Разкази

Туристически пътеводител на житейски истории

  • От
  • септември 29, 2020

Пътеводителят стоеше на масата, покрита с мушама на големи хризантеми, отдавна изгубили някои от цветовете си. Слънцето жарко блестеше и Марта нахлупи туристическата шапка по-ниско на челото си. Лили излезе от магазина и остави пред нея лимонада в стъклена бутилка – такива в града не беше виждала от години

–  Е, накъде сме? – попита Лили и седна срещу приятелката си.

– Скалите би трябвало да са зад онзи хълм – посочи Марта и отгърна пътеводителя на следващата страница. – Не повече от 40 минути път.

– Идеално! – Лили отпи от лимонадата си. – О! Същият вкус като едно време, направо ме върна в детството.

Марта не каза нищо, само се засмя. Замисли се колко много години назад са това. И как напуснеш ли веднъж детството, след това няма връщане назад. Повличат те отговорностите и понякога дори не помниш кой си всъщност. Добре, че беше Лили – да й напомня. Да я завръща към корените. Вярно, че през последните години се виждаха рядко, но спазваха традицията – една седмица, пълна с пътешествия, само за тях двете – далеч от семействата, децата, внуците и служебните им ангажименти.

Някакъв странен и неприятен звук прекъсна потока от мисли и върна Марта в реалността. Звукът идваше от схлупената къщурка, която се намираше срещу магазина в центъра на това родопско село. Възрастен мъж, превит на две, със занемарена коса и брада и опърпани дрехи, издаваше нечленоразделни звуци, гърлено ръмжене и сподавен кикот. Той насочи погледа си към тях, двете непознати. Посочи ги с пръст и се разхили силно. Лили изправи гръб, всеки път правеше така, когато се опитваше да скрие, че е изплашена.

–  Спокойно – каза й Марта. След което отвърна на погледа на окаяния мъж. Той застина на място, а ръцете се отпуснаха вяло около тялото му. Мъжът постоя още няколко секунди така, обърна се и влезе в къщата, затръшвайки след себе си вратата, която едва се държеше на пантите си.

– Боже, какво ли му се е случило? – Лили се обърна и се загледа в къщата. Личеше си, че никой не се грижи за нея.

– Не знам. Нали казват, че във всяко село има по един луд… Е, днес очевидно видяхме кой е тукашният…

– Това е Кирчо Смахнатия. Не се притеснявайте, не е опасен – намеси се магазинерката, жена на средна възраст, също като тях. Тя застана на прага на магазина си и запали цигара. – Помня го, когато бях малко дете, а той беше най-желаният ерген в селото. Няма да повярвате, но така си беше – висок, синеок, трудолюбив, с най-хубавата къща в селото, от заможно семейство… От три села идваха сватовници. Но уви, сърцето му не беше готово за любов. И това го доведе до тоя хал, мен ако питате.

– Защо, какво е случило? – попита Марта и се завъртя на стола си, за да не й блести толкова слънцето в очите.

– О, това е много дълга история. Пушите ли? Искате ли по една цигара…

 

Всичко се е случило по жътва. В селото имало един куп моми, която от коя по-красиви, с по-добър чеиз и тъкмо им било време да се задомяват. Имало и едно момиче. Името й било Мая. Живеело в края на селото само с баба си, семейството му се споминало от болест, когато била съвсем малка. Въпреки немотията, бабата отгледала Мая и тя се превърнала в прекрасна девойка.

Какви точно ги е вършил Кирчо, какво е говорил, какво е обещавал, какво е правил, само той си знае. Обаче Мая била много влюбена в него. Толкова влюбена, че била готова да прекрачи всяко приличие и да постави доброто си име на карта… А това, с тогавашните разбирания за морал, не вещаело нищо добро за нея.

След това се заговори, че Кирчо ѝ бил обещал да се оженят, да си купят място, да си построят къща… Може би наистина е възнамерявал да го направи, не зная. Обаче от съседното село дошъл един мъж, обещал му три кесии с жълтици, ако се ожени за дъщеря му… И Кирчо се съгласил.

На другия ден намерили Мая удавена в реката. Дружките й шушукаха, че очаквала дете…

Никой не обвини Кирчо гласно за случилото се. Нямаше никакви доказателства. Само някой и друг разказ как са се споглеждали, как са се усмихнали един на друг и са си казвали по някоя друга дума. Всичко друго, каквото и да е било другото, си е останало тайна между тях двамата.

