Category

Поезия

Поезия

Викинг

  • От
  • март 13, 2018

Имам душа на стар викинг

и тя пътува през безкрайни морета,
събира късчета лед,
топи ги в топла жарава
и изцелява раните,
натрупани с времето…
Вятърът се заплита в платната на лодката,
древна и с белези – като самата вечност.
А хоризонтът е тънка линия сред синевата,
която надвисва над нас като воал.
Понякога разчитам само звездни карти
и търся криволичещите линии на съдбата.
Понякога копнея за бряг с уморен поглед,
понякога искам да потъна в дълбините,
а друг път знам – брегът е вътре в мен,
опора, твърда земя, която ме спира
и ме кара да вървя с гордо вдигнала глава.
Имам душа на стар викинг.
Крия я с усмивка.
Показва се само в блясъка в очите ми,
когато идва буря –
от онези, които изпъстрят небосклона
със светкавици и гръм;
които заплашват с водовъртеж,
защото след тях нищо няма да е вече същото.
Не се плаша тогава.
Опъвам платната, държа здраво щурвала
и плувам в свои води –
сред вълни, по-високи от мен…

 

Няма коментари
Поезия

Влюбване

  • От
  • март 4, 2018

Познавам те.

Хиляди пъти ще се заричаш,
че повече няма да чувстваш,
нищо няма да чувстваш…
Особено пък тази коварна любов,
която влиза под кожата
и ти взема ума.
Хиляда пъти ще отричаш,
че това, което виждаш,
е отговор на твоят зов
(неизречен)
все пак да бъдеш обичан.

Но ще припламнат някога едни искри –
и да се опиташ да ги спреш,
онова, което трябва,
ще изгори.

А от пепелището
ти или ще излезеш като феникс.
Или ще се превърнеш в призрак –
в сянка на самия себе си.
Сам решаваш…

Няма коментари
Поезия

Минало

  • От
  • февруари 13, 2018

Призраци от миналото

изпълват сивотата на деня.
Дебнат те зад някой ъгъл
и коварно протягат от мрака
към теб костелива ръка.
Плуват в спомените ти
и те връщат назад –
към онзи стар образ,
който вече не си…
(дори снимките ти го доказват!)

Защото си пораснал.
Преживял си ги.
Раните са зараснали,
(но останал е белег).
Прескочил си пропастта
(но още чуваш ехото от дълбините й)…
И пулсът се ускорява
при всяка нова следа…
Миналото  – оказва се – е котва,
която те спира сред полет
и стеснява хоризонта,
обещан на новите възможности.

Едно решение има.
И на себе си го дължиш!
Режи смело оковите.
И си позволи тази радост –
да забравиш онова,
което тежи
и те тегли назад:
все натам,
където, ако е имало смисъл,
щеше да останеш…
А ти не си.

Няма коментари
Поезия

Полунощ

  • От
  • февруари 9, 2018

Полунощ е.
Градът не спи.
Жужи в забързания трафик
и чете стари вестници.
Защото тук новините
бързо остаряват.
Днес си просто дете,
а утре – грохнал старец
(дори не усещаш как така е станало!)
Може часовникът в кухнята да е спрял,
но времето продължава
да се гони с вятъра по булеварда.
А старите болки се трупат,
свиват се на кълбо –
като уморена котка,
която търси покой
всяка вечер в леглото ти
и тайничко краде ти съня…

Полунощ е.
Събирам сияния –
отражения на фарове,
летящи светлини
и реклами от билбордове.
Лесно изглежда –
всичко уж се продава,
но все пак накрая
най-важното не можеш да купиш с пари
(другото е пиар + евтини лъжи)…

Гледам часовника.
Безмилостни стрелките
шумолят в мрака.
Бяга след тях сънят ми,
сякаш за нещо ме наказва.
Старият фотьойл до прозореца
ще бъде моят пристан.
Старата котка в краката ми мърка.
Оглежда се нощта ми
в зелените й ириси –
лукава нежност…
И в този миг времето спира.
От грохнала старица
се превръщам пак в дете;
тичам по поляните
и гоня пеперуди
из слънчогледови поля…

