Нещата от живота

Парченца от синьото небе…

  • От
  • март 31, 2013

            Краят на март е. Месецът се изниза почти неусетно, но последната седмица бе… повече от особена.
            Всичко започна с времето. И със заблудените снежинки, съпроводени от нетипично ниски температури, които не оправдават очакванията след официалното обявяване на настъпилата пролет.
 И така – извадили по принцип запролетените вече зимни обувки и палта, заживяхме в една последна мартенска, мрачна и мразовита седмица. Слънцето се скри и небето надвисна като похлупак над земята. Сиво и дълбоко, безкрайно и простиращо се далеч отвъд хоризонта. Настъпилият ежедневен здрач не позволяваше да се разбере дали е утро или е привечер. И в теб се загнездва усещането, че си пропаднал в някакво особено безвремие, което обаче не е приятно, защото те кара да се чувстваш уморен, много уморен… В този момент като че ли се избистри най-ясно разбирането ми защо на север, където през по-голямата част от годината атмосферата проявява точно тези свои капризни мрачни прищевки, процентът на самоубийствата е по-голям, отколкото в другите части на континента. Ами липсата на светлина, на слънце, не синьо небе… усещането, че си притиснат от небето и нямаш хоризонт, нямаш избор… ден след ден… носят след себе си тъга, безбрежно усещане за самота…
            Но в това мрачно време автобусите се радват на небивал интерес и засилена посещаемост от страна на гражданите. В началото на тази подтискаща седмица, в една ранна, за студентските ми разбирания, сутрин, пътувах с две момчета, тийнейджъри, които, въпреки ранния час, успяха да вдигнат целия автобус на крак. Шумни, превъзбудени, експресивни – знаете ги какви са в този период от живота си. Но и знаете, че ранните сутрешни пътувания действат изнервящо на пътниците, особено ако са съпроводени с високи децибели. Във въздуха витаеше напрежение. Докато… не се качиха две момичета – също тийнейджърки. По пубертетски капризни. И въпреки че всички пътуващи до този момент не бяхме изразили гласно възмущението си, двете решиха да го направят още в мига, в който се настаниха на седалките. Не осъзнаваха ли, че с явното си мърморене и упреците на висок глас към своите събратя по възраст, не помагаха, не се разграничаваха от тях, а създаваха абсолютно същото усещане? След като тийнейджърките преминаха през ролята на критици, се преориентираха в друга област. Обсъждането… на баби?! И особено на някаква точно определена баба, която, цитирам: „…Сигурно е била кифла едно време. И днес е така. Ходи с един розов шал, такъв, пухкав. Червилото. Чантичката. И е на ей-такива токове, човек! Аз съм на 14 и не ходя така наконтена….” Гениално заключение! Но никак не е изненадващо – като се направи съпоставка как наистина се обличат повечето 14-годишни днес…
            След задълбочаващата се мрачна седмица и автобусни преживелици, наситени с копнеж по слънце… Светлина все пак се появи, но не точно свързана с метеорологията. А с приятелството – онова друго, не по-малко важно Слънце в живота… Една среща след почти 8 години…. След толкова много време отново ние, отново тук, отново заедно… И има нещо приказно в приятелите, онези, истинските – дори и да са разделени, дори и животът вече да ги е накарал да се променят и да пораснат, те успяват да открият пътя към себе си… И след тази среща вече, честно казано, не ми пукаше какво е времето навън. В мен грееше слънце, чиито лъчи ме свързваха с миналото, огряваха настоящето ми и сияеха далеч напред в бъдещето…
            Може би и за това малките неща през остатъка от седмицата ме изпълваха с възторг. Като киното например. Прожекция на филм, който при други обстоятелства вероятно би предизвикал порядъчна доза скептицизъм в мен, сега ми се стори повече от добра идея. И беше. Наистина. Особено с онези малчугани, които бих казала, че са по-малки, но явно бяха в училищна възраст (защото говореха за предстоящата им ваканция), но не им давам повече от 7-8 години. Те бяха толкова щастливи! И искрено се забавляваха – с разпилените пуканки, с 3D очилата, с цялата приказност на историята, със снежинките, които се опитваха да уловят от илюзията около себе си, с всеки изблик на смях  (зад който се спотайваше доза страх), следващ някоя шокираща сцена с изникващо чудовище в средата на екрана… точно под носа ти… И на мен ми се прииска да се чувствам пак така – по детски, безгрижна и щастлива, вярваща в приказки и магьосници, в щастливия край и в онези неуловими снежинки в киносалона покрай мен…

           В събота, сред цялата палитра от емоции и упорити облаци, най-накрая част от синевата се показа на хоризонта, връщайки цветовете на града, на пролетта и на целия свят наоколо! Доказвайки, че каквото и да се случва, накрая слънцето се появява и  щедро раздава на всеки затъжил се по парченце от синьото небе… пълно с безкрайна надежда и жизнерадостност. В тези моменти се наблюдаваха и спонтанни усмивки по лицата на непознатите наоколо. Отражение на радост. От самия факт, че си жив, че си тук, че няма повече мрак…

Яница ХРИСТОВА
           
           

Все още няма коментари

Остави коментар