Category

Стил

Нещата от живота Стил

Срещата

  • От
  • септември 28, 2015

В живота на всяка жена рано или късно идва моментът, в който разбира какво означава „невъзможна любов”. Понякога това се случва в ден, досущ като днешния – есенен, дъждовен вторник…

Но всъщност то всичко е започнало много отдавна, може би преди няколко сезона даже. Да речем, че е било в края на пролетта… Но тогава времето не е било подходящо за подобни фриволни решения. За това и предприемаш най-напрегнатото отлагане, което опъва търпението ти като тетива на лък. Защото въображението ти не спира да работи. То извайва образа на Перфектния – до най-дребната подробност. И ти знаеш – трябва да положиш огромни усилия, за да го откриеш в реалността. Предвид че там точно такъв може и да не съществува…

Минава време. Ти се луташ между надежда и отчаяние – че ту го има, ту го няма… И идва мигът, в който си казваш „Майната му, сега е моментът!”, вземаш си чантичката и излизаш да го търсиш… Градът е голям, а ти дори не знаеш всички малки улички, в които може да се скътал и да те очаква… Не го откриваш. Таиш надежда, че може би в момента пътува към теб, от някъде – много далеч… Пък и нали всички други момичета са си намерили – някои от техните дори доста наподобяват твоя, Перфектния (дето не знаеш дали съществува или не…).

И ето – идва днешният ден. Вън вали, краката ти подгизват. Търпението ти е към привършване. Решаваш, че няма да го търсиш повече и си тръгваш към вкъщи… Вървиш, не се оглеждаш трескаво, просто си държиш чадъра и се молиш да не настинеш с тези подгизнали обувки… Когато Го виждаш. Перфектният! Любов от пръв поглед е… въпреки че, честно казано, доста се различава от представата, която е битувала в съзнанието ти. Чудиш се дали да го доближиш или не… В крайна сметка доближаваш. Сега се чудиш дали да го докоснеш или не – това ще направи раздялата ви след това много по-трудна… Докосваш го. По дяволите! И на пипане е прекрасен. Знаеш, че ще направи всеки твой ден, изпълнен с удоволствие и комфорт…

В теб започват да пърхат пеперуди. Затаяваш дъх… и решаваш да погледнеш цената…

И това е най-голямата ти грешка!

Действителността се стоварва върху пърхащите пеперуди в теб с жестокостта на турнадо.

Перфектният чифт есенни ботуши струва почти колко наема на квартирата ти за месеца! Чудничко… Дълбоко в себе си знаеш, че хазяинът е мъж – той няма да прояви разбиране, нито дори чувство за хумор…

Разделяте се. За последно го поглеждаш пред витрината… Красив е. Нищо, че няма връзки – както ти си мислеше, че ще има. И нищо, че не  е в цвета, в който мислеше, че ще е… Всъщност май по нищо не прилича на модела, който си представяше (по цената най-вече)… Но знаеш – това е съвършеният чифт обувки и това, че си го открила, не те прави по-щастлива от преди…

Няма коментари
Нещата от живота Стил

В крак с модата

  • От
  • август 19, 2015

Вярно модата била като бумеранг – завърта се, връхлита те, стоварва се върху теб като плесница, когато най-малко го очакваш, и взривява сетивата ти…

За това си мислех, докато наблюдавах в метрото днес една възрастна дама, която носеше слънчеви очила с рогови рамки и елипсовидни стъкла със странен зелен оттенък…

Защото… тези очила живеят ярко и живо в паметта ми, откакто бях съвсем малко дете, което дори не знае да чете.
Бяха на дядо. От неговите младини вероятно…

Няма коментари
Нещата от живота Стил

Припомняне на детските мечти

  • От
  • януари 10, 2014
Днес, когато бях тръгнала да си купувам Карта-памет, някакви стари и далечни спомени оживяха, съвсем пред очите ми… Каква ирония, нали?
В метрото пътуваше едно момиченце. Виждала съм го. Преди. Много отдавна. Защото то… съм била аз.
Не само защото беше неопределено русо, неопределено червенокосо. И не само защото имаше огромна раница (точно като мен днес, между другото), ами и заради тях – рисунките. Защото тя бе извадила една тетрадка – съвсем обикновена (а и толкова необикновена всъщност!) и там, в метрото, върху пълната си раница, рисуваше… Скици, дрехи, хора. Видях, съвсем безсрамно надзърнах и предните изрисувани листи. И много внимателно я наблюдаваха – нея, откъсната от целия останал свят, който в този момент не съществуваше. Беше останала само тя и белият лист, разграфен от толкова познатите ученически редове. Съсредоточена, вкопчила пръсти в химикала, прехапала устни и така замислена, че не усеща, а вероятно би я заболяло, ако се загледа от страни…
Боже, толкова позната ми беше тази картинка! Но как? Как да отида да й кажа – „Хей, някога съм била като теб… и понякога още съм! Не се отказвай! Чуваш ли? Недей!”… Не. Аз съм просто една непозната. В този голям град, пълен с милион непознати, които могат да изплашат едно дете – понякога съвсем неволно… По-добре и непозната да си остана. Макар че тази история… ме връща в едно друго време…
Назад, назад… до Първата детска мечта, до… до една съвсем друга история… 🙂

Яница ХРИСТОВА



Няма коментари
Нещата от живота Статии Стил

Един различен Дядо Коледа

  • От
  • декември 17, 2012

Най-силното оръжие, с което разполагаме, това е нашето въображение. То не познава граници и забрани. За това сега ще ви помоля да освободите въображението си и да му позволите да ви разходи из тази статия – без всякакви задръжки.
Всички познаваме класическия образ на Дядо Коледа – едър мъж, с дълга бяла коса и брада, червен костюм и шапка с пухкава бяла папулка на края.
Но питали ли сте се как би изглеждал добрият старец в друго време, в друг стил?