Няма коментари
Поезия

Уроци

  • От
  • декември 21, 2017

Чувал ли си как

фениксът умира в огъня,
а после възкръсва от пепелта,
изтупва крилата си
и се преражда за живота нов,
пречистен?
Светът е богат на митове,
пълни с утеха и открадната мъдрост.
Но уроците ги учиш най-добре сам –
когато се изправят срещу теб,
зашлевят те с плесница в лицето
и извадят дъха от гърдите ти.
И докато се гърчиш от безсилие
върху студения асфалт,
всеки път ще се питаш:
ще се изправя ли сега,
ще възкръсна ли от пепелта,
ще се разперят ли крилата ми,
ще са сияйни ли перата им?…
Когато всяко вдишване е агония
и дори сънят бяга от теб,
въпросите се трупат на камулата купчина
и заплашват да те затрупат
под тежестта си.
В мрака чуваш само стрелките,
които безмилостно режат времето на късове.
Когато изгубиш достатъчно мигове,
от които нямаш спомени
(не искаш да ги помниш),
ще се изправиш на крака.
Като да се учиш да прохождаш отново е.
Ще се протегнеш с плахи ръце,
та да хванеш нишката,
която ти подават мойрите,
а съдбата ще се свие на кълбо до нозете ти.

Парещите въглени на огъня,
през който си преминал,
ще останат да тлеят винаги в дъното на душата ти,
ще изпълват гърдите ти с дим,
понякога ще те задушават,
но с искрите си ще сияят в мрака,
за да помниш, че си бил там –
бил си в дълбините на тъмата…
И си преминал.
Тази сила изтегля птицата обратно към живота.
Тази сила разперва крилата й
и й подарява целия хоризонт.
Тази сила… само тази сила,
изтъкана от копнежа
да продължиш напред…

Няма коментари
Поезия

Улици

  • От
  • октомври 7, 2017

Живях в крайните квартали.

Наблюдавах от сутрин до вечер
уморените лица на хората,

вечно бързащи за някъде,
все за нещо закъснели,

а тук – така неусетно –
се изплъзва същинският живот
между пръстите им,
без дори да се усетят…

Слушах студеният вятър
през нощите
как фучи покрай панелките
и всичко след него остава
някак по-сиво,
дори котките:

в походките им даже
се вижда меланхолията
и безкрайната досада
да са тук…

Живях и на последния етаж
(за кратко).

Градът заспиваше в краката ми,
а нощните му светлини –
светулки –
кръжаха над забързаните му сънища.

Защото всяка нощ се превръща в обещание –
че утре няма да е същото…

Вървях. Хиляди улици съм извървяла.

Първо по твоите стъпки.

След това упорито надявайки се,
че оставям свои –
белег, че съм била тук,
че ме е имало…

И свикнах. Сама.

Да приспивам залезите си.

Да откривам в утрото възторг.

Да оставям болката да отшуми,
а не да се превръща в рана.

Да пазя щастието като перла,
скрита от очите на другите.

Да изтъка от надеждите си воал
и да ги пришия с вяра,
така че вятърът да не ми ги отнеме…

Затова и съм смела. Понякога.

Знам, градът ме разбира.

Разтварям се из улиците му
и после къс по къс се събирам…

Няма коментари
Поезия

Корабокрушенец

  • От
  • юли 19, 2017

След бурята

(която не очакваш)
всичко сигурно ще бъде
разбито на парченца
и ти ще плаваш сам
сред вълните на несигурността.
След това ще събираш отломките
на познатия си досега живот.
Ще се опитваш да залепиш парчетата,
но все ще има части,
които липсва…
И точно те ще се превърнат в пробойната,
която ще те потопи. Отново.

