, всеки има това, заради което пътят му си струва да се разказва и би могъл да бъде интересен на другите. Ако сме избрали да не се вглеждаме един в другиго в търсене на истории, а да се вторачваме в телевизори и монитори, от това не печелим…”.

 

Няма коментари
Книги и автори Статии

Торнадото от идеи, което наднича зад „Микро” на Мартин Колев

  • От
  • януари 24, 2017

Статията ми Торнадото от идеи, което наднича зад „Микро” на Мартин Колев, публикувана за пръв път в сайта “truestory.bg” на 3 ноември 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Съвременната българска литература се пробужда. Доказват го имената на смели автори, които не се боят да експериментират с формата и идеите в своите произведения. Едно от последните доказателства в тази посока е сборникът „Микро” на Мартин Колев, който побира в себе си осемдесетина кратки разказа. Те наистина отговарят на определението „кратки” – побират се на по една страница от книгата и могат да се прочетат в „разстоянието между две автобусни спирки”.

Всеки разказ е съкровище сам по себе си. Понякога сюжетът ще ви отведе в далечния Космос, в технологизираното бъдеще, в съседния квартал; ще ви срещне с герои, които имат проблеми като вашите или пък такива, които никога не бихте си и представили за възможни. Зад всяка история обаче прозира завладяваща човечност, ненатрапчива наблюдателност за света, в който живеем, за важните неща по пътя на ежедневието и за онова, което в крайна сметка ни прави хора – изборите ни, болките ни, мечтите ни.

Мартин е млад. Роден е през 1989 г. в Бургас. Но „Микро” (изд. „Либра скорп”) е неговата втора книга. Първата – “Кучето на терасата” – излиза през 2009 г. Негови текстове са били част от различни издания, сред които “Гранта”, “Капитал”, “Литературен вестник”, “Култура”,  “НО поезия”. „Микро” ще остави у вас усещането за дълъг и извървян път, уплътнен с много работа, с томове изчетена литература и усърдно усъвършенстване на стила, за да стане брилянтен и да разпалва въображението на читателите. Тъй като наистина успява да го направи.

„Микро” е с непретенциозен обем – жанрът го предполага. Ще ви грабне от пръв поглед и с красивата си корица, която, заедно с илюстрациите, е дело на автора.

Премиерата на книгата за софийската публика беше в средата на месец октомври в Литературен клуб „Перото” и се превърна в истински празник за четящите гости.

Признавам, че отдавна не бях ходила на премиера на български писател, който не е затънал до колене в егото на автора, не размахва назидателно пръст, не поучава, не афишира колко е ерудиран и какъв масив от книги стоят зад гърба и творчеството му, не се държи така, сякаш ще го канонизират като част от литературните светила у нас още утре. Не. Той просто е разказал историите, които иска, както иска. Забавлявал се е (което си и личи!). И продължава да се забавлява, макар и леко смутен на представянето. Оставя себе си в сянка и дава шанс на книгата му да говори сама чрез себе си, защото много добре знае – тя е писана за другите. За онези, за които е отворил вратата на света си и ги е поканил да влязат такива, каквито са. Пък много ясно, че някои ще влязат с любопитство, а други – с калните си обувки и с безбройните претенции, че тук е твърде разхвърляно и няма достатъчно светлина…

Но той, авторът, знае, че всякакви читатели има. Някои ще го разберат и ще го обикнат още от второто изречение, с други никога няма да имат обща точка на пресичане. Но това… няма толкова голямо значение. Той много добре знае кое е най-важното – опитал се е да го улови и да го запечата на страниците на книгата, а другото… другото е само суета.  Мартин няма нужда от нея…

Няма коментари
Книги и автори

В очакване на… Керет

  • От
  • юли 21, 2015

Опиянена от почти двуседмично системно будуване, изтощена от работната нагорещена обстановка в четвъртък и съвсем на ръба на силите си днес, стоях и очаквах втората си литературна среща с Етгар Керет (любовта си към когото дължа преди всичко на Стаси – една приятелка, която горещо ми го препоръча преди около 3 години). А да срещнеш човек като Керет на живо е дори по-вълнуващо, отколкото да го откриеш чрез думите, с които създава разказите си…

