Есета

Реалността под игото на Матрицата

  • От
  • януари 14, 2019

Есето ми на тема “Реалността под игото на Матрицата”, писано за конкурса на Благо.творителна Библиотека “Четяща планета” (в категория 21-31 г., през 2018 година). То е сред трите отличени есета и  първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.

Съвременното общество парадира с достиженията си в областта на технологиите, медицината и цивилизацията като цяло. Изумително е тогава как все още се разпалват войни, оставят се хиляди хора, лишени от храна и медикаменти, как животоспасяващи операции се измерват в пари и в твърде много случаи лишават болния от реалното право на избор… В такива моменти истината прозира. Фасадата ни за пред света е излъскана, няма на нея нито едно петънце. Зад нея обаче сме скрили демоните си и липсата си на хуманност, която често предопределя отношението ни към същия този свят.

Мрачната страна на съвременния човек не е тайна, особено за тези, които изучават именно влиянието ѝ върху поведението и вземането на решения. Не е случайно, че рекламите, зад които стои дълбоко послание и кауза, са малко на фона на масовото производство. Повечето маркетолози и рекламисти залагат на сигурно – общуват директно с неандерталеца, който дори човекът на ХХI век носи в себе си. А той, първобитният, разчита на инстинкти, на агресия, на сексуалност, на ураган от неконтролирани емоции. Другото е трудно. Трудно е да култивираш в себе си критично мислене, самоконтрол, интелект. Трудно е да сложиш бент на вихъра от чувства. Трудно е да намериш спирачки на нагона, който за някои индивиди се превръща в центъра на житейските им преживявания. Уважавам безкрайно хората, които го правят – които имат самоконтрол. Но те по подразбиране са малко и не са добри купувачи, защото разсъждават, преди да си пропилеят парите. Затова и остават в периферията на рекламните стратегии. А днес рекламата има своя специална роля в облика на света.

Виждаме я къде ли не. По билбордове, по автобуси, по телевизията, в Интернет, по корици на списания. Внушава ни се как да живеем, какво да имаме около себе си, за да бъдем щастливи, как да изглеждаме, за какво да мислим. Създава се Матрицата, по която е приемливо да се мултиплицира животът и „индивидуалността” на всекиго. А някой, който по някаква причина попада извън нея, скоро получава етикет и бива заклеймен като – минимум – особняк; някой, който не се вписва… И за този клет представител на съвременната цивилизация идват тежки моменти – на ежедневна борба. Да, много битки ще трябва да се водят в този живот, но една от най-уморителните ще бъде тази с предразсъдъците… Особено ако разсъдък зад тях просто липсва. Защото не е лесно да спориш с човек, попил като гъба съвети от женско списание за модна визия, човек, който рамкира света спрямо „собствените” си внушени отвън разбирания и отказва да признае ограничеността си. Трудно е да обясниш на такъв човек, че дори и да нямаш в гардероба си дрехи с най-актуалния за сезона цвят, това не би трябвало да оказва влияние на социалния ти живот. Или пък ако нямаш идеалната фигура, това не означава, че нямаш право на щастие…

Преди десетилетие беше по-лесно. Когато с някого не си пасвате, просто всеки продължава по пътя си и рядко имате допирна точка. Днес социалните мрежи имат силата както да бъдат много полезни, така и да се превърнат в същински кошмар. Дори и в списъка си с приятели да си заложил на сигурно с хора, които познаваш, то няма как да избягаш от коментарите на всякакви представители на съвремието по разни групи и форуми, стичащи се като порой под снимки и постове. Визирам онзи тип коментари, в които се открояват жлъч и злоба, ниска култура, липса на елементарно възпитание и уважение към човека отсреща, парадиране с лично мнение, поднесено като факт и подправено с обилна доза тесногръдие. Виртуалният свят създава чудовища. Чудовища, които се крият зад никнеймове и се прокрадват под воала на това, че виртуалното все пак не е реално. Да, но във времето, в което живеем, виртуалното заема толкова голяма част от ежедневието ни, че всяка дума, изписана там, има съвсем ярка следа в живия живот навън.

Затова и социалните мрежи се използват като оръжие. С цел да завладеят онази част от човешката душа, която мотивира вземането не решения. Умели анализатори на данни се целят в онази фина струна, която диктува ритъма на щастието, удовлетворението и задоволеното его. Големи компании ще ви пускат реклами, създадени точно за вас, благодарение на сериозно проучване на информацията в профила и личните ви съобщения. Политически лидери ще заемат позиции, благодарение на изследване на интересите на своите гласоподаватели, споделени в Интернет. Медиите ще се позовават на различни постове. Фалшивите новини ще стават все повече… Докато накрая обикновеният човек не се почувства напълно изгубен. Изгубен в гигабайти от думи и публикации, в безброй мнения и все по-малко реални факти.

