Властелин на времето

Очакват есента

на онази пейка в парка,

на която посрещнаха и лятото.

Младостта и старостта,

дядо и дете.

Детето тича, лудува,

на стареца му се приказва –

душа, изпълнена с истории.

– Спри – казва –

животът не е постоянна надпревара,

така или иначе накрая

побеждава само времето…

– Ще счупя всички часовници –

отвръща детето –

и ще подаря цялото време

на теб и на моите приятели…

– Приятели?! – дядото тъжно се усмихва-

един ден ще разбереш

как някои хора търсят врагове там,

където ти търсиш приятелство…

– Грешиш! – тропа с крак мъникът. –

Не искам да ти вярвам!

– Чудесно! Запомни хубаво тези думи:

„не искам”.

Един ден ще ти потрябват.

Когато научиш,

че да не искаш това,

което не можеш да имаш, е…

мъдро. Не, не мъдрост. Милост е.

Милост от теб, за теб самия…

– Дядо, стига. Въобще не те разбирам…

– Малък си, не разбираш.

Но запомни грохналия си прегърбен старец,

който нарежда думи в броеница,

превит, в очакване на есента,

студа и края…

Същински властелин на времето.

Но детето вече не слуша.

Тича след вятъра,

окрилено от мечти, надежди,

любопитство и копнеж.

А дядото мълчи.

От кулата на своите години

вижда картината така ясно,

но има ли смисъл да я рисува

пред очите на младостта,

която сега разполага

с пълна палитра неизживяно време

и плетеница от сезони?

Потъва в тишина старикът,

загръща се в плетения си пуловер,

че вятърът по това време щипе безмилостно.

Мислено тича с него,

лудува с внука си,

своя последен наследник,

който тепърва ще живее и греши,

ще трупа спомени, разоравания,

смях и сълзи…

Пожелава му тайничко щастие

и се надява накрая да не съжалява за нищо,

за нито един изживян миг,

за нито един избран цвят…

И някога, след много лета,

когато очаква сам есента,

да си го спомня с усмивка

и да досажда с историите си на децата.

Защото в това хладно време,

само в преживените истории

можеш да откриеш топлина…

Яница ХРИСТОВА