Заразителната лекота, с която говори за живота, с която разказва невероятни случки от собственото си ежедневие (които надминават по чудатост и тези, които въображението му създава), начинът, по който приема света – с всичките му битки, болки и недостатъци – успявайки да ги филтрира така, че да ги превърне в смях… И накрая да не усетиш кога и как са минали два часа, а ти сякаш си пропътувал стотици километри и си се скитал къде ли не, срещнал си се с кого ли не – уж обикновени хора, а всичките по своята същност герои…

За това и тръгвайки си от бара, вече се бях заредила със сили и ентусиазъм, който опасно прогонва съня и сега… И си мисля: как понякога животът не е точно такъв, какъвто си си го представял. Но това няма никакво значение, ако някак си успееш да разкажеш собствените си истории… И ако имаш силата да им вдъхнеш такъв живец, че те сами да тръгнат да обикалят по света, водейки те след себе си…

Няма коментари
Книги и автори Нещата от живота

Сбогом, Тери :(

  • От
  • март 12, 2015

Скъпи Тери,
Прекрасен мой Тери,
Любим (по-любим, най-любим!) Тери…

Трудно ми е да повярвам, че новината от отминалия ден е истина – толкова изневиделица ми се струва, че се появява – въпреки известната диагноза, въпреки напредващата възраст… въпреки… въпреки всичко!
Така и не остана време да те срещна, да стисна ръката ти, да ти кажа колко щастлива съм, че те има, че озаряваш света с думите и историите си, с чувството си за хумор, с иронията, чрез която с лекота шестваш из Света на Диска, с фината философия, с която са изпълнени книгите ти, с безкрайната ти хуманност и чистосърдечие… Но не ни е било писано. Не е останало време, за да се напише…
Но последните 10 години от съзнателния ми живот – последните 10 години, след като вече те бях открила, са били изпълнени с безброй безсънни нощи, наситени със страници със смях и проникновени наблюдения за живота, които често изплуват в ежедневието ми и до днес. Благодаря ти, Тери! Че ми позволи да израствам в късчета от една Вселена, в която се чувствам уютно! Благодаря ти, че успяваше да видиш герой дори и в някой (на пръв поглед) неудачник. Благодаря ти, че винаги успяваше да изведеш историята до добър финал – не винаги щастлив, но винаги добър. Благодаря ти за идеята, че колкото и несъвършен да изглежда светът (във всичките му фантазни измерения дори), това не бива да те спира да правиш най-доброто, на което си способен, докато едновременно с това не спираш да се забавляваш… Благодаря ти за доблестта на сержант Керът, за непоклатимата Баба Вихронрав, за щурата Леля Ог, за умелия Ветинари, за словоохотливостта на Олян Фон Ментелик (както и да го превеждат у нас). Благодаря ти, че от онзи гняв – за който пише Нийл Геймън – успяваше да сътвориш нещо красиво, брилянтно… благородно. Твърде малко хора, струва ми се, го умеят.

От теб научих и още нещо много важно, Тери – а именно: че не е необходимо да спазваш правила, да следваш канони. Понякога просто трябва да излезеш от познатия път, за да откриеш собствения си глас. И когато го направиш – с пълна сила да се втурнеш към… здрава работа. Защото само тогава светът ще бъде готов да те чуе.
Знам, че стилът ти не е по вкуса на всеки. А и не бива. Но всички ние, които сме го открили, ще бъдем влюбени завинаги, независимо от възрастта.

Тери… надявам се, че с усмивка си посрещнал образа, присъствал в не една и две твои книги. И се питам – дали като магьосниците на Диска, си знаел кога ще дойде Смърт? Дали ти е показал собствения ти животомер, дали ти е предложил да го завърти на обратно, още преди последната песъчинка от него да изтече? Дали си отказал – воден от любопитство, подтикван от желанието да яхнеш Бинки и най-накрая да препуснеш из безкрайната звездна шир, която ще те отведе до света, който си създал сам…

А следата, която оставяш след себе си, Тери… тя сияе. Вдлъбната е в историята на литературата в световен мащаб. И ще привлича още хора към себе си. Някои от тях ще бъдат малки, по-малки и от мен, когато те открих. А историите ти все още ще имат (винаги ще имат!) силата да им вдъхнат онзи особен живец, който да ги подтикне да бъдат герои, ако не друго – то поне в собствения си живот…
Тери… скъпи Тери, любим мой Тери…

Сър!

