Нещата от живота
Интелектът ще оправи положението, моето момиче…
От няколко години вече знам, че когато работиш нещо, независимо какво, околните свикват да те олицетворяват с него и малцина са тези, които си правят труда да надникнат отвъд професионалните ти задължения… за да видят, че всъщност и ти си човек, не си машина, не си робот, не си просто някой си, който върши нещо си. Ако го направят, биха видели, че и ти, като тях, имаш мечти, имаш самоуважение, имаш приоритети, имаш и цел.
Ако си част от онези невероятни късметлии, които на професионалното си място могат да бъдат в максимална сила себе си и да се прибират вечер с удовлетворение у дома, то тогава може би тези терзания биха били излишни… В противен случай – докато си още твърде млад и търсиш себе си и своето място в този свят – е по-добре да вярваш, че пред теб пък се открива никак не лошата възможност да наблюдаваш от различен ъгъл, да се запознаваш с предизвикателствата на ежедневието и да израстваш, превъзмогвайки детинската си наивност и сблъсквайки се с трудности, които те правят по-силна, по-смела и борбена личност.
Може би се чудите защо е цялата тази дълга увертюра?
От къде да започна? Прекарах известно време преди няколко години в един хотел, имам една история с едни слънчогледи, била съм репортер, автор на бизнес статии, пиша разкази от 9-годиша, а от съвсем скоро се радвам на първата си пиеса… Блогър съм. Какво ме чака от тук нататък ли? Не знам. Времето ще покаже. Но вече знам, че мога да се справя с всичко, защото съм открила онази част от мен, която е напълно наясно, че единственият начин да се чувстваш независим, е сам да си плащаш сметките. А това се случва, когато работиш. Здраво.
През различните ми творчески (и не толкова) превъплъщения обаче, въпреки че аз съм си била една и съща, отношението, което съм наблюдавала, е било твърде противоречиво. И би се получил доста обширен текст, ако маркирам дори само водещите компоненти… а ми се иска да разкажа историята от днес.
А именно:
В момента работя в една мъничка книжарничка. Оптимистът в мен ми казва, че това е страхотна възможност да се срещна с много нови и интересни хора. Обаче… реалистът в мен вече знае, че като за начало трябва да се опознае онзи, донякъде икономически, донякъде почти нов биологичен вид, наречен „Клиент”. Защото клиентът е… странно нещо. Идва като хала – с целия си вихър от емоции. И понякога си тръгва, оставяйки ти усмивки, а понякога – отмъквайки част от положителната ти енергия.
Не бива да се оплаквам обаче. Защото, не знам дали е заради мен, или просто са си такива, но една никак не малка част от клиентите ми идват и… си разказват историите, собствените си житейски истории, изпълнени с проблеми, тревоги, надежди, стремежи… Без дори да осъзнават колко богата ме правят всъщност! С цялата тази палитра от цветове, от нюанси, от усещания.
Днес, почти на края на работния ден, дойде един старец. Разказа ми за съпругата си, бивш педиатър, която цял живот самоотвержено е била отдадена на работата си, а сега… получава 240 лева пенсия… Разказа ми за различните длъжности, които е заемал по време на предишната политическа система и, разбира се, в собствената си младост… И, о!, и тогава е имало случаи, в които положението никак не е било розово, дипломи не са се получавали за знания, кадрите не са били идеални, а властимащите са следвали преди всичко собствения си интерес… Разказа ми и за няколко рускини, които… кхъ-кхъ, май е по-добре да пропусна тази част… Разбира се – неизбежна беше темата за политическата ситуация в страната сега и преди… И знаете ли какво ми каза този възрастен господин? „С тази разбита икономика, която имаме, нищо няма да ни спаси. Само земеделието може да ни измъкне. И протестите няма да помогнат. Но интелектът, само интелектът може да оправи положението, моето момиче…”
И от тогава си мисля… Колко е прав! Колко е просто! И как съм му толкова благодарна, че точно днес, не кой да е друг ден, а точно днес дойде с тази история, с тези думи, с този съвет…
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари
Нещата от живота
Старците и времето
Вървят… времето не може да ги спре, нищо че има сняг, че е мокро и е хлъзгаво. Облекли са старите си палта, сложи ли са шапките и (но не всички) са преметнали по един шал през рамо. И вървят. Хванати под ръка. Понякога стъпките им са бавни, почти тромави от натежалите години. Но все пак нали за това са се хванали – да се подкрепят, да си дават опора.
