Нещата от живота

Кутията

  • От
  • декември 23, 2018

Малчуганите в днешно време нищо не знаят. Мога да го кажа не само от позицията на възрастта си, а и като горд собственик на една ценна, почти вълшебна кутия. Още повече, че е трудно да си направиш такава кутия сега, в това виртуално време, в което живеем, защото трудно се събират всички артефакти,  балансиращи точната амалгама от хартия, мастило и магия. За да може, когато я отвориш, дори след много години, да изпиташ топлина, да усетиш любов и рафинирана нежност, да бликнат в очите ти сълзи, докато глупаво и по детски се усмихваш…

В Кутията са старите ми лексикони (Ха! Днес  това си е същинска антика, за която децата може би дори не са чували), попълнени от съучениците ми от малките класове, които към днешна дата трудно си спомням как са изглеждали и не зная кой накъде е поел…

Но там са и картичките, и рисунките от приятели. И писмата – с истински плик и марка. С детски почерци и наивни истории, които си разказваме през времето и пространството, докато очакваме следващата си среща… Мили пожелания за празници и рождени дни. Обещания да си останем приятели завинаги (а сега вече знам, че финалът на някои истории е друг – понякога е по взаимно съгласие, понякога просто времето и разстоянието са си казали последната дума. И всеки е поел по пътя си…)

Там са и онези листи, изписани с познат и любим почерк от човек, който никога повече няма да се върне… Взимам ги в ръце и пръстите ми се разтреперват. Помня кога съм получила тези писма, но думите вече са ехо от вечността… Превръщат се в машина на времето и ме връщат там, където съм безгрижна и щастлива. Разхождам се из спомените си и искам да не свършват…

Тук са и писмата от стар добър приятел, чиито следи бях изгубила… За цели 17 години! Но една случайна среща (в която със сигурност пръст има съдбата!) промени всичко… и ме накара да отворя Кутията, която от години не съм…

А е и Коледа. Коледа в планината. Небето е зимно и ясно, Луната прави крачка назад от пълнолунието, а вятърът е играл до преди малко на гоненица сред върховете на боровете. Във въздуха витае вълшебство. Понякога ние го създаваме. Понякога сме просто част от него. Понякога го създават хората около нас, които ни обичат. Ако имаме късмет, ще отмъкнем малък сувенир от чудото. Той ще изпълва спомените ни или ще ни побутва да си спомняме, потънал в обикновена кутия от обувки, докато ние забравяме важните неща, залутани в ежедневието си на възрастни…

Да получиш титлата „сантиментален човек” може би не е най-доброто нещо, което може да ти се случи в този живот. Но понякога именно  сантиментът е струната, която трябва да трепне и да издаде стон, за да отвориш очи и да видиш нишката, която те свързва със света, когато се чувстваш напълно изгубен…

Яница ХРИСТОВА

Все още няма коментари

Остави коментар