Поезия

Пъзел

  • От
  • декември 19, 2018

След дългия ден
се прибираш във вкъщи
и си позволяваш само лека въздишка;
за да нахлуе онова, което си избягвал,
за да си признаеш колко си уморен…
Познавам те.
Знам как искаш
 (все по-често)
да се откажеш.
От всичко.
Да залостиш вратата.
Да сложиш точка
в края на дългото изречение,
което накъсва сюжета…

Но утре пак ще те изтегли гравитацията.
Ще отвориш очи,
ще изключиш будилника,
ще погледнеш с насмешка
рошавата си физиономия в огледалото
и ще си кажеш:
„Хайде, да го избутаме и този ден…”
И така се трупат годините.
Заскрежени, посипани със сняг,
със следите от коловозите
(на познатото),
които очертават траекторията
на живота ти…

Понякога походката ти те издава.
Натежал е товарът върху раменете.
Магнетизмът около теб задържа
отломките от личността ти,
които продължават да кръжат,
превръщаш се в център на света им…
И така ще бъде  – пътят към вечността…

Но всяка сутрин по следите от счупеното,
по напукания лед,
по драскотините в огледалото,
по линиите на ръката си,
по лъкатушещите завои на съдбата,
ще се събираш отново. Къс по къс.
Досущ дете, което си играе.
И един ден мечтае
да окачи на стената –
във величава рамка –
целия пъзел,
сглобен от хилядите си  разпилени части…

Яница ХРИСТОВА

Все още няма коментари

Остави коментар