Разкази

Последният влак

  • От
  • януари 22, 2021

Лекарят прибра слушалките в калъфа и го пусна до апарата за кръвно в чантата си. По лицето му се четеше тиха тревога. Той извади едни стъклени ампули от куфара си и ги остави на масата до леглото.

– За всеки случай – каза. – Ако болката стане по-силна.

Леля Злата го погледна угрижено. Придърпа ампулите и ги пусна в джоба на мантото си. Така поне чувстваше, че са на сигурно.

– Ще ви изпратя, докторе – той кимна, а тя го поведе към вратата.

Баба Станка остана неподвижна в старото си пружинено легло. Само очите й блуждаеха някъде из лъкатушещите пукнатини на тавана. От открехнатия прозорец нахлуваше приятен есенен хлад. Ветрецът довяваше и шумните разговори на майсторите, които разбиваха железопътните релси в края на селото. Влакът повече нямаше да навестява Орлов брод и сякаш цяла страница от историята на селото оставаше така – недовършена, недописана и забравена.

 

Леля Злата хвана ръката на лекаря пред металната порта, която тежко бе увиснала на пантите си, но все още бранеше къщата на баба Станка.

– Какво е положението, докторе?

– Не знам, лельо Злате… Кръвното е добре, пулсът е добре, сърцето е в ритъм, а температура няма, дробовете са чисти… Може би ако отскочи до града и си направи едни изследвания…

– Как да стане това, моето момче? Знаеш, че е сама… Само аз идвам да я наглеждам по комшийски. А сега да тръгна да търся хора из село да ни карат до болницата, знаеш как става – всеки нещо е зает, всеки имал работа тези дни… В теб ми беше надеждата.

– Разбирам те. Обаче кажи какво да направя? – той пристъпваше от крак на крак. – Я пак ми обясни какво точно е станало?

– Знам ли и аз… В понеделник дойде у нас и каза, че нещо сърцето я стяга. Плачеше. Помолих я да се успокои, прибрах я у тях и от тогава всеки ден идвам да я видя. Нося й храна. Тя не иска да яде. Не говори. Думичка отказва да каже. Не знам какво да я правя…

– Дай й обезболяващото, ако пак каже, че има болежка. Иначе може и на нервна почва да е този път. Може от емоции да се е поболяла.

– На тези години какви емоции бе, момче? За младите са тези работи. Ние вече сме в категорията на мъдростта…

– Де да беше така! – неловко се засмя той. – За всички са емоциите. Чувствата ни мъчат цял живот. Разболяват ни, лекуват ни. Правят разни чудеса със здравето и духа. Даже медицината не знае винаги точно така се получава…

 

Леля Злата заключи след доктора. Върна се в къщата на баба Станка. Седна на олющения дървен стол пред леглото й и, за да не пропилява така следобеда, се зае да кърпи старите терлици на бай Кольо, мъжа си, който винаги им протъркваше петите…

 

Баба Станка беше една дребна старица. Вървеше бързо и със ситни стъпки, стигане нямаше, когато тръгнеше из селото. Сама си гледаше цялата градина, която напролет сееше основно с картофи. По лицето й бяха плъзнали рояк бръчици, от години усмивката й беше беззъба, а сините й очи помътняха с времето, но пък в тях все още можеше да се долови дяволито пламъче, съвсем като на дете.

Животът на баба Станка бе преминал в Орлов брод. Тук беше родена, тук и остаря. Имаше няколко по-големи пътувания в живота си, едно от които беше до морето. Беше сама. Беше останала „стара мома”, както казваха в селото. Някой я окайваха, други я съжаляваха, трети цъкаха с език, че такава била ориста й. Тя подминаваше приказките, клюките и сплетните – особено когато се отнасяха за нея. Защото знаеше истината. И защото на никого не беше казала за него. За Петко.

Срещна го, когато беше на 19 години. Във влака. Беше ходила до Варна. Носеше един куп миди в багажа си, които да покаже у дома. Тъкмо беше минало събеседването в Математическия институт. Бяха я харесали, искаха да запише при тях, защото много я биваше с числата и сметките. А след това… само й предричаха колко големи възможности я очакват.