Дали е за това всъщност?…
Това са старците, които минават покрай мен последните дни. Възрастни двойки, които или са тръгнали на разходка, или просто се щурат по задачи… Не знам. Не знам. Но около тях струи особено очарование, дискретна и тиха романтика, трупана с времето…
Понякога ме връщат назад – към онова лято, което прекарах в Поморие. Поучително беше – от чисто житейска гледна точка. Там се запознах и с една двойка, прекарала над 40 години заедно. Всеки ден той й отваряше вратата и й носеше плажната чанта, пък тя… тя сияеше. Те не знаеха, но в съзнанието ми бяха кръстени „Баба и Дядо Сладурковци“ още от първата ни среща!
… И ме карат да се питам: как? Как са открили човека, с когото са искали да остареят? С когото са остарели? Как са разбрали, че е той? Почувствали ли са го? Или… въобще на са усетили? Просто са живели – година след година, докато накрая, поглеждайки назад, не са констатирали като факт, че просто се е случило?…
За това си мисля, докато те вървят… днес кретат през мокрия сняг…
пък в мен оставят следи…
Дали е за това всъщност?…
Това са старците, които минават покрай мен последните дни. Възрастни двойки, които или са тръгнали на разходка, или просто се щурат по задачи… Не знам. Не знам. Но около тях струи особено очарование, дискретна и тиха романтика, трупана с времето…
Понякога ме връщат назад – към онова лято, което прекарах в Поморие. Поучително беше – от чисто житейска гледна точка. Там се запознах и с една двойка, прекарала над 40 години заедно. Всеки ден той й отваряше вратата и й носеше плажната чанта, пък тя… тя сияеше. Те не знаеха, но в съзнанието ми бяха кръстени „Баба и Дядо Сладурковци“ още от първата ни среща!
… И ме карат да се питам: как? Как са открили човека, с когото са искали да остареят? С когото са остарели? Как са разбрали, че е той? Почувствали ли са го? Или… въобще на са усетили? Просто са живели – година след година, докато накрая, поглеждайки назад, не са констатирали като факт, че просто се е случило?…
За това си мисля, докато те вървят… днес кретат през мокрия сняг…
пък в мен оставят следи…
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари
Нещата от живота
История от деня
Каква вечер само! Каква невероятна вечер!
Всичко започна след края на работното време. Навън вече е тъмно, аз заключвам книжарницата и тръгвам – сред лабиринт от затворени магазини и празни сергии. Уличното осветление хвърля отблясъци по пустия площад, колите прелитат по булеварда, всеки бърза на някъде… Всичко си е както всяка нощ. До момента, в който не я чувам…
Тя пее. С глас с такава неописуема плътност, звучност и емоция, с толкова вълшебен тембър, че свят да ти се завие. Красиво е. Хваща ти душата и я праща на някъде – далеч от тук, далеч от шума, далеч от града, далеч от ежедневието. Обръщам се. Една от жените, които продават на пазара – пищна леля, с няколко ката дрехи (да я пазят от студа), с прошарена коса и видимо доста понатрупани години. И живот – преминал… някъде наоколо. Тя трепва, щом ме вижда. Явно не е очаквала, че има още някого в района. Само за миг гласът й е неуверен. После пак подхваща мелодията, решена да завърши песента…
Аз си тръгвам, но нещо в мен се е пропукало… Защото повече трябва да са тези, които да имат правото да чуят как пее тази обикновена-необикновена жена! Но всички сцени са далеч от тъмния пазар нощем в крайния квартал… Остава ми само надеждата, че някак ще си я представите и че чрез думите ми историята й ще продължи някъде – натам, напред… Пък аз поне знам, че никога няма да я забравя!
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари
Нещата от живота Стил
Припомняне на детските мечти
Днес, когато бях тръгнала да си купувам Карта-памет, някакви стари и далечни спомени оживяха, съвсем пред очите ми… Каква ирония, нали?
В метрото пътуваше едно момиченце. Виждала съм го. Преди. Много отдавна. Защото то… съм била аз.