Не ми остава нищо друго, освен да стана, да изтрия сълзите, който изпълват очите ми, да сведа глава… и да отдам искреното си преклонение пред паметта ти! Ще ми липсваш – така, както би ми липсвал приятел, с когото винаги с нетърпение съм очаквала да се видим..

Няма коментари
Книги и автори

Пътуване към свободата и мечтите отвъд старостта

  • От
  • август 8, 2014
Текстът “Пътуване към свободата и мечтите отвъд старостта” е писан за “Литературен вестник”. Проследява дебютния роман на канадката Ема Хупър. Оригиналната публикация можете да прочетете в електронния брой на вестника ето ТУК – страница 2. 




Вероятно книга като “Ета, Ото, Ръсел и Джеймс” ще остане в сянката на редица издадени и предстоящи за издаване заглавия тази година. Но дебютният роман на канадката Ема Хупър, който – любопитно! – прави световната си премиера именно в България – носи своите художествени достойнства, за които си заслужава да се поговори. 

Отвъд спотаената тишина, която се прокрадва в текста, историята се превръща в трогателна съвкупност от мигове и емоции, които вплитат читателя в нишката на случващото се. Ета – старица на 83 години, която не се поддава на силата на времето, предприема най-голямото пътуване в живота си, като в продължение на седмици и на няколко хиляди мили  тя ще прекоси пеша страната, за да стигне до океана и да го зърне със собствените си очи. Пътят на Ета ще премине през спомените от миналото й, през това, че вече й се случва да забравя коя е и да преплита същността си с тази на Ото, съпруг и любим, с когото е живяла повече от половин век и чиито сънища дори сънува. По случайност историята за странстващата белокоса дама ще попадне из медийното полезрение и ще развълнува десетки хора, които ще превърнат Ета в проводник към собствените си мечти. 
Пътуването на Ета ще се извиси над старостта. Ще се движи покрай основите на приятелството, ще се вглежда в закономерностите на любовта, която с години изгражда ежедневието, ще преминава покрай тревогите от отминалата световна война, която оставя белези завинаги и никога не отшумява напълно… 
Докато Ета пътува – към бляновете и към себе си преди, в младостта, и към себе си сега, единственото, което му остава на Ото, е да очаква завръщането й. Да уважи решението й на свобода и мечти. Да притъпи болезнената си тревога и да вярва, че тя, показваща силен дух цял живот, ще се справи и сега. Междувременно той ще започне да й пише писма, макар и да няма адрес, на който да ги праща. Но не това е важното – тя ще ги прочете, когато се върне у дома. А у дома ще я очакват десетки хартиени скулптури, които му помагат да се справи със самотата си, които ще се превърнат в подарък за нея и вероятно ще й  помогнат и тя да се справи със своята самота. А там, от прага, ще я гледа онова хартиено дете, което животът така и е отказал да им даде… 
Ръсел – приятел на Ото в продължение на почти цял един живот и влюбен в Ета от първия миг, в който я вижда – ще тръгне по следите й. Ще изостави елените, които от дете очаква да види. Ще продължи напред дори след като открие Ета, защото пътят, който следва, ще се превърне в нова посока, в която да потече животът му, в търсене на отговори на собствените му въпроси… 
Джеймс ще остане с Ета до края. Няма да й позволи да забрави коя е. Ще се присъедини към пътешествието й като неочакван приятел, като спомен за изгубеното дете на сестра й, като реванш за децата, които тя не е имала… 
Структурата на сюжета  не е линейна. Действието се движи чрез няколко паралелно разгъващи се повествователни линии, през писмата и спомените на персонажите, до реалните случки от настоящето, които всеки миг ще отекнат също като спомен. 
Забележителни са  лекотата и финесът, с които е поднесено повествованието. Плътните и преливащи един в друг образи на героите създават приятно усещане за ефирност на текста – без излишни думи, без излишна тромавост на фабулата. Дебютният роман на Ема Хупър е симпатично четиво, което след прочит оставя повече въпроси, отколкото отговори. Освен един съвсем категоричен отговор – заключение: че изкуството и литературата са преди всичко красота. И то от онази красота, която може да отвори очите ти широко към света, да пробуди сетивата ти, да те накара да се усмихваш, дори когато книгата в ръцете ти натежи от тъга… а след като затвориш и последните страници – да оставиш цялата емоция да те залее – като океан, докато ти си запокитен в незнаен далечен край на света, където само вълните му могат тихо да се разбиват в брега… 
 
