Стига. Някоя сутрин просто ще се събудя и ще си кажа „Стига“ – така мислех да започна този текст, когато го обмислях в началото на миналия месец. После щях да продължа с:
И няма да го кажа аз. Ще го каже онази, оцелялата човешка част в мен, която чувства, диша и мечтае. Която влага смисъл в ежедневието. И която страда, когато го губи или не го открива. Която се раздава. Често – лекомислено и лековерно, почти наивно и почти по детски. И която, недооценена, се свива в пашкула си и абдикира, оставяйки други, по-упорити части от мен, да се борят с този несъвършен живот.
И сутринта, в която си го кажа това заветно „Стига“… аз няма да спра. Ще продължа, само че ще тръгна в посока по-различна от тази, която извървявам всеки ден. И пътят ще е нов. И хората, които срещам – също. И аз ще бъда друга, различна, стъпила върху предишния си опит и отправила поглед някъде напред, където отново има Смисъл…
Но… така и закъснях с написването на този текст. Днес въпросното начало ми се струва неуместно. За това е текстът ще остане в известна степен такъв – безначален. Безструктурен.
След началото, мислех да продължа с няколко думи за доброто…
За онова добро, което е винаги тук, наоколо, само трябва да отворим очи за него и да пожелаем да го видим. Защото то е свито, скромно, ужасно срамежливо. А в своята светла същност е безценно. Тъй като няма цена, тъй като е всеобхватно и несъизмеримо с нищо друго като стойност. Това е онова добро, което някой прави без да има изгода, без задна умисъл, без да иска реванш. Понякога – без дори да те познава. Ей така – просто защото е човек, защото и ти си човек също, и това е напълно достатъчно за двама ви. И не е необходимо жестът да е с грандиозен размер, често и една дума само стига, една подадена монета, един написан ред, един проведен разговор, една усмивка в точния момент, една безгласна подкрепа или едно намигване, което означава „Продължавай! Не си сам!“… След това оставаш като зашеметен. И осъзнаваш, че има особена сила в това междуличностно свещенодействие. После си като прероден. Заразен. Наелектризиран и готов да зареждаш с енергия целия свят наоколо. След него вече знаеш – само истинското добро е безпричинно, то е леко, не тежи, не ти носи нищо, можеш дори да забравиш, че някога си го направил… Но човекът, към когото е било насочено, ще го помни. И ще иска да продължи веригата напред… И май в това е скрит целият му смисъл всъщност…
И тъй като мина доста време /а това не прави мотивите, които ме накараха да мисля за Доброто по-малки, между другото/, не знам дали е редно да включвам и този момент… Особено след повратностите на Съдбата, които така се извъртяха, че ме накараха да насоча мисълта си към нещо, което въобще не предполагах, че може да намери място в този текст тук.
А именно за ефимерността на живота, за неговите устои, за шанса да го изживееш пълноценно и за отговорността, която имаш да не пропиляваш нито миг! Нито миг! За онова, което ни прави хора… и което е невидимо и безплътно, фино, като дихание, като прегръдка и като спомен… И след като то си тръгне, от нас, хората, не остава нищо друго, само една празна черупка… За това трябва да се живее – със съзидателна сила всеки ден, до любимите хора, в името на принципите и мечтите ни, отвъд битовите проблеми, отвъд отрицателните емоции, само с щастие и радост! Всеки ден! За да може някога, в някой далечен миг, когато и последните прашинки от пясъчния часовник на времето започнат да се изплъзват, да погледнеш назад. И да не съжаляваш за нищо! За нищичко! За целта трябва да осъзнаеш – всеки сам върви по пътя към своето щастие, всеки сам прави своите избори и решава кого и какво да допусне в дните си, всеки сам избира дали да се вгледа черногледо в проблемите си или да потърси малките щастливи моменти, които имат силата незабелязано и усмихнато да изпъстрят ежедневието. Всеки – сам. И в това е закодиран ключът към свободата. Ключът към радостта…
И след като този неочакван абзац намери място в текста, все пак ми се иска да се върна към първоначално набелязания финал…
Той, финалът, е свързан с едно ежемесечно литературно събитие, на което съм редовен посетител и което ме зарежда с добро настроение за дълго време напред. /Говорила съм за него веднъж – ето ТУК/.Миналия месец темата беше „Всичко се е случвало преди“. Разказите бяха прекрасни, атмосферата – приятна. Но няколко изречения от единия текст се врязаха в съзнанието ми и оставиха следа. Ставаше дума за това, че всеки си мисли, че той е този, който открива света за пръв път – като че ли е първият, който някога се влюбва, който страда, който живее и води сякаш първите битки в историята на света… въпреки че тези неща са се случвали милиони пъти преди да се появи на тази земя. Май наистина е така. И в известна степен мисля, че наистина ние сме първите, които го правим. Тоест – за един твърде кратък човешки живот, ако ти не вярваш, че си откривател и че си първият, който някога обича /защото в своя живот ти си точно такъв – винаги първи/, който се бори за каузите си, който живее… Тогава чии живот живееш? И защо? Не. Не… Така че просто ви пожелавам – останете откриватели! Бъдете винаги първи – за себе си винаги първи!…
Яница ХРИСТОВА
