Разкази

Визионерът

  • От
  • май 16, 2021

– Е, какво ще кажеш? – с ентусиазъм попита клиентът.

– Не знам… – колебливо отвърна тя, с тревога наблюдавайки сред приглушената светлина на нощното заведение вълнението, което все по-ясно се разгаряше в очите му. – Посещенията по домовете се заплащат на двойна тарифа…

– Не се тревожи за парите, ще си платя. Обаче страшно много искам да ти покажа дома си! До сега не съм го показвал на никого… – сянка на разочарование се разходи по лицето му. – Знаеш какви са времената – всеки бърза на някъде, затънал в задължения и проблеми. На кого му остава време за развлечения и приятелства? Преди имах… приятели. Събирахме се всяка вечер вкъщи. Гледахме филми, пиехме един особен вид алкохол с балончета въздух в него, който днес вече не съществува… Или просто си лафехме до никое време. Сега дори не знам къде са всички тези хора, какво се е случило с тях, какъв е животът им… А и те не знаят нищо за мен…

– О… доста често клиентите се оплакват от това, но каква до се прави? Такова е времето, сам го каза – компаньонката деликатно обхвана ръката му в своята. – Но нали за това ни има нас? Да намират повече клиенти онова спокойствие и човешка топлина, които им липсват в ежедневието… разбира се тук и при това срещу заплащане. Но така дори е по-лесно. Не губиш време, не трупаш разочарования. Трябва ти само добра банкова сметка и си имаш всичко… – усмихна се и отпи от чашата си с електриково на цвят питие. – По-добре е, замисли се, много по-добре е така. Наистина…

– Е… – по тона му си пролича, че отново ще се върне на въпроса. – Идваш ли?

– Трябва да се уговориш с управителя, скъпи, той взема решенията тук, аз съм просто служител…

***

Оказа се, че клиентът живееше в отдалечен квартал, в стара кооперация, която все още пази следи от времето на социализма, стопил се в историята от отминалия век. Олющената сива мазилка контрастираше с излъсканите сгради и неонови светлини, които извайваха центъра на града. Компаньонката не се възмути от окаяния вид на зданието – все още помнеше откъде е тръгнал собственият й път, преди да я наемат в нощния бар…

Престарелият асансьор издаде жален стон, когато двамата се качиха и се отправиха към седмия етаж. Металната врата зловещо изскърца, след като слязоха на етажа, после се затръшна със сила и асансьорът шумно заплува към някой от по-долните етажи.

Клиентът отключи най-обикновена врата на апартамент. Това се стори подозрително на компаньонката – заради разговора, който бяха провели тази нощ… Но на нея не й плащаха, за да мисли, нито пък да се озадачава. Затова просто въздъхна и прекрачи прага, твърдо решена да изпълни служебния си дълг…

***

Апартаментът  беше… прекалено малък. Състоеше се основно от гол коридор, който водеше до една не по-малко гола стая, в която самотно се мъдреше застаряващо пружинено легло и кухненски стол със счупена облегалка.

– Ти шегуваш ли се?! – не се сдържа компаньонката. – Та това тук е… мизерия, човече! Не, не, не – отегчено махна с ръка пред неразбиращия му поглед. – Знам, че клиентите често лъжат или понякога несъзнателно преувеличават различни детайли от живота си… Но не разбирам защо ти беше необходимо да ми обясняваш, че живееш в палат, в който едвам си намираш място от лукс и какви ли не неописуеми скъпи джундурии… Или, да речем, добре, имал си нужда малко да се изфукаш? Добре! Но за какъв дявол ти беше да ме водиш тук, в тази дупка, която няма нищо общо с историята ти?! Не те разбирам, наистина!

– Клара, виж, станало е недоразумение… – смънка клиентът, опитвайки да се защити.

– Какво недоразумение!? Глупости! Или очакваше да не повдигна въпроса! Ама – не! Клара не е толкова глупава, трябва да знаеш! – тя преметна чантичката си на рамо и ядосано скръсти ръце. – Ако пък си се опитвал просто да ме впечатлиш, глупакът тук си ти. И без това ми се плаща, за да бъда тук или в бара и да си върша работата – все с хора като теб…

– Може би по-рано трябваше да направя едно уточнение… – той седна на леглото, а старата пружина жално изскрибуца. – Не това е домът ми. Всъщност – да, това е. Но не за него ти говорех. – Клиентът затърси нещо под леглото. Извади нов и модерен лаптоп, включи го и бързо защрака по клавиатурата някакъв сложен и объркан код. – Преди няколко месеца ме обраха. Бил съм в командировка, когато крадците са разбили апартамента и са взели всичко, дори и килимите…

– О… – гласът на компаньонката се промени, възвръщайки си успокояващия, благ и разбиращ тон. – Съжалявам. –Тя седна до него и постави ръка на рамото му. – Сигурно е било ужасно изживяване. Искаш ли да си поговорим за него?

– Не, не – отвърна припряно той. – Беше неприятно, да, но след тази случка осъзнах нещо много важно! Ние, днес, не се нуждаем от нищо кой знае какво, за да живеем добре! Не е необходимо да трупаме излишни вещи, да се скапваме в името на нова техника, мебели и какво ли не! Защото, знаеш ли, накрая всичко се оказва мимолетно! И преходно! И… животът е нещо повече от това! Трябва да е повече от това!

