Когато се сблъскаш с две противоположни идеи, неизбежно те връхлитат и куп въпроси…Днес например се замислих върху това, че просто така ни учат – че в света всяко нещо си има своя противоположност: добро-зло, мрак-светлина… Това, малко или много, поставя съзнанието ни в рамка и кара коловоза на мислите ни да се вглежда и в най-малките детайли, да търси дори и в хубавото – нещо лошо, да вярва, че и в най-слънчевото време се крие по една неосъзната буря…
Другото, за което се замислих, е, че има определена група хора, които предпочитат да гледат на света винаги от положителната му страна, лепнали са по една широка усмивка и излъчват непоклатима увереност, че нищо няма да помрачи нито настроението, нито ежедневието им. Това определено е похвално умение – особено във времето, в което живеем. Скептиците често ги обвиняват, че гледат на света наивно и „през розови очила”.
И в този ред на мисли, неизбежно беше да не се запитам – добре де, кое е сега това нещичко, което стои от другата страна на „розовото”? Кое е неговата мрачна половинка?
Беше логично да е цвят, нали?
И така изборът ми съвсем естествено се спря на… Сивото – любимият цвят на повечето скептици.
Онова сиво, което дебне… и чака слабост, пукнатина, в която да се настани…
Онова сиво, което идва след неочаквания дъжд в привидно очертаващия се топъл ден…
И все пак – човек е много по-щастлив, когато вижда света в розово – това е безспорно…
Но никой не казва какво се случва с него, когато една сутрин се събуди и разбере, че е загубил това свойство за пречупване на действителността… Защото, колкото и да не ни се иска, има и такива дни. Все едно, че има нещо в самия въздух, което не си е точно на мястото…
Тъжната истина е, че тогава цялата Сивота се стоварва върху него и се опитва, като отмъщение за цялото това време, прекарано в пренебрегването й, да го остави без дъх…
Яница ХРИСТОВА