Не само защото беше неопределено русо, неопределено червенокосо. И не само защото имаше огромна раница (точно като мен днес, между другото), ами и заради тях – рисунките. Защото тя бе извадила една тетрадка – съвсем обикновена (а и толкова необикновена всъщност!) и там, в метрото, върху пълната си раница, рисуваше… Скици, дрехи, хора. Видях, съвсем безсрамно надзърнах и предните изрисувани листи. И много внимателно я наблюдаваха – нея, откъсната от целия останал свят, който в този момент не съществуваше. Беше останала само тя и белият лист, разграфен от толкова познатите ученически редове. Съсредоточена, вкопчила пръсти в химикала, прехапала устни и така замислена, че не усеща, а вероятно би я заболяло, ако се загледа от страни…
Боже, толкова позната ми беше тази картинка! Но как? Как да отида да й кажа – „Хей, някога съм била като теб… и понякога още съм! Не се отказвай! Чуваш ли? Недей!”… Не. Аз съм просто една непозната. В този голям град, пълен с милион непознати, които могат да изплашат едно дете – понякога съвсем неволно… По-добре и непозната да си остана. Макар че тази история… ме връща в едно друго време…
Назад, назад… до Първата детска мечта, до… до една съвсем друга история… 🙂
В метрото пътуваше едно момиченце. Виждала съм го. Преди. Много отдавна. Защото то… съм била аз.
Не само защото беше неопределено русо, неопределено червенокосо. И не само защото имаше огромна раница (точно като мен днес, между другото), ами и заради тях – рисунките. Защото тя бе извадила една тетрадка – съвсем обикновена (а и толкова необикновена всъщност!) и там, в метрото, върху пълната си раница, рисуваше… Скици, дрехи, хора. Видях, съвсем безсрамно надзърнах и предните изрисувани листи. И много внимателно я наблюдаваха – нея, откъсната от целия останал свят, който в този момент не съществуваше. Беше останала само тя и белият лист, разграфен от толкова познатите ученически редове. Съсредоточена, вкопчила пръсти в химикала, прехапала устни и така замислена, че не усеща, а вероятно би я заболяло, ако се загледа от страни…
Боже, толкова позната ми беше тази картинка! Но как? Как да отида да й кажа – „Хей, някога съм била като теб… и понякога още съм! Не се отказвай! Чуваш ли? Недей!”… Не. Аз съм просто една непозната. В този голям град, пълен с милион непознати, които могат да изплашат едно дете – понякога съвсем неволно… По-добре и непозната да си остана. Макар че тази история… ме връща в едно друго време…
Назад, назад… до Първата детска мечта, до… до една съвсем друга история… 🙂
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари
Нещата от живота Снимки
Старото хоби!
Хората вършат странни неща, когато са в пубертета… Предполагам, че и аз не съм изключение. Ако се чудите какво е това обаче, значи не се познаваме от дълго време… Защото това са Тефтерите! Старите ми приятели знаят за тях, виждали са ги, разглеждали са ги, носили са ги, чели са ги, обогатявали са ги с остроумие и нагледен материал… В тях си записвах разни неща от книгите, които четях, от филмите, които гледах, от хората, с които общувах. Мъдри мисли, цитати, закачливи изречения… какво ли не! Особено голямо място имат цитатите от книги – всъщност то от там се почна. И до днес не знам защо. Може би защото повечето издания, които четях, бяха от библиотеката, а на мен все ми се искаше да задържа по нещичко от тях само за себе си преди да ги върна… Сега се чудя само защо съм спряла поредицата само до третия Тефтер! И дали да не започна пак? Не съм предполагала, че някой ден ще влязат в употреба, но ето, че и това е възможно…
Онзи ден, когато една приятелка разбра, че се ровя отново в тях, ми каза да внимавам какво ще открия… Но вече беше късно. Между страниците надзърташе едно старо мое Аз, детенце още, което така ужасно ми липсва днес!
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари
Нещата от живота
Последен преглед на годината
31 декември е. Аз ставам точно на 23 и ½ години. Освен това днес е и последният ден от една бурна година, която ще се превърне в част от историята. Луда, щура и забързана. И изпълнена с куп житейски уроци – като тези, които човек учи, докато расте. За тях рядко ти говорят в училище, а старите хора само безмълвно се подсмихват, когато повдигнеш въпроса за тях, тъй като са ги преминали сами преди десетки години… И това е съвсем нормална част от Пътя – моя, вашия, техния.
