Поезия

Минало

  • От
  • февруари 13, 2018

Призраци от миналото

изпълват сивотата на деня.
Дебнат те зад някой ъгъл
и коварно протягат от мрака
към теб костелива ръка.
Плуват в спомените ти
и те връщат назад –
към онзи стар образ,
който вече не си…
(дори снимките ти го доказват!)

Защото си пораснал.
Преживял си ги.
Раните са зараснали,
(но останал е белег).
Прескочил си пропастта
(но още чуваш ехото от дълбините й)…
И пулсът се ускорява
при всяка нова следа…
Миналото  – оказва се – е котва,
която те спира сред полет
и стеснява хоризонта,
обещан на новите възможности.

Едно решение има.
И на себе си го дължиш!
Режи смело оковите.
И си позволи тази радост –
да забравиш онова,
което тежи
и те тегли назад:
все натам,
където, ако е имало смисъл,
щеше да останеш…
А ти не си.

Все още няма коментари

Остави коментар