Category

Места / Дестинации

Места / Дестинации Статии

“Париж – между вечността и съвремието”

  • От
  • май 30, 2016

Едно дълго и мечтано пътуване…

Една сбъдната мечта по неочакван начин…

Една разходка из улиците и атмосферата на града, превърнал се в символ…

И статията ми “Париж – между вечността и съвремието”, публикувана за пръв път в сайта “Момичетата от града” на 9 април 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Париж е градът-мечта. Изключително удобен фон за романтични сюжети в литературата и киното. И е факт, че Айфеловата кула изпълва копнежите на хиляди туристи из цял свят и ежегодно към столицата на Франция се изсипват вълни от хора, които искат да изживеят мечтата си и да увековечат пътуването си със запомнящи се снимки.

Разбирам всичко това. И когато кракът ми съвсем наскоро стъпи на френска земя, образът на Париж, който обитаваше мечтите ми, се сблъска фронтално с образа на Париж, който витае в реалността.

Дали в съвремието влагаме мисъл за вечността или единствено практичността ни удовлетворява и не търсим нищо друго?

Париж е мултикултурен и мултиетнически съвременен мегаполис, в който живеят и се спогаждат редица противоположности. Поделен между историята и съвремието, градът балансира усещането за вечност и ежедневие.

От една страна са сградите и изкуството – всичко онова, което е сътворено с мисълта да остане завинаги. Тук е Musée du Louvre – със своите огромни мащаби, приютил най-вълнуващите артефакти на изкуството от древността до днес. И цял един ден няма да бъде достатъчен, за да обиколите качествено всичките му нива и зали. А и в един момент сетивата блокират от целия разкош и любопитство, които ги заобикалят. Но перла в короната му си остава усмивката на “Мона Лиза” – тайнствената Мадона на Леонардо, пред която навалицата от туристи е най-голяма и до която най-трудно се стига. Отношението към изкуството, в неговите разнообразни форми, което се усеща в Лувъра, е също толкова забележително, колкото изложените експонати. Доближава се до божествено преклонение, до безкрайно уважение – към положения от твореца труд, към следата, която е оставил след себе си, дори и когато името му се е изгубило някъде сред натрупаните векове от време и история.
Същото това усещане се долавя и при Notre Dame de Paris. Катедралата, която започва своя път почти преди хилядолетие, е едно от най-внушителните здания, появявало се някога пред очите ми! Разбираемо е защо вдъхновението е споходило Виктор Юго тук – божественото надзърта зад всеки съвършен детайл, зад всеки орнамент, който има индивидуално изражение, образ и емоция. Моите скромни човешки възприятия трудно си обясняват колко труд е бил необходим за изграждането на сграда с подобни мащаби. И се чудя кога сграда, която строим в съвремието, ще изглежда толкова величествено и дали ще има потенциала да остане непоклатима с хилядолетия. Дали в съвремието влагаме мисъл за вечността или единствено практичността ни удовлетворява и не търсим нищо друго?…

Подобни мисли ме вълнуваха и на парижките гробища – Cimetière du Père Lachaise. Място, за което не знаех почти нищо и което ме изненада. Защото тук дори и смъртта не противоречи на вечността. Тук са погребани едни от най-известните личности на Франция. Тук едни от най-богатите парижки родове са изградили собствен пантеон, в който името на цялата фамилия остава запазено – в своеобразни гробници, параклиси и величествени паметници.

И, разбира се, вечността е обгърнала символа на Париж. Олицетворението на града, което се превръща в сувенири, картички и сънища за туристите – Айфеловата кула. “Голяма купчина метал, по която твърде много се прехласват!”, ми каза наскоро една приятелка, след като се завърнах от града. Може и да е права. Но аз пък имам правото да не се съглася. Защото Айфеловата кула е преди всичко символ, отрупан със значения. Това е любовта, това са мечтите, това е победа над тленното. А когато вечер цялата кула грейне в светлини… просто разбираш, че си постигнал нещо, което си искал, и пътят дотук не е бил напразен…

Искрено се надявам вечността, която ще оставим след себе си, да си струва вълнението на туристите след десетилетия.