Това беше годината, в която разбрах, че животът е невероятен – пълен с хиляди неподозирани възможности, които очакват от теб да се втурнеш смело към тях, за да достигнеш мечтите си… и да преминеш отвъд тях. По-голям, по-силен, по-смел от преди.
Годината, в която завърших важен етап от образованието си… и се устремих към неизвестното – без обещания, без подкрепление, без спасителен пояс… От части – на инат. И с много воля. Опитвайки се да вярвам, че няма нищо невъзможно, когато знаеш какво искаш… А дали е точно така ли? Ще видим. Само времето ще покаже J
Годината, в която срещнах прекрасни хора, чиито думи ще нося винаги в душата си – вълшебници, изпълнени с човешка топлота и безкрайна любов към света – такъв, какъвто е, въпреки всичките му несъвършенства и недостатъци. В тези личности виждам смисъл – смисъл да продължа напред, бъда тази, която съм, да правя това, което обичам, да не се предавам и да вярвам, че колкото и злоба, интриги, завист, алчност и лицемерие можеш да срещнеш в ежедневието си, то поне двойно повече са благородството, доблестта, приятелството, любовта и хуманността. И само 10 минути около точния човек имат силата да прогонят всички отрицателни емоции далеч-далеч, почти в пределите на друга Вселена. За мен е чест да нарека тези хора „приятели” и да знам, че са част от живота ми!
Годината, която ме изправи пред важни избори – част от тях вероятно съдбовни… И тежки. Толкова отговорни, че за пръв път от много време ме накараха да се чувствам объркана. За да осъзная в крайна сметка, че решенията определят пътя ни, да… Но ако първоначално избраната посока не ни харесва, винаги можем да променим курса на живота си. Необходимо е само да проявим кураж – когато се наложи… Придружен с оптимизъм. И безцеремонност. И без страх.
Годината, в която разбрах, че всеотдайността е действие, с което трябва изключително да се внимава и прецизно да се пази. Да не се пилее. Да не се раздава безразсъдно, когато няма кой да я оцени, да я забележи, пък какво остава да ти отвърне със същото. Защото някои неща са безценни. А някои хора си мислят, че това просто означава, че не им знаеш цената…
Годината, в която видях, че понякога Животът те очаква с големите шамари на прага си и те научава болезнено на някои уроци, които не си усвоил до сега. Лошото е, че обикновено това превъзпитаване ти се стоварва изневиделица и не си подготвен. Няма и как да бъдеш. След него си разбит. Трябва ти време, за да преподредиш светоусещането си, а светът няма време да те чака да се съвземеш и те повлича след себе си. Ако не си с изграден силен характер от преди, не се знае накрая с каква ценностна система ще си. Но едно е сигурно – никога повече няма да бъдеш наивното хлапе, което си бил в началото…
Годината, в която разбрах, че има моменти, в които трябва да си упорит и устремен – като истински борец. Но има и моменти, в които просто трябва да си търпелив, за да позволиш на щастието да те открие – тогава, когато е най-подходящото време за него…
Годината, в която научих, че накрая, когато се обърнеш назад към миналото си, виждаш, че са останали само хубавите мигове. Само тях помниш, само те са важни. Всичко останало се е превърнало в утайка – и е по-добре да не я докосваш, че ще развали вкуса на цялото питие…
Годината, в която станахме свидетели и участници в масови протести /които анализаторите ще имат свободата да коментират дълго време напред/ и индивидуални (р)еволюции, за които пък на мен ми се говори… Защото са част от моя свят и аз – от техния… Но не сега!
Защото 2014-та идва! Тук е, на прага ни! По-добра, по-вълнуваща, по-прекрасна от предишната! Това е Нашата, Вашата, Моята, Твоята година! Бъдете смели мечтатели – направете я такава, както вие искате да бъде!
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари
Нещата от живота Снимки
Обичате есента? Времето, в което слънцето вече не е толкова жарко и температурите са идеални за дълги разходки сред природата? Обичате съвкупността от цветове през този сезон и неповторимата атмосфера, която създават растенията, подготвящи се дългата зимна летаргия? Обичате… толкова много дребни есенни детайли, които Ви е трудно да опишете?
Но… тази година, затънали в работа, сте пропуснали златната есен през септември и октомври?