Яница ХРИСТОВА 
Няма коментари
Книги и автори

Трудно е да бъдеш човек, но си струва усилието

  • От
  • август 8, 2014
Текстът “Трудно е да бъдеш човек, но си струва усилието” е писан за “Литературен вестник”. Отразява книгата “Изведнъж на вратата се чука” и представянето й в София от самия Етгар Керет. 
Оригиналната публикация можете да прочетете в електронния брой на вестника ето ТУК, страница 5. 

“Изведнъж на вратата се чука” – четвъртата книга, издадена на български език от израелския писател Етгар Керет, по традиция беше уважена от присъствието на автора на премиерата в страната ни.

На 16 април в “Съюза на архитектите” на ул. „Кркакра” 11 в София, сред препълнената от почитатели зала, писателят сподели някои от мотивите, провокирали го да напише тази книга по точно този начин, разказа вълнуващи истории от собствения си живот, които по необичайност и същевременно висока степен на жизненост, граничат с тези от разказите в сборника му.

       Етгар Керет е добре познат на българската публика с предишните си сборници, представени в поредицата “Кратки разкази завинаги” на издателство “Жанет 45”. “Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог”, “Момичето на хладилника” и “Асамтой” налагат мнението, че Керет не твори в обичайния канон на късата проза, че не се опитва да усмири въображението си, да следва познати образци в жанра, да поставя героите и ситуациите в рамката на очакваното, а напротив – авторът предоставя неограничена свобода, оставя повествованието да се разстила свободно, да циркулира между ежедневното и невероятното, между изненадващото и рутинното, а накрая да изведе читателите до неочакван финал. 
38-те разказа в “Изведнъж на вратата се чука” продължават този модел на художествен наратив. Но на запитването във вечерта на премиерата  какво е провокирало завишеното ниво на хуманизъм, долавящо се в текстовете, Керет обясни, че сборникът е първата книга, която издава след раждането на сина си. А когато вече си родител, това те променя – съзнателно или не. Особено когато се появят детските въпроси, свързани със света, а от теб се очаква да дадеш отговори, и нямаш право да лъжеш, защото децата винаги долавят лъжите. И дори и да знаеш, че в живота има прекалено много лоши неща, болка или престъпност, отговорите ти не могат да бъдат такива. За това трябва да вярваш, че светът е добър, че може да бъде добър. А когато държиш една малка детска ръка в своята, е лесно да вярваш, че е именно такъв. Тази мисъл се долавя и в специалния предговор в книгата, писан за българските читатели на израелския автор – “Ококорената гледна точка”, която проследява терзанията да бъдеш баща и писател, и завършва с изречението, задаващо целта на разказите в сборника. А именно търсенето на отговор на питането “защо е толкова трудно да бъдеш човек и защо, по дяволите, си струва усилието”. 
А си струва усилието, защото в този свят има хора, които са склонни да извършат престъпление, за да чуят една добра история; защото има място, където лъжите ни оживяват и трябва да внимаваме какво изричаме, защото не подозираме какво страдание бихме могли да причиним и на кого; защото малките ежедневни действия на една касиерка в закусвалня може би крият силата да променят събитията така, както потрепването на крилата на пеперуда имат способността да завихрят буря на другия край на планетата; защото бихме пропуснали действителността, ако живеем със затворени очи; защото няма по-добро място от у дома; защото понякога хората тъгуват като богове, а боговете – като хора…
И това са само част от 38-те причини, уловени като в кехлибар в сборника с разкази “Изведнъж на вратата се чука” на Етгар Керет.


