Поезия

Детство

  • От
  • февруари 27, 2014

Вярвахме като деца,
че няма как да дойдат мрачни дни…
Че бурите идват и отмиват,
а след тях времето притихва,
приканвайки ни към игри…
Вярвахме, че сенките на облаците
са просто шанс да опознаеш сивотата,
но отвъд тях пак слънце блести
и всичко си е същото –
каквото е било винаги преди…
Вярвахме, че сме толкова големи,
че стига само да протегнем ръце,
за да докоснем звездите…
Че луната може да се заплете в косите ни
и сигурно се усмихва, след като заспим…
Вярвахме… че светът е до колене,
както се пее в старите песни,
че е пълен с възможности
и е всъщност щуро приключение…
Вярвахме, че имаме крепост –
там, в сърцето на планината,
където домът ни пазеше от всичко лошо…
А приказките ставаха истина,
стига да повярваш в тях…
Вярвахме… Преди.
Преди да пораснем
и да изгубим най-истинската част от себе си.
Преди бурите да ни връхлетят,
а слънцето да избяга в безкрая…
Преди да завали…
и вятърът да отвее спомените ни…
Преди да се разрушат крепостите,
а под руините да остане детството ни…

Яница ХРИСТОВА

Все още няма коментари

Остави коментар