Не се тревожете! Поръчайте си я сега! Очаквайте доставката по време на зимните празнични и почивни дни на 2013 година! Само на цената на една снежна Коледа и една мразовита Нова година – като тези, които живeят в детските Ви спомени!
Не се колебайте! Природата тази година Ви дава втори шанс…
Втори шанс за есен
Обичате есента? Времето, в което слънцето вече не е толкова жарко и температурите са идеални за дълги разходки сред природата? Обичате съвкупността от цветове през този сезон и неповторимата атмосфера, която създават растенията, подготвящи се дългата зимна летаргия? Обичате… толкова много дребни есенни детайли, които Ви е трудно да опишете? Но… тази година, затънали в работа, сте пропуснали златната есен през септември и октомври?
Не се тревожете! Поръчайте си я сега! Очаквайте доставката по време на зимните празнични и почивни дни на 2013 година! Само на цената на една снежна Коледа и една мразовита Нова година – като тези, които живeят в детските Ви спомени!
Не се колебайте! Природата тази година Ви дава втори шанс…
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари
Нещата от живота
По разписание
7:15 h
Лято е. Все още е сутрин. И е рано, толкова е рано, че имаш чувството, че душата ти още спи. Но градът е жив и е буден. Тези, които бързат за работа, отдавна щъкат напред-назад по булевардите. В подлеза на метрото гъмжи от хора. Гласовете им се смесват. Опитваш се да се заслушаш в нечий разговор, но не успяваш – всички около теб се превръщат само в шум, само във фон на ежедневието ти… За да осъзнаеш, че понякога сред тълпата си най-самотен…
Отегчено се взираш в циферблата, който отброява колко минути остават до следващото метро. 7… 5… 3… Нервно потропваш с крак. Озърташ се през рамо и виждаш как множеството от хора, подобно на приливна вълна, се е доближило до жълтата ограничителна линия, и само очаква влакчето да акустира на станцията, да отвори широко врати и да ги отведе на някъде. Намръщени са. Все едно са забравили усмивките си в някой друг живот. Опитваш се да се погледнеш отстрани. Ами… вероятно и ти не изглеждаш по-щастлив от тях. Спокойно, казваш си, заради умората е, по принцип не си такъв… Но от известно време в теб винаги след тази извинителна констатация остава да отеква въпроса – ами дали е точно така?…
И ето, че най-накрая става 7:15. Виждаш светлината на мотрисата още в далечината по тунела. Ти, заедно с навалицата, се качваш и, както всяка сутрин, знаеш, че ще бъдеш истински късметлия, ако има къде да се хванеш. Понякога по това време имаш чувството, че се задушаваш и не ти достига въздух. Заради тълпата, която с нежелана, почти интимна близост, те притиска в разни непознати субекти…
Молиш се това пътуване просто да свърши по-бързо…
Когато я виждаш. Застанала е там, където двете вагончета се свързват. Погледът й блуждае, пръстите й здраво са се вкопчили в презрамките на дамската й чанта, а когато някой неволно я докосне – неизбежно при тези обстоятелства – тя потрепва и после изпада в истерия. Опитваш да я разбереш – заради емпатията, с която са те възпитавали от дете. Но не успяваш – в очите й виждаш, че има далеч повече проблеми от теб, които са на светлинни години от тревогите, с които си свикнал в собственото си ограничено ежедневие. Метрото спира на следващата станция. Тя трябва да слезе. Ужасено наблюдаваш как надига писък и се опитва да разбута всички от пътя си, без да се докосва до тях, за да се отскубне от това място, от всички тези хора… Наблюдаваш и техните реакции – на изумление, почуда, ироничност….
Тогава си даваш сметка, че метрото прави лудостта и емоциите масово изживяване, лишавайки ги от индивидуалния характер, който по принцип имат…
7: 45 h
Бързаш. Почти притичваш по подлеза на Софийски университет. Времето напредва, а до 8:30 трябва да си се инсталирал зад бюрото си в офиса и да си готов за многочасовия си работен ден.
