Поезия

Нагоре

  • От
  • март 11, 2021

Пътеката се вие – самотна и стръмна –
към висините; към планината,
от която се вижда градът като длан,
разперена във времето.
Стъпките ти са смели, но уморени.
С въодушевление си тръгнал по този път.
Мнозина са крачили с тебе в началото.
После всеки е поел в своята си посока,
някои са се уморили, други са бързали,
трети са искали да продължат, но без теб.
Хиляди пъти си се питал –
има ли смисъл да продължаваш въобще?
Но щом си тук, смисъл значи има.
Виж го небето. Нежно и синьо.
Обещава ти тихо безкрая,
чертае нови хоризонти.
Усети я тази земя под краката си.
Опора винаги, дори когато падаш,
дори когато пълни с песъчинки раните ти
и повече от тях боли.
Защото след това се вглеждаш в белезите си.
Като карта са. Спомен от стари преживелици,
от стара болка. Нишан.
Нещо ти се случило, нещо те е превърнало в този,
който си. Някой с история. Някой с бъдеще.
Дъждът ромоли по листата на дърветата над теб.
Понякога сварва всички неподготвени.
Дори и ти си.
Но я му се усмихни. Идва нещо да промени.
След това облаците ще ти изглеждат още по-пухкави,
може би дори ще има дъга.
Ако все бягаш от дъжда, как ще я видиш?
Ето, приближаваш върха.
До последно ще се питаш дали си е струвало.
Но когато застанеш там, на най-високото,
заедно с копнежа, който те е водил с дни,
въздухът ще премине през гърдите ти с друга сила,
с непознат възторг.
Очите ти ще се опитат да запомнят гледката.
Душата ти ще прелива от радост, че си тук.
И после  пътят надолу ще ти се стори по-лек.
С по-малко въпроси, с повече отговори.

Яница ХРИСТОВА

Все още няма коментари

Остави коментар