Освен всичко това, Париж е един град, в който живеят милиони хора! За тях градът не е туристическа дестинация, а фон на ежедневието. За тях хилядите туристи, които ежедневно се изсипват в Париж, вероятно са препятствие по пътя към работното място например. А да пътуваш в Париж е… приключение, за което са необходими завидни умения. Плетеницата от тунели в метрото, необходимостта от прикачвания на различни видове транспорт, особено ако трябва да стигнеш до някоя от по-отдалечените зони, се превръща в спомен, който също остава завинаги. Той напомня, че Париж не е само онова, което се вижда по картичките.

В града може и въздухът на места да е труден за дишане. Може съвремието да белязва иначе прекрасните улици със старинни сгради, по които се разхожда духът на града, с всякакви найлонови и хартиени отпадъци… Но това е нещо, което няма как да се избегне. Защото съвременността

Няма коментари
Места / Дестинации Нещата от живота

Кастинг… за заведение

  • От
  • февруари 24, 2013


Докато днес търсех китовете из Търново (скоро ще ви разкажа за тях),случайно попаднах на тъжна новина – собственикът на едно от най-старите и уютни кръчменца в града… завинаги си е отишъл от тук (от този свят тоест) 🙁 А беше човек с голяма душа! И можеше да разказва страшно много интересни истории! В първия (и последен) път, в който го видях, каза, че е щастливец – няма заеми от банките, но и няма влогове в тях, обаче върши това, което обича, за удоволствие… и мястото му го е срещнало само с добри клиенти, защото при него не идвали случайни хора… Дано и сега е на също толкова добро и интересно място!
(Истината е, че се надявам да греша. Надявам се грешно да съм разбрала некролога и големия катинар на вратата. Надявам се този приятен и тих кът да не е станал просто самотен и потънал в онази тишина, която вече не е приятна, а тежи… Но тъжното е, че мисля, че не греша…)
И за това сега ще ви разкажа един спомен, свързан с това място, с този човек, с мен, с една моя много добра приятелка… и с още няколко души.
Беше към края на предпоследния семестър в университета. Денят (по-скоро вечерта), беше вторник – студено, тъмно, зимно време. Аз и моята приятелка бяхме тръгнали към заведение по един от булевардите в града – симпатично на пръв поглед, непосещавано от нас местенце. Когато пристигнахме, се оказа, че то вече не работи. Така е – докато се наканим да отидем някъде, понякога местата… променят местоположението си. Нищо. Решихме да се ориентираме към друго местенце. По пътя си говорихме за какво ли не – за университета, за общи познати, за деня, за това, че са й предложили да се яви на кастинг за филм… И унесени в приказки, стигнахме до втората си дестинация… за да разберем, че работното им време е приключило. И тогава вече се изправихме пред сериозната дилема – къде да отидем? Идеята беше да е някъде, където до сега не сме били. Местенце, където да изпием по едно питие, да хапнем по едни картофки и да се наговорим едно хубаво – както можем само ние? Някъде сред всички тези въпроси, се сетих, че миналата година приятели ми бяха казали, че има кръчмичка в подножието на стария град, където готвят уникално вкусно и атмосферата е почти домашна. И така – решението беше взето: да се опитаме да намерим въпросното място, да влезем, пък… ако не ни хареса, да се ориентираме към нещо друго, по-познато. Успяхме да стигнем до заведението – истински подвиг в тъмното, по хлъзгавите заледени пътища на Велико Търново (които приличат често на писта за бобслей – питайте някой, прекарал поне една снежна зима тук, ще ви потвърди).
Мястото се оказа… страхотно. Старинно, битово и наистина уютно. Настанихме се в една… ъ-ъ-ъ, ами ниша в стената – с малка масичка и от онези старите трикраки столчета… В началото бяхме само ние и собствениците. Постепенно заведението започна да се пълни – с хора, които не бихте видели по чалготеките. Въоръжени с раници, с удобни и цветни дрехи, с широки усмивки и добро настроение. Масата срещу нас също се зае – от доста голяма група, мъже и жени. Те ни поздравиха с по едно „Наздраве!” и вечерта започна да придобива едно такова приятно очертание на блаженство и комфорт…
 До момента, в който телефонът на моята приятелка не звънна. Тя проведе кратък разговор, в който отново стана дума за онзи кастинг, който щеше да се проведе на следващия ден… И тогава…
Кой да предположи, че явно вечерта от самото си начало е била предопределена? Аз не вярвам в случайните неща… Не е било случайно и че първото заведение, към което бяхме тръгнали, не работеше. Не е било случайно и че второто също бе затворено. Никак не е било случайно, че точно тогава се сетих за това място и още по-малко е било случайно, че го открихме в тъмнината и леда…
Защото след като телефонният разговор приключи, от съседната маса възкликнаха: „Кастингът?! Ние организираме кастинга…”
И така… Посмяхме се едно хубаво на цялата ситуация и на криволичещите пътеки на Съдбата… и на НЕ-случайностите… И беше хубаво, много хубаво и много вълнуващо…
Малко преди да си тръгнем поговорихме и със собственика – мил човечец, добронамерен и разбран. Подарини по мандарина – за това, че сме дами и че скоро беше минала Нова година. Вероятно това е една от онази мандарини, които ще помня цял живот… Разказа ни и няколко истории от началото на заведението до сега, разказа ни за част от необичайните си гости… и можеше да говори така до сутринта – вярвам му, че можеше! Дали вече беше разбрал, че и ние имаме необичайна история на това място, а идваме за пръв път?… Не знам… Още тогава тихичко се размечтах някой ден пак да се върна и да чуя още някоя от историите му, за още някое приключение…
Но понякога така се случва – в живота няма повторения, няма продължения… Има само един миг. Полага ти се само едно парченце от историята и ти трябва да си го изживееш точно сега, точно тогава…
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари
Места / Дестинации