В един момент усещаш, че се движиш в такт. Защото, заедно с шума от навалицата около теб, слухът ти е доловил и друг звук. Приятен, мелодичен, зареден с енергия за живот. Усмихваш се. Постепенно напредваш, изравняваш се с източника на музиката, но не си позволяваш да спреш… Закъсняваш! А там, на ъгъла на подлеза, стои жена с цигулка. Затворила е очи и създава такава симфония от звуци, че на теб ти се иска да отидеш, да я разпрегръщаш и да й благодариш, че е оправила началото на деня ти. Но отминаваш. Само тихо я отминаваш… Докато след теб остава да звучи „Пролет“ на Вивалди, а ти си замислен за красотата на изкуството, за ситуацията в страната, за неволите на творците. За таланта… И за това, че тази жена, според теб, би могла да събере стотици души в Royal Albert Hall и да ги накара да си тръгнат разплакани и щастливи едновременно… Само ако живееше в друго време, на друго място… А сега… сега е тук. Свири в подлеза. С отворения калъф на цигулката пред себе си, в който минувачите понякога пускат монети… Със затворени очи е. Винаги… Питаш се какво ли си представя? Къде ли я отвежда съзнанието й в този момент, когато създава вълшебства?…
22:15 h
Работният ден е отминал. Провел си няколко важни срещи и така си уморен, че ти се струва, че светът се е облегнал на раменете ти и от теб се очаква да го отведеш на по-добро място… А ти просто искаш да се прибереш вкъщи, да изпиеш чаша червено вино и да заспиш…
В метрото сега е по-тихо. На станцията няма толкова много хора, почти няма и шум. Погледът ти е привлечен от едно младо момиче, което слиза от ескалатора, прегърнало калъф за дрехи, от който се подават воалите на снежно бяла рокля. Булчинска е. Заглеждаш се внимателно в нея и се усмихваш, озарен от щастието, което излъчва. Явно Важният ден наближава. Може би е утре?…
После, Съдба!, озовавате с в един вагон. Тя е права, облегнала се на стената, за да не намачка роклята. А срещу нея, на другата страна, е застанал млад мъж, който също носи калъф за дрехи. С костюм – реверите на сакото се подават под покривалото… Странно. Знаеш, че не са заедно, но все пак ти изглежда толкова романтично! В съзнанието ти започват да се завързват сюжети – как, ако сега погледите им се засекат, между тях ще припламнат искри… И знае ли човек какво би могло да последва от това?…
В един момент започва да ти става неудобно да се взираш в тях. Отместваш поглед… Забелязваш, че (напук на статистиката, че не се чете) повечето пътници са извадили по една книга и жадно разхождат очи по страниците. Домилява ти и ти става някак топло, защото знаеш, че и ти всеки ден носиш някое любимо заглавие в чантата си. Но и ти е някак тъжно – наблюдавайки тях, наблюдавайки и останалите, които пътуват със слушалки в ушите, от които влудяващо кънти всякаква разностилова музика… Знаеш, че това е бягство. Просто средство, с което те така отчаяно се опитват да не бъдат тук, а където и да е другаде, да не мислят… да не чувстват…
Въздъхваш….
23:00 h
Слизаш на своята станция. Тук потокът от хора граничи с нулевия. Само чистачката обикаля по това време около пейките и обира следите, които пътуващите са оставили след себе си днес…
Тръгваш към изхода и си благодарен, че денят най-после е отминал. Дочуваш как метлата й шумоли по пода от равномерните и примерени движения, с които замахва… и ти става любопитно – какво ли вижда тя, когато ежедневно наблюдава хилядите идващи и тръгващи от тази станция, цялата тази галерия от образи? С колко ли съдби се сблъсква и с какво ли си тръгва от тук – като емоция… Щом ти само за ден си видял толкова много! И как? Как ли вечер заспива и какво ли сънува, когато най-накрая се прибере у дома?…
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари
Нещата от живота
Представи си, че си птица…
И се учиш да летиш. Небето пред теб синее, ясно и чисто като детска сълза. Теб те е страх да се устремиш към хоризонта, защото до сега не си предприемал подобна стъпка. Сам. Но не се тревожи – старите птици ще ти покажат как да разпериш крила, как да затаиш дъх… и да скочиш в неизвестното. Защото само така ще се научиш – наблюдавайки със собствените си очи и опитвайки със собствените си крила. Е, никой не може да ти обещае, че още от първия път ще станеш страхотен летец. Ако някой тръгне да ти говори подобни приказки, знай, че това са страхотни лъжи, но не се сърди – просто така се опитва да те мотивира. Защото те обича и вярва в теб – на моменти повече, отколкото ти сам вярваш… Може би ще паднеш няколко пъти преди това, ще те заболи, особено ако си се сринал от високо, обаче това е част от Пътя. Стани, изтупай перата си, та да блеснат отново, и продължи да опитваш. Никоя птица не се е излюпила научена, на ничии криле синевата не е дадена даром…