Яница ХРИСТОВА
Няма коментари
Книги и автори

В търсене на Пушкин…

  • От
  • май 8, 2014
Сега ще ви разкажа една история за тази книга… Е, не точно за тази книга, но образно казано – за нея, да… 
Ще превъртя лентата с повече от 10 години назад. И така ще се озовем в онзи период, в който аз съм в пети клас. Боговете, които малко след това със сигурност полудяха, но това е съвсем друга история, ни бяха изпратили ангел, в лицето на младата, усмихната и невероятно добронамерена госпожа по български език, която пропътува, по незнайно какви стечения на съдбата, няколко десетки километра и се озова в дълбините на Балкана – място, обитавано в повечето случаи от типични смугли и мрачни балкански субекти, които хал хабер си нямат от литература и се интересуват от далеч по-злободневни неща от българския език… но и това е друга история…
Та именно тази госпожа /Станкова, на няма и 28 години тогава/ беше първия човек в този свят, който ми каза и често ми повтаряше, че имам “писателска мисъл”, каквото и да означаваше това в математическия ми светоглед от този период… Но и това е друга история. 
Та… един ден тази прекрасна и слънчева жена, която винаги носеше със себе си цял арсенал от истории, които успяваха да усмирят дори и най-непослушните петокласници /а аз определено имах доста такива съученици/, ни разказа нещо, което дълги години наред аз помня. Но за съжаление – без достатъчно факти, за да открия сама първоизточника. Това, което съм запомнила, е че един руски автор /кой – не знам/ е написал… /какво – разказ ли, роман ли – не знам/, в който през една зимна буря няколко човешки съдби се вплитат завинаги и довеждат до венчавката на двама млади, които животът разделя, без да знаят кой за кого се е венчал. До един ден, когато… също двама млади се влюбват, но не могат да се увековечат любовта си, тъй като всеки от тях има тайна… И при разплитането на тайната се оказва, че именно те са били онези, двамата, които са се венчали в онази зимна буря… Ех, че невероятна история! Която години наред ме гложди и не ми дава мира. Но как се търси подобно нещо? На какво трябваше да стъпя, за да го намеря? И всеки път, сещайки се за нея, страшно много се ядосвах на себе си. 
До един ден… Студен. Зимен. Тази година. Когато с Bogdana – колежка от магистратурата – около два часа си бъбрихме в студа в подлеза на Софийски за какво ли не. Накрая премръзнахме, но със сигурност си заслужаваше. И по някое време тя каза “А! Като в повестта на Пушкин…” и ми разказа това, което и аз ви разказах малко по-горе, а въобще не сме говорили за тази история. Тогава усетих как нещо в основите на тази Вселена се пропуква – винаги така се случва, когато през съзнанието ми за миг препусне мисълта, че няма нищо случайно… 
И така – вече, след почти 10 години, аз знаех какво търся. Пушкин. Повест на Пушкин. “Стихии” или нещо подобно”… 
И започна голямото Търсене. Знаете ли колко трудно се оказа да се намери ясна библиография на Пушкин? Онлайн? Още повече, че голяма част от нещата не се преиздават от доста години… 
В крайна сметка разбрах че търся “Виелица”. Остана ми само да я намеря… 
И днес, ето в тази прекрасна книга, която е по-голяма с повече от десетилетие от мен, има какво ли не! От скици, които е правил самия автор, до портрети и обяснения за негови близки приятели, снимки, бележки… С твърди корици е. Прекрасна. Чисто нова сигурно би погълнала поне 10% от заплатата ми /от което следват поне два извода – че заплатата ми не е чак толкова висока и че книгите са прекалено скъпи за стандарта ни/, а нямаше да бъде с по-добро качество.Беше опакована в целофан. Не знаех какво е съдържанието й точно. Но чувствах онова – което показва, че няма нищо случайно… 
Не знам как точно си представях, че ще са написани тези “Виелици”… Но знам, че с това чувство на адреналин, което ме връхлетя, могат да се похвалят само екстремните спортисти – онези, спускащи се с канукаяк из речни бързеи сред скалите, скачащите с бънджи през мостовете или спускащите се сред синевата с делтапланери…

