Разкази

По твоите стъпки към върха

  • От
  • януари 24, 2017

Разказът ми „По твоите стъпки към върха”, отличен с второ място в конкурса „Под върха”, организиран от Софийски планински клуб. Първата му публикация от 4 декември 2016 г. можете да прочетете ето ТУК

Първите следи на есента се усещат най-силно тук. Слънцето прозира зад позлатените листа, лъчите му се пречупват през клоните на дърветата и се разстилат ефирно над стесняващата се пътека. Мъх е полазил по древните камъни, които очертават пътя нагоре. Уморена съм. Хладният дъх засяда в гърлото ми, но аз не спирам – остават ми още няколко стотин метра до върха.
Фотоапаратът виси на врата ми. Не спирам да направя нито една снимка. Искам да запечатам всичко само с поглед. Искам да го видя с очите, с които ти си го наблюдавал… Така имам чувството, че ще бъдем заедно тук – за пръв път…

Помня, когато те видях за пръв път наистина. Ако някой ми беше казал, че ще заемеш толкова важно място в живота ми, нямаше да му повярвам. Работеше в хижа в сърцето на Стара планина. „Временно е” – каза и ми намигна съзаклятнически, докато ми подаваше чашата с билков чай. „Ще изкарам няколко сезона тук, защото мястото ми позволява да изградя специална връзка с планината…” – продължи да ми говориш. Сякаш се опитваше да се оправдаеш пред мен, изгубената в корпоративното си ежедневие икономистка.

„Чудак” – помислих си и се върнах при групата, с която бях дошла. Бях сигурна, че няма да те видя втори път…

Раницата превива раменете ми. Знам, че не нося нищо кой знае какво, но всяка стъпка нагоре изисква все по-голямо усилие от моя страна. Не знам какво да очаквам. Знам само, че ти си казвал как си влюбен в това място – така пише и в бележника ти. Не ревнувам. Е, може би съвсем мъничко… Коя жена не ревнува любимия човек от страстта, която влага в хобито си през свободното си време?

Вторият път, когато те видях, беше тук, в столицата. На концерт на една етно банда, която обожавам. Познах те. Можеше ли да те забрави човек? От теб струеше светлина, очите ти постоянно блещукаха – омагьосани сякаш от някаква невидима за всички нас, обикновените хора, сила. Усмихваше се така, все едно нямаш врагове, а само приятели. Беше сърдечен. И топъл като човек. Беше прекрасен. Наистина прекрасен…

Необяснима тръпка, странен електрически заряд, се разходи по кожата ми, когато дойде да ме поздравиш. Как си могъл да ме запомниш? Колко души бяха минали през хижата ти? Колко време беше минало всъщност от онази, нашата, първата среща – година? Две?

Няма значение.

Накара ме да се почувствам специална. И затова винаги ще те обичам…

„Вече не съм там. – каза. – Научих това, което исках. Знаеш ли, че когато искаш да разбереш повече за стихиите, трябва напълно да се потопиш в тях? А когато искаш да научиш всичко за планината, трябва да се изгубиш в дебрите й и да се научиш да слушаш гласа й… Препоръчвам ти някой ден да го направиш. След това животът ти няма да бъде същият…”

Усмихнах ти се. Тогава все още не ти вярвах напълно.

„Какво ще правиш сега?” – попитах.

„Продавам времето си в една международна компания, също като теб – отвърна. – Но и това ще е за кратко. Когато събера достатъчно пари, ще тръгна на обиколка из най-високите върхове в Европа. Ще обиколя Алпите, Кавказ, Пиринеите…”

„Чудак” – помислих си за втори път.

Но вече беше късно.

Бях се влюбила в теб…

Застудява. Колкото по-високо се качвам, толкова по-гъсто са израснали дърветата около пътеката, слънцето трудно си пробива път.

Стори ми се, че нещо прошумолява в близките храсти. Изтръпнах.

В бележника ти пише, че тук свободно се разхождат мечки… Защо ти е трябвало да го пишеш? Плашиш ме…

Бързам – с колкото сила ми е останала.

Да, беше лесно да се влюби човек в теб.

Но беше трудно да те обича.

Ти го знаеше. Затова и не създаваше излишни илюзии. Не лъжеше, за да притъпиш болката. Появяваше се като хала, вихър от емоции, кълбо от енергия. Разпръскваше около себе си от магията, с която виждаше света. В твоите очи той винаги беше необикновен, винаги открит за някое ново приключение, за нещо интересно за правене. Не знам кога ти оставаше време да спиш – катерене, каяк, тичане, скокове с парашут, ски, сноуборд, байкове и спускане из планината, дълги преходи през екстремни маршрути…

Не можех да те догоня. Опитвах. Наистина опитвах, но ти беше с няколко обиколки пред мен, виждаше ме как се задъхвам, как треперя от страх за теб и твоето здраве.

Затова и не ми позволи…

Не ми позволи да споделя живота си с теб.

„За да не страдаш – каза ми. – Заслужаваш цялата любов на някого, а не само малко парченце от моята. А аз… не знам дали ще ме разбереш, но нещо все натам ме тегли. И няма да намеря покой, докато не покоря Мон Блан, Елбрус, а някой ден – кой знае – може би ще отправя поглед и още по-далеч… По-силно е от мен, не мога да го спра, нито да го заглуша… А не мога да те принудя да тръгнеш с мен. Това е моята мечта, не твоята…”

Не беше необходимо да ме принуждаваш. Аз сама щях да тръгна. Защото ти вече беше моята мечта…

Приближавам. Струва ми се, че пада мъгла. Надявам

Все още няма коментари

Остави коментар