Малко ми е странно, че започвам да пиша този текст. Защото винаги съм била (или поне съм се стремяла да бъда) оптимист. И точно като такъв много добре знам, че оптимизмът е преди всичко воля, а едва след това – определена нагласа към света. Никога не съм била очарована от идеята да критикуваш или да натрапваш негативното си мнение за каквото и да е. Но… понякога, когато си изградиш очаквания, а те се окажат заблуда, явно е неизбежно… Когато сам си създадеш очакванията – добре, значи можеш да се сърдиш само на себе си и да си понесеш разочарованието стоически и сам… Но когато са ти помогнали да си изваеш някакво предварително и свръхголямо очакване… а накрая то се разбие на пух и прах… негодуванието идва малко в повече.
Наскоро ми казаха, че започвам да се превръщам в реалист… Не знам – това хубаво ли или не? И въобще не знам дали ми харесва като идея… да бъда реалист?! Мисля, че и като оптимист си бях стъпила с двата крака върху твърдата стабилност на реалното, но… сега отявлено ми заявиха, че съмреалист?! А къде е отишъл оптимизмът ми, за Бога?!
Има го! 🙂Сигурна съм, че още си е в мен и не си е отишъл, просто е малко измъчен от това, което вижда около себе си… Страда от очакванията си… По-скоро от разочарованията, които го съпътстват…
Но ако очаквате да говоря за големите разочарования в живота – съжалявам, че ще ви разочаровам. 🙂 Но те… са запазени за друг тип разговор, които се води в съвсем друг тип обстановка.
Може да прозвучи доста тривиално, но тук ще става дума за кино, театър и музеи.
Първо за киното… И за „Хобит”. Онзи „Хобит”, който очаквах да излезе по кината последните две години! Онзи „Хобит”, за когото специално съм си запазила първата статия (още откакто съм била в училище!), в която става дума, че по книгата ще се прави и филм… Онзи „Хобит”, който се явява в момента не само предистория, но и своебразно емоционално дългоочаквано продължение на „Властелинът…” за всички фенове на поредицата…
А „Властелинът…” беше (и Е!) нещо грандиозно – красиво, чувствено, почти докосващо се до собствените ми представи от книгата. А книгата е… прекрасна. Една от малките ми гордости, че вече я бях изчела – голяма, тежка и многотомна – преди да навърша 14 години… А Толкин е невероятен, с много интересен начин на мислене, но доста труден за четене… Ама пък си заслужава – заради всичко, което ти казва. Заради доблестта. И чувството за красота, за дълг… благородство… и какво ли още не.
И след всичко казано до тук, можете да си представите какъв е бил размерът на Очакванията ми… И всичко това подсилено от една мащабна рекламна кампания, от няколко обещаващи трейлъра, от едно струпващо се като поток, препречен от бент, нетърпение…
И накрая – дойде Денят! Премиерата… и в този момент – моята изненадващо натоварена програма преди Коледа, в която всеки ден беше изпълнен със задачи и разчетен до последната минута. И някак ходенето на кино беше изместено за неделя – единственият свободен ден преди още една натоварена седмица, последната възможност преди да си тръгна за празниците…
И тогава… дори времето се обедини срещу мен! Сега знам – целта е била да си спестя парите за билет… но още повече – да си спестя разочарованието… Поледица! Страхотна поледица вледени стръмната улица пред блока ми, скова целия град, блокира цялата страна… Но въпреки това – аз, въоръжена с ентусиазъм, тръгнах… Е, след отявлената заплаха да се върна с някой счупен крайник, се вразумих след първите двадесетина изпързулнати метра и се върнах в стаята си…
След още няколко седмици едва сдържано нетърпение, се добрах до филма… Ами… въобще не беше това, което очаквах! Не, не казвам, че е лош (феновете да не ме гледат на кръв)… Красив е, да. Зрелищен – определено… Но… някак очаквах нещо доста по-различно… доста, доста по-различно… И дори не можах, нямах търпението (каква ирония, нали? Като се има предвид нетърпението, с което го очаквах…) да го изгледам до край… 🙁И не съм. Не съм го изгледала и до сега.. Дори не знам дали ще успея скоро да го доизгледам… А и вече не съм сигурна дали искам да го направя…
Следващото ми неоправдано очакване е свързано с новината, че тук ще открива врати музей на восъчните фигури, пресъздаващ моменти от националната ни история. Прекрасна новина! Четох статии, гледах снимки, клипче с музика и кадри от мястото… Съзнанието и въображението ми така се развихриха от видяното и прочетеното, че обрисуваха грандиозни картини… И аз, подобно на мнозина около мен, се настроих като за един малък нашенски еквивалент на музея на Мадам Тюсо… И, по подразбиране, нямах търпение да дойде откриването, да посетя местенцето, да направя няколко снимки, да увековеча този паметен, съвременен, културен момент в живота си…