Ала не забравяй, че ще има и едни други птици, които постоянно ще се навъртат покрай теб, за да ти кажат, че тази работа с летенето не струва, че е по-добре от сега да зарежеш тези глупости и да вървиш, здраво стъпил с крака върху твърдата земя… В тези случаи помни, че трябва хубаво да огледаш пернатото, което има дързостта да те накара да помислиш, че трябва да се откажеш от мечтите си и цял живот да съжаляваш, че не си опитал… Ако видиш, че крилата му са залинели или, по-лошото, атрофирали, се замисли дали, вярвайки само на собствения си страх, сам не е имал дързостта да опита и за това сега се вкопчва в думите си, убеждавайки се, че са истина… опитвайки да те накара и ти да повярваш… Но ти не вярвай! А ако крилата му са здрави и силни, калени от ветровете, се запитай… дали пък не се бои, че летейки и ти, ще му отнемеш част от собствения хоризонт… Не се ядосвай – някои птици глупаво вярват, заслепени от егоизма си, че в небето няма място за всички… А може и да са от онези стари птици, чиито перушини отдавна вече са започнали да се прошарват, но въпреки това те са убедени, че ти не можеш да летиш – поне не и като тях на младини… Но се случват и такива неща – небето понякога главозамайва птиците. Пази се от това!
А небето… ще те очарова. Ще се влюбиш във вятъра, който развява перата ти. Ще обикнеш синевата, простора, усещането за лекота, което ти дава… Но имай търпение. Преди това трябва да изтърпиш геройски всичко онова, което съпътства процеса на учене на летене. Трябва да не се отказваш след всяко падане, охлузване и натъртване. Болката не бива да те плаши, защото отминава с времето, а след нея остава усещането, че можеш, просто можеш да се справиш. След като го осъзнаеш, вече си истински летец!
И… може и никога да не ти се случи, но все пак ми се иска да ти го кажа… за да имаш едно наум…
Някой ден, както си летиш и вдъхваш с пълни гърди от свежия въздух, а взорът ти се разхожда по върховете на планините, набраздили хоризонта, и чувстваш неописуема радост от всички дребни нещица, изпълнили деня ти… Ще ги видиш. А може и да почувстваш присъствието им, без да знаеш къде точно са. По настръхналата си перушина и по вледенената във вените ти кръв, ще знаеш, че са някъде тук – наблизо. Това са орлите. Птици – много по-различни от теб и от твоята природа. Те също летят и вярват, че са господари на небето, тъй като са способни да смачкат всяка друга птица, отнемайки й всичко, което цени в този живот. А понякога – и самия живот… Те ще те видят. Първи ще те видят. И няма да позволят да ти се размине – ти, обикновената птица, дръзнала да омърси небето им… Ще тръгнат след теб. Ти може и да опиташ да избягаш, да останеш или да се съпротивляваш – в повечето случаи това няма значение. Те знаят повече лупинги от теб и повече подли въздушни номера. Ще те издебнат, ще те накълват, ще отскубнат някои от най-хубавите ти пера, а може дори да заръфат част от крилата ти… И ако имаш късмет, ще им се откопчиш навреме. Но… все пак няма да имаш сили да летиш. Ще тръгнеш надолу към земята и ще знаеш, че това падане ще е много по-различно от всички други до сега. Защото си загубил част от себе си. И ще ти отнеме много време да се съвземеш, да заздравеят крилата ти и отново да погледнеш с копнеж към небето. Но знаеш, че пак ще го направиш – защото там са приятелите ти, мечтите ти, всичко, което обичаш и за което си струва да се живее… Защото само там можеш да летиш!
Но преди това… умората ще те надвие. Ще изпълни цялото ти наранено същество. Няма да искаш нищо друго, освен да се свиеш в гнездото си, да се сгушиш в крилата си, да облегнеш някъде уморената си главица и да затвориш очи… И да заспиш за дълго, много дълго време… А между времето някой, който те обича, просто да постои до теб, да погали оръфаните ти пера и да ти прошепне „Спокойно. И това ще отмине…”
А то ще отмине наистина. Вярвай ми!
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари