Category

Поезия

Поезия

„Вяра“, „Обредност“, „Градът“, „Линията на живота“

  • От
  • януари 24, 2017

Стихотворенията „Вяра“, „Обредност“, „Градът“ и „Линията на живота“, публикувани за пръв път в брой 33/ 2016 г. на „Литературен вестник“.  

Вяра

Бръшлян е тръгнал в пукнатините
на кварталната църква.
Тук не идват много хора.
Но отчето познава всички
от своя храм.
Знае тревогите в дните им,
познава демоните на страховете им,
пред него са шептели греховете си.
Но той не ги съди –
знае, че това е божа работа,
пък човешко е да се греши.
Поздравява ги всеки път,
когато се разминат по улицата:
той кимва, те се усмихват плахо.
Ще се видят в неделя.
Бръшлянът ще е пораснал още,
а църквата ще изглежда все по-малка.
Защото съвремието разсъждава в мащаби,
а вярата все по-често се събира в шепа на дете,
държащо свещ
и сплело пръсти за молитва…

Обредност

Ще започна с ритуалите.
Ще полея цветята,
ще приготвя вечерята,
ще изпратя децата на училище,
ще те целуна преди работа…
И през цялото това време ще си мисля –
за религията, скрита в ежедневието,
за боговете, които надничат
през дребните човешки жестове…

Градът

Понякога
градът се крие зад фасадите
на сградите
и зад олющените им мазилки…
А понякога наднича
зад завесите на прозорците
като малко, любопитно дете…
Друг път танцува в дъжда –
като онова момиче с чадъра
и червените кецове,
скачащо в локвите.
Понякога се движи тихо –
като коте по паважа,
докато последните слънчеви лъчи
близват купето на „Александър Невски”…
Понякога… градът те приласкава с тишината си.
Разтваря се в облачни сфери
и кръжи под неонови светлини.
Понякога… в забързания шум
дочуваш ритъма на собственото си сърце –
уплашено, окрилено, изпълнено с мечти…
Слива се с пулса на града,
с потока от лица и от съдби…

Линията на живота

Знахарката ми хваща ръката,
гледа дланта ми,
поглежда ме в очите.
„Ще го срещнеш” – казва,
с хриптящ глас,
който още кънти в ума ми.
„Кога?” – питам се
и се взирам в линиите,
които уж чертаели съдбата ми.

След това вдигам поглед.
Пътят напред криволичи.
Не знам дали е същият
като ресните
по ръцете ми.
Но само едно е сигурно –
вървейки напред,
всеки ден е шанс
да се открием…

 

Няма коментари
Поезия

Снежният ден

  • От
  • ноември 30, 2016

Зимният ден ухае на мандарини
и канела.

И звучи като откраднатите надежди
на дете
(което няма да играе вън).

Или е още по-тъжно –
като куче,
затворено вкъщи
(в апартамент на третия етаж).

Зимният ден е пълна мистерия –
вървиш по следи,
оставени от някой друг…

Накъде ли (те) водят?

Снежинките лъкатушат –
чертаят история,
пренаписват дори твоя път.

Дали някой ще помни истината,
замръзнала отвъд времето?

Дали сам ще помниш
какъв си бил преди първия сняг,
преди този град
да се промени до неузнаваемост;
преди да се вледенят връзките,
които те свързват с безброй неща,
преди да се пропукат
и да се разпилеят на безброй
неправилни парченца?

Помниш…

Бил си някога дете.

Този спомен те кара
да гледаш навън,
където други деца се замерят с топки,
суетят се около снежни човеци
или се пързалят по заледения път,
а смехът
им кънти по цялата улица.
Иска ти се да захвърлиш всичко,
да изтичаш при тях,
да се стопиш сред радостта им…

Но знаеш:
късно е за тебе вече.

Ела…

Чаят ти е тук и ще изстине.

Няма коментари
Поезия

Идеалист

  • От
  • октомври 6, 2016

Идеалистът в мен
пишеше стихове
и вярваше в приказки –
в герои, в справедливост,
в чест,
в доброто у другите.

Той пръв си отиде.

Остави следи
по хоризонта,
обагрен в пурпурно,
по които понякога
отново се връща –
у дома, тихо, като в храм
или древна светиня.

Пали свещите,
окъпан в здрача привечер,
целува иконите
(макар да знае,
че всички богове
оттук са си отишли),
избърсва праха,
премита,
заключва вратата отвън
и тайничко поглежда
през рамо,
преди да си тръгне.

Знам, че имам нужда от него –
да поддържа вярата в околните,
да крепи основите на този свят,
пропукани безочливо
от циничност.

Но знам, че когато си тръгва,
отива някъде другаде,
за да се превърне в Атлас,
понесъл върху раменете си
цяла Вселена
от нечии
(чужди)
илюзии…

Няма коментари
Поезия

Септември

  • От
  • септември 2, 2016

Септември е нова любов –
нежна, като полъх сред дърветата,
който разпръсква листата
и донася облаци.

Има дъх на изсушена чубрица
и стари билки,
скрити в раклата в къщата на баба.

Сияе с хиляда цвята –
всичките меки, всичките светли,
всеки един прилича
на целувка от слънцето,
свенливо скрито
зад пердето на прозореца.

Нощите стават все по-дълги.
Звездите – далечни и студени.

Огънят в камината пропуква,
изпълва мрака с уморена светлина.
И точно тук, и точно сега
е идеалният момент
да разказваш истории –
да потъваш в тях
и да оживяват във въображението ти.

Септември е възможност:
да се сбогуваш с лятото,
да хербаризираш всички спомени,
да извадиш пуловерите от гардероба
и най-топлите си шалове…

Понякога септември е всичко,
което си очаквал през годината…

Няма коментари
Поезия

Вричане

  • От
  • юни 16, 2016

Тежка си – 
като лятна нощ,
надвиснала над звездно небе,
разстлала се над планински върхове
и мочурища.

Тежка си –
като приказка с тъжен край,
която родителите се страхуват
да прочетат на децата си.

Тежка си –
като мисъл, която не мога
да преглътна.
Като електричество,
което преминава през тялото
и те оставя разтърсен.
И сам.

Тежка си.
И грапава – също.
Да ти обърна гръб
ще е толкова лесно,
че изкушението просто
ме гъделичка по пръстите…

Тежка си –
като пеперуда,
препарирана на карфица
с цветен връх.
(Ще ми се да я събудя с дихание,
но богинята в мен спи.)

Тежка си.
Но така те обичам…
Израстваш с мен,
моя Мечта.
Някой ден,
знам,
ще те нарека и Съдба…
Но дотогава просто
ще извиваш ръцете ми,
ще превиваш раменете ми,
ще ме караш да коленича,
да падам и да ставам.
Хиляда компромиса да направя –
със себе си навярно,
само не и с теб…

Тежка си.
Като цената си в злато.
Ще те платя
и ще те имам!

Няма коментари
Поезия

Дракон в дланта ти

  • От
  • май 30, 2016

Огнедишащ и способен да руши,
да се крие, да те дебне,
да те сварва неподготвен винаги.
С едно дихание да слага край
на всичко, което си създал дотук.
Да къса здрави връзки така,
все едно са от памук и пух.

Отглеждаш го – като дете.
Обгрижваш го всеки ден.
Но си загубил,
ако му позволиш да управлява деня ти.
Въпреки че понякога усещаш –
не си толкова силен,
за да го спреш…

Мъдрите го контролират с разум –
слагат му хладни окови от мисъл,
от знания за баланса в света:
за Ин и Ян и вечната битка между тях.
Добрите го укротяват със смирение –
със знанието за прехода,
за тленността на битието…

Но ти не си нито толкова мъдър,
нито толкова добър.
Ти чувстваш, че си
просто едно объркано дете
сред буря от емоции.

И огнедишащият дракон,
който расте в дланта ти
и свива юмруци,
един ден ще те изпепели
и ти ще се изгубиш в следите
на гнева си…

Безследно. И безславно.

Няма коментари
Поезия

Авантюристи

  • От
  • май 19, 2016

Авантюристите още търсят
карти на древни съкровища,
скрити преди векове.
Мястото винаги
маркирано е с хикс
и е посочено колко точно
стъпки трябва да извървиш,
за да го откриеш.

Над златните съкровища –
казват –
тегне люта прокоба:
ще завърже алчността ти на възел
и ще изтръгне дъха от гърдите ти.

Знаеш го ти, знам го и аз.
Но не знаеш
как понякога ми се иска
да бъда всичко,
което някога си искал…

И всичките ти стъпки
да водят към мен….

Няма коментари
Поезия

Северно сияние

  • От
  • май 2, 2016

Питай какво означава пролетта
някой, който живее дълбоко на Север.
Питай го за първите слънчеви лъчи,
които пробиват мъглите
и оставят отпечатъци по леда.
Питай го за волята на житото –
да пробие с голи рамене замръзналата земя,
да се опълчи с целия си ръст срещу вятъра,
да се осмели да отвоюва своето парченце
съществуване
и да се превърне в храна там, където гладът е сила.

Още ли се чудиш колко е студен въздухът нощем,
че кръвта във вените ти отказва да циркулира?
И как се налага да спиш върху камък
над горяща жарава?
Какви ли сънища се сънуват над огъня,
докато отвън ледовете рисуват икони
по студения прозорец?

А сигурно имаш и още хиляди въпроси –
въображението на любопитния не знае покой.
Но сигурен ли си, че си готов да чуеш отговорите?
Севернякът да премине през теб,
да потанцува със сянката ти,
да те щипне зловещо по бузите
и да остави ярки червени следи по страните ти?

Всичко останало са… Митове. Легенди. Саги.

Премълчани тихо страхове
и тревоги, обвити в скреж.

Отблясък от Северното сияние,
което се отразява в очите ти
и се търкулва по снега
като вледенена сълза…

Няма коментари
Поезия

Връзки

  • От
  • април 12, 2016

Връзките се късат.
Особено ако са направени
от здрав материал.
Разтеглив е само ластикът.
(Нямам му вяра на ластика!)
Опъва се при напън.

Огъва се. Нагажда се.

Но ако го изпуснеш в неподходящ момент,
ще изплющи по голата ти кожа,
досущ като камшик…
(Отрезвяващо!)

Връзките се късат.
Остават белези след тях.
И хиляда възела да направиш след това,
винаги ще си личи
къде нишките са разпилени…
Времето е вредител.

Връзките амортизират,
изложени на влиянието му…
Издържат само онези,
които са изтъкани с любов.

И вяра. И смисъл…

Няма коментари
Поезия

Посоки

  • От
  • февруари 14, 2016

Любовта не бива
да те превръща в просяк –
да стоиш с наведена глава,
да протягаш ръка за милостиня
и да чакаш благоволението на някого…
Любовта трябва да е сила!
Да те кара да вървиш гордо изправен –
като герой, измерващ с поглед хоризонта.
И всяка сутрин да се събуждаш
наелектризиран,
зареден с енергия
и жажда за живот…

Защото любовта или идва сама…
Или не идва никога…
От посоката,
в която гледаш.
От точката,
която се превръща в твоя ос,
върху която чертаеш
окръжността
на собствения си живот…

Докато забравяш,
че светът е изумителен –
не се простира само
от Изток до Запад,
не се рамкира с граници…
И посоките му са като нюанси –
изкривиш ли малко градуса,
се озоваваш на съвсем различно място…
До съвсем различни хора.

Но любовта не е геометрия.
И география не е.
Любовта е онова знание,
което все повече ми доказва,
че най-искрената нежност
се появява
и
умира
при това постоянно разминаване
между
теб
и
мен…

Няма коментари