След два месеца и половина това се случи. Музеят отвори врати. Аз тръгнах натам… за да се сблъскам с действителността. Ами… очаквах нещо по-различно. Нещо доста по-мащабно, доста по-широко, доста по-прецизно… Също не казвам, че местнцето е лошо. Хубаво, добре, разбирам – нова туристическа атракция е, нещо различно и нестандартно, нещо модерно и съвременно, което по своята същност пресъздава българските корени и традиции и с което трябва да се гордеем… Нещо, в което са вложени 6 (или поне част от тях) милиона лева… Някои неща наистина много ми харесаха, не мога да си изкривя душата – някои от лицата на статуите бяха сполучливи и почти като истински, оръжията и снаряжението на воините са наистина умело подбрани… Но въпреки това останах с горчивото чувство, че рекламата е била прекомерно голяма… че очакванията ми са били прекалено високи…
И за финал – театърът…
Копнежът за театър… Отлагането поради ред причини на купуването на билет за постановка. Почти три месеца въздържание! За човек, който предния сезон в някои моменти и по два пъти в седмицата беше на пиеса… Можеше и по повече, но накрая просто нямаше какво да ме изненада, защото бях изгледала всичко от афиша! Та за това сега времето ми се стори извъндредно дълго и когато най-накрая си взех билет за пиеса на трупа, чиято игра и възможности по принцип познавам, ми стана толкова умилително и с треперещи пръсти прибрах билетчето си, очаквайки да минат набързо следващите шест часа до началото…
И… моментът настъпи. Камерна зала. Голям надпис на плакатите отвън – „Билетите за тази вечер са разпродадени!”. Задушевна обстановка. Сюжет – обикновен, човешки, злободневен. Пиесата – с немски произход. Замисълът – много семпъл, но много истински, защото всеки рано или късно преминава през подобни емоционални и междуличностни катаклизми. Актьорите – талантливи безспорно, раздаващи се на сцената… И всичко щеше да бъде идеално… до момента, в който…
Нещо… излезе извън контрол според мен. Така, де – то си е било планирано със сигурност, отрепетирано по сценарии. Но играта се промени – стана някак по-преекспонирана и експресивна, по-първична и… някак по-просташка (съжалявам за думата!). Аз… не останах очарована, според мен театърът е много повече… или, ако не друго, то поне най-малкото с една степен по-възвишено изкуство! Трудно ми е да приема, че в момента е принуден да се принизи до това ниво, за да бъде разбран и за да достигне така до публиката. А публиката в тези моменти наистина се забавляваше. Аз стоях втрещена на мястото си, а около мен – искрен смях!
А преди години (като се има предвид, че още нямам и 23 навършени) не беше така. Особено при едни от най-любимите ми пиеси (за които скоро ще ви разкажа): не се налагаше актьорите да се превръщат в маймуни, за успеят да предизвикат смях. Не се очакваше и ти да се държиш като индивид от предходното стъпало на еволюцията, за да се забавляваш. Всичко беше някак по-подредено, някак по-разтърсващо – и смешните, и тъжните сцени. И след пиеса дълго е оставало чувството от думите, от играта, от онези два часа, прекарани в залата, които остават да кънтят в теб до следващото представление… А сега… сега не е така. И това е тъжно. И жалко. Защото ако искам да гледам лиготии, няма да отида на театър. Ще си стоя вкъщи и ще гледам телевизия – там поне сега има бум на какви ли не простотии, в които на най-неприятните човешки черти от характера е дадена пълната свобода да изпъкват, да се развиват и да се превръщат в мода…
Наскоро по време на лекции стана въпрос за масовата култура и нейното развитие, чието начало (за моя огромна изненада!) е зададено от книгите! И от появата на печата и на пресата – с развитието на вестниците и списанията, където книгата бива превърната в подлистници, които увеличават тиража на изданието и винаги придържат буден интереса на читателите, поднасяйки олекотено съдържание на серии, на части. От там този модел е пренесен и в другите новопоявили се с годините медии. За да се стигне до днес – с най-отявлените примери на локалната и световна масова култура. Култура, която е със снижено ниво, за да бъде възприемана лесно от всички. За да не затруднява и да не предизвиква усилие за размисъл. За да се движи по плоскостта на проблематиката, а да не задълбава в същината… И така да развлича, да носи със себе си забавление…
Но нима по подразбиране се превръща в необходимост да отговориш на очакванията на масите, да задоволиш потребностите им за „шоу”, за да приковеш вниманието им? Нима е необходимо талантливи актьори да бъдат поставяни в подобно положение (или, както пишеше в една статия, фолк-певиците, които искали да пеят джаз, но самата публика ги тласкала към чалгата… и те били принудени – за да успеят все пак да се реализират?!) Необходимо ли е – и това е основният ми въпрос – талантът и изкуството като цяло да бъдат използвани по този начин, да бъдат манипулирани, комерсиализирани и принизявани?!…
За сега ще спра до тук…
Но ако очаквате някакъв глобален извод и поука от този текст… ме е страх да не ви разочаровам 🙂
Все пак без очаквания се живее много по-лесно. Без очаквания няма разочарование, има само благодарност – че си получил от света това, което ти е дадено…
Яница ХРИСТОВА