Улицата на занаятите

  • От
  • февруари 6, 2013
Или Самоводската чаршия. Както ви е по-удобно.  
Денят – 6 февруари. Без сняг, без студ, без усещане за зима. Небето – надвиснало и тежко, все едно отново е есен. Въздухът – труден за дишане, натежал от влага и от похлупилите го облаци. Но все пак… топло за сезона и идеално за туристически обиколки. 
            Самоводската чаршия във Велико Търново е място, съхранило една много специфична атмосфера в себе си. Не знам колко точно стотици туристи от цял свят на година минават от тук. Е, сега в ролята на турист ще бъда и аз. Въпреки че не е, като да не съм минавала от там и преди. Не е, като да не знам какво да очаквам… На пръв поглед всичко е ясно – павилиончета, пресъздаващи колорита и духа на отминалото време, на онова, което е било Преди, изпъстрени със звънки имена като”Шекерджийница”, „Бакалия”, „Медникар”, „Грънчарница”… А като надникнеш през прозорчетата, от вътре те гледат цял куп странни и любопитни вещи, които те изкушават да влезеш, да ги пипнеш, че дори и да ги купиш и да си отнесеш у дома… Това е ясно, да. Така долу-горе изглежда Улицата на занаятите в очите на туристите. Е, моята Самоводска чаршия е малко по-различна. Особено днес…
             Може би защото бях с изострени сетива и рецептори. Защото всяка среща с този град означава много за мен, особено когато знам, че всеки допир с него е почти за последно и за това го ценя допълнително, изключително много…
            Първо ще започна с оттенъците, които предава ходенето из Улицата на занаятите с леки, спортни обувки, с тънки подметки. Сещам се за Сам Ваймс – герой от книгите на Тери Пратчет, който „вижда” с обувките си и вярва, че добрите обувки сами научават пътя и в даден момент могат да те отведат до неподозирани за теб места. Е, не знам дали е точно така, но в случая със Самоводската чаршия удобните обувки са си чисто предимство. Защото улицата е автентично старовремска – застлана с павета или просто загладени, но и ръбести камъни. Когато подметката ти е по-тънка, усещаш всеки камък, по който стъпваш, всяка неравност. И това усещане изостря сензитивността ти, изостря чувствителността ти… и те кара да се питаш – кой още е минавал по тези камъни?, кой преди мен?, каква е била съдбата и животът му?… А тези въпроси отключват въображението и му дават безгранична свобода… да създава невероятни истории…
            Ако вече сме изяснили ролята на подходящите обувки, ще преминем към следващия акцент – зрението. Очите тук могат да бъдат щедро наградени с разнообразие от цветове и форми, на стоки от и за бита, антикварни или сувенирни вещи. От всякакви дреболии и истински съкровища, направени ръчно от майстори-занаятчии. От неща, които със сигурност са български! Но… това е от онези моменти, които са „ясни” и „познати”. За това ще обърна внимание на друго… на онези павилиони, които вече не работят. За жалост, имаше и такива днес на Самоводската чаршия. И вероятно не са отваряли врати от много-много време. Но въпреки това… надникнете през запрашените им прозорчетата. Вероятно ще видите застинали недовършени картини, дърворезби или кой знае още какво, потънало в прах. И забрава. Но точно това застинало време, там, през запрашените прозорчета, като че ли най-автентично пресъздава това, което е било Преди… И помага за съпоставката с това, което е Сега…