– Скъпи, не разбирам накъде клониш, но, честно казано, не мисля, че някой трябва да живее доброволно като теб – тя посочи с поглед счупения стол. – Обрали са те – голяма работа! Започни отново, знаеш ли на колко хора се е случвало. Но после се стягат и правят всичко така, както им харесва, за да им е удобно.

– Хрумна ми нещо по-добро от това – клиентът дяволито се усмихна и ù подаде комплект виртуални очила, измъкнат също някъде изпод дълбините на леглото. – Защо да се пренатоварваме излишно и да затормозяваме ежедневието си, да се излагаме на опасност от грабежи или да се тревожим, че домът ни не е достатъчно хубав като на комшиите? В Япония отдавна са преминали към друг начин на съществуване – малко мебели, повече простор, по-малко грижи и по-малко стрес. Е, казах си – защо пък не? А и нали съм програмист? Плащат ми, за да мисля различно… И аз измислих. Облегни се хубаво, Клара.

Клиентът намести възглавницата до стената, Клара озадачено го наблюдаваше, но все пак се облегна, сложи си очилата и зачака. Младият мъж нагласи лаптопа пред тях, сложи своите виртуални очила и се настани до компаньонката.

В следващия момент на нея ù се стори, че се е пренесла в друг свят. Вървеше по просторен мраморен коридор, който водеше към внушителен хол, обзаведен с изтънчен вкус и вносни маркови мебели. От прозорците се спускаха тежки завеси от червен плюш, а на лавиците от махагон по стените бяха наредени стотици книжни томове с гладки кожени гръбчета, украсени със златисти букви. В камината гореше огън, на стъклената масичка между фотьойлите бяха оставени две чаши с вино, които улавяха сиянието на пламъците. От прозореца се виждаше изумителен планински пейзаж, който те приканваше да прескочиш навън и да се затичаш към върха с детски ентусиазъм.

– Изумително! – възкликна Клара.

– Почакай на видиш какво е на втория етаж! – засмя се клиентът.

Компаньонката обаче свали очилата и с един замах напусна разкошната къща.

– Красива илюзия, признавам. Но когато махна очилата, пак съм тук, Боби… Светът пак е сив и пак съм на продъненото легло в тясната ти стая. Нищо не се е променило.

– Не е точно така – възрази мъжът. – Това е нов софтуер. Разработвам го все още, но подозирам, че скоро ще стане тотален хит! Хората ще се влюбят в идеята да имат виртуален дом, който да отразява мечтите им! А най-хубавото е, че не заема място, няма наем, няма ипотека, мебелите не очакват от теб да им забърсваш праха или да влагаш пари в ремонт, когато нещо се повреди. Защото нищо не се поврежда. И е 100% сигурно – кражбите са сведени до минимум.

– И мислиш, че ще има търсене към нещо подобно?

– Разбира се! Можеш да прекарваш колкото време пожелаеш във виртуалния си дом. Какво значение има, че всъщност си седнал в… – той посочи с ръка стаята. – Домът ти винаги е там, където се чувстваш добре. Аз знам къде е моят…

– О, Боби… – компаньонката тъжно го погали по лицето. – Това е толкова тъжно…

– Защо да е тъжно, Клара? Това е бъдещето! Обмислям дори да направя опция за създаване на виртуални приятели. По твой вкус и подобие. Те ще идват в твоя дом, ти ще ходиш в техните… Като едно време! Само че…

– … не съвсем. – довърши мисълта му тя.

– Да, не съвсем… – тъжно кимна Боби. – Е, какво ще кажеш?

– Ами… – Компаньонката имаше какво да му каже, но подозираше, че думите ù няма да му харесат. А клиентът не бива да се огорчава. За да дойде пак в бара и да те потърси. Тя погледна часовника си. – Времето ни изтече, Боби. Сеансът ни е приключил преди 20 минути. Извикай ми такси…

***

В таксито беше тихо. Откакто приеха със закон забрана за таксиметровите шофьори да тероризират с музикалните си пристрастия пътниците, всяко такси позволяваше да останеш сам с мислите си. Клара се сгуши в седалката, плътно загръщайки се в палтото и шала си. Беше хладно, а сладкият цитрусовият мирис, долитащ от ароматизатора, който хипнотично се поклащаше на огледалото за обратно виждане, създаваше усещане за наближаващи зимни празници.

Компаньонката беше объркана. Понякога клиентите оставяха в нея по нещо от себе си – някои бяха прекалено арогантни и самоуверени, след срещата си с тях тя се чувстваше ядосана и евтина; имаше и други –  тъжни и вечно оплакващи се, след сеанс с тях Клара искаше да изпие няколко силни питиета и да заспи непробудно за много дълго време. А имаше и такива като Боби… след срещата си с тях се питаше кой от двама им е платил и кой е спечелил повече от разговора им?…

Клара притвори очи. Таксито прелиташе през нощната мъгла по слабо осветените улици, отдалечавайки се от крайния квартал и нахлувайки в оживлението на нощния живот в центъра на града. Компаньонката нямаше сили дори да заспи. Мислено преподреждаше живота си до сега – реалност срещу мечти… И покрай колкото повече лъскави и сияещи сгради таксито профучаваше, толкова по-силно тя усещаше, че закопнява за един различен, възможен, мечтан свят…

Яница ХРИСТОВА

Все още няма коментари

Остави коментар