Остави развалините зад гърба си.
И греби с все сили към нови брегове.
Океанът ти дава шанс да бъдеш
или удавник, или откривател.
Виж как безкраят над тебе синее –
кара те да изглеждаш малък,
но и велик.
Вълните шептят тайни
на древни мореплаватели,
а небето чертае звездни карти
на скрити съкровища в пустинни земи.
Затова – греби! Греби!
Въпреки умората, въпреки страха.
За всеки корабокрушенец има бряг.
Има някой, който го очаква вкъщи.
Някой, който е стъкмил топло огнище
и щедро предлага в обятията си живот и утеха.
Не те ли крепи тази надежда?
Не очертава ли пред теб остров сред бурното море?
Не хваща ли ръката ти и не те ли води натам?
Не ти ли нашепва, че не си сам?
Или я прогонваш като мираж
и зъзнеш на сала, потънал в мрак?

Ела. Забрави този страх.
Слез на брега. Остави отпечатък
по мокрия пясък.
Остави следи, които водят към теб
(та да те открия),
които доказват, че си бил тук,
че те е имало,
че си живял…
И едва тогава –
ако искаш –
яхни вълните
и (си) тръгни…

Няма коментари
Поезия

Негатив

  • От
  • юли 3, 2017

Гледаме към историята
като през обектива на стар
фотоапарат.
И странно се заплитат нишките,
а преди кулминацията
ще излезе,
че там, където е бяло,
с тъмни цветове
ще се обагри снимката.
Как да съм сигурна,
че спомените ми ще останат такива,
каквато е била реалността?

И това, което ще окача в рамка,
няма да е просто поредната
изпълнена с живот лъжа?
Понякога не се ли питаш
колко време живеят мечтите?

Как ги забравяме,
как ги погребваме,
как ги обричаме на несбъдване…
Виждам бръчицата на челото ти –
замисляш се…
Остави.
Подготвила съм апарата за снимка,
погледни към обектива и се усмихни…
Фокусирала съм те.
А зад теб ми се струва,
че градът е населен само с призраци…

Няма коментари
Поезия

Краткият път

  • От
  • май 12, 2017

„Душа в душа се отразява”

(като в онази песен).
С всичките си белези,
очертали като карта
кръстопътищата на Съдбата тук.
Казва ти го древната знахарка,
която се взира
в ресните по ръцете ти
и току въздиша,
току грейва в усмивка.

А после дълго мълчи.
„Търсиш някаква своя си истина –
ще каже накрая. –
И не вярваш, че можеш да сгрешиш.
Но грешка е всяко отричане,
всяка крайност е грях.
Най-истинско е само да обичаш
и да се изправяш очи в очи
с онова, от което те е страх…”

Ще си тръгнеш,
без да знаеш как да отговориш.
Но дълго ще мислиш за думите й.
Ще трака в тъмното
аналитичният ти ум на учен.
Ще търсиш доводи в своя защита,
ще се капсуловаш в оправдания,
за да се съхраниш.
Ще търсиш изход в математически формули
и ще се убеждаваш,
че това е гласът,
с който говори Вселената.

Но Вселената говори с различни езици.
Ще чуеш ли, професоре, шепотът й насън?
Защото душите една в друга се оглеждат
и често сънят е най-краткият път…

Няма коментари
Поезия

Игра

  • От
  • април 26, 2017

Играем я тази игра.

Съдбата е раздала картите.
Колебаем се
за собствените си ходове
и се чудим какво се крие
в ръката на другия.
Докато се усетим,
сме се залутали сред правила
и се мъчим да излезем чисти
от една, твърде често,
нечестна надпревара…

А светът…
Светът се разпада.
Да се говори за това
е все по-належащо
и все по-неуместно.
Скоро грохотът на бомбите
ще говори вместо нас.
А ние… дори няма да усетим
как играта
си е сменила правилата…

Но почакай… Спри.
Стана така мрачно.
А уж е пролет.
И уж сме млади.
Най-доброто, казват,
тепърва предстои
(за нас)…
Така ли е? Не знам.
Гледам гълъбите през терасата.
Пърхат с криле,
гонят коричка хляб.
Гукат.
Нехаят за големите въпроси,
за сянката на бъдещето.
Стигат им дребните радости,
тук и сега…

* * *

(Гледам ги. Мисля си…
как искам да съм гълъб
и когато ми омръзне (всичко),
просто да грабна живота със себе си
и да отлетя – колкото далече мога…

Няма коментари