Яница ХРИСТОВА 
Няма коментари
Книги и автори

#любимите10

  • От
  • април 3, 2014


Из книжните блогове и страници тук днес е тръгнала една своеобразна класация на 10 лични любими книги – задължителни за четене, препоръчителни за четене, оставащи в библиотеката при какви ли не обстоятелства. Ужасно е трудно да са само 10 – между другото… Но пък ми стана любопитно, докато си ги подбирах – първо наум. И знам, че някои ще си изберат задължително тежката и сериозна класика /която по принцип показва, че си много умен, щом си я чел/… Но аз реших да са онези книги, в които съм открила по нещичко от себе си или които са оставили нещичко у мен, което продължава да ме замисля все още… или да ме кара да се усмихвам безпричинно. 10. #любимите10 . Въпреки че Хосейни липсва, въпреки че не остана място за “Малкият принц”, за няколко разтапящи те български автора, за няколко наистина класически заглавия или за “Младостта…” на Лукин… 


1. “Добри поличби” – заради чувството за хумор и заради простичкия въпрос: “Ами на къде без Тери Пратчет?”;

2. “Крадецът на книги” – заради чувството на тишина, което бавно започва да те връхлита, четейки я;

3. “Вино от глухарчета” – заради усещането за безкрайно детство;

4. “Портретът на Дориан Грей” – защото Оскар Уайлд е интелигентен, прям и точен, а и защото пише безкрайно красиво;

5. “Евгений Онегин” – защото Пушкин е неподражаем;

6. “Стрихнин в супата” на Удхаус – защото смехът има обяснимото свойство да те кара да се чувстваш по-добре;

7.Томче с комедиите /в който задължително са поместени “Много шум за нищо” и “Комедия от грешки”/ на Шекспир /погледни по-горе изложената причина/;

8. “Кланица 5” – защото понякога светът има нужда от герои, които не са герои;

9. … нещо на Павел Вежинов, но тъй като страшно много го харесвам, не мога да реша какво. Може би сборник с разкази. Но всъщност може и някой роман. Може би “Бариерата”. Не. По-скоро “Произшествие на тихата улица”;

10. “Алексис Зорбас” – защото ми я препоръчаха, защото започнах да я чета в много важен момент и защото е пълна с безкрайно много живот /поне до там, докъдето съм стигнала… и малко ме е страх краят да не е твърде тъжен, както често се случва с хубавите книги…/

Яница ХРИСТОВА

Няма коментари
Книги и автори

„Приказка за магьосници, физици и дракон”

  • От
  • януари 5, 2014

Или ето какво се получава, когато въображение и хумор се обединят…

          

            Може би е било преди година. Или дори малко повече. Когато открих блога на Геновева Детелинова – млада (по-малка дори и от мен, като се има предвид, че в момента се извисявам на своите цели 23 ½ години!), а изпълнена с толкова устрем и живец, бих казала дори безцеремонност и нокаутираща доза хумор в стила си на писане. Чела съм разказите й повече от веднъж и всеки път откривам по нещо ново, на което се чудя дали съм се засмяла предния път… Ако имате свободно време и ви се иска да изпитате  необяснима жизненост и значително да подобрите настроението си, ви препоръчвам да прочетете някой-друг разказ на Геновева.
            А според „бодрата Пратчетова традиция” (а както знаете, съм влюбена в Тери, ако сте чели това ТУК) няма как да се пренебрегнат и героите, и невероятните ситуации, пред които са изправени в „Приказка за магьосници, физици и дракон” – книгата, извоювала си първото място в първия  фентъзи конкурс на издателство „MBG Books” . Действието кръжи около нашия свят, Светът на Дракона и няколко портала, които ги свързват, по-особено един портал… Тук ще се срещнете младия магьосник Влад, неговия съвсем не-магьосник баща Алекс, Шефа, която успешно ръководи целия си свят, дори доброволно участва в размирици, но когато се появява малкия Балтазар просто се опитва да бъде добра майка; един нашенски змей, една драконоложка и един принц с невероятно странен акцент, да не забравяме Юджийн (че като го знам какъв е нежен, като нищо да ни се разсърди); Клубът на физиците, които се възхищават на земната  техника и се опитват да избягат от магията; вещицата Интуиция, която забърква куп каши; както и един писател, оказал се божество; споменахме ли и Сфинкса; самотния дракон и… на къде без леля Станка? И ако си мислите, че съм изброила всички важни герои, о, жестоко грешите. Пътищата им се пресичат, заплитат, сюжетът динамично прескача от история в история, наситени с плътна доза въображение, остроумен диалог, изненадващи описания и точната (голяма) доза хумор. А краят… краят е неочакван. И те кара да искаш да откриеш координатите не Геновева Детелинова, да й напишеш едно съобщенийце и да й кажеш, че нямаш търпение да прочетеш продължението! И, да, знаеш, че няма да си сам в това си желание… След като прочетете „Приказката”, и вие ще се присъедините към мен.
           

