Статии

Пропадания

  • От
  • декември 23, 2023

Не, това не е текст-равносметка за отминалата година, макар и да го пиша в края на декември. На такъв етап съм от живота си, че предпочитам равносметките да ги правя тихо. Или с чаша вино в ръка и в компанията на добри приятели, които са били до мен и по пътя нагоре, и при някои от най-епичните ми пропадания.

А такива се случват на всички. Дори и на най-добрите. Дори и на онези, които не говорят никога за тях.

Понякога са дори съвсем буквални.

Като при мен.

В рамките на няколко седмици попаднах в почти еднотипни ситуации. Явно първият път не си бях извлякла никакви поуки. Какви ли са били те? Не зная. Може би да се оглеждам по-внимателно. Да не избутвам нещата никога до ръба. А ако зад мен има пропаст, да не й обръщам гръб… Или просто да се доверя на хората около мен. Да отворя сърцето си и да знам, че каквото и да се случва, в крайна сметка ще има кой да ми подаде ръка…

Първият път беше през един горещ, горещ летен следобед. Моето място беше на стол на сцена, издигната на 50-ина сантиметра от земята. И аз, по навик, преди да седна на него, го издърпах още малко назад. А той вече е бил до самия ръб… Досещате се какво се случи, нали?

Гравитация. И усещане за безтегловност. В момента, в който губиш почва под краката си, и умът, и тялото ти реагират, или по-скоро не реагират както очакваш. Губиш контрол… Най-неприятното чувство за мен напоследък 😀

Стори ми се, че този миг продължи цяла вечност… Но много по-бърза беше реакцията на човека до мен, с когото по принцип най-редовно не сме на едно и също мнение… Но той дори не се е замислил в този момент, просто се втурна напред и избута и мен, и стола обратно. Произшествието се размина – на косъм.

Вторият път беше в началото на есента. Беше на градинско парти с двоен повод извън града. Вечерта вече настъпваше, когато пристигнахме. И когато трябваше да си избирам място на верандата, издигната на един човешки бой над градината, аз избрах едно меко кресло, което, както може би се досещате, беше съвсем на ръба…

Седнах. И получих дежа вю – гравитация, безтегловност, липса на контрол, предчувствие за болка… Но преди нея усетих две силни ръце, които ме изтеглиха обратно. После и още две… Това бяха домакините ни, които до тази вечер не познавах, но които се оказаха страхотни събеседници след това.

Понякога всички сме на ръба. Само една крачка още, едно малко побутване от Съдбата, и се оказваме над пропастта, откъдето поемаме стремглаво надолу. И имаме нужда от това – някой да ни подаде ръка или да успее да ни издърпа обратно.

Често си мислим, че това ще са най-близките ни хора. Но понякога са съвсем непознати. Понякога са просто хора, на които сърцето им е по-голямо от егото…

През годините, когато социалният ни кръг естествено започне да се стеснява, вярваме, че тези, които ще ни пазят гърба, са тези, към които сме се привързали и които сме обикнали най-силно във времето.

Но в моменти на трудности, когато се огледаме около себе си, понякога се оказваме изненадани от гледката. Независимо каква е тя обаче, ни носи урок.

– Понякога сме съвсем сами. Плашещо е, знам. Но е и ценен дар. Да успееш да намериш път през мрака и да се върнеш обратно при себе си е дълг, личен дълг. И трябва да го направим сами, никой не може да го направи вместо нас. А и така се опознаваме много по-добре – научаваме на какво сме способни, разбираме от какво сме направени, растем – по дух и смелост. И накрая, когато пресечем бездната, разбираме, че всъщност отвъд нея са любимите ни хора. Чакали са – да се върнем, да дойдем на себе си…

– Понякога се надяваме или пък имаме нужда да усетим, че през трудното до нас са най-близките ни… И точно в този момент разбираме, че… те не са там. Някои от тях в момента водят личните си битки и трябва да уважим избора им. Други са тръгнали в съвсем различна посока, просто сме поели по различни пътища. И, ако помислим малко, ще си дадем сметка, че това е едно от най-нормалните неща на света. Тогава ще го приемем без тъга и ще им пожелаем лек път, пък – кой знае – може би бъдещето отново ще ни събере.

– Понякога в най-трудните ни моменти до нас се оказват хора, които или не познаваме, или пък познаваме от съвсем скоро. Но времето не е фактор. Случила се е магията. Усетили сте се. Станали сте си близки без излишни обяснение, без предистория. Те вече предусещат точните думи, които да ти кажат. Или са просто там, където трябва – до теб. За да си върнеш чувството за баланс, за смисъл, за принадлежност, за топлота…

– Понякога любимите ни хора са тук, където и очакваме да са. Понякога липсваме самите ние. И тогава те правят най-голямото чудо – събират ни парченце по парченце, нареждат пъзела с цялата си обич и извикват в паметта си най-милата и любима представа за нас, в която ни карат да вярваме и сами. Имат лек за всяка наша болка и решение на всеки проблем. Вдъхват ни сили, за да се изправим отново на крака и да имаме куража да гледаме живота право в очите. Когато сме ужасно уморени и хоризонтът започне да се стеснява пред взора ни, ни напомнят да мислим за „Голямата картина”. И когато на нас не ни стигне силата да я видим сами, започваме да я гледаме през техните очи… и си връщаме вярата – в нас, в смисъла отвъд нас…

Пропаданията са част от живота. Една от най-естествените части всъщност. Те могат да бъдат болезнени и неочаквани. Но могат да бъдат и шанс. Трамплин към новото. Урок по вглеждане в детайлите и в хората около нас.

Пропаданията са и възможност – да загубим почва под краката си, както правят всички птици, когато се учат да летят, и да разперим криле…

 

Яница Христова

Все още няма коментари

Остави коментар