Разкази

Колекционерът

  • От
  • април 23, 2019

Колекционираше лица. Понякога ги запечатваше с фотоапарата си сред случайните минувачи в града. Понякога най-добрите екземпляри сами идваха в студиото му и позираха пред обектива. Друг път го сварваха неподготвен… в моментите, в които нямаше каквато и да е техника в себе си, и беше принуден да насили паметта си да запомни всяка линия по лицето, всеки белег от радост и страдание, да ги изрисува в ума си, да ги увековечи през призмата на собствения си поглед. Стараеше се, но тихият гняв, че все пак човешката памет не е съвършена, го гризеше с дни – всеки ден по малко, защото с всеки ден споменът някак избледняваше и ставаше различен…

Питаше се кога ли е започнало всичко, но не можеше да си отговори и сам, сигурно е бил още малко дете. В съзнателните му спомени вече присъстваха и обективът, и вечно търсещия някоя нова находка поглед.

В очите на другите беше чудак. Странен, отнесен тип, който се взира в непознатите, обръща се дори след като са отминали, снима ги – понякога ги пита дали имат нещо против, друг път – просто щраква копчето, без да го забележат…

Когато откри фотографското си ателие, сякаш се кротна. По цял ден чакаше някой да отвори вратата и да го помоли за портретна снимка. Каква беше магията му, никой не знаеше, но факт беше, че правеше най-добрите снимки в града. Скоро славата му започна да го предшества и в студиото все по-често идваха хора. Идваха младежи, които искат снимка за автобиографиите си, влюбени, които подготвят сватба или очакват дете, млади майки с мъниците си, възрастни хора, които искат да оставят някакъв белег, че все пак ги е имало, преди времето да ги принуди да си отидат завинаги…

Никой никога не го беше питал, но ако някой ден се случеше някой да му зададе въпроса дали е щастлив човек, щеше да отговори положително. В безкрайната си самота, беше безкрайно щастлив. Не търсеше взаимност, приемаше своята роля в живота по съвсем друг начин.

Вярваше, че ако запомни повече хора, повече хора ще оставят следа в света и съществуването им няма да е напразно. Вярваше, че лицата им разказват историите на пътя, който са извървели. Беше особено доволен, когато след години снимаше повторно някого. Виждаше как за това време човекът се е променил – израснал е, открил е щастието и е станал някак по-самоуверен, по-ясно блещукат очите му от снимката. Или пък… ежедневието му е поднесло горчиви шеги, които са смачкали духа му и това неизменно си личи.

Един ден, подобен на много други дни преди това, когато сребърните нишки в косата и брадата му отразяваха слънчевите лъчи на един от централните булеварди в града, младо момиче, ученичка още, се приближи до него. На врата ѝ висеше скъп цифров фотоапарат. Тя плахо го потупа по рамото и мило му се усмихна.

– Извинявайте, господине – каза. – Бихте ли позволили да ви снимам?

Той се усмихна – усмивка, която прелиташе от щастие до неловкост. Застана пред обектива ѝ. Почуди се къде да дене ръцете си, какво ли ще е изражението му, вятърът няма ли да килне перчема му в грешната посока… Докато се чудеше кое е най-правилното изражение, момичето натисна копчето и фотоапарата изщрака.

– Може ли да се видя? Никога не са ме снимали досега… – попита той, а гласът му сякаш не беше съвсем неговия. Момичето му показа снимката на малкия екран на апарата си, а той развълнувано се загледа в себе си. Каква странна и причудлива история изглежда беше.

Момичето си тръгна. Той също пое по пътя към дома. Мислеше само за снимката си. За първата и последната си снимка, която беше в чужд апарат. Сърцето му тупкаше лудо в гърдите и сякаш щеше да се пръсне от емоции всеки момент…

Привечер го откриха. Почти беше стигнал до ателието. Тялото му се бе строполило една пряка преди това и очите му се взираха невиждащо към първите звезди, които изгряваха на хоризонта.

Никой май не знаеше името му. Само със съжаление отбелязваха през идните месеци, че ателието му не отваря врати. Мина година, след това втора. След това се изнизаха още няколко години, докато накрая градът не беше заличил споменът за един фотограф, който обичаше работата си повече от всичко…

Но момичето, което го снима на площада, го помнеше. Снимката ѝ спечели един конкурс за млади надежди и чрез Интернет обиколи целия свят. Често я питаха кой е мъжът на този въздействащ кадър.

– Уви, не зная името му – отвръщаше смутено тя, – но както виждате, историята, изписана на лицето му, изглежда повече от впечатляваща…

Все още няма коментари

Остави коментар