Храм на забравен бог…

Хора, шум и клаксони по булеварда,

вечер – като всяка друга,

с една тълпа, готова да те погълне

и да  обгърне раменете ти

с пелерината на анонимността.

 

Квартално заведение и шумни наздравици.

Някой празнува поредното остаряване.

Прибираш се вкъщи, залостваш вратата

и оставаш сам в своето изгнание,

далеч от света,

в една квартира в централната част на града…

 

В лабиринт от хиляди мнения,

истината стои и блещука сама –

перла в сърцевината на неразказана история.

Наблюдаваш от балкона

как светват и гаснат светлини,

тази София никога не спи,

заедно будувате

и тази нощ часът неусетно става три…

 

Самотата е убежище.

Уютен храм на забравен бог.

Идваш тук, когато няма на кого да разкажеш

за фойерверките, които  горят в ума ти,

подпалени от някоя нова идея…

Оставяш ги на свобода

и гледаш отраженията им по стените:

танцуват.

 

После се връщаш. И уж си си същият.

Мълчалив чудак със сив пуловер,

пълна раница с цветни моливи

и един почти изписан тефтер.

Ще те побутват пак непознатите

на пешеходната пътека,

ще гониш отново зеленото на светофара,

ще будуваш до три сутринта…

но вътре в теб танцуват онези нови светове,

искрят, проблясват и огряват

територията на живота ти:

отвъд града, отвъд навалицата –

някъде, съвсем близо

до безкрайните поля на тишината…

Яница ХРИСТОВА