Ако преди десетилетие Интернет беше място, в което да избягаш от реалността, да потърсиш безобидно забавление или да извлечеш информация за нещо, което ти е любопитно, днес не е така. Днес Интернет не е бягство от реалността. Днес виртуалната реалност е толкова мощна, че държи действителността на каишка. Пречупва я през собствената си призма и я подава рафинираната и на порции на клетия потребител, който – по ирония на съдбата – сам си е избрал тази роля. Защото се е отказал да се бори. Да се бори за живота, който иска наистина. Предал се е рано. Потърсил е убежище. И е попаднал в лапите на много по-голям организъм, който му е дал сладка упойка – внушил му е, че не е необходимо да прави нищо друго, само да инвестира времето и енергията си, а в замяна някой друг ще му казва какво да мисли и чувства, по какъв калъп да живее. И докато се придържа към матрицата, човекът извайва образа на идеалния потребител.

Какъв е пътят към свободата ли? Този път трябва да бъде пожелан, а малцина са онези смелчаци, които ще изберат да излязат на светло, да запретнат ръкави и да положат основите на стойностен живот, който си струва живеенето. Защото за това е необходимо самосъзнание. Само-съзнание: да разсъждаваш самостоятелно, да излезеш от общия упоителен сън, за да не си проводник на идеите на масата. Същите онези идеи, които подхранват корпорации и обслужват все нечии цели, но не и тези на потребителя, дори и така да изглежда привидно.

Има и добри примери. Примери на хора, които са успели да излязат от матрицата, да я счупят на парченца и да покажат на всички останали, че това е възможно. Те живеят спрямо собствените си правила, ярки са и оставят следи. Това са онези хора, които следват вътрешния си глас, творят, строят, мислят и действат. Няма да чуете от тях познатите клишета, няма да ги видите да следват конфекцията. Те са иноватори. Пътешественици, преподаватели, спортисти, писатели, ексцентрични модели с характерни пропорции, старци, които не се поддават на времето – има ги в различни сфери, стига някой да пожелае да ги види и да се вдъхнови от личния им пример. Те са доказателството за това, че реалността може да бъде такава, каквото си я направиш. Необходимо е само да имаш кураж да действаш и хъс да вложиш цялата си енергия в това.
Времето, в което живеем е такова, че революции се провеждат трудно. Дори протестите с кауза биват яхнати накрая от политически партии и индивидуални интереси. Днешната епоха не е епоха на герои. Не и от познатия тип, който повежда след себе си армия от съмишленици. Днешното време е по-скоро време на бунтари. На индивидуалисти, които проправят пътеки сред мрака със собствената си светлина. И заразяват с нея. Защото могат да вдъхновяват околните, които сами да изберат да ги последват, защото тази нова енергия кореспондира с тяхната. Днес е време на тихи битки, които всеки води сам в ежедневието си. Печелят онези, които успеят да се съхранят и да оставят следа…

В „Матрицата” Морфей предлага на Нео избор, който ще предопредели съдбата му. Пред Нео стоят две хапчета – червено и синьо. Синьото ще го остави във фалшивата илюзия на Матрицата, в нейния удобен и упоителен формат, в комфорта на познатото, в капана за съзнанието. Докато червеното хапче ще го запознае с истинския и суров живот, с грозната действителност, след което няма връщане назад. И Нео избира трудния път, който отвежда до реалността, откъдето успява да разбие кода на матрицата такава, каквато е…

В своя роман „Последната територия” Момчил Николов споделя една идея – че последната битка, която ще се води от човечеството, ще бъде за последната останала непокорена територия – а именно човешката душа и човешкият ум, които са съвсем персонални. Вярвам, че все още можем да бъдем господари сами на себе си. Все още можем да контролираме мислите и емоциите си. Просто трябва малко повече самоосъзнаване, малко повече наблюдение на света такъв, какъвто е. Не е необходимо да следваме течението, да се впускаме в нещо, което не чувстваме, че е за нас, само защото „всички така правят”. Не е необходимо да се оставяме матрицата да предопредели живота ни. Не е необходимо да отдаваме последната ни останала територия на чужди внушения, манипулации и мнения. Не е необходимо да оставяме реалността под игото на виртуалното. Не е необходимо да бъдем роби, да се скапваме от работа, за да имаме още и още вещи, които от хиляди реклами ни казват, че се нуждаем. Необходимо е да мислим. Самостоятелно. И да вървим по своя път. Можем да изпием горчивия хап на истината. И трябва да го направим. Само тогава ще живеем пълноценно. Пък ако това ни прави чудаци в очите на другите, нека бъдем. Ако осветяваме с енергията си света около нас, ще ни последват онези, които пожелаят да свалят оковите… и тогава няма да сме сами…

Яница ХРИСТОВА

Все още няма коментари

Остави коментар