ДЯДО КОЛЕДА – ХИПАР

Хипи движението възниква в САЩ през 60-те години на ХХ век. Характеризира се с разкрепостеност, свобода на духа и нравите. Стилът в облеклото е свободен, цветен и разчупващ всякакви норми.

Сега си представете Дядо Коледа – познатият ни добър старец. Но сменете познатият му червен костюм с джинси, с черна риза на зелени тревички, наметната с  елек от кафяв велур. Нека не забравяме и задължителната лента на челото, която усмирява буйната му грива. Може би и едни слънчеви очила биха били добре, не мислите ли? В дясната ръка – хванал свита цигара от един не толкова законен растителен вид – което пък от своя страна обяснява винаги доброто му настроение. А лявата – гордо вдигнал напред в така популярния хипи пийс знак.

РОК ДЯДО КОЛЕДА

Началото на рок музиката се крие някъде в 50-те година на ХХ век. Черният цвят се е превърнал в официален цвят за всички рок фенове. Тук можете да откриете много кожа, много метал и уникални комбинации и елементи  в облеклото.

Сега си представете Дядо Коледа… Нахлузете му едни кожени гащи, свалете палтото му и го заменете с червена карирана риза (примерно). Прибавете едно кожено яке, а от колана му – нека висят всякакви метални дрънкулки. Естествено – от пухкавата му коледна шапка отдавна не е останала и следа, за това пък е заменена с лъскава черна каска. Пуснете всички елени на свобода и прибавете към картинката един мощен мотор. Сега си представете Дядо Коледа – как препуска в коледната нощ и раздава подаръци, а зад него двигателят изписва с мръсна газ добре познатото „Merry Christmas” …

ПОП ФОЛК ДЯДО КОЛЕДА

Поп фолкът, известен още като чалга, възниква в територията на нашата родина някъде през 90-те години на отминалия век. Характеризира се с горещи ритми, често – с оскъдно облекло и голяма доза екстравагантност.

Сега си представете Дядо Коледа… представете си го като поп фолк фурия. Свалете червения костюм, прибавете оскъден тоалет, обсипан с пайети и маниста. Обуйте го с ботуши – за предпочитане на висок ток… Около шията му прекарайте един лъскав коледен гирлянд. Но нещо липсва?… Косата и брадата изглеждат скучно така. Я по-добре да ги поскъсим… и да ги изрусим – русото е класика в бранша… О! Чакайте – не ви ли заприлича на някого така?!…

Яница ХРИСТОВА 

(материалът е писан за в.”FaceNews” – коледен брой, 2011 година) 

Няма коментари
Нещата от живота Стил

Със собствен къс време на гърба…

  • От
  • ноември 26, 2012
От скоро усещам, че с любопитство се заглеждам в непознатите, с които се разминавам по пътя. Като най-любопитни са ми дрехите им… Не знам защо не съм обърнала внимание до сега и защо не ми е направило впечатление – може би защото в топлите сезони цари оскъдица на облекло – масово. Или пък просто съм била прекалено заета да мисля за нещо друго, по-належащо в този момент. Не знам…
            Не, не, не ме разбирайте погрешно – не обичам, когато подобен „оглед” се прави, за да се обсъждат и коментират околните като цяло, да се отправят критични забележки и цялостни преценки за визия и човечност, за да се лепят етикети „този е такъв”, а онзи – „онакъв”. Това е глупаво. И ограничаващо. Не. Тук става дума за нещо съвсем различно…
            Ние, все още млади днес, не се отличаваме много едни от други – вървим, облечени със сходни обувки, палта, шапки, блузи, дънки. Най-вече дънки. Все едно, че всички, излизайки от домовете си, сме се облекли с един и същ шаблон (наложен ни незнайно от кого – може би от моден диктатор, без грам чувство за хумор… или пък с прекалено много чувство за хумор) … Скучно е. Скучна гледка сме си, не мислите ли? Но ако плъзнем поглед малко по-настрани – към поколението, прехвърлило една определена възраст… То там е цялата палитра от многообразие на цветове, кройки, модели, на цялата история на модата през последните петдесетина години…
            Бабите са ми особено симпатични. Една определена група баби. Дали от меланхолия или от оскъдицата на днешните пенсии, бабите в края на есента вадят от гардеробите си старите си палта – вероятно точно тези, които са носили, когато са били на двадесет, тридесет, четиридесет години. И шапки – също. От тях струи усещане за дух и време, което е отминало. За цветове и кройки, които днес не са актуални (все още – но те тенденциите се въртят, така че нищо чудно догодина пък да не е така…) И всяка баба (дори когато са няколко накуп – видимо приятелки, на приблизително еднаква възраст, хванали се под ръка, които вървят, кретат, заедно по тротоара) е различна, носеща на раменете си своя собствен отрязък от време и стил. При възрастното поколение няма шаблон, няма стереотипност – годините са отмили необходимостта да се чувстваш като „част от стадото”. Вече си над тези неща. Останало ти е правото да бъдеш този, които си и то по начин, по който се чувстваш добре. В собствената си кожа. В любимото си палто, пък нищо че „не е по модата”…
            И определено не съм от хората, които „лепят етикети” на другите, но… Смятам, че това е много красиво… и много истинско, много… човешко…
            Яница ХРИСТОВА
Няма коментари