Поезия

Краткият път

  • От
  • май 12, 2017

„Душа в душа се отразява”

(като в онази песен).
С всичките си белези,
очертали като карта
кръстопътищата на Съдбата тук.
Казва ти го древната знахарка,
която се взира
в ресните по ръцете ти
и току въздиша,
току грейва в усмивка.

А после дълго мълчи.
„Търсиш някаква своя си истина –
ще каже накрая. –
И не вярваш, че можеш да сгрешиш.
Но грешка е всяко отричане,
всяка крайност е грях.
Най-истинско е само да обичаш
и да се изправяш очи в очи
с онова, от което те е страх…”

Ще си тръгнеш,
без да знаеш как да отговориш.
Но дълго ще мислиш за думите й.
Ще трака в тъмното
аналитичният ти ум на учен.
Ще търсиш доводи в своя защита,
ще се капсуловаш в оправдания,
за да се съхраниш.
Ще търсиш изход в математически формули
и ще се убеждаваш,
че това е гласът,
с който говори Вселената.

Но Вселената говори с различни езици.
Ще чуеш ли, професоре, шепотът й насън?
Защото душите една в друга се оглеждат
и често сънят е най-краткият път…

Все още няма коментари

Остави коментар