Но така и не разбра тя за тези възможности. Качи се на влака и тръгна за Орлов брод. Орлов брод се намираше между морето и столицата. Влакове имаше постоянно. Малката гара в края на селото, сгушена сред планинските склонове, се бе превърнала в емблема на местността. Дори от кметството я отпечатаха на картички и ги продаваха на гарата – за спомен на пътуващите, да покажат на близките си къде си били и откъде са минали.

В нейното купе се качи той. Петко. Студент. Висок и с кестеняви къдрици около бялото си лице. Съдбовна, оказа се, беше тази среща.

Влакът шумеше. Металните му колела скрибуцаха върху релсите, а атмосферата се изпълваше с искри. Млади бяха тия двамата, много общи неща ги вълнуваха и говориха без умора по целия път. В Орлов брод нямаше друг, с който толкова много да беше говорила Станка. Или пък с когото да искаше да продължи да говори – от тук до края на вечността. Той се усмихваше, а тя усещаше всички първи симптоми на влюбването, за които пишеше в женските журнали.

На слизане му подаде листче с името и адреса си в Орлов брод. Пътищата им се разделяха. Той продължаваше към столицата, а тя се прибираше, с джобове, пълни с миди, у дома.

– Ще се върна един ден с влака и ще те намеря! – провикна се той от прозореца на купето, точно преди влакът да тръгне от гарата. – Ти само ме чакай и не ме забравяй…

 

Така и направи баба Станка. Чака го и не го забрави. Цял един човешки живот. Преди години влаковете минаваха от тук по няколко пъти на ден. В началото тя трепваше при всеки пристигащ влак и тичаше към гарата с най-хубавата си рокля. Толкова се боеше да не изпусне точния влак, че загърби всички други желания и мечти. Отказа се от института, реши да остане тук. Пък след това някак щеше да гради бъдещето си, общото им бъдеще…

С течение на времето все по-малко влакове започваха да минават оттук. Тя започна да остарява. Първите бръчици полазиха по лицето й. Гърбът вече я болеше. Не тичаше. Само понякога слизаше до гарата, сядаше на някоя пейка и гледаше кой слиза от влака, кой се качва. Последните години съвсем нямаше пътници.

Не можеше да спре да се пита – какво ли се е случило? Излъгал ли я е? Или е загубил адреса й? Или нещо лошо му се е случило? Друга ли е срещнал? Семейство ли има вече?… Понякога имаше чувството, че въпросите се превръщат в лавина. В морска вълна. Заливат я и не може да диша.

Но докато имаше влакове, имаше и надежда…

 

В началото на година промениха железопътното трасе – отклониха го няколко километра надолу, където се ширеше равно поле. Гара Орлов брод стана излишна. През септември от общината наредиха да премахнат железопътните релси – щяха да ги продадат и да използват парите за друго.

Когато баба Станка видя майсторите, които къртят релсите, сърцето й започна да бумти в гърдите й като обезумял звяр, заключен в клетка…

 

Лежеше баба Станка в старото си легло в бащината си къща. Нямаше сили да продума. Тук бяха всичките й спомени. Всички страхове. Всички надежди. Питаше се правилно ли е постъпила? Прекалено много възможности ли е пропиляла? Или е живяла по възможно най-добрия начин? Можело ли е да бъде различно?…

Клепачите й натежаваха. От тези въпроси усещаше горчивина и трудно дишаше. Някаква странна и непозната умора я превземаше – бавно, милиметър по милиметър.

И тогова го чу. Клаксон? Или свирка от локомотив? С последно усилие баба Станка отвори очи. Стори й се, че Петко – самият той, такъв, какъвто го помнеше – стоеше на прага. Викаше я. Най-накрая на душата й стана леко. Тя се усмихна. И го последва…

Яница ХРИСТОВА

Все още няма коментари

Остави коментар