            (Тук съвсем съзнателно пропускам слуха като сетиво – защото имах късмета, и може би рядката случайност, да се разхождам из Улицата на занаятите в ден, в който нямаше почти никого. Ще пропусна и вкуса, може би за жалост, но Самоводската чаршия със сигурност има нестандартни кулинарни предизвикателства, които да предложи за всеки, желаещ да ги опита…)
            За това сега ще се спра на директно на друг момент, който е много важен за туриста… А именно – фотоапаратът! Фотоапаратът трябва да е винаги зареден и под ръка, винаги в бойна готовност. Гледката си струва да се запечата (а на пролет е още по-хубаво тук!). Гарантирам, че зад всеки ъгъл изскача по още нещо, което би било интересно да се увековечи… А и тук има изненадващо богато разнообразие от живи, улични, по всяка вероятност бездомни котки, които с готовност биха заели поза на модел за някоя-друга снимка… Е, някой не с особена готовност, но пък си е истинско приключение да си догоните и щракнете набелязаната котка-беглец…
            Не случайно съм избрала последният ми акцент да бъде… обонянието. Което може би ви звучи много странно. И вероятно е. Преди да обясня обаче защо, ще споделя, че днес четох една изключително увлекателна статия за ароматите – а именно, че е научно доказано вече как силата на различни ухания събужда специални центрове в мозъка, който пък от своя страна създават специални кодове, които пък от своя страна имат връзка със спомените… И се стига до момента, в който спомените ни, провокирани и събудени от аромати, са по-силни и ярки от всички останали спомени… (между другото – винаги съм била сигурна в това, от личен опит!) А сега – да се върнем към Самоводската чаршия в този зимен ден, с есенен привкус. За да разберете защо съм се спряла на обонянието, може би трябва да ви кажа, че Улицата на занаятите всъщност е доста тясна. Тясна, колкото… една въздишка. А сградите са високи. И въпреки че под тази улица има друга, оживена, със заведения, магазини и автомобилен трафик, то тук въздухът е различен. Бих казала – леко старовремски също. Но (е, поне днес, де) не и неприятен. Някак откъснат от града, от градския начин на живот и замърсяване. Днес и тук усетих уникални комбинации от аромати – напомняха на… нещо вкусно; нещо, което любим човек готви само за теб; нещо, което е у дома или пък баба ти на село ти приготвя през лятната ваканция (ако си от тези късметлии, които имат от този тип баби); нещо, което ти е познато… още от както си бил дете; нещо, което си усещал, когато майка ти или някоя комшийка е приготвяла зимнина в някой топъл ден и все едно е затваряла част от лятото във всеки буркан с лютеница… Нещо живо. Уютно. Сладко, а в същото време – и с много подправки! Нещо… вълшебно. И ще спра да тук – защото за аромати е трудно да се говори. Всеки трябва сам да ги усети.

            И, за финал, Самоводската чаршия по принцип е маркирана като една улица в туристическите маршрути. Но ако притежавате авантюристичен дух – кривнете малко извън очертанията й. Там ще откриете още куп малки улички, всяка със свой собствен чар и уникален дух. Дори аз бях изненадана, че са толкова много! И ми се прииска да мина по всяка една! А времето – никога не стига, никога не е достатъчно… И не забравяйте – Улицата на занаятите не е само това, което е, тя е това, което сте склонни да видите и усетите… И Търново не е това, което е… Търново е много повече!
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари