Разкази

Таралеж

  • От
  • юни 4, 2019

Беше хладна майска вечер. Тъкмо беше валяло и асфалтът по булеварда бе мокър, така че светлината от фаровете на автомобила се отразяваше по хлъзгавия път и се заиграваше с нощния мрак.

Младият мъж шофираше, потропвайки с пръсти по волана в такт с песента, която кънтеше от радиото. По това време, около полунощ, трафикът беше утихнал и самият град притихваше по особен начин.

По принцип Никола беше добър шофьор. Беше внимателен и наблюдателен. Затова и се изненада, когато видя мъничкия силует да пресича шосето, когато се беше изпречил вече почти пред колата му. Наби спирачки, гумите изсвистяха, колата поднесе, но все пак спря.

Мъжът изскочи бързо навън и застана пред автомобила.  На няколко сантиметра от бронята му стоеше объркан таралеж, който плахо се отдръпна от човека.

Никола се засмя. Гумите не го бяха докоснали, дори не се бяха приближили до бодливеца. Той съблече сакото си и го хвърли върху животинчето, за да го вземе в скута си без да опита остротата на бодлите му.

– Хайде, приятелче – каза, – ела да пресечем този път безопасно…

Никола направи няколко крачки по асфалта и улисан в бързане, така и не се огледа. Иначе сигурно щеше да забележи фаровете на идващата насреща кола…

 

Смърт се спотайваше в храстите до шосето. В списъка му за тази вечер и за това място се мъдреше една таралежена душа за прибиране. Той погледна часовника на кокалестата си ръка – модерна иновация, която отмерваше последните секунди живот на душите, които трябваше да придружи – и приготви косата си.

Три, две… едно…

Ето, че и колата се задаваше, а таралежът тъкмо беше излязъл на пътя…

Смърт пристъпи напред и замахна с острието си, което трябваше да прекъсне невидимата нишка, свързваща всекиго със света на живите…

Процедурата траеше само миг. Рутинен – като всички останали случаи преди това. Но този път нещо се беше объркало…

Смърт – ако имаше клепачи – щеше да мига невярващо.

Защото някакъв човек… да, човек се беше изпречил отпреде му! В неподходящото време, на неподходящото място, и то точно когато бе дошъл часът на другиго за сбогуване с този свят… а законът за баланса не понасяше празни пространства и роли, останали неизиграни…

Смърт рядко се ужасяваше. Все пак такава му беше работата – трябваше да бъде хладнокръвен и емоционално стабилен. Обаче сега – ако имаше как – хладни капки пот щяха да избият на челото му.

Беше прекъснал почти до край нишката на една човешка душа, която имаше много път за извървяване още…

– Мамка му! – изпсува почти на глас…

 

Никола беше в безсъзнание. Свалиха носилката от линейката и тичешком го вкараха в Спешното отделение. Около него кръжаха лекари, а медицински сестри се щураха насам-натам притеснено.

 

Ако наоколо имаше човек със специална дарба да вижда невидимото, щеше да забележи една скелетоподобна фигура, наметната с дълъг черен плащ и нарамила коса с извита дървена дръжка, да се суети около носилката. За пръв път в цялата му дългогодишна кариера се случваше нещо подобно и Смърт не знаеше как да постъпи…

Носилката с ранения се скри зад вратата на операционната зала. Един лекар – младок още – се спря и като че ли се взря в празните очни кухини на Смърт. Или поне Смърт така го усети…

– Моля ви се – прошепна. Не знаеше дали ще го чуе, но поне си струваше да опита. – Спасете го! Стана грешка, не му е дошло времето още…

Младокът сякаш кимна. Или поне на Смърт така му се стори. Напрежението толкова силно го почукваше от вътрешната страна на черепната му кутия, че накрая той не издържа и просто се свлече до стената пред залата, а косата му безшумно тупна върху плочките на пода…

 

Слънцето набираше височина по небосклона и разхождаше лъчи из уличките на града, луташе се между сградите и току се промушваше през щорите и пердетата на прозорците. Един лъч самоотвержено си проби път и в болничната стая. Мина през невидимото тяло на Смърт и целуна Никола по челото.

Системите бавно се вливаха в тялото на младия мъж, машината, отчитаща сърдечния му ритъм, жужеше спокойно, а цветът на живота се връщаше постепенно на лицето му.

Сестрата влезе и погледна пациента. Всичко очевидно беше под контрол. Оправи само завивката му и излезе. Малко след нея дойде и лекарят. Онзи – младокът. Загледа се в Никола и се усмихна доволно. След това издърпа един от столовете, които бяха в стаята, и седна до леглото. Кръстоса ръце пред гърдите си и отправи поглед към едно по-специално парче празнота в стаята.

– Какво се случи? – попита докторът.

Смърт се поизправи и опъна гънките на робата си. Обикновено хората нито го виждаха, нито пък го заговаряха. Но от снощи само нарушаваше правилата, ковани с векове. Добре, че нямаше шеф, пред когото да отговаря…

– Злополука – каза просто. – Изпречи се на пътя ми, когато не трябваше. И спаси душа, за която бях дошъл. Вселената обаче беше задействала механизма… Нали знаете? Законът за баланса не е шега работа.

– Хм… Няма ненаказано добро, а? – иронично се усмихна лекарят.

– Щом по човешки ви е по-ясно, ако така го превеждате, добре – отвърна Смърт. – Аз… трябва да ви благодаря. За това, че го спасихте. Младо момче е, не трябва да се срещаме поне още петдесетина години.

– Това ми е работата, не очаквам благодарност. – Лекарят се изправи и върна стола на мястото му. – Е, ами… Довиждане. Надявам се скоро да не ни се засичат пътищата – засмя се неловко той.

– Бъди спокоен. Ще се срещнем, когато вече си достатъчно стар и нямаш коса и зъби, но пък имаш богата библиотека, двама правнуци и хубава къща на брега на морето  – отвърна Смърт. Лекарят първо се опули невярващо, но после сякаш засия. – Само не се възгордявай, за да не объркаш съдбата си… А ти… Извинявай, но трябва да попитам. Защо ме виждаш?

– Какво да ти кажа? Може би просто съм бил дете с развинтено въображение. А може и слуховете, че в рода ни преди няколко поколения е имало вещица, да са били истина, кой знае? Но заради теб всъщност реших да стана лекар. Бях малък, когато видях да идваш за баба. А после и когато любимото ми куче предпочете да си играе с теб завинаги и никога повече с мен. Но до вчера ти не ме беше забелязал.

– Работа, знаеш как е… – смутолеви Смърт.

 

А на няколко километра от там, на една поляна между жилищните блокове, един щастлив таралеж беше намерил огризка от ябълка, благородно захвърлена от някой столичанин. Хрупаше доволно и присвиваше очи срещу слънцето. Малкото му сърчице тупкаше под бронята му от бодли и с всяко ново вдишване му припомняше как животът просто е хубав…

Яница ХРИСТОВА

 

Все още няма коментари

Остави коментар