И Кирчо се стягаше за сватба. Изглеждаше добре, дори може би щастлив, не му личеше да тъжи, да страда или да изпитва вина. Напротив – сякаш вече нямаше пречки пред пътя му напред и животът му вещаеше само щастие…

Обаче един ден, точно тука, на мегдана, го видяла почернената баба на Мая. Той бързал, не я видял и минал покрай нея. Обаче тя го познала, протегнала се и го хванала за ръката. Той спрял и се обърнал. Тя не казала нищо. Само го погледнала. Точно в очите. Не отместила поглед много дълго време. Той стоял и я гледал като хипнотизиран. Тези, които са били там, разказваха, че имали чувството как двамата си говорят без думи в този миг. И тогава нещо в Кирчо се пречупило… Вината го заляла като приливна вълна, гузната му съвест се събудила и изтрила здравия разум след себе си.

И така Кирчо полудял. Заради Мая. Нито сватба имало, нито пък щастлив ден от тогава е видял. Година след година, става все по-зле. Понякога, когато не е във фаза, а стои тих и мълчалив, можеш да съзреш в тишината му разкаяние. Но няма за кога, нали знаете, някои неща няма как да се поправят. Счупено сърце, прекършен живот, изречени лъжи… Все си мислим, че на другиго ги причиняваме, а накрая все към нас се връщат със страшна сила…

 

Лили и Марта благодариха на жената за разхлаждащата лимонада и за разказаната история. Тя им посочи по коя пътека да минат за скалите и ги покани, ако са уморени, да пренощуват в къщата й за гости, която се намираше на хълма. Двете туристки отклониха предложението – щяха да се върнат в града и утре да пътуват към следващата си набелязана от пътеводителя цел.

Марта вървеше напред и разбутваше с туристическа щека тревите от пътеката. Лили крачеше зад нея и току спираше да си поеме дъх.

– Вече не сме млади, Марта, не бързай толкова много… – Лили отново спря. Огледа се сред поляните наоколо, хълмът се извисяваше пред тях, а селото се гушеше в низината. Жената седна в тревата и извади бутилка вода от раницата си. Марта се върна назад и се настани до нея. Мълчаха.

– За какво мислиш? – попита Лили.

– За историята.

– Ти, с твоето филологическо образование – засмя се Лили. – Много ясно, че мислиш за историята.

– Защото е важно, Лили. Важно е кой разказва историята на собствения ни живот. Кой знае – може би ако имахме възможност да чуем историята, разказана от Кирчо, от Мая или дори от баба ѝ, всичко щеше да звучи различно…

– Да, но нямаме тази възможност, така че трябва да се задоволим с това, което чухме сега.

– Ето, математикът в теб се обажда – засмя се Марта. – Но понякога… Не знам… С напредването на годините просто ме обзема страх. Вероятно не е рационален. Но се страхувам, че някои друг ще се опитва да разказва собствените ни истории и… те няма да отговарят на истината. На нашата истина. И ако от нас един ден остане само история, не се ли плашиш, че тя ще е пълна с грешки? С липси? С изопачени факти?

– Марта… – Лили я прегърна през рамо. – Много мислиш. По-важното е не кой и как разказва твоята история, а как си я изживяла ти с времето, с което разполагаш. Така че ставай. Да вървим, остават ни още два километра и сме до скалите.

– В пътеводителя пишеше – каза Марта, докато си помагаше с щеката да се изправи, – че скалите са особен феномен. Когато застанеш под някоя от арките и изречеш нещо, ехото се заиграва с думата и я връща към теб от посока, от която съвсем не очакваш…

– На мен ми хареса повече описанието на кладенеца, в който, ако пуснеш монета и чуеш как тупва в дъното му, можеш да си пожелаеш един от греховете, които имаш, да се заличи. След тази история бих искала да го посетим. Даже мисля да си подготвя цяла шепа монети…

– Лили, ти сериозно ли?

– Е, какво? Ти не си ли го мислиш? Всички имаме грехове, не е ли така?

– Да, но едва ли минават с пусната монета където и да е… Иначе сигурно на младини и на Кирчо щеше да му хрумне тази идея. Ей ги къде са скалите – на час път пеша от селото му. Да е дошъл още тогава и да е изсипал и трите кесии с жълтици, да та намери покой душата му.

– Забравяш нещо, Марта – Лили се спря. – Тогава този туристически пътеводител не е бил написан. А, както знаеш, някои легенди се свързани с древни истини… И някои са си жива измишльотина, така че…

Марта се засмя. Вятърът се заигра със смеха ѝ и го понесе над хълма. Двете жени се приближаваха към скалите и си говореха – лек, дори весел беше разговорът им. Но в съзнанията им се беше загнездила историята на Мая, която можеше да бъде изживяна и разказана по съвсем друг начин, и това не им даваше покой…

Яница ХРИСТОВА

Все още няма коментари

Остави коментар