Яница ХРИСТОВА 
Няма коментари
Книги и автори

„Младостта на магьосника”

  • От
  • януари 5, 2014



– хумор, духовност, суеверия, израстване и политика

в една страхотна комбинация!

            Познанството ми с Евгений Лукин датира от един далечен час по литература в училище, който по някаква необяснима случайност карахме в кабинета по информатика. И тъй като бях приключила със задачите си по-рано от останалите, имах свободата да се поровя из виртуалното пространство. Тогава някак, не помня вече как, попаднах на разказа „В страната на залязващото слънце” (говорила съм за него ето ТУК). Помня как се смях със сълзи на очи тогава и как честичко се сещах, и всъщност още се сещам, за него. И понякога си го препрочитам – ей-така, за чисто удоволствие.
            За това и в момента с огромна радост пиша за Лукин и за книгата му, преведена на български. След като научих, че „Младостта на магьосника” се подвизава на нашия пазар и превъзмогнах еуфорията си, усетих как изданието се превръща в гъделичкащо изкушение за мен, още преди да стане част от библиотеката ми. Споменът за това как се прокрадвах из рафтовете на една от най-големите книжарници в столицата, добирайки се до реда с фантастика и вкопчвайки се в книжката с нетърпение, за да се превърна в най-усмихнатия (да не кажа най-нахиления) посетител… няма да забравя никога. Особено след като прочетох абзаца, в който за една от героините – яка и кокалеста руска дама, тръгнала да вразумява изневеряващия си съпруг – се казваше, че явно е създадена от ребро не на мъж, а на радиатор за парно… Та точно тогава реших, че е по-добре да не чета тази книга на обществени места, ами да изчакам да си я купя и да си я чета вкъщи, за да мога да си се смея на спокойствие…
            Всъщност „Младостта на магьосника” е роман, съставен от разкази, които проследяват приключенията на чаровния Глеб Портнягин – младеж, прекарал известно време в затвора за опит за грабеж на склад, понастоящем чирак на талантливия, но стар и с особен темперамент магьосник Ефрем Нехорошев. Двамата приемат ежедневно изстрадали клиенти, които имат проблеми от разнообразно естество. Магьосник и ученик търсят решения за тях и понякога резултатът е крайно неочакван. Действието се развива в едно особено съвремие, в една отдалечена руска провинция, в която съжителстват модерно нововъведение като Интернет, заедно с вековни суеверия, религия и магия, езотерика и препратки към политическата реалност и минало на страната. На места иронията е така напластена, че не съм сигурна до каква степен читателят е наясно с това, което е прочел, дали го е разбрал правилно, или не, и дали в крайна сметка това има някакво значение? Защото перото на Лукин е перо на майстор-разказвач, така че на което и ниво от историята му някой да се спре, все ще открие нещо за себе си. Впечатлена съм, отново!, от начина, по който са представени историите, от ерудицията на Лукин, от преплитането на нашия свят, който е реален и е тук, и  на необятните духовни светове… Иска ми се да ви кажа и че „Младостта на магьосника” е книга, която има силата да те изпрати на пътешествие – в което да израснеш, заедно с Глеб, докато го наблюдаваш как той се превръща в магьосник, а ти отнасяш частица смях, намигване към ежедневните битовизми и една огромна доза „Защо пък не?” за всичко онова, което е по-мащабно от възприятията ни…
            Благодаря ти, Евгений Лукин! Благодаря Ви, „Колибри”! Очаквам следващата Лукин-ова книга на родна земя – независимо кога, просто се надявам да е скоро!
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари