Нещата от живота

В една отдавна отминала пролет

  • От
  • юли 23, 2013



Били сме на по 13 – 14 години. Най-много. Беше пролетен ден – кой месец точно не мога да си спомня, но времето бе топло и кестените тъкмо се бяха разлистили. Стояхме на пейката на автобусната спирка до парка и лъчите на слънцето се пречупваха по един много специфичен начин над яркозелените кестенови листа над нас – помня как изглеждаше всичко наоколо под тази особена светлина така, все едно, че е било вчера… а не е. Минали са почти 10 (!) години от тогава. И това ме кара да се чувствам побъркващо стара и да се боря с времето, което тече покрай мен и ме кара да тичам, за да го догоня… За да порасна безвъзвратно… без да мога някога отново да се върна назад, да бъда пак част от този ден и пак да гледам същите лъчи, да бъда под същото небе и на същото място… Помня го, онзи ден, защото много се смяхме –  с истории, които никога не са били и никога няма да бъдат, но по детски ние вярваме в тях, търсехме ги и ги създавахме… за да се изгубим (понякога буквално, но това е тема за съвсем друг разговор…) в пространства, които не познаваме, но пък които ни приветстваха с цялото ни любопитство и авантюристичен дух…
Вчера си говорихме за този ден… И спомените оживяха. Живи и истински, отекващи с тийнейджърския ни смях там, под кестените… А днес си мисля, че най-истинското щастие е онова, което може да ти се случи, когато си дете. Когато си далеч от прага на съзряването. Когато още никой не е поставил рамките на света, който познаваш и който ще познаваш след време… когато ще ти се наложи да живееш в него…
Онази пейка е още там. Кестените – също. И след няколко месеца пак ще е пролет и слънцето пак ще наднича над листата им… Но ние… ние вече не сме същите. Е, може би сме същите, но + 10 години в добавка. А тези 10 години така са ни променили – смехът ни вече не е толкова безгрижен, историите ни вече не са като онези от тогава, магията е в съвсем други моменти и други акценти от ежедневието. А какво ще се случи след още 10 години? След още 20? Подозирам, че всички преминават през този преход минало-настояще-бъдеще и го изживяват – къде драматично, къде като част от нормалния ход на времето… Но започвам да разбирам онзи миг на тишина, в който понякога изпадат старите хора, наблюдавайки група младежи наоколо. Продължава само миг. Но ако в този миг се загледам в очите им, сигурна съм – ще видя как в тях се отразяват смеещи се тийнейджъри в някое друго време, в някоя друга пролет…
 Яница ХРИСТОВА

Все още